Оуън Колфър
Кодът на вечността (11)

Глава 10: Пръсти и палци

Килията на Артемис Фоул, кулата „Спайро“

Артемис медитираше, когато лазерът започна да реже тавана. Той стана от позицията „Лотос“, облече пуловера си и нареди няколко възглавници на пода. След няколко секунди на пода се сгромоляса квадратно парче метал. Възглавниците омекотиха удара. В дупката се показа лицето на Зеленика.

Артемис посочи възглавниците.

— Предвидила си, че ще се сетя.

Капитанът от ПНЕ кимна.

— Едва тринайсетгодишен, а вече предсказуем.

— Предполагам, че си включила климатика, за да изсмуче дима?

— Правилно. Мисля, че започваме да се опознаваме твърде добре.

Зеленика откачи едно въже с питон от колана си и го спусна в стаята.

— Направи примка с питона и се вържи. Ще те издърпам.

Артемис направи каквото му казаха и след секунди се измъкна от дупката.

— Господин Вихрогон на наша страна ли е? — попита той.

Зеленика му подаде малка цилиндрична слушалка.

— Сам го попитай.

Артемис пъхна в ухото си това чудо на нанотехнологията.

— Е, Вихрогоне, с какво ще ме изненадаш?

Долу в Убежище кентавърът потри ръце. Артемис беше единственият, който наистина вникваше в лекциите му.

— Ще ти хареса, Кално създание. Не само съм те изтрил от видеозаписите, не само съм махнал падането на тавана, но съм създал и симулация на Артемис.

Момчето се заинтригува.

— Симулация? Наистина ли? Как точно го направи?

— Много просто, в интерес на истината — скромно отвърна Вихрогон. — Имам стотици човешки филми в компютъра. Заех сцената със самотното пленничество на Стив Маккуин от „Голямото бягство“ и промених дрехите.

— Ами лицето?

— Имах малко материал от разпита ти при последното ти идване в Убежище. Комбинирах двете и готово. Симулираният Артемис може да прави каквото му кажа когато му кажа. В момента спи, но след половин час ще го инструктирам да отиде до тоалетната.

Зеленика прибра въжето си.

— Чудесата на съвременната наука. ПНЕ налива милиони в твоя отдел, Вихрогоне, а ти можеш най-много да пратиш едно Кално създание до тоалетната.

— Дръж се мило с мен, Зеленика. Правя ти голяма услуга. Ако Юлиус разбере, че ти помагам, страшно ще се ядоса.

— Което е основната причина да го правиш.

Зеленика тихо отиде до вратата и я открехна. В коридора беше пусто и тихо с изключение на бръмченето на камерите и жуженето на флуоресцентното осветление. На една част от визьора й се появиха прозрачни миниатюрни картини от охранителните камери на Спайро. На етажа имаше шестима пазачи, които минаваха на обиколка.

Зеленика затвори вратата.

— Добре. Да тръгваме. Трябва да стигнем до Спайро преди смяната на пазачите.

Артемис оправи килима над дупката в пода.

— Намерихте ли апартамента му?

— Точно над нас е. Трябва да се качим и да сканираме ретината и палеца му.

По лицето на Артемис пробяга странно изражение. Само за секунда.

— Да. За скенерите. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Зеленика никога досега не беше виждала това изражение по лицето на човешкото момче. Дали изпитваше вина? Възможно ли беше?

— Има ли нещо, което не си ми казал? — попита тя.

Изражението изчезна, сменено от обичайното хладнокръвие.

— Не, капитане. Няма нищо. И наистина ли смяташ, че сега е време за разпити?

Зеленика размаха заплашително пръст.

— Артемис! Ако си решил да ме разиграваш насред операцията, няма да го забравя.

— Не се тревожи — дръзко отговори момчето. — Аз ще го забравя.

Апартаментът на Спайро беше два етажа над килията на Артемис. Имаше логика в подсилването на една и съща част от сградата. За съжаление Джон Спайро не понасяше мисълта, че някой може да го шпионира, затова на неговия етаж нямаше камери.

— Типично — промърмори Вихрогон. — Откачени мегаломани като него не искат никой да вижда кирливите им ризи.

— Струва ми се, че някой е влязъл в период на отрицание — отбеляза Зеленика и насочи концентриран лазерен сноп от неутриното си към тавана.

Едно парче окачен таван се разтопи като лед в чайник, като разкри стоманата отгоре. Докато лазерът режеше повърхността, върху килима капнаха няколко капки разтопен метал. След като дупката стана достатъчно широка, Зеленика изключи лъча и насочи камерата на каската си към открилото се пространство.

Екранът остана празен.

— Превключвам на инфрачервено.

В полезрението й се появиха ред костюми. По всяка вероятност бели.

— Гардероб. Ние сме в гардероба.

— Отлично — каза Вихрогон. — Сега го приспете.

— Той спи. Часът е пет без десет сутринта.

— Добре, тогава се погрижете да не се събуди.

Зеленика прибра камерата в гнездото й. Извади от колана си сребриста капсула и я пъхна в дупката.

Вихрогон обясни на Артемис:

— Ако случайно се чудиш, капсулата съдържа „Дълбок сън“.

— Газ?

— Не. Мозъчни вълни.

Артемис остана заинтригуван.

— Продължавай.

— В общи линии, то сканира мозъчновълнови конфигурации и ги копира. Всеки в обсега й остава в състоянието, в което се е намирал до разтварянето на капсулата.

— И не оставя следи?

— Никакви. И няма странични ефекти. Колкото и да ми плащат, изобщо не е достатъчно.

Зеленика изчака, докато часовникът на визьора й отброи една минута.

— Добре. Обезвреден е, освен ако не е бил буден, когато „Дълбок сън“ е започнал да действа. Хайде.

Спалнята на Спайро беше безупречно бяла като костюмите му, с изключение на прогорената дупка в гардероба. Зеленика и Артемис тръгнаха по пухкав бял килим покрай гардероби с бели плъзгащи се врати. Влязоха в стая, която светеше в тъмното. Футуристична мебелировка — бяла, естествено. Бели аплици и драперии.

Зеленика се спря за миг, за да разгледа картина, окачена на една от стените.

— О, пощадете ме! — възкликна тя.

Картината беше нарисувана с маслени бои. Бяла от край до край. Отдолу имаше медна табелка. На нея пишеше: „Снежен призрак“.

Спайро лежеше по средата на огромно легло, изгубен сред дюните на копринените си чаршафи. Зеленика отдръпна завивките и го търкулна по гръб. Дори насън лицето на този човек беше злонамерено, сякаш сънищата му бяха не по-малко чудовищни от деянията му.

— Приятен тип — отбеляза Зеленика и повдигна с палец левия клепач на Спайро. Камерата в каската й сканира окото, като съхрани информацията на чип. Останалото беше проста работа: прожектираш файла на скенера в трезора и заблуждаваш компютъра.

Сканирането на палеца нямаше да е толкова просто. Тъй като в трезора беше поставен гел-скенер, миниатюрните сензори щяха да търсят действителните грапавини и извивки по палеца на Спайро. Обикновена прожекция нямаше да свърши работа. Изображението трябваше да бъде триизмерно. Артемис бе предложил да се използва латекс с памет, стандартно производство, включен във всяка екипировка на служител от ПНЕ — същия латекс, който Зеленика използва, за да залепи микрофона на гръкляна му. Трябваше само да увият палеца на Спайро за секунда-две и щяха да получат отливка на отпечатъка му. Зеленика извади ролка латекс от колана си и откъсна парче с дължина петнайсет сантиметра.

— Няма да се получи — каза Артемис.

Сърцето на Зеленика се сви. Това било, значи. Ето какво не й бе казал Артемис.

— Какво няма да се получи?

