Чарлз Дикенс
Големите надежди (34)

Глава тридесет и четвърта

След като свикнах с надеждите си, започнах неусетно да забелязвам влиянието, което те оказваха върху мене и околните. Влиянието върху собствения ми характер се стараех, доколкото е възможно, да не признавам, но много добре знаех, че не е така благотворно. Живеех постоянно със съзнанието, че не се държа добре към Джо. Съвестта ми не беше спокойна и по отношение на Биди. Когато се пробуждах нощем — като Камила, — аз се измъчвах от мисълта, че щях да бъда по-щастлив и по-добре, ако не бях срещал никога мис Хавишам, а бях израснал у дома си, доволен от съдружието с Джо в почтената стара ковачница. Неведнъж вечер, седнал сам пред камината и загледан в огъня, си казвах, че каквото и да разправят хората, няма по-хубав огън от огъня в ковачницата и в родната кухня.

А Естела беше така неразделно свързана с моите тревоги и безпокойства, че наистина не знаех доколко и аз самият не съм виновен за тях. Искам да кажа, че не бях сигурен дали, ако нямах никакви надежди, щях да съм много по-добре, ако мислех, както и сега, само за Естела. Такова недоумение не съществуваше, що се отнася до влиянието на моето положение върху другите хора, затова разбирах — макар и смътно, — че това влияние не е благотворно за никого и особено за Хърбърт. Тъй като беше слабоволев по природа, моите разточителни навици го увличаха лесно в разходи, които той не би трябвало да си позволява, погубваха скромността и смущаваха спокойствието му с тревоги и съжаления. Не изпитвах угризения, че непреднамерено съм тикнал другите издънки на рода Покет към жалки интриги; защото тези дребнави низости бяха тяхна вродена черта и ако не от мене, щяха да бъдат пробудени от някой друг. Но случаят с Хърбърт беше съвсем различен и сърцето ми се свиваше твърде често при мисълта, че му направих лоша услуга, като отрупах полупразното му жилище с неподходяща и ненужна мека мебел и поставих на негово разположение жълтогръдия Отмъстител.

Тръгнал по изпитания път да се обкръжавам с все по-големи удобства, аз започнах да правя дългове. А тъй като ми подражаваше във всичко, Хърбърт не закъсня да ме последва и в това. По предложение на Стартоп ние се записахме за кандидат-членове на един клуб, наричан „Горски чинки“. Никога не можах да отгатна с каква цел е бил учреден; зная само, че членовете му трябваше да си устройват два пъти в месеца скъпи обеди, да се скарат колкото може повече след обяда и да накарат келнерите да се търкалят пияни по стълбите. Тези приятни обществени задължения се изпълняваха така неизменно, щото на първия традиционен тост в това дружество ние с Хърбърт разбрахме само едно: „Джентълмени, дано между горските чинки преобладават винаги настоящите добри чувства.“

Чинките пилееха луди пари (хотелът, където обядвахме, се намираше в Ковънт Гардън^[1]), а първата чинка, която видях, когато имах честта да бъда приет в Гората, беше Бентли Дръмъл; по това време той се разкарваше из града в собствен кабриолет и нанасяше доста повреди на стълбовете по уличните ъгли. Случваше се понякога да изхвръкне от колата си с главата напред над капрата; видях го веднъж как се изтърси неволно пред входа на Гората като чувал с въглища. Но в случая поизбързвам с разказа си, защото не бях още чинка и според свещените закони на това общество не можех да бъда, докато не навърша пълнолетие.

Уверен в собственото си богатство, аз щях да поема с готовност разходите на Хърбърт; но той беше горд, та не можех да му направя подобно предложение. Затова затрудненията се трупаха върху него отвред, а той продължаваше да разучава. Когато постепенно свикнахме да се заседяваме до късно, забелязах, че на закуска той изглеждаше доста унил; към пладне изглеждаше по-обнадежден; за вечеря се прибираше съвсем покрусен; след вечеря като че започваше доста ясно да съзира в далечината очертанията на капитала; към полунощ почти го натрупваше; а към два часа сутринта изпадаше пак в такова униние, че заразказваше как ще си купи пушка и ще замине за Америка, за да принуди бизоните да му натрупват богатство.

