Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Занаятът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Огненный патруль, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 96 гласа)

Информация

Преводът е направен специално за „Моята библиотека“ и се публикува в нея със съгласието на автора.

Оформление на корицата: gogo_mir, 2012 г.

За корицата е използвана картина от Олег Бабкин.

История

  1. — Добавяне

Действие 11

Велхеор ни заведе до кръчмата „При добрия вампир“ и настоятелно ни помоли да ги изчакаме отвън, докато те с Алиса ни поканят. Тъй като тази кръчма също беше нападната от плъховете, около сградата беше осеяно с множество сиви трупове, така че чакането не беше особено приятно.

Общото песимистично настроение беше засилено от нещастното изражение на Невил. Мелисия, заедно със стария си приятел, бързо се прибра в общността на друидите, оставяйки Викерс старши да страда за разбитото си сърце в нашата компания.

В главата на Чез му влезе поредната муха — той изобщо не можеше да повярва, че вампирът толкова лесно уби Съществото. През цялото време, докато чакахме, той се ядосваше, по-точно обиждаше, че не ние сме убили Съществото, а някакъв си вампир.

— Защо да се напрягаме и излишно да рискуваме себе си, когато някой друг може да ни свърши работата? — неразбиращо попитах аз. — Ние можеше и изобщо да не се справим със Съществото. Кой щеше да бяга след него по покривите, ти ли?

— Все пак жалко — упорстваше Чез. — Те някак твърде лесно го победиха.

— Откъде знаеш какво са правили на покрива? — не се съгласих аз. — Може би там е станала цялата битка…

— Това беше наша работа — инатеше се червенокосият ми приятел. — По всички правила ние трябваше с огромни усилия, губейки литри кръв, да убием тази напаст сами!

— Съжалявам — засмях се аз. — Но моите литри си ми трябват…

Алиса изскочи от кръчмата след около двадесет минути и веднага втренчи в мен ядосан поглед.

— Ти си знаел!

— Да — обърках се аз. — Не се ли радваш, че намери своите роднини?

— Ти си знаел — повтори тя — но нищо не ми каза.

Ама че късмет.

— Защо се сърдиш?

Алиса се обърна с гръб към мен, но успях да видя, че в очите й блестят сълзи.

— Забрави за мен.

— Алиса, почакай!

Опитах се да я хвана за ръката, но вампирката лесно се изплъзна.

— Разкарай се.

Чез и братя Викерс благоразумно се отдръпнаха настрани, стараейки се да не ни пречат.

— Не можех да ти кажа, дадох дума!

— Значи дадената на някой си дума за теб е по-важна, отколкото аз?

Тя се отдалечи от кръчмата.

Защо момичетата винаги всичко обръщат с главата надолу?

— Но Келнмиир искаше сам да ти каже всичко, когато му дойде времето — опитах да се оправдая, догонвайки вампирката.

— А ако изобщо не дойде?

— Защо все усложняваш нещата…

Алиса ускори крачки.

— Трябва да остана сама.

Настигнах я, хванах рамото й и я обърнах с лице към себе си.

— Какво става?

— Какво става ли? — тихо и, както ми се стори, заплашително попита тя. — Искаш ли да знаеш какво става?

— Искам! — казах предизвикателно.

— Келнмиир е убит! — извика тя. — Разбираш ли? Убит е дядо ми, а аз никога не поговорих с него като с… роднина…

Тя се хвърли на гърдите ми и започна да плаче. Аз, доколкото можех, се опитах да я успокоя, галейки главата й и говорейки разни глупости, а в мозъка ми пулсираше само една мисъл — как се е случило това?

Внезапно Алиса се отдръпна и ме погледна в очите.

— Съжалявам, но аз никога няма да мога да ти простя това… никога…

— Но…

Тя ме отблъсна и побягна.

Известно време стоях замръзнал, гледайки безизразно напред.

— Дракон да ме вземе! — изругах накрая и се втурнах да догоня вампирката.

Алиса явно не искаше да ме вижда, така че не успях да я открия, колкото и да бягах по нощните улици на Крайдол.

— Защо всичко винаги се усложнява? — за пореден път повторих аз, застанал до някаква врата, опитвайки се да събера мислите си. Накрая реших да отида в Прокълнатата къща. Да търся Алиса из целия град беше безсмислено, особено като се има предвид, че тя не искаше да бъде намерена. Да се надяваме, че няма да попадне на бягащи плъхове. Между другото, тя имаше медальон, значи можех да я открия по картата… но трябваше ли да го правя?