— С латекса. Няма да излъжа гел-скенера.

Зеленика слезе от леглото.

— Нямам време за това, Артемис. Ние нямаме време за това. Латексът ще направи съвършено копие, до последната молекула.

Артемис сведе поглед.

— Съвършено копие, така е. Но на обратно. Като фотонегатив. На мястото на вдлъбнатините ще има издатини.

— Д’Арвит! — изруга Зеленика. Калното създание беше право. Разбира се! Скенерът щеше да разчете латексовата отливка като напълно различен отпечатък. Бузите й поруменяха зад визьора.

— Знаел си го, Кално създание. Знаел си го от самото начало.

Артемис не си направи труда да отрече.

— Учудвам се, че никой освен мен не го забеляза.

— Защо ти трябваше да лъжеш.

Артемис заобиколи леглото и хвана лявата ръка на Спайро.

— Защото няма начин да заблудим гел-скенера. Той трябва да види истинския палец.

Зеленика изсумтя.

— Какво искаш да направя? Да го отрежа и да го взема с нас?

Мълчанието на Артемис бе красноречив отговор на въпроса й.

— Какво? Искаш да отрежа палеца му? Да не си полудял?

Артемис търпеливо изчака бурята да отмине.

— Чуй ме, капитане. Това е само временна мярка. Палецът може пак да се пришие, нали?

Зеленика махна с ръце.

— Млъкни, Артемис. Затвори си устата. А пък аз си мислех, че си се променил. Началникът беше прав. Човешката природа не може да се промени.

— Четири минути — упорстваше Артемис. — Имаме четири минути да влезем в трезора и да се върнем. Спайро нищо няма да усети.

Четири минути — това беше крайният срок, посочен в наръчника за лечение. След това нямаше гаранции, че палецът ще зарасне. Кожата — да, но мускулите и нервните окончания можеха да окажат съпротива.

Зеленика почувства как каската й става тясна.

— Артемис, ако не ми помогнеш, ще те зашеметя.

— Помисли, Зеленика. Нямах друг избор, освен да излъжа. Ако ти бях казал по-рано, щеше ли да се съгласиш?

— Не! И сега не съм съгласна!

Лицето на Артемис побеля като стените.

— Налага се, капитане. Няма друг начин.

Зеленика избута Артемис настрана, сякаш беше досадна муха, и заговори в микрофона на каската си.

— Вихрогоне, слушаш ли този налудничав разговор?

— Звучи налудничаво, Зеленика, но ако не си върнем тази технология, ще изгубим много повече от някакъв палец.

— Не мога да повярвам. На чия страна си, Вихрогоне? Не искам дори да мисля за юридическите усложнения от подобна операция.

Кентавърът изцвили.

— Юридически усложнения? Ние отдавна сме излезли от рамките на съдебната система, капитане. Това е секретна операция. Няма проверки, няма доклади. Ако някой разбере, всички ще изхвърчим. Един палец повече или по-малко няма да промени нищо.

Зеленика включи климатика в каската си, като насочи струя студен въздух към челото си.

— Сигурен ли си, че ще се справим, Артемис?

Артемис запресмята нещо наум.

— Да. Сигурен съм. Така или иначе, нямаме друг избор, освен да опитаме.

Зеленика отиде до другия край на леглото.

— Не мога да повярвам, че изобщо обсъждам това.

Тя леко повдигна ръката на Спайро. Той не реагира, само промърмори нещо насън. Очите под клепачите му шаваха енергично.

Зеленика извади оръжието си. Разбира се, на теория беше напълно възможно да се отреже един пръст и след това магически да се присади. Това нямаше да причини вреда, а и напълно възможно беше магията да премахне някои от старческите петна по кожата на Спайро. Но не там беше работата. Магията не биваше да се използва по този начин. Артемис отново манипулираше Народа за лична изгода.

— Петнайсетсантиметров лъч — каза Вихрогон в ухото й. — Много висока честота. Трябва ни чист разрез. И му дай малко магия, докато го правиш. Така можеш да получиш още една-две минути.

По някаква причина Артемис разглеждаше Спайро зад ушите.

— Хм — измърмори той. — Хитро.

— Какво? — изсъска Зеленика. — Сега пък какво има?

Артемис отстъпи назад.

— Нищо съществено. Продължавай.

Визьорът на Зеленика се обагри в червено от отражението на късия концентриран лазерен лъч, който излезе от дулото на неутриното й.

— Един разрез — каза Артемис. — Чист.

Зеленика го изгледа злобно.

— Не, Кално създание! Нито дума. Най-малко ми трябват съветите ти.

Момчето се отдръпна. Някои битки се печелят с отстъпление.

Зеленика хвана с два пръста палеца на Спайро. Тя изпрати леки магически вибрации към човешката ръка. За секунди кожата се опъна, бръчките изчезнаха и мускулният тонус се възстанови.

— Филтър — произнесе Зеленика в микрофона си. — Рентген.

Филтърът се задейства и изведнъж всичко стана прозрачно, включително ръката на Спайро. Костите и ставите отчетливо се виждаха през кожата. Трябваше им само отпечатъкът, така че тя можеше да среже между ставите. Присаждането щеше да бъде достатъчно трудно предвид ограниченото време, затова по-добре беше да се избегне допълнителното усложнение от още една става.

Зеленика пое дъх и го задържа. „Дълбок сън“ действаше по-ефективно от който и да било анестетик. Спайро нямаше да усети и най-лека болка или неудобство.

Тя направи разреза. Гладък разрез, който веднага се запечатваше. Не бе пролята и капка кръв.

Артемис уви палеца в носна кърпичка, която намери в гардероба на Спайро.

— Добра работа — каза. — Да вървим. Времето лети.

 

 

Артемис и Зеленика се спуснаха обратно през дупката на осемдесет и петия етаж. Тук имаше коридор, дълъг близо два километра, и шестима пазачи патрулираха на двойки без прекъсване. Маршрутите им бяха така начертани, че винаги една от двойките да вижда вратата към трезора. Коридорът към нея беше дълъг сто метра и минаването по него отнемаше осемдесет секунди. В края на тези осемдесет секунди следващата двойка пазачи излизаше иззад ъгъла. За щастие, тази сутрин двама от пазачите виждаха нещата в различна светлина.

Вихрогон даде сигнал.

— Добре. Нашите момчета наближават ъгъла.

— Сигурен ли си, че са те? Всички тези горили изглеждат еднакви. Малки глави без вратове.

— Сигурен съм. Те са белязани и светят по-ярко от останалите.

Зеленика беше белязала Плочката и Чипса с печат, който обикновено се използваше от митниците и имиграционните власти за невидими визи. През инфрачервен филтър тези печати светеха в яркооранжево.

Зеленика бутна Артемис към вратата пред тях.

— Добре. Тръгвай. И без саркастични подмятания.

Предупреждението беше излишно. Дори Артемис Фоул нямаше настроение за сарказъм в такъв опасен момент от операцията.

Той се затича по коридора право към двамата едри пазачи. Саката им многозначително се издуваха под мишниците. Несъмнено бяха въоръжени. С големи пушки и много патрони.

— Сигурна ли си, че са хипнотизирани? — обърна се момчето към Зеленика, която летеше над главата му.

— Разбира се. Главите им са толкова празни, че усещането беше като да пишеш с тебешир по празна дъска. Но ако искаш, мога да ги зашеметя.

— Не — отвърна задъхан Артемис. — Никакви следи. Не бива да оставяме никакви следи.

Плочката и Чипса вървяха към тях, като пътьом обсъждаха достойнствата на различни филмови герои.

— Капитан Хук е страшна работа — каза Плочката. — Може да срита задника на Барни десет пъти от десет.

Чипса въздъхна.

— Барни изобщо не ти е ясен. Той е симпатяга. Сритването на задници не е по неговата част.