В Хамърсмит прекарвах обикновено половината седмица и през тия дни често посещавах Ричмонд; но това ще разкажа отделно и постепенно. Хърбърт идваше често в Хамърсмит. При тези посещения бащата сигурно разбираше, че очакваният от сина му щастлив случай още не се е явил. Но при общото катерене в семейството изкатерването на Хърбърт в живота трябваше да се извърши някак от само себе си. Междувременно мистър Покет все повече старееше и все по-често се опитваше да се измъкне от затрудненията с косата си. А мисис Покет препъваше цялото семейство със столчето си, четеше своята книга за титлите, губеше носната си кърпичка, разказваше ни за дядо си и учеше малките да растат, като ги пращаше да спят, щом се мернеха пред очите й.

Тъй като описвам една епоха от моя живот, с цел да разчистя място за по-нататъшния си разказ, най-добре ще е да попълня картината с описанието на постоянните ни навици и живот в странноприемницата „Барнард“.

Ние харчехме колкото можем повече, а хората ни даваха срещу това колкото могат по-малко. Винаги се чувствувахме нещастни и повечето ни познати бяха в същото положение. Всички поддържахме бодрата измама, че си живеем весело, и всички съзнавахме тайно, че не е така. Убеден съм, че нашият случай беше в същност твърде обикновен.

Всяка сутрин Хърбърт тръгваше като за пръв път към Сити да разучава. Често го посещавах в тъмната кантора, където той съжителствуваше с една мастилница, една закачалка, кофа с въглища, кълбо канап, календар, писалище, стол и линия; и не помня да е вършил нещо друго, освен да се е оглеждал наоколо си. Ако всички изпълнявахме намеренията си така добросъвестно, както Хърбърт изпълняваше своите, щяхме да живеем в републиката на добродетелите. Нещастникът нямаше никакво друго занимание, освен всеки следобед в определен час да отива във фирмата „Лойдс“ — съблюдавайки навярно церемониала да се види с шефа си. Доколкото можах да открия, работата му в „Лойдс“ се заключаваше само в това, да се върне оттам. Когато почувствуваше, че положението му е необикновено сериозно и непременно трябва да намери щастливия случай, той отиваше в работно време на борсата и се въртеше между събраните магнати като някаква мрачна фигура на селски празник.

— Защото — казваше Хърбърт, когато се връщаше за обед след такова особено посещение — разбрах, Хендел, че щастливият случай не идва при тебе, а ти трябва да отидеш при него… Затова и отидох.

Ако не бяхме толкова привързани един към друг, предполагам, че редовно всяка сутрин щяхме да се намразваме. В този час за покаяние нашето жилище ми беше невероятно противно, а ливреята на Отмъстителя ми беше просто непоносима; сутрин ми се струваше много по-скъпа и безполезна, отколкото във всяко друго време на денонощието. Колкото повече задлъжнявахме, толкова повече закуската ни се превръщаше в една все по-куха формалност, а когато веднъж на закуска бях заплашен (писмено) със съдебно преследване, „свързано донякъде“ — както бяха писали в нашия местен вестник — „с бижутерни изделия“, аз просто сграбчих Отмъстителя за синята яка и така го разтърсих само защото си бе позволил да предположи, че трябва да ни донесе кифли, щото той полетя във въздуха като обут в ботуши Купидон.

В определени или по-точно в неопределени случаи (защото те зависеха от нашето настроение) казвах на Хърбърт, като че правех някакво забележително откритие:

— Драги Хърбърт, работите ни вървят зле.

— Драги Хендел — отговаряше ми най-чистосърдечно Хърбърт, — вярвай, че по някакво странно съвпадение същите думи ми бяха на езика.

— В такъв случай, Хърбърт — добавях аз, — да видим как да ги пооправим.

Определянето на ден и час за това занимание ни изпълваше с дълбоко задоволство. Винаги смятах това за делово и правилно отношение към въпроса за сграбчване на врага за гърлото. И съм уверен, че Хърбърт споделяше моето разбиране.

За да подкрепим ума си и да се справим със задачата си, ние си поръчвахме за вечеря нещо по-особено заедно с бутилка също тъй необикновено питие. След вечерята изваждахме цял куп перодръжки, напълнена догоре мастилница, голям запас от хартия за писане и попивателна. Защото обилните запаси от принадлежности за писане действуваха особено успокоително.