Градът изглеждаше безлюден. Крачех по пустите улици и се учудвах на невероятната тишина и някак зловещото спокойствие. Все пак жителите на Крайдол бяха невероятни хора, те интуитивно усещаха кога се случва нещо лошо и изчезваха минути преди това. Като стана дума за нещо лошо… Какво да правя с Алиса? Аз наистина не я разбирах. Не стига, че старателно се преструва, че между нас няма нищо, но и постоянно търси поводи да ми се сърди! Келнмиир е загинал и това беше ужасно… макар че, честно казано, ми е трудно да го повярвам, дори не мога да си представя кой може да го убие. Келнмиир, вампир с хилядолетен опит, чудовище, с което не е толкова лесно да се справиш. Във всеки случай, тя няма право да обвинява мен! Или има? Ако й бях казал, че Келнмиир е неин роднина, какво щеше да се промени? Дракон да ме вземе, вероятно много…

Изведнъж на рамото ми легна тежка ръка.

— Разхождаме се в толкова късен час?

Подскочих от изненада и по инерция опитах да се измъкна, но не се получи — вампирът, а това беше именно той, имаше желязна хватка. Изглежда сега имаше реална възможност да ми отмъсти, както беше обещал. Интересно дали сеонецът случайно се беше натъкнал на мен или ме е следил и изчаквал удобен момент?

— Искате ли нещо? — с леко дрезгав глас попитах аз, трескаво сплитайки Копиен щит.

— Не ти го препоръчвам — предупреди ме вампирът и аз изведнъж усетих, че още незавършеното заклинание буквално се сви, лишено от енергия. Зъбатият подлец по някакъв начин успяше да блокира сплитането ми!

Без помощта на магия изобщо не си струваше да пробвам да се измъкна от ръцете му.

— Какво искаш?

— Имам да си връщам — прошепна вампирът право в ухото ми.

Как мразех този техен глупав маниер на говорене. Отвратителен.

— Честна дума, сега изобщо не ми е до теб — казах уморено. — Да го отложим за някой друг път, а?

— Мисля, че когато се срещнем следващия път, ще бъдеш малко по-различен — ласкателно каза вампирът.

Преди да успея да разбера какво имаше в предвид, усетих странно изтръпване, разпростиращо се от врата по цялото тяло. Противно на логиката, последното изключи мозъка ми.

* * *

Отново се носех в небето над Крайдол. Както и миналия път, не усещах движението на въздуха, но бях сигурен, че това се случва наистина. Поне за града. Що се отнася до мен, то тук всичко беше по-сложно — изглежда, че душата ми (отново тя!) пътуваше извън своето родно тяло. Висейки във въздуха, аз с интерес се вгледах в очертанията на улиците, очаквайки да видя черните петна — паразитите, но тях ги нямаше — може би защото бяхме унищожили всички. Във всеки случай, аз искрено се надявах на това.

В същото време около мен започна да става нещо странно — времето се ускори и аз с изненада наблюдавах как появилото се на хоризонта слънце за броени секунди изминава пътя си по небосклона и над града се спуска нощ. Това се повтори няколко пъти, и всеки път луната беше все по-пълна и по-пълна, докато не се превърна в идеален кръг. И тогава непонятната сила ме хвана за яката и го повлече нанякъде.

Под мен прелитаха къщи, улици, квартали… И ето вече бях пред добре познатата ми сграда. Прокълнатата къща стоеше като непоклатима черна грамада, зловеща и загадъчна.

Бледата лунна светлина сякаш не искаше да го възкресява от тъмнината, осветявайки всичко друго, само не и мистериозната сграда.

Изведнъж в главата ми се появи глупавата мисъл, че тази къща е жива. Тя сякаш ме наблюдаваше… За един миг силуетът на Прокълнатата къща се разми и се оформи в нещо ужасно… Не можеше да се нарече точно лице — нямаше нито очи, нито нос, нито уста, нито каквито и да са други човешки черти. Но пък имаше огромна зъбата паст, всъщност, то цялото беше уста. И сякаш почувствало, че го разкрих, то още по-широко отвори уста. Усетих, че започва да ме засмуква, и се опитах да се изплъзна, но не се получаваше… и отново времето се ускори — луната за броени секунди изчезна от небосклона и слънцето изгря. Погледнах към Прокълнатата къща и не открих никакви видими следи — беше притихнала до следващото пълнолуние.

* * *

Отворих очи и известно време просто лежах неподвижно, асимилирайки поредното ужасно видение. От започването на виденията винаги постъпвах така след всеки сън — припомнях си го отначало докрай, подреждах и анализирах. И сега направих точно същото, лежейки на… На пода?!

Скачайки на крака, аз силно се олюлях и едва не паднах назад. Тялото така ме болеше, сякаш ме бяха ритали цяла нощ.

Така. Къде ли се намирах? Пак някакво мазе… От малкото, обковано с прогнили дъски прозорче, се процеждаше светлина, значи вече беше ден. Как бях попаднал тук? Спомнях си, че хукнах след Алиса, после се появи вампирът… И после се събуждам в мазето. Много странно.