Те минаха покрай Артемис, без да го забележат. И как биха могли? Зеленика ги бе хипнотизирала така, че да виждат само пазачите на етажа и да не обръщат внимание на непознати, освен ако някой не им ги посочи.

Пред тях беше кабината на охраната на етажа. Оставаха им близо четирийсет секунди до приближаването на следващата двойка пазачи. Нехипнотизираните.

— Имаш около половин минута, Зеленика. Знаеш какво да правиш.

Зеленика включи нагревателните бобини в костюма си, за да изравни температурата си с тази в помещението. Така щеше да заблуди мрежата от лазери, която опасваше входа на трезора. После настрои крилата си на леко пърхане. Всеки по-силен повей можеше да активира сензорите за налягане под настилката. Тя се устреми напред през една пролука покрай стената, където, както показваше каската й, нямаше скрити сензори. Настилката затрепери от движението на въздуха, но не достатъчно, за да активира сензора.

Артемис нетърпеливо следеше движението й.

— Побързай, Зеленика. Двайсет секунди.

Зеленика изръмжа нещо нецензурно и се приближи на една ръка разстояние от вратата.

— Видеофайл „Спайро 3“ — каза тя и компютърът в каската й пусна записа, на който Джон Спайро набираше кода за достъп до трезора. Зеленика повтори движенията му и вътре в стоманената врата се задвижиха шест бутала, които накараха дебелия къс стомана да се завърти на пантите си. Всички външни алармени системи се изключиха автоматично. Показа се втората врата с три червени светлинки на панела. Оставаха само три препятствия: гел-скенерът, ретиновият скенер и гласовият анализатор.

Тази част от операцията беше прекалено сложна, за да се подават гласови команди. Понякога компютрите на Вихрогон изпълняваха заповедите погрешно, макар кентавърът да твърдеше, че това е грешка на феите. Зеленика откъсна гумираната изолация, която покриваше командното табло на китката й.

Първо прожектира триизмерното изображение на окото на Спайро на необходимата височина. Ретиновият скенер изпрати лъч, който да разчете виртуалната ретина. Видимо удовлетворен, той деактивира първата ключалка. Една от червените светлини се смени със зелена.

Следващата стъпка беше да се пусне звуков файл така, че да излъже гласовия анализатор. Оборудването беше прекалено сложно, за да бъде заблудено от запис. От човешки запис тоест. Дигиталните микрофони на Вихрогон правеха копия, които не можеха да се отличат от оригинала. Дори леплив червей, чието тяло е покрито от край до край с уши, можеше да бъде привлечен от червеево съскане в размножителен период, записано с оборудването на Вихрогон. В момента кентавърът преговаряше за правата с една агенция за колекциониране на подслушвателни устройства.

Зеленика пусна файла през колонките в каската си.

— Джон Спайро. Аз съм шефът, тъй че отваряй бързо.

Втората ключалка се отключи. Още една зелена светлина.

— Извинявай, капитане — каза Артемис, като в гласа му се прокрадваха нотки на страх. — Времето ни изтича.

Той разгъна кърпата с палеца, мина покрай Зеленика и стъпи върху червената плочка на пода. Притисна палеца към скенера. Зеленият гел го обхвана, като проникна в линиите на отпечатъка. Дисплеят на алармата светна зелено. Стана. Разбира се. В края на краищата, палецът беше истински.

Но нищо друго не се случи. Вратата не се отвори.

Зеленика плесна Артемис по рамото.

— Е? Вътре ли сме?

— Явно не. Впрочем потупването по рамото не ми помага да се съсредоточа.

Артемис огледа конзолата. Какво беше пропуснал? Мисли, момче, мисли. Пусни в ход прехвалените си мозъчни клетки. Той се наведе към втората врата, като прехвърли тежестта върху единия си крак. Червената плочка под него трепна.

— Разбира се! — възкликна Артемис. Грабна Зеленика и я стисна в ръцете си. — Това не е просто червен маркер — припряно обясни той. — Той е чувствителен към тежест.

Беше прав. Теглото на двамата заедно се доближаваше достатъчно до това на Спайро, за да задейства механизма. Приспособлението явно беше механично: един компютър не можеше да бъде заблуден така лесно. Втората врата се плъзна в жлеба си под краката им.

Артемис подаде на Зеленика палеца.

— Тръгвай — каза той. — Времето на Спайро изтича. След малко ще те настигна.

Зеленика пое палеца.

— А ако не успееш?

— Тогава преминаваме към план Б.

Феята бавно кимна.

— Дано не ни се налага.

— Дано.

Артемис бързо влезе в трезора. Без да поглежда към съкровищата в бижута и ценни книжа, той се запъти право към плексигласовата килия на Куба. На пътя му стояха двама едри пазачи. Мъжете бяха с кислородни маски на лицата и стояха странно неподвижно.

— Извинете, господа. Имате ли нещо против да взема Куба на господин Спайро?

Никой от двамата не отговори, не реагира с нищо повече от леко повдигане на вежди. Това несъмнено се дължеше на паралитичния газ в кислородните им цилиндри, получен на базата на отрова от перуански паяци. Химическият му състав наподобяваше този на мехлема, използван от южноамериканските индианци като анестетик.

Артемис набра кода, който Вихрогон диктуваше в ухото му и четирите страни на плексигласовото сандъче безшумно хлътнаха в колоната, оставяйки В-куба незащитен. Той посегна към кутийката…

Спалнята на Спайро

Зеленика се покатери през дупката в гардероба и влезе в спалнята на Спайро. Индустриалецът лежеше в същото положение, в което го бе оставила. Дишаше нормално и равномерно. Хронометърът на визьора й показваше 4,57, като продължаваше броенето. Тъкмо навреме.

Зеленика припряно извади палеца от кърпичката и го постави до остатъка от пръста. Ръката на Спайро бе студена и неприятна на допир. Тя използва филтъра за увеличение на визьора си, за да разгледа по-добре отрязания палец. Доколкото можеше да съди, двете половини бяха идеално изравнени.

— Излекувай го — каза Зеленика и от върховете на пръстите й заизскачаха магически искрици, които потъваха в двете части на палеца. Нишки от синя светлина зашиха дермиса и епидермиса, като от старата кожа се показа нова, за да прикрие разреза. Палецът започна да вибрира и да шава. От порите заизлиза пара, която образува мъгла около ръката на Спайро. Ръката му се разтресе неудържимо, спазмите обхванаха дори костеливите гърди. Гръбнакът на Спайро се заизвива така, че Зеленика се уплаши да не го прекърши. Накрая индустриалецът се отпусна на леглото. През целия този процес сърцето му не пропусна и един удар.

Няколко самотни искри продължиха да подскачат по тялото на Спайро като камъчета по водна повърхност, насочвайки се зад ушите, точно където Артемис бе забелязал нещо. Любопитно. Зеленика дръпна напред едното ухо и забеляза белег във формата на полумесец, който магията бързо изличаваше. Зад другото ухо имаше следи от подобен белег.

Тя насочи визьора си към единия от белезите.

— Вихрогоне, как си обясняваш това?

— Хирургия — отвърна кентавърът. — Може би нашият приятел Спайро си е опъвал кожата на лицето. Или може би…

— Или може би това не е Спайро — заключи Зеленика, като се превключи на канала на Артемис. — Артемис! Това не е Спайро. Това е двойник. Чуваш ли ме? Артемис, отговори ми!

Артемис не отговори. Може би не искаше, а може би не можеше.

Трезорът

Артемис протегна ръка към кутийката, когато една от стените се отвори със съскане. Зад нея стояха Джон Спайро и Арно Тъпст. Спайро се усмихваше толкова широко, че спокойно можеше да глътне резен диня.