После вземах лист хартия и с четлив почерк написвах на горния му край заглавието: „Списък на дълговете на Пип“, като добавих грижливо датата и адреса — странноприемница „Барнард“. Хърбърт вземаше също лист хартия и написваше по същия начин: „Списък на дълговете на Хърбърт“.

После всеки от нас почваше да се справя с безреден куп бележки, поставени до него, а дотогава захвърлени в чекмеджета, изпокъсани от носене в джобове, пообгорени при запалване на свещи, втикнати по цели седмици в рамките на огледала и изобщо похабени по най-различни начини. Скърцането на писците ни ободряваше неизразимо, така че понякога се затруднявах да различа това възпитателно делово занимание от истинското плащане на дълговете. Двете неща ми се струваха почти еднакво похвални.

След кратко писане запитвах Хърбърт как му върви работата. В това време Хърбърт обикновено се чешеше неспокойно по врата и гледаше нарастващата стълбица на числата.

— Нямат свършване, Хендел — казваше Хърбърт; — ей богу, нямат свършване.

— Бъди твърд, Хърбърт — отговарях аз и натисках усърдно писеца. — Не отвръщай поглед от трудностите. Гледай ги право в лицето, докато се справиш с тях.

— Така и правя, Хендел, само че те ще се справят с мене.

Моето решително държане все пак оказваше въздействие и Хърбърт се залавяше отново за работа. След някое време той пак спираше под предлог, че не е получил сметка от Коб, Лоб или Ноб — според случая.

— Тогава пресметни я сам, Хърбърт; пресметни я приблизително и я запиши.

— Колко си находчив! — отговаряше възхитено моят приятел. — Ти имаш наистина забележителни делови способности.

Така мислех и аз. В такива случаи си приписвах славата на първокласен делови човек — бърз, решителен, енергичен, прозорлив, хладнокръвен. След като запишех на листа всичките си дългове, проверявах всеки един със сметката и я отмятах. Изпитвах особена наслада при тези отметки. Щом ги свършех, сгъвах еднообразно всички сметки, надписвах ги на гърба и ги връзвах в подредено снопче. После постъпвах по същия начин със сметките на Хърбърт (който казваше скромно, че не притежава моите административни дарби) и изпитвах чувството, че съм подредил работите му.

Моите делови навици имаха още една добра черта, която наричах „оставяне на резерв“. Например: ако предположим, че дълговете на Хърбърт са сто шестдесет и четири лири, четири шилинга и два пенса, аз казвах: „Остави резерв и ги запиши двеста лири.“ Или ако предположим, че моите са четири пъти по толкова, оставях резерв и ги записвах седемстотин. Ценях особено високо мъдростта на това изобретение, но съм принуден да призная, като погледна назад, че то ни струваше доста скъпо. Защото ние правехме незабавно нови дългове до пълния размер на резерва, а понякога, поради свободата и платежоспособността, която си приписвахме чрез него, навлизахме доста надалеко и в следващата стотица.

След такъв преглед на положението настъпваше покой, отдих, добродетелно притихване, чрез което получавах временно много добро мнение за себе си. Успокоен от заниманията и методичността си и от похвалите на Хърбърт, аз седях, сложил на масата сред пръснатите принадлежности за писане двете подредени снопчета, и чувствувах, че съм не обикновено частно лице, а нещо като банка.

В такива тържествени случаи ние заключвахме входната врата, за да не ни прекъсват. При подобно спокойно настроение една вечер чухме, че в прореза на вратата бе пуснато писмо, което падна на пода.

— За тебе е, Хендел — рече Хърбърт, който бе отишъл да го вземе. — Надявам се, че не се е случило нещо лошо.

Тези негови думи бяха подсказани от големия черен печат и траурния плик.

Писмото носеше подписа Траб и сие, а от съдържанието му научихме, че аз съм уважаван сър, когото си позволяват да уведомят, че мисис Дж. Гарджъри починала в понеделник, в шест и двадесет вечерта, и когото очакват за погребението идущия понеделник в три часа следобед.