Огледах се за врата. Аха, намерих я. Дали беше заключена? Би било забавно — опитват се да задържат ученик на Академията в някакво мръсно мазе с помощта на обикновена врата. Или не беше обикновена? Изглежда някъде бях загубил очилата „Пелена“ и сега не можех да видя енергийните потоци. А ако се опитам да сплета заклинание, да кажем, Въздушен юмрук? Отлично. Сега без проблем мога да избия вратата.

Впрочем не се наложи да избивам вратата, тя дори не беше заключена. Погледнах навън и се огледах. Стара, порутена къщичка, хора няма, и явно никой не се канеше да ме спира. Така че, тук работата е друга. Дотук сам не съм допълзял, бих си спомнил, значи някой ме е довлякъл по някаква причина. Сигурно е бил онзи вампир, но за какво му е да ме пъха в мазе?

Излизайки на улицата, аз примижах на яркото слънце. Около мен бяха порутените и неугледни къщурки на „сребърния“ квартал. Странно, наистина ли съм отишъл толкова далеч, преследвайки Алиса?

Слънцето днес напичаше твърде силно, по-добре беше да сложа качулката.

Без да се колебая, аз попитах минувачите за пътя към Пазарната улица и се отправих към Прокълнатата къща. Почти се боях да си представя как изглежда сега… след всичко, което се случи в нея.

Все пак Крайдол беше удивителен град. Тази нощ стана такава… става ми страшно само като си помисля за тази касапница. А градът си живееше, все едно нищо не се е случило — хората се занимават с техните си работи, сякаш не е имало никакви пълчища от плъхове.

В главата ми ставаше дракон знае какво — мислите ми се движеха много бавно, а целият околен свят възприемах през някаква мъгла. Тялото ми беше сякаш от памук и трудно ми се подчиняваше. В същото време бях толкова отнесен, че дори не можех да обърна внимание на това и да се притесня.

Когато приближих Прокълнатата къща, не повярвах на очите си — улицата беше абсолютно чиста и, което беше още по-удивително, в двора отново имаше красива градина, дори по-хубава от предишната! Даже забитата в земята ограда беше на мястото си и беше боядисана с прясна боя.

— Е, браво — възхитих се аз.

Едва пристъпих към вратата и от къщата изскочи Чез.

— Зак! Къде беше?!

Той се хвърли върху мен и едва не ме събори на земята.

— Къде изчезна цяла нощ?

— Спокойно — помолих аз Чез, оправяйки качулката си. — Твърде съм уморен…

На виковете му дотичаха и останалите — братя Викерс, Даркин, Велхеор и дори Алиса.

— Търсихме те из целия град!

— А медальона? — попитах аз. — Можехте да ме намерите по него.

— Той е извън обхват — съобщи ми Невил. — Къде си го дянал?

Уф, пак съм го загубил по време на вчерашната битка. Макар че ако беше така, приятелите ми трябваше да го намерят някъде наблизо. Нима вампирът е взел медальона за спомен и е изчезнал от града, извън обсега на картата? Е, това би било чудесно — тогава бих могъл да дочакам момента, когато тази напаст ще се върне в града, и да отмъстя за неговия подарък. Между другото, а може би и очилата „Пелена“ ми е откраднал, подлеца?

— Дракон да го вземе — махнах с ръка. — Хайде да влезем в къщата…

По пътя Чез успя да ми разкаже как са ме търсили из целия град до сутринта. Невил ме разпитваше да разбере къде съм се загубил, но малко вяло — явно повече го вълнуваше новодошлия друид, или по-скоро връзката му с Мелисия. Алиса и Велхеор предпочитаха да мълчат. За Алиса ясно, тя изобщо не искаше да говори с мен, но Велхеор… той ме гледаше много странно. Оценяващо и подозрително.

— Мога ли да взема един душ и после ще говорим за всичко? — помолих аз. — Че главата ми съвсем отказва…

С известно нежелание приятелите ми ме пуснаха, позволявайки ми да отдъхна малко и да дойда на себе си.

Под душа ме очакваше нова изненада. Много неприятна! Вампирът беше ми откраднал не само медальона и очилата, но също справочника със заклинания и… и дневника на лудия Майстор! Тях не бих могъл да ги загубя, те бяха в затворен джоб, от който нищо не може да падне физически! Дракон да го вземе… всъщност не, ще мина без помощ и сам ще се справя с него. Ще го намеря и ще го разкъсам на парчета!

Стоейки под горещите струи вода, аз с огромно удоволствие и подробно си представях какво ще направя с вампира. Цялото ми същество просто кипеше от ярост. И дори рязката смяна на водата от гореща на ледена не можа да охлади моя плам.

Бързо изскочих от банята и облякох чиста ливрея.

Така, спокойно. Защо да хабя нерви за някакъв си жалък зъбат крадец?