Той плесна с ръце и бижутата му задрънчаха.

— Браво, господарю Фоул. Някои от нас не вярваха, че ще стигнеш толкова далеч.

Тъпст извади от портфейла си стодоларова банкнота и я подаде на Спайро.

— Много благодаря, Арно. Надявам се, че сега ще се научиш да не залагаш срещу банката.

Артемис кимна замислен.

— Онзи в спалнята… трябва да е бил двойник.

— Да. Коста, братовчед ми. Имаме еднаква форма на главата, с малко дребни промени ставаме като две капки вода.

— Значи си нагласил гел-скенера да приема отпечатъка му.

— Само за тази нощ. Исках да видя докъде можеш да стигнеш. Ти си изключително момче, Арти. Никой досега не е стигал до трезора, а не можеш да си представиш колко професионалисти са се опитвали. Очевидно в системата ми има някои недостатъци, за които хората от охраната ще трябва да се погрижат. Как влезе впрочем? Не виждам Коста да е с теб.

— Професионална тайна.

Спайро слезе от ниската платформа, на която беше стъпил.

— Няма значение. Ще прегледаме записите. Има една-две камери, които не си успял да излъжеш. Едно е сигурно: не си успял без чужда помощ. Провери го за слушалки, Арно.

За по-малко от пет секунди Тъпст намери слушалката, победоносно я извади и смачка миниатюрния цилиндър с ботуша си.

Спайро въздъхна.

— Не се съмнявам, Арно, че това малко електронно чудо е струвало повече, отколкото ти би могъл да спечелиш за цял живот. Не знам защо изобщо те държа тук. Наистина не знам.

Тъпст направи гримаса. Зъбите, които носеше в момента, бяха от подсилен плексиглас, пълен до половината със синьо олио. Приличаха на адска машина за морски вълни.

— Съжалявам, господин Спайро.

— След малко ще съжаляваш още повече, приятелю с предизвикателна захапка, защото Бътлър идва.

Тъпст неволно отстъпи назад.

— Не си мисли, че ще ме уплашиш с тия приказки. Бътлър е мъртъв. Видях го как падна.

— Може и да е паднал. Но видя ли го да умира? Ако правилно си спомням последователността на събитията, след като ти стреля по Бътлър, той стреля по теб.

Тъпст докосна белезите на темето си.

— Извадих късмет с този изстрел.

— Късмет? Бътлър се гордее с постиженията си в стрелбата, затова аз не бих казал такова нещо в лицето му.

Спайро се засмя доволно.

— Хлапето си играе с главата ти, Арно. Тринайсетгодишен, а свири на теб като на роял в „Карнеги Хол“. Осъзнай се, човече, нали си професионалист.

Тъпст опита да се вземе в ръце, но призракът на Бътлър го преследваше.

Спайро извади В-куба от стиропоровата му подложка.

— Много е забавно, Арти. Всички тези приказки и заяждане не означават нищо. Пак спечелих, надхитрих те. За мен всичко това беше игра. Забавление. Твоята малка операция би била много поучителна, ако не беше жалка. Но сега е време да разбереш, че всичко свърши. Ти остана сам, а аз нямам повече време за игри.

Артемис въздъхна — истинско олицетворение на поражението.

— Всичко това е било урок, така ли? Искал си да ми покажеш кой е шефът тук.

— Точно така. Някои хора имат нужда от повече време, за да се научат. Забелязал съм, че колкото по-умен е врагът, толкова по-голямо е егото му. Ти трябваше да разбереш, че не можеш да се мериш с мен и след това да направиш каквото пожелая — Спайро сложи костелива ръка на рамото на Артемис. Момчето усещаше тежестта на бижутата по нея. — А сега ме слушай внимателно, хлапе. Искам да отключиш този Куб. Стига игрички. Досега не съм срещал компютърен гений, който да не си оставя вратичка. Сега ще я отвориш, иначе ще престана да се шегувам, а, повярвай ми, едва ли искаш това.

Артемис пое с две ръце червения Куб и се вгледа в плоския му екран. Това беше най-деликатната част от плана. Спайро трябваше да повярва, че отново е надхитрил Артемис Фоул.

— Хайде, Арти. Направи го.

Артемис прокара ръка по пресъхналите си устни.

— Добре. Само една минута.

Спайро го потупа по рамото.

— Аз съм щедър човек. Давам ти две — той кимна на Тъпст. — Стой наблизо, Арно, не искам нашият малък приятел да ни заложи още някой капан.

Артемис седна на масата от неръждаема стомана и свали капака на куба. Бързо размести един заплетен сноп оптични кабели, като откъсна една от нишките. Блокерът за ПНЕ. След по-малко от минута той затвори куба.

Спайро гледаше в очакване с широко отворени очи и в ума му прескачаха мисли за невиждано богатство.

— Дано да имаш добри новини, Арти. Искам само добри новини.

Сега Артемис изглеждаше по-примирен, сякаш най-накрая бе осъзнал сериозността на положението си.

— Рестартирах го. Работи. Само че…

Спайро размаха ръце. Гривните му зазвъняха като коледни звънчета.

— Само че какво? Дано да е някоя дреболия!

— Нищо особено. Не си струва дори да го споменавам. Трябваше да премина към версия 1.0, защото версия 1.2 беше кодирана по гласовите ми данни. 1.0 не е толкова сигурна, по-темпераментна е, ако може така да се каже.

— По-темпераментна? Това е кутия, не баба ми!

— Не съм кутия! — обади се Вихрогон, новият глас на Куба, благодарение на премахнатия блокер. — Аз съм чудо на изкуствения интелект! Живея, за да се уча.

— Видя ли какво имах предвид? — безпомощно каза Артемис. Кентавърът щеше да провали всичко. На този етап не биваше да будят никакви подозрения у Спайро.

Спайро изгледа Куба, сякаш беше негов подчинен.

— Ще ми се зъбиш ли, господинчо?

Кубът не отговори.

— Трябва да се обръщаш към него по име — обясни Артемис. — Иначе ще отговаря на всеки въпрос, който сензорите му могат да уловят.

— И кое е името му?

Джулиет често използваше термина „дух“. Самият Артемис избягваше такива понятия, макар че в този момент би било подходящо.

— Името му е Куб.

— Добре, Куб. Ще ми се зъбиш ли?

— Ще правя всичко, което процесорът ми позволява.

Спайро потри ръце с детинско самодоволство и гривните му блеснаха като малки вълни в огряно от слънце море.

— Добре, да тестваме тази играчка. Куб, можеш ли да ми кажеш има ли сателити, които следят сградата в момента?

Вихрогон помълча малко. Артемис си представи как кентавърът извиква на екрана си информацията за сателитно проследяване.

— Само един в момента, макар че ако се съди по йонните следи, тази сграда е била поразявана от повече лъчи, отколкото „Милениум Фалкон“^[1].

Спайро хвърли поглед на Артемис.

— Чипът на индивидуалността му е дефектен — обясни момчето. — Затова се наложи да го прекъсна. Можем да го оправим във всеки момент.

Спайро кимна. Не му се искаше гениалният му изкуствен интелект да се развие до облика на горила.

— Ами какви бяха онези ПНЕ, Куб? — попита той. — Нали ме следяха в Лондон. Сега следят ли ме?

— ПНЕ ли? Това е Пакистанска сателитна телевизия — отвърна Вихрогон, следвайки инструкциите на Артемис. — Показват предимно игри и новини. Нямат обхват тук.

— Добре, да забравим за тях. Куб, искам да знам серийния номер на сателита, който ме следи.

Вихрогон погледна на екрана си.

— Момент. САЩ, регистриран на федералното правителство. Номер ST1147P.

Спайро стисна юмруци.

— Да! Правилно. Вече разполагам с тази информация. Куб, премина теста.