Погледнах в огледалото, канейки се да се среша порасналата си коса, и онемях. На врата ми отчетливо се открояваха две червени точки. Не стига, че този сеонец окраде всичките си ценности, но и ме е ухапал! Зъбат изрод! Ето защо ми беше неуютно под слънчевите лъчи…

Краката ми изведнъж се подкосиха и аз бавно се отпуснах на пода. Впрочем, аз не бях някоя надута дама, че да припадна от шока. Просто… лека слабост в краката…

Идвайки на себе си, аз станах и тръгнах обратно към стаята. Сега не исках абсолютно нищо…

— Хей, Зак, как е самочувствието?

Вампирът изскочи иззад ъгъла така внезапно, сакаш специално искаше да ме изплаши. Но нямаше успех — в сегашното си състояние реагирах на заобикалящото ме твърде бавно, за да се изплаша.

— Прекра-асно — проточих аз. — Ако не възражаваш, бих искал да почина малко…

— Разбира се, разбира се. — Велхеор се ухили в подигравателна усмивка. — Може ли само първо да погледна шията ти?

— З-защо? — със заекване попитах аз, сграбчвайки яката с ръце.

— Любопитно ми е — сви рамене вампирът. — Мисля, че си се променил малко след последната ни среща.

— Изкъпан съм? — предположих аз.

Велхеор се втурнаха към мен, хвана ме и ме вдигна във въздуха.

— Я да видим какво имаме тук?

С едната си ръка ме държеше във въздуха, а с другата дръпна яката.

— Така си и мислех — Велхеор докосна раните на врата ми. — Откога?

— От тази нощ — отговорих аз, мятайки крака във въздуха. — Може ли все пак да ме пуснеш на пода? Чувствам се… недобре.

— Да — леко объркания вампир ме свали на пода. — Кажи ми, кой те е ухапал?

— Един вампир от клана Сеон — въздъхнах аз. — Веднъж имахме спор с него, и той решил по този начин да си отмъсти. Затова ме нямаше цяла нощ — търкалях се зашеметен в едно мазе.

— Кога намерихте време за всичко това? — изненада се вампирът и тръгна с мен. — Мина само някаква си седмица, а вие вече целия град обърнахте с главата надолу.

— Сам се учудвам — отворих вратата на стаята си и с жест поканих Велхеор. — Влез.

Вампирът се огледа с интерес.

— Добре си го измислил, — похвали ме той и седна на стола. — Е, какво планираш да правиш сега?

О, да, имах няколко прекрасни плана.

— Ще намеря гадината и ще го разкъсам на части — замечтано казах аз, наслаждавайки се на всяка дума.

— Последният път, когато те срещнах, не беше толкова самоуверен — каза Велхеор.

Разбира се, спомнях си. Така бях изплашен от него, че едва не загубих съзнание, а и той се държеше подобаващо — всячески се стараеше да ме ужаси. А сега гледах на всичко по различен начин, включително и на вампирите. А и след последните събития беше станало много по-трудно да ме изплаши.

— При последната ни среща още не бях начинаещ нисш вампир.

Пльоснах се на леглото.

— Ти и сега не си вампир — успокои ме Велхеор. — Изглежда, че си от тези, които се превръщат в течение на няколко дни.

— Това добре ли е?

— Това е нормално — сви рамене вампирът. — Има дори много, подчертавам, много малка вероятност, ти въобще да не се превърнеш във вампир. Ще поболедуваш, все едно някаква настинка, и ще се върнеш към нормалното. Но вероятността е малка, примерно едно на хиляда.

Успокои ме. А Алиса говореше нещо за едно на сто… Разбира се, аз съм Човек на съдбата, и всички тези вероятности би трябвало да работят в моя полза. Но кой знае кога и в какво точно може да се прояви това?

— И после душата ми ще почернее и ще стана също така вреден и кръвожаден като теб — тъжно се усмихнах аз.

— Е, не — изведнъж стана сериозен вампирът. — Толкова кръвожаден като мен никога няма да станеш. А за душата… сериозно се съмнявам, че тя може да почернява или побелява. Дори да почервенява ми изглежда малко вероятно. Аз ще ти кажа, като един вид специалист в тази област, душата — тя е безцветна. Освен това, духовната същност може да бъде много по-различна от характера на самия човек.

— Как така? — не разбрах аз.

— Имам една теория — в гласа на вампира се появи гордост. — Душата — това е като човешки скелет, върху който се наслагват всички жизнени ценности, навици, принципи, и в резултат се получава личност. Грубо казано, ако човек поначало има добра душа, това изобщо не означава, че той ще бъде добър. Ако е поставен в неправилна жизнена среда, то той лесно може да се превърне в хладнокръвен убиец. Въпреки че в дълбините на душата му ще го мъчат угризения на съвестта, това изобщо няма да му попречи да убива хора. Същото може да бъде и наобратно… Но това е само една теория — душата не може да бъде просто „добра“ или „лоша“, както и самия човек. Тя само определя склонността на човек към добро или зло в дадена ситуация. Впрочем, на практика всичко е много по-сложно, но мисля, че схвана идеята.

Много приблизително, честно казано.