Мултимилиардерът затанцува из трезора, заслепен до вдетиняване от алчността си.

— Казвам ти, Арти, така ми олекна, че се чувствам подмладен! Иска ми се да сложа фрак и да отида на прием.

— Наистина.

— Не знам откъде да започна. Сам ли да направя пари? Или да отмъкна парите на някой друг?

Артемис се усмихна принудено.

— Светът е разтворена мида за теб.

Спайро леко потупа Куба.

— Правилно. Точно така. И аз ще взема всяка перла, която ми предложи.

На вратата на трезора се появиха Плочката и Чипса с насочени пушки.

— Господин С-спайро! — запъна се Плочката. — Това проверка ли е?

Спайро се изсмя.

— А, виж! Кавалерията пристига. С цяла вечност закъснение. Не, не е проверка. И много бих искал да разбера как малкият Артемис е минал покрай вас!

Мускулестият наемник гледаше момчето, сякаш то бе изникнало изневиделица пред очите му. Което за хипнотизирания му мозък беше точно така.

— Не знаем, господин Спайро. Изобщо не сме го видели. Искате ли да пострада при злополука?

Спайро се засмя — кратък злобен лай.

— Ще ви науча на една нова дума, тъпаци. „Заменим“. Вие сте заменими, той — не. Поне засега. Разбрахте ли? Така че стойте тук и се правете на страшни, иначе ще ви сменя с други горили.

Спайро погледна към екрана на Куба, сякаш в стаята нямаше никой друг.

— Предполагам, че са ми останали още двайсет години живот. После светът може да върви по дяволите, изобщо не ме засяга. Нямам семейство, нямам наследници. Нямам причини да мисля за бъдещето. Ще издоя тази планета до последната капка, а с този Куб мога да правя каквото поискам с когото поискам.

— Знам какво щях да направя аз — обади се Плочката. Изглеждаше стъписан от думите, които излизаха от устата му.

Спайро замръзна на място. Не беше свикнал да го прекъсват подчинени от средна ръка.

— Какво щеше да направиш, празна кратуно? — попита той. — Да си купиш сепаре в „Печените ребърца на Мърв“?

— Не — отговори Плочката. — Щях да натрия носа на ония от „Фонетикс“. Те от години душат около „Спайро Индъстрис“.

Моментът беше напрегнат до нажежаване. Не само защото Плочката бе изказал идея, а защото идеята беше добра.

Тя запали искрици в очите на Спайро. Той мислеше.

— „Фонетикс“. Най-големият ми конкурент. Мразя тези типове. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да съсипя сбирщината им от второкласни телефонисти. Но как?

Сега дойде ред на Чипса:

— Чувам, че работят върху нов свръхсекретен комуникатор. Батерия със супердълъг живот, нещо такова.

Спайро съвсем се стъписа. Първо Плочката, а сега и Чипса. Току-виж се научили и да четат. И все пак…

— Куб — каза бизнесменът, — искам да проникнеш в базата данни на „Фонетикс“. Копирай схемите на всичките им работни проекти.

— Не мога, шефе. „Фонетикс“ работят в затворена система. В отдела им за разработки няма нито един компютър с достъп до Интернет. Трябва да отида на място.

Еуфорията на Спайро се изпари. Той се приближи към Артемис.

— За какво говори?

Артемис се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Кубът не може да сканира затворена система, ако омнисензорът няма пряк контакт с компютъра или не се намира в непосредствена близост. „Фонетикс“ са такива параноици и толкова се пазят от хакери, че лабораторията им за изследвания и разработки е напълно изолирана, скрита под няколко етажа масивен камък. Нямат дори електронна поща. Знам го, защото и аз съм се опитвал няколко пъти да ги хакна.

— Но Кубът улови сателита, нали?

— Сателитът излъчва. А щом излъчва, Кубът може да го проследи.

Спайро се заигра с веригата на врата си.

— Значи трябва да отида във „Фонетикс“.

— Не е препоръчително — каза Артемис. — Рискът е прекалено голям заради някаква си лична вендета.

Тъпст пристъпи напред.

— Нека отида аз, господин Спайро. Ще взема плановете.

Спайро извади шепа витамини от кутия с дозатор на колана си и започна да ги дъвче.

— Отлична идея, Арно. Добро предложение. Но аз не искам да предавам Куба в ръцете на никой друг. Кой знае до какви изкушения може да доведе това. Куб, можеш ли да деактивираш охранителната система на „Фонетикс“?

— Може ли джудже да пробие дупка в панталоните си?

— Това пък какво беше?

— Ъ-ъ… нищо. Технически термин. Няма да разберете. Вече съм деактивирал системата на „Фонетикс“.

— А пазачите, Куб? Можеш ли да ги обезвредиш?

— Няма проблем. Мога да активирам от разстояние вътрешната система за сигурност.

— А тя каква е?

— Резервоари с газ във вентилаторите. Приспивателен газ. Незаконен впрочем, съгласно законите на Чикаго. Но е хитро измислено, без странични ефекти, не може да се проследи. Два часа по-късно неканеният гост се събужда зад решетките.

Спайро се изкиска.

— Тези „Фонетикс“ са такива параноици! Давай, Куб, приспи ги.

— Лека нощ — каза Вихрогон със злорадство, което прозвуча твърде истински.

— Добре. А сега, Куб, от схемите на „Фонетикс“ ни дели само един кодиран компютър.

— Не ме разсмивай. Още не е измислена толкова кратка единица време, за да измерим бързината, с която ще разбия кода на харддиска им.

Спайро закопча Куба на колана си.

— Знаеш ли, тази машинка започва да ми харесва.

Артемис направи последен, убедително искрен опит да овладее ситуацията.

— Господин Спайро, наистина не мисля, че идеята е добра.

— Не се съмнявам — изсмя се Джон Спайро и задрънча с бижутата в посока към вратата. — Затова ще дойдеш с мен.

Лаборатории за изследвания и разработки „Фонетикс“, Промишлена зона, Чикаго

Спайро избра един линкълн от големия си гараж. Беше модел от деветдесетте, с фалшив регистрационен номер. Той често го използваше за бягство. Колата беше достатъчно стара, за да не бие на очи, и дори ако полицията успееше да заснеме регистрационния номер, това щеше да я отведе до погрешна следа.

Тъпст паркира срещу главния вход на лабораториите „Фонетикс“. Зад въртящата се стъклена врата се виждаше пазач, седнал зад бюрото си. Арно извади от жабката сгъваем бинокъл. Насочи го към пазача.

— Спи като бебе — обяви горилата.

Спайро го потупа по рамото.

— Добре. Имаме по-малко от два часа. Можем ли да успеем?

— Ако тоя Куб е добър колкото казва, за петнайсет минути ще влезем и ще излезем.

— Той е машина — хладно отбеляза Артемис. — Не някой от напомпаните ти със стероиди колеги.

Тъпст погледна през рамо. Артемис седеше на задната седалка, сгушен между Плочката и Чипса.

— Изведнъж стана много смел.

Артемис сви рамене.

— Какво имам да губя? В края на краищата, едва ли може да стане по-лошо.

До въртящата се врата имаше една обикновена. Кубът активира от разстояние домофона и групата неканени посетители се вмъкна във фоайето. Нямаше звънене на аларми, нямаше и взвод от пазачи, които да се втурнат към тях и да ги задържат.

Спайро мина по коридора, окуражен от новия си високотехнологичен приятел и мисълта, че най-после ще докара „Фонетикс“ до фалит. Асансьорът за ограничен достъп оказа съпротива на Куба, колкото ограда от колчета може да спре танк, и скоро Спайро и компания се спуснаха осем етажа по-надолу до секретната лаборатория.

— Слизаме под земята — изкикоти се Плочката. — При костите на динозаврите. Знаете ли, че след милиони и милиарди години динозавърският тор става на диаманти?