— А какво тогава се случва в момента на трансформация на човека във вампир?

— Считам, подчертавам, това е само мое мнение, че процесът на трансформация на човека във вампир освобождава душата от оковите на разума и всичко онова, което спира хората, когато искат да направят някаква гадост. Освобождава от страха и угризенията на съвестта, разума и инстинкта за самосъхранение. Вампирът прави точно това, което иска, без никакви задръжки. Кой е виновен, че във всички хора, в една или друга степен, присъстват лоши душевни качества? Но, пак казвам, това е само теория.

Е, какво пък, поне никакво почерняване на душата ми не се предвиждаше. От друга страна, Велхеор окончателно ме обърка. Неконтролируеми вампири, които правят само това, което пожелае душата им, която, на свой ред, е устроена някак по-особено. Всичко беше твърде неясно и неопределено.

— Както вече разбра, тук без литър водка, тоест вино, няма да минеш — засмя се вампирът. — Но засега не бързай да униваш. Почини си малко, разсей се, а довечера аз ще се свържа с Ромиус и заедно ще поумуваме какво можем да направим в тази ситуация.

— Добре — въздъхнах аз. — Ще се опитам, но няма да е лесно да се разсея. Все пак след няколко дни, ако правилно съм те разбрал, аз окончателно ще се превърна във вампир.

— Да — потвърди Велхеор. — Имаш още ден-два в запас. Ще мислим. А ти… постарай се да не се ядосваш и да не се изнервяш. Разбира се, от това душата ти няма да почернее, но по-добре се дръж в ръце.

Разбира се, лесно му е да го каже. Сеонецът ми открадна справочника със заклинания, дневника, очилата „пелена“, на туй отгоре ме превърна в нисш вампир. Алиса повече не иска да говори с мен и, според мен, просто ме мрази. Келнмиир умира при много странни обстоятелства, за които все още нищо не зная. Кейтен изчезна неизвестно къде и очевидно не планира да се връща. Невил „прегоря“ и никой не знае кога отново ще бъде в състояние да използва своите способности, в допълнение, след края на практиката ме чака наказание, така че нашата петорка при всички случаи ще бъде отстранена от занятия. Някъде до града живее, лишен от памет и личност, Стил, и следващата седмица ще има пълнолуние, по време на което, според видението ми, Прокълнатата къща се превръща в странно чудовище. А за всички останали… животът е прекрасен.

— Душевно спокойствие — многозначително каза Велхеор. — Ще тръгвам, а ти полежи още малко, вземи се в ръце.

— Чакай — сетих се аз. — Искам да знам какво се е случило с Келнмиир? Как е умрял?

— После — бързо каза вампирът и изчезна зад вратата.

След разговора с Велхеор аз просто не можех да се отпусна. Той сякаш специално ми наговори един куп неразбираеми неща и окончателно съсипа настроението ми. Всъщност не, неразбираемите неща ги каза той, но настроението аз си го съсипах. Във всеки случай, и дума не можеше да става за душевно спокойствие.

Както се случваше до постъпването ми в Академията, доброто ми настроение върна моя риж приятел. Нахълтвайки в стаята, той още от вратата извика:

— Ама че си чудовище!

— Защо? — подозрително попитах аз.

— Знаеш ли какво говорят за теб нисшите вампири. Започват с това, че превръщаш всеки, който те е подразнил, в злато, а след това го разпродаваш на части…

Неволно се усмихнах.

Вампирите са приели насериозно моите истории? Забавно.

— И завършват с ходенето през огъня. За това, как ти само с меч в ръка си избивал плъховете, аз не казах нищо. Нисшите, а и не само те, са свикнали да мислят, че Майсторите не могат нищо да правят без магия. Разбирам ги — тази мисъл е успокоителна, освен това, тя не е много далеч от истината. Но ти им показва, че прекрасно можеш да минеш и без уменията на Занаята. Странно, защо не сме се сетили досега? Впрочем, ако съм с всичкия си, не бих рискувал да тръгна в челната редица да избивам плъхове — все пак в Лита ме чака прекрасно момиче, и тя със сигурност ще се разстрои, ако й занесат оглозганите ми останки.

Е, тогава не бях с всичкия си. И продължавайки в този ред на мисли, никакво момиче не се безпокои за мен, така че за нищо не се учудвай, Чез, абсолютно за нищо.

— Е, говорят си нисшите всякакви глупости. Голяма работа.

— Да, голяма работа — съгласи се той. — Само че сега те едва ли не за почетен нисш вампир искат да те приемат. Закари Никерс за тях сега е нещо като идол.

Трепнах.

Чез дори не можеше да си представи колко беше прав. Само след няколко дни, ако се вярва на Алиса, аз ще се превърна в нисш вампир. Макар и в почетен…

— Това са глупости — въздъхнах аз. — Ще се върне Кейтен…

— Между другото, много интересен въпрос! — спомни си Чез. — Нещо много се бави твоя чичо, никакви писма не идват от Академията. Някой ще ни удостои ли с обяснение къде изчезна нашият наставник?

— Може би това е твърде важна информация, за да я разкриват на някакви си ученици — предположих аз.

Чез тупна с крак.

— Значи, когато воювахме със Съществото много бяхме подходящи, а когато трябва да ни кажат информация — не сме подходящи! Ах, само да ми паднат…

— Кои? — не разбрах аз.

— Те — многозначително каза червенокосият ми приятел и рязко скочи на друга тема: — Слушай, а ти знаеш ли как е умрял Келнмиир?

— Аз? — попитах учудено. — Нямаше ме цяла нощ, откъде мога да знам?

— Ами… всички мълчат — и Алиса, и Велхеор, и дори друидът, който Невил с радост би удушил със собствените си ръце. Ти винаги знаеш, кажи ми, а? Интересно, как може да умре хилядолетен вампир?

Интересно му било.

— Не знам — въздъхнах аз и се поправих. — Засега не знам…

— Добре, хайде да слезем — огорчено каза той. — Аз вече доста огладнях, а долу подготвят банкет.

Ние с Чез се спуснахме на първия етаж, където наистина ни очакваше отрупана маса. Нисшите вампири бяха настанени в съседната зала, защото техните вкусове бяха малко по-различни от нашите, но Даркин все пак предпочете да седне с нас и да яде обичайните неща. Е, полагаше му се — сега той беше официален капитан на Огнения патрул.

Най-накрая да седна и да разпусна както трябва…

— Хей, Зак, та ние вече имаме вино! — спомни си Чез. — Би ли го донесъл от мазето?

— От мазето? — попитах малко дрезгаво. — Няма начин! Повече никакви мазета!

Всички се засмяха. Вярно — Невил, Велхеор и Алиса твърде вяло и с крива усмивка, явно не им беше до нас. Затова пък Чез и Наив се смяха за петима.

— Шега — все още смеейки се каза Чез и издърпа изпод масата кошница с бутилки.

— Глупава, между другото — измърморих аз раздразнено.

Масата се огъваше от ястия, доставени, както подозирах, от заведението на Гръм. В допълнение към нашата петорка в закритата част на залата бяха още Велхеор, а също Даркин и Девлин — капитаните на стражата и на младшите сътрудници на Огнения патрул. Капитаните седяха на противоположните страни на масата, очевидно стараейки се да бъдат колкото се може по-далеч един от друг. Чудех се защо ли? Същото толкова далеч, но спрямо мен, беше седнала Алиса. Мелисия с новодошлия друид изглежда бяха останали в общността, и това явно разваляше настроението на Невил — как само беше намръщен.

Всички прозорци бяха със спуснати щори, за да могат вампирите да се чувстват повече или по-малко удобно. И на мен, честно казано, ми беше много по-добре, когато не ме огряваха слънчеви лъчи. А съвсем скоро ще ми се наложи да нося също такава маска, както нисшите вампири… Освен ако, разбира се, в най-скоро време не измисля нещо.

Колкото и да е странно, първият тост го предложи Невил.

— Е, добре — той стана прав с чаша вино в ръка. — Искам да вдигна тост за нашия Огнен патрул. Ние всички сме толкова различни… но може би в това е нашата истинска сила.

Ние го подкрепихме с одобрителни викове и изпразнихме чашите си.

— Нека Зак да говори! — веднага предложи Чез. — Следващият тост — от началника!

Трябваше да ставам от стола, което не ми се искаше, че и реч да произнасям. В съответствие с настроението, тя се получи не само тъжна, а направо погребална, в пряк и преносен смисъл.

— Бих искал да пием за загиналите, нека почиват в мир. Те умряха, защитавайки жителите на града.

Пихме в мълчание. Пред очите на всеки един от нас бяха сцени от вчерашната обсада на Прокълнатата къща. А аз неочаквано си спомних как умря Съществото. Мълчаливо. То дори нямаше очи, да не говорим за уста… просто лежеше безпомощно на земята, и нищо не можеше да направи. Примитивно създание, програмирано да убива и неспособно да чувства нищо освен жажда и болка. Мелисия обеща да ни каже резултатите от проучването на останките… Може би точно затова не беше сега с нас — вършеше си работата. Много се надявах да е така, в противен случай на Невил му бяха гарантирани душевни мъки… е, почти като моите.

— Хайде все пак да не се разкисваме — ненатрапчиво предложи Чез. — Справихме се с всички тези паразити, че и със Съществото…

— Не със всички — поправи го Даркин. — Младшите сътрудници продължават да издирват остатъците от разбягалите се плъхове.

Виж ти, моето обръщение към нисшите вампири оцеля и те самите започнаха да се наричат така. Всъщност, всичко е по-добре, отколкото оскърбителното „нисши“…

— Стражата също работи неуморно — отсече офицер Девлин, недоволно поглеждайки към вампира. — Началникът ни заповяда да съдействаме във всичко на Огнения патрул.