Обикновено подобна забележка би се възприела като непростима дързост, но Спайро беше в добро настроение.

— Не, не знаех това, Плочка. Може би трябва да започна да ти плащам в купчини тор.

Плочката реши, че за финансите му ще бъде по-добре, ако отсега нататък си затваря устата.

Самата лаборатория бе защитена със скенер за отпечатъци. Дори нямаше гел. За Куба беше лесна работа да сканира отпечатъка на подложката и после да го прожектира на сензора. Липсваше дори код за по-голяма сигурност.

— Просто като фасул — изграчи Спайро. — Трябваше да направя това още преди години.

— Малко благодарност не е излишна — обади се Вихрогон, неспособен да прикрие обидата си. — В края на краищата, аз ви вкарах тук и обезвредих пазачите.

Спайро вдигна кутийката пред себе си.

— Да не те предам за метални отпадъци, Куб, е начин да изкажа благодарността си.

— Пак заповядай — измърмори Вихрогон.

Арно Тъпст надникна в будката на охраната. Навсякъде се въргаляха спящи пазачи, един дори спеше със сандвич в устата.

— Трябва да му се признае, господин Спайро. Страшна работа. „Фонетикс“ ще трябва да се бръкнат и за приспивателния газ.

Спайро погледна към тавана. В тъмното примигваха няколко червени светлинки от камери.

— Куб, налага ли се да минем през стаята с видеото на излизане?

— Няма нужда — отвърна Вихрогон, цар на театралниченето. — Изтрих всички ви от записа.

Артемис висеше между Плочката и Чипса, които го държаха под мишниците.

— Предател — промърмори той. — Куб, аз ти дадох живот. Аз те създадох.

— Да, само че явно си ме направил по свое подобие, Фоул. Aurea est potestas. Златото е могъщество. Аз само правя това, на което си ме научил.

Спайро нежно потупа Куба.

— Обичам го. Този Куб ми е като брат, какъвто никога не съм имал.

— Мислех, че имате брат — каза Чипса озадачен, което не бе обичайно за него.

— Добре де — отвърна Спайро. — Той е братът, когото наистина харесвам.

Сървърът на „Фонетикс“ се намираше по средата на лабораторията. Монолитен харддиск, с кабели като питони, които го свързваха с различни компютри.

Спайро откачи от колана си своя нов най-добър приятел.

— Къде трябва да се намираш, Куб?

— Остави ме на капака на сървъра, омнисензорът ще направи останалото.

Спайро се подчини и след секунди схемите започнаха да примигват на мъничкия екран на В-куба.

— У мен са! — изрева бизнесменът, стиснал победоносно юмруци. — Това е последният гаден имейл с цени на акции, който получавам от „Фонетикс“.

— Сваляне завършено — доволно обяви Вихрогон. — Имаме всички проекти на „Фонетикс“ за следващите десет години.

Спайро притисна Куба към гърдите си.

— Отлично. Сега мога да пусна наша версия на телефон „Фонетикс“ преди тях и да изкарам допълнителен милион, преди да направя пари от Куба.

Вниманието на Арно бе привлечено от мониторите на охранителните камери.

— Ъ-ъ-ъ, господин Спайро. Мисля, че имаме ситуация.

— Ситуация? — изръмжа Спайро. — Какво означава това? Вече не си в армията, Тъпст, говори на английски.

Новозеландецът удари с юмрук по един от екраните, сякаш това можеше да промени събитията, които се виждаха на него.

— Искам да кажа, че имаме проблем. Голям проблем.

Спайро сграбчи Артемис за раменете.

— Какво си направил, Фоул? Това да не е някакъв…

Обвинението застина на устните му, преди да го довърши. Спайро бе забелязал нещо.

— Очите ти! Какво ти е на очите? Не са еднакви!

Артемис го удостои с най-зловещата си вампирска усмивка.

— Така те виждам по-добре, Спайро.

 

 

Спящият пазач във фоайето на „Фонетикс“ изведнъж се опомни. Това беше Джулиет. Тя надникна изпод козирката на шапката си, за да се увери, че Спайро не е оставил никого в коридора.

След залавянето на Артемис в трезора на Спайро Зеленика бе откарала с крилата си двамата от Екип Едно във „Фонетикс“, за да започнат работа по план „Б“.

Разбира се, нямаше никакъв приспивателен газ. Всъщност в сградата имаше само двама пазачи. Единият беше в почивка, другият правеше обиколка на горните етажи. Но Спайро не можеше да знае това. Той бе зает да наблюдава как симулации на роднините на Вихрогон хъркат навсякъде из сградата благодарение на прихващач, поставен във видеосистемата на „Фонетикс“.

Джулиет вдигна телефона на бюрото и набра три цифри.

9… 1… 1.

 

 

Спайро внимателно бръкна с два пръста в окото на Артемис и извади ирисовата камера. Разгледа я отблизо и забеляза миниатюрната електрическа верига откъм вдлъбнатата страна.

— Това е електроника — прошепна той. — Поразително. Какво е?

Артемис примигна, за да пропъди една сълза от окото си.

— Нищо. Не си го видял. И мен не си видял в тази сграда.

Лицето на Спайро се изкриви от неприкрита злоба.

— В сградата си, Фоул, и никога няма да излезеш от нея.

Тъпст потупа работодателя си по рамото. Непростима фамилиарност.

— Шефе, господин Спайро! Наистина трябва да видите това.

 

 

Джулиет свали сакото на пазач от „Фонетикс“. Отдолу беше облечена с униформа на полицейски командос от Чикаго. Положението в лабораториите за изследвания и разработки можеше да стане напечено и работата й беше да внимава Артемис да не пострада. Тя се скри зад една колона във фоайето и зачака воя на сирените.

Спайро гледаше екраните в лабораторията. Картините се бяха променили. Вече не се виждаха спящи пазачи. Вместо това вървеше запис, на който той и компанията му влизаха във „Фонетикс“. С една-единствена разлика: на екраните нямаше и следа от Артемис.

— Какво става, Куб? — изсъска Спайро. — Нали каза, че ще изтриеш всички ни от записите.

— Излъгах. Вероятно развивам престъпни наклонности.

Спайро фрасна Куба в пода. Машинката остана цяла и невредима.

— Здрав полимер — обясни Артемис, като вдигна микрокомпютъра. — Почти нечуплив е.

— За разлика от теб — отвърна Спайро.

Артемис увисна като кукла в ръцете на Плочката и Чипса.

— Не разбирате ли? Всички сте записани. Кубът работи за мен.

— Голяма работа. Записани сме — и какво? Трябва само да отида в офиса на охраната и да взема записите.

— Няма да е толкова просто.

Спайро все още вярваше, че има начин да се измъкне.

— И защо? Кой ще ме спре? Малко приятелче като теб?

Артемис посочи екраните.

— Не. Малки приятелчета като тях.

 

 

Чикагските полицаи бяха донесли цялото оборудване, с което разполагаха, като дори бяха взели назаем някои неща. „Фонетикс“ беше най-големият работодател в града, да не говорим, че неговите представители бяха петимата най-щедри дарители в списъка на Фонда за дарения на полицията. Когато получи обаждането на 911, дежурният сержант вдигна тревога в целия град.

За по-малко от пет минути на вратите на „Фонетикс“ се бяха струпали двайсет униформени полицаи и пълен отряд командоси. Над сградата кръжаха два хеликоптера, а осем снайперисти бяха заели позиции по покривите на съседните сгради. Никой не можеше да напусне района, освен ако беше невидим.

Пазачът на „Фонетикс“ се беше върнал от обиколка и току-що бе забелязал на мониторите неканени посетители. Почти веднага след това той видя група въоръжени униформени полицаи да чукат на вратите.