— Тоест, вие сте длъжни да съдействате на сътрудниците на Патрула? — с усмивка уточни Даркин. — Това важи ли и за младшите сътрудници? Защото тогава излиза, че стражата трябва да се подчинява и на нашите заповеди?

— Само не на твоите — озъби се офицер Девлин. — Само това остава, да се подчиняват на някаква си мърша.

Уау! А аз си мислех, че нашият вечно излъскан страж и да ругае не може. Дори когато ни нападнаха ходещите мъртъвци, той не си позволи такъв език, а тук… какво ги свързваше тези двамата?

Колкото и да беше странно, нито Невил, нито Алиса се опитаха да спрат разправията. Обикновено тези двамата се стараеха да следят за реда в нашата компания, но сега главите им очевидно бяха заети с по-важни мисли.

— Успокойте се — изненадано ги помоли Чез. — Какво правите?

— Защо това копеле седи на една маса с нас? — изрева полицай Девлин, без да обръща никакво внимание на Чез.

— Мисля, че сега ще избия зъбите на някой — закани се Даркин, ставайки от стола си.

Велхеор, който стоеше точно до нисшия вампир, с едва забележимо движение на погледа свали Даркин обратно на стола.

— По-спокойно, по-спокойно — меко, както могат да говорят само вампирите, каза Велхеор. — Без ексцесии. Ако някой тук трябва да избива зъбите на друг, то това ще бъда аз.

Но това не беше достатъчно.

— Изглежда, че имаш нещо против вампирите? — ласкаво се обърна Велхеор към стража.

— Само против един конкретен вампир — припряно поясни Девлин.

Уау, нашият офицер се изплаши! В очите му се таеше истински, неподправен страх. Изглежда беше чувал за нашия приятел вампира-дълголетник.

— И защо не ти харесва този приятен млад човек? — попита Велхеор с такъв тон, че веднага ставаше ясно — за Девлин беше по-добре да отговори на този въпрос.

Офицерът се поколеба. Очевидно не искаше да говори за това, но пък да спори с истински вампир… беше равносилно на подписване на собствената смъртна присъда. И това — в най-добрия случай.

— Виждате ли… този отвратителен негодник…

— Е неговият любим по-голям брат — засмя се Даркин.

Брат?!

— Мисля, че братята обикновено се отнасят един към друг малко… по-различно, — учудено отбеляза Алиса. Уау, вампирката толкова беше изненадана от признанието на Девлин, че се разсея от мрачните си мисли.

Дори и Невил, който сигурно през цялото това време си мислеше за мистериозните взаимоотношения на Мелисия с новодошлия друид, показа някакъв интерес към разговора ни.

— Любим?! — извика офицер Девлин. — Аз го ненавиждам!

— Тогава го убий — неочаквано предложи Велхеор, — след като е такава гадина.

— Ти какво? — задавих се аз. — Отвратителен съвет.

Колкото и да е странно, Девлин сподели моето мнение.

— Не мога — сякаш за да оправдае, каза той. — Той е… мой брат, и… — гласът му започна да укрепва. — Аз съм офицер от стражата, а не убиец!

Даркин с подигравателна усмивка гледаше мъките на по-малкия си брат.

— А ти какво се усмихваш? — Велхеор вдигна Даркин за яката като палаво кученце. — Така ли ще слушаш как те оскърбява? Защо не се разправиш с него?

— Той не ме дразни — опита се да свие рамене Даркин. — Нека говори каквото си иска.

— Стига си ме баламосвал — отсече Велхеор, поглеждайки всеки един от братята. — Или сега излизате не двора и се биете до смърт, или се прегръщате и млъквате. Ясно ли е?!

Нашата петорка откровено се любуваше на способността на вампира да решава проблеми. Изглежда, че най-кървавият вампир на хилядолетието лесно можеше просто да ги изкомандва… което, като цяло, си беше съвсем логично.

Но вампирът не спря дотук. Речено — сторено. Велхеор скочи от стола си, освобождавайки мястото за Девлин.

— Бързо сядай на мястото ми — нареди вампирът. — И ще стоите и пиете вино дотогава, докато не решите всичките си проблеми.

Да, пред истинския вампир, преживял десетки векове, и изтупания страж, и самоуверения нисш вампир се чувстваха като малки непослушни деца. Примерно така се чувстваше Невил близо до Мелисия, макар че това ни най-малко не намаляваше привързаността му към нея.

Толкова различните братя послушно седнаха един до друг и, въпреки че не започнаха приятелски разговор, поне спряха да се ругаят. Във всичко това имаше само един минус — сега нямаше да разберем защо братята така се мразеха. Във всеки случай, поне докато не ми се предоставеше възможност да ги разпитам поотделно.

— Не забравяй — Велхеор размаха пръст към Даркин, — още не си заслужил прошка, белегът си остава при теб.