Човекът ги пусна да влязат.

— Тъкмо смятах да ви се обадя, момчета — каза той. — В трезора има няколко души. Сигурно са прокопали тунел или нещо такова, щото не са минавали покрай мен.

Пазачът, който беше в почивка, се изненада още повече. Тъкмо дочиташе раздела за спорт на „Хералд Трибюн“, когато в стаята влязоха двама мъже с бронирани жилетки и сериозни физиономии.

— Документите — изкомандва единият, който очевидно нямаше време за цели изречения.

Пазачът с трепереща ръка подаде ламинираната си карта.

— Стойте тук, господине — посъветва го другият полицай.

Нямаше нужда да повтаря.

Джулиет се измъкна иззад колоната и се присъедини към отряда на командосите. Размаха оръжие като останалите и моментално се сля с групата. Операцията им беше прекъсната поради малък проблем. До лабораторията имаше само един път. По асансьорната шахта.

Двама отвориха вратите на лифта с железни лостове.

— Ето какъв е проблемът — каза един командос. — Спрем ли тока, не можем да извикаме асансьора. Ако първо извикаме асансьора, ще изтървем престъпниците.

Джулиет си проправи път с лакти до първите в групата.

— Извинете, сър. Нека се спусна по кабелите. Ще взривя вратите и вие можете да спрете електричеството.

Командирът дори не обмисли предложението й.

— Не. Прекалено опасно е. Престъпниците ще имат достатъчно време да изстрелят стотина патрона в асансьора. Впрочем, коя сте вие?

Джулиет извади от колана си малък десондьор. Закачи го за кабела на лифта и скочи в шахтата.

— Аз съм нова — каза тя и се изгуби в тъмнината.

 

 

В лабораторията Спайро и компания стояха като хипнотизирани пред мониторите. Вихрогон беше пуснал жива картина от онова, което ставаше на горните етажи.

— Командоси — каза Тъпст. — Хеликоптери. Тежко въоръжение. Как стана така?

Спайро се плесна няколко пъти по челото.

— Капан. Цялата тази работа е капан. Сигурно и Слам Копам работеше за теб?

— Да. Плочката и Чипса също, макар да не го знаеха. Никога нямаше да дойдете тук, ако аз го бях предложил.

— Но как… Как го направи? Невъзможно е.

Артемис погледна към екраните.

— Очевидно е възможно. Знаех, че ще ме чакаш в трезора на кулата „Спайро“. След това трябваше само да се възползвам от омразата ти към „Фонетикс“ и да те подмамя тук, далеч от сградата ти.

— Ако аз загазя, ти ще ме последваш.

— Грешка. Аз изобщо не съм бил тук, записите го доказват.

— Но ти си тук! — изрева Спайро. Нервите му вече не издържаха. Цялото му тяло се тресеше, а устата му обилно пръскаше слюнка. — Трупът ти ще го докаже. Дай ми пистолета, Арно. Ще го застрелям.

Тъпст не можа да скрие разочарованието си, но направи каквото му бе наредено. Спайро с треперещи ръце насочи оръжието към Артемис. Плочката и Чипса бързо се отдръпнаха встрани. Шефът не се славеше с точния си мерник.

— Всичко ми отне! — кресна той. — Всичко!

Артемис беше странно спокоен.

— Ти не разбираш, Джон. Това, което ти казах, е самата истина. Изобщо не съм бил тук — той млъкна, за да си поеме дъх. — И още нещо. Колкото до името ми — Артемис, — прав беше. В Лондон това име обикновено се дава на момичета. Артемида е гръцката богиня на лова. Но от време на време се ражда по някой мъж с дарба на ловец, който получава правото да носи това име. Аз съм такъв мъж. Артемис ловецът. Улових те.

И изведнъж изчезна.

 

 

Зеленика следваше по въздуха Спайро и компания по целия им път от кулата „Спайро“ до сградата на „Фонетикс“. Беше получила разрешение за влизане няколко минути по-рано, когато Джулиет се обади да пита за екскурзии за външни лица.

С най-невинен глас Джулиет попита екскурзовода:

— Господине, мога ли да доведа и невидимата си приятелка?

— Разбира се, сладурче — отговори мъжът. — Вземи си и любимото одеялце, ако така ще се чувстваш по-добре.

Вътре бяха.

Зеленика кръжеше непосредствено под тавана, като следеше действията на Артемис долу. Планът на Калното създание бе крайно рискован. Ако на Спайро му бе хрумнало да застреля момчето още в Кулата, всичко щеше да пропадне.

Но точно както Артемис бе предсказал, бизнесменът пожела да злорадства колкото може по-дълго, за да се наслади докрай на гениалната си изобретателност. Но всъщност геният беше не Спайро, а Артемис. Той бе замислил цялата операция от начало до край. Негово беше дори хрумването да се хипнотизират Плочката и Чипса. Много важно бе някой да подхвърли идеята за влизане с взлом във „Фонетикс“.

Когато вратата на асансьора се отвори, Зеленика вече чакаше със заредено оръжие и набелязани мишени. Но не биваше да предприема нищо. Чакаше сигнала.

Артемис проточваше времето. Мелодраматичен до самия край. И точно когато Зеленика се готвеше да зареже плана и да открие огън, той каза:

— Аз съм такъв мъж. Артемис ловецът. Улових те.

„Артемис ловецът“. Това беше паролата.

Зеленика натисна ръчния контрол за управление на крилата и се спусна до височина три стъпки. Закачи Артемис с въже за Лунния си пояс, после метна пред него лист камуфлажно фолио. За всички в стаята момчето сякаш изчезна.

— Нагоре — каза феята, макар че Артемис не можеше да я чуе, и отвори докрай клапана на газта. За по-малко от секунда те се озоваха на сигурно място между кабелите и тръбите, които минаваха под тавана.

Отдолу Джон Спайро изгуби ума и дума.

Той примигна. Момчето бе изчезнало! Просто изчезнало! Невъзможно. Та той беше Джон Спайро! Никой не можеше да надхитри Джон Спайро!

Бизнесменът се обърна към Плочката и Чипса, като яростно размахваше оръжието.

— Къде е?

— Ъ? — в съвършен унисон отвърнаха двамата. При това не бяха репетирали.

— Къде е Артемис Фоул? Какво направихте с него?

— Нищо, господин Спайро. Просто си стояхме и се тупахме по раменете.

— Фоул каза, че работите за него. Така че ми го върнете.

Плочката размишляваше. Тази операция наподобяваше бъркане на бетон в бетонобъркачка.

— Внимавайте, господин Спайро, оръжията са опасни. Особено оня край с дупката.

— Не сме свършили, Артемис Фоул! — закрещя Спайро към тавана. — Ще те намеря. Никога няма да се отървеш. Имаш думата на Джон Спайро. Моята дума!

Той започна да стреля напосоки, като дупчеше монитори, вентилатори и тръби. Един куршум мина на метър от Артемис.

Плочката и Чипса не бяха съвсем наясно какво става, но решиха, че ще бъде забавно да се присъединят. Извадиха оръжия и започнаха да стрелят из лабораторията.

Тъпст реши да не участва. За него трудовият му договор бе изтекъл. Спайро не можеше да се измъкне и всеки трябваше да се спасява поединично. Арно отиде до стената и започна да пори металната облицовка с електрическа отвертка. Една част падна и зад нея се показа петсантиметров луфт за кабели, а отдолу — здрав бетон. Бяха уловени в капан.

Зад него вратата на асансьора издрънча.

 

 

Джулиет беше приклекнала в шахтата на асансьора.

— Измъкнахме се — каза Зеленика в микрофона си. — Но Спайро стреля из лабораторията.

Джулиет се намръщи. Господарят й беше в опасност.