За какво говореше той?!

Междувременно Чез реши отново да направи опит да съживи нашата компания:

— Приятели! И все пак, въпреки всичко, днес имаме празник. Нека забравим за момент всичките си проблеми и да се порадваме на нашата победа!

Погледнах приятелите си.

Даркин и Девлин демонстративно се игнорираха един друг, седейки на съседни столове — това би изглеждало глупаво, ако не беше толкова тъжно. Алиса гледаше навсякъде, само не и към мен, и старателно мълчеше. Невил явно искаше сега да не е тук, а в общината на друидите, така че цялото му изражение казваше само едно — „кога ще свърши всичко това?“. Велхеор продължаваше хитро да се усмихва, но, както ми се струваше, предишният му ентусиазъм се беше загубил някъде, най-вероятно там, където беше загинал Келнмиир. Дори Наив дъвчеше без особен апетит, а това само по себе си беше безпрецедентно събитие!

— Ех, за какво ли стоя тук с вас? — въздъхна Чез, виждайки безсмислието на своите опити да повиши настроението ни. — В Лита сега ме чака момиче… и скучае вероятно.

— Какво момиче, дракон да го вземе? — неочаквано за себе си избухнах аз. — Та ти почти не я познаваш! Тя вероятно отдавна се среща със здравеняка Ланс, който гордо патрулира по улиците на Лита в състава на тамошния Патрул.

Моят приятел ме погледна втрещен, неспособен да каже и дума.

— Ех… ти…

Разбрах, че явно съм преминал границата, но вече беше твърде късно.

— И ти се наричаш мой приятел?! — Чез скочи от стола. — С всички твои тайни и секрети от приятелите си… струва ми се, че скоро съвсем ще се отучиш да говориш истината!

А, така ли?!

Аз също станах на крака, за да не го гледам отдолу нагоре.

— Ако не бях аз, вие отдавна щяхте да сте мъртви!

Виж го ти, не му харесвало, че имам тайни. Това си е лична работа и аз не съм длъжен да разкривам тайните си на незнайно кой.

— Момчета, защо? — тихо попита Наив. — Ние сме приятели… екип…

— Сядай и яж, без да се обаждаш! — озъби се Чез.

— Не смей да говориш така с брат ми — предупреди го Невил.

Чез, от своя страна, погледна Викерс старши.

— Какво, друидката те излъга и сега си решил на мен да си го изкараш? Няма да стане!

— Просто семейни работи, — изсумтя Алиса.

— Невероятно — не й остана длъжен Чез. — Нима знаеш значението на тази дума?

— Млъкни — изсъска вампирката, за която темата за семейството явно беше болезнена. — В противен случай ще получиш…

— Само опитай — ядоса се Чез и създаде няколко Огнени топки. — Стана ни навик да се бием…

— Никаква магия! — едновременно извикахме с Велхеор.

Дракон да ме вземе, ако се стигне до магии…

В залата се втурна младши сътрудник и бързо каза:

— Имате гости!

Чез се опомни и бързо изгаси Огнените топки, правейки го точно навреме.

Следвайки нисшия вампир, в залата влезе самият Ромиус Никерс. В сивата ливрея на Върховен Майстор и с тояга от известното дърво „тувит“ в ръце.

— Добър ден, дами и господа. О, и ти ли си тук, Велхеор? Виждам, че имате празненство — с усмивка каза той. — Какво празнуваме?

— Масово избиване на плъхове — омърлушено се усмихна Велхеор.

Отне ми известно време да дойда на себе си и да възстановя душевното си равновесие.

— Поводи повече от достатъчно, — изтръгнах от себе си. — Моите уважения, Ромиус, отдавна ви очаквахме.

Въпреки нервността си аз си спомних за нашето споразумение да се обръщам към него на публично място само на „вие“.

— Така ли? — изненада се Майсторът. — Странно, аз изобщо нямах намерение да идвам, но Майстор Ревел искаше да говоря с теб по повод участието ти в изследванията.

Ние се спогледахме изненадано, моментално забравяйки всички разногласия.

— Но вие ни писахте, че непременно ще посетите Прокълнатата къща, веднага щом имате свободно време — неуверено каза Алиса, сядайки на стола.

— Аз съм ви писал? — изненада се Ромиус. — Кога е било това?

— Ето писмото — Невил бръкна във вътрешния джоб на ливреята. — Къде ли е… — Викерс старши учудено погледна към нас. — Сигурен съм, че беше в този джоб. Той се затваря херметически, нищо не може да падне от него!

— Почакайте — помоли ни Ромиус. — Разкажете ми всичко отначало. Какво е станало тук и къде изобщо е Кейтен? Той е вашият надзорник, нека той да ми обясни всичко.

— Дракон да ме вземе — казах тихо, сядайки обратно на стола, и повторих бавно, опитвайки се да получа максимално удоволствие от думите: — Дракон… да… ме… вземе…