— Зашемети ги с неутриното.

— Не мога. Ако при идването на полицията Спайро е в безсъзнание, може да каже, че са го натопили.

— Добре. Влизам.

— Не. Чакай командосите.

— Няма. Обезвреди оръжията. Останалото остави на мен.

Сламчо беше дал на Джулиет шишенце скален абразив. Тя изля малко върху капака на асансьора и той се стопи като парче масло в тиган. Джулиет скочи в кабината, като приклекна ниско долу за всеки случай, ако на Тъпст му хрумнеше да стреля по асансьора.

— На три.

— Джулиет!

— Влизам на три.

— Добре.

Джулиет посегна към копчето за отваряне на вратата.

— Едно.

Зеленика извади неутриното си и набеляза четирите мишени в системата за прицелване на визьора си.

— Две.

За по-точна стрелба тя свали щита си, защото вибрацията можеше да отклони изстрелите. За няколко секунди й се наложи да се скрие зад фолиото на Артемис.

— Три.

Джулиет натисна копчето.

Зеленика произведе четири изстрела.

 

 

Артемис разполагаше с по-малко от минута. По-малко от минута, докато Зеленика набелязваше Спайро и компания, за да ги обезоръжи. Обстановката далеч не беше благоприятна — писъци, изстрели и пълен хаос. Но все пак какъв по-добър момент от този, за да изпълни последната част от плана си? Решаваща част.

В секундата, когато Зеленика свали щита си, за да стреля, Артемис издърпа от Куба мъничка клавиатура и започна да трака. За секунди проникна в банковите сметки на Спайро — общо трийсет и седем, разхвърляни по банкови институции от остров Ман до Кайманите. След като множеството номера на сметки бяха изписани, Артемис получи достъп до всеки таен авоар.

Кубът бързо пресметна общата сума: 2,8 милиарда американски долара, без да се броят множеството депозитни кутии, чието съдържание беше недостъпно по Интернет. 2,8 милиарда долара. Достатъчно, за да възстановят статута на Фоул като едно от петте най-богати ирландски семейства.

И точно когато щеше да завърши прехвърлянето, Артемис си спомни думите на баща си. Бащата, завърнал се при него благодарение на феиния народ…

„… А ти, Арти? Ще извървиш ли този път с мен? Когато настъпи моментът, ще се възползваш ли от възможността да станеш герой?…“

Наистина ли имаше нужда от милиарди долари?

Разбира се, че имаше. Aurea est potestas. Златото е могъщество.

Така ли? Ще се възползваш ли от възможността да станеш герой? Да промениш нещата.

Понеже не можеше да изкрещи, Артемис вдигна очи и стисна зъби. Е, ако ще става герой, нека поне бъде добре платен герой. Той бързо си удържа десет процента от 2,8 милиарда и изпрати останалото на „Амнести Интернешънъл“. Направи превода необратим за всеки случай, ако по-късно се размекнеше.

Не беше приключил. Имаше още едно добро дело, което трябваше да свърши. Успехът на начинанието зависеше от това доколко Вихрогон се беше увлякъл в шоуто, за да забележи, че Артемис прониква в системата му.

Той отвори сайта на ПНЕ и започна да разбива паролата. За всеки знак отиваха по десет ценни секунди, но не след дълго момчето сърфираше из микросайтовете на Нисшите елементи. Намери това, което търсеше, сред досиетата на престъпниците. Пълното досие на Сламчо Челюстокопач. Оттам не беше трудно да стигне по електронен път до първата заповед за обиск в пещерата на джуджето. Артемис промени датата на заповедта така, че да се отнася за деня след задържането на Сламчо. Това правеше всички заповеди за задържане и присъди недействителни. Един добър адвокат можеше за нула време да го изкара от затвора.

— Още не съм приключил с теб, Сламчо Челюстокопач — прошепна Артемис, излезе от мрежата и закопча Куба за колана на Зеленика.

Джулиет влезе в стаята като вихрушка. Плитката й с нефритения пръстен на края се мяташе зад нея като червей на въдица.

Бътлър никога не би рискувал така, тя знаеше това. Щеше да измисли някакъв съвършено прост, сигурен план, поради което и имаше синя диамантена татуировка, а Джулиет нямаше. Е, може би не държеше да има. Може би искаше да живее свой живот.

Тя бързо прецени ситуацията. Зеленика се бе прицелила съвсем точно. Двете горили потриваха обгорените си ръце, а Спайро тропаше с крака като разглезено дете. Само Тъпст лежеше на земята и посягаше към оръжието си.

Макар че се бе подпрял на ръце и колене, телохранителят беше почти на нивото на очите й.

— Няма ли да ми позволиш да се изправя? — попита той.

— Не — отвърна Джулиет и размаха плитката си с нефритения пръстен като камъка, повалил Голиат. Ударът улучи Тъпст точно по хрущяла на носа, като го счупи и го заслепи за минута-две. Достатъчно време за чикагските полицаи да слязат по шахтата.

Тъпст вече беше извън играта. Джулиет очакваше да изпита удовлетворение, но единственото чувство, което я изпълваше, беше тъга. Насилието не носеше радост.

Плочката и Чипса решиха, че трябва да направят нещо. Може би ако обезвредяха момичето, щяха да получат премия от господин Спайро. Те се приближиха към Джулиет със стиснати юмруци.

Момичето размаха показалец.

— Недейте, момчета. Време е да си лягате.

Телохранителите не й обърнаха внимание и я обградиха.

— Казах, че е време да си лягате.

Реакция отново не последва.

— Трябва да използваш точните думи, с които съм ги хипнотизирала — каза Зеленика в ухото й.

Джулиет въздъхна.

— Щом трябва. Добре, господа, Барни каза да си лягате.

Плочката и Чипса заспаха, преди още да са докоснали земята.

Оставаше само Спайро, а той беше твърде зает да сипе заплахи. Продължи да крещи дори след като отрядът командоси му сложи белезниците.

— Ще говорим в базата — отсече командирът на Джулиет. — Вие застрашихте своя живот и живота на другарите си.

— Да, сър — отвърна Джулиет с разкаяние. — Не знам какво ми стана, сър.

Тя погледна нагоре. Малко облаче мъгла плуваше към асансьорната шахта. Господарят беше спасен.

 

 

Зеленика прибра оръжието и сложи щита си.

— Време е да тръгваме — каза тя в микрофона, чиято мощност на звука беше нагласена на минимум.

Феята грижливо опакова Артемис в листа камуфлажно фолио, като се увери, че нито един пръст не стърчи навън. Много важно беше да излязат, докато асансьорът е празен. След като пристигнеха хората от криминалната лаборатория и журналистите, и най-слабото трептене на въздуха можеше да попадне на нечия филмова лента.

Докато прелитаха през стаята, полицаите извеждаха Спайро от помещението. Най-после бизнесменът се беше успокоил.

— Това е капан — твърдеше той с най-невинен тон. — Моите адвокати ще ви попилеят.

Артемис не можа да устои на изкушението да прошепне в ухото му:

— Сбогом, Джон. Никога повече не се забърквай с генийчета.

Спайро зави като обезумял вълк.

 

 

Сламчо чакаше до тротоара срещу лабораториите „Фонетикс“, седнал зад волана на караваната като пилот от „Формула 1“. Беше сложил на седалката оранжева щайга, като за едното му стъпало имаше вързана малка планка. Другият край на планката беше подключен към педала за газта.

Джулиет нервно огледа приспособлението.

— Не трябва ли да си отвържеш крака? Ако се наложи да натиснеш спирачките.

— Спирачките ли? — изсмя се Сламчо. — За какво са ми спирачки? Не съм на изпит за шофьорска книжка.

В задната част на караваната Артемис и Зеленика едновременно посегнаха към предпазните колани.