Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Аэлита, 1922 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Валя Димитрова, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- gogo_mir (2012)
Издание:
Алексей Толстой. Аелита
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986
Библиотека „Галактика“, №73
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Преведе от руски: Валя Димитрова
Редактор: Жана Кръстева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева
Съветска руска, 1 издание
Дадена за набор на 27.II.1986 г. Подписана за печат на 20.V.1986 г.
Излязла от печат месец май 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1964
Печ. коли 13,50. Изд. коли 8,74. УИК 8,51. Цена 1,50 лв.
Страници: 216. ЕКП 953635532–29–86
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
С-31
© Валя Димитрова, преводач, 1986
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986
c/o Jusautor, Sofia
А. Н. Толстой. Аэлита
Издательство „Художественная литература“, 1974
История
- — Добавяне
Мъгливото кълбо
По време на сутрешната закуска Гусев каза:
— Мстислав Сергеевич, това не е работа. Долетяхме дявол знае колко надалеч и ето ти сега, стой си в това затънтено място. Ако беше само да се разхлаждаме във ваните — не си струваше трудът да летим толкова далеч. Какво излезе — не ни пуснаха в града; помните ли онзи брадатият как се намуси? Ох, Мстислав Сергеевич, пазете се от него. Засега ни поят и хранят; а по-нататък?
— Не бързайте, Алексей Иванович — каза Лос и погледна лазурните цветя, които ухаеха малко горчиво и сладко, — ще поживеем, ще се поогледаме, ще видят, че не сме опасни, и ще ни пуснат в града.
— Не зная вие защо сте дошли, Мстислав Сергеевич, но аз не съм дошъл да се разхождам.
— И какво трябва да направим според вас?
— Странни неща чувам от вас, Мстислав Сергеевич, да не са ви упоили с нещо?
— Да се караме ли искате?
— Не, не да се караме. Но да си седим така и да миришем цветя — това можем да го правим колкото си искаме и на Земята. Мисля си, щом ние сме първите дошли тук, значи Марс е наш, съветски. А тази работа трябва да се укрепи.
— Чуден човек сте, Алексей Иванович.
— Ще видим кой е чудак, кой не — Гусев опъна ремъчето на рамото си, разкърши рамене, присви хитро очи. — Аз разбирам, работата е трудна: само двама сме. Трябва да направим така, че те сами да ни дадат документ за желанието си да влязат в Руската федеративна република. Разбира се, този документ току-така няма да ни го дадат, но вие самият видяхте: тук на Марс не всичко е наред. Имам набито око за такива работи.
— Да не искате да вдигате революция?
— Зависи, Мстислав Сергеевич, после ще решим. Иначе с какво ще се върнем в Петроград? Само някой сушен паяк ли ще им занесем? Не, ще се върнем и ще обявим: заповядайте — планетата Марс се присъединява към Ресефесер. Ех, че ще побеснеят ония в Европа. Тук само златото е толкова, че с кораби да го караш. Та така, Мстислав Сергеевич.
Лос го гледаше замислено: не можеш да го разбереш Гусев — шегува ли се, или говори сериозно, хитрите му простовати очички се усмихваха, но някъде в дъното им се криеше безумно пламъче.
Лос поклати глава, докосна прозрачните, восъчни, лазурносини листенца на големите цветя и каза замислено:
— Не съм мислил защо съм долетял на Марс. Летях, за да дойда. Имало е времена, когато конкистадорите се качвали на кораба и плавали да търсят нови земи. Отвъд морето се показвал непознат бряг, корабът влизал в устието на реката, капитанът свалял широкополата си шапка и наричал тази земя на свое име. После ограбвал бреговете. Да, може би сте прав: не е достатъчно да стигнеш до брега, трябва корабът да се натовари със съкровища. Предстои ни да надникнем в нов свят — какви ти съкровища! Мъдрост, Алексей Иванович, мъдрост — ето с какво трябва да натоварим кораба си.
— Трудно ще се разберем с вас, Мстислав Сергеевич. Вие не сте лесен човек.
Лос се засмя:
— Не, аз съм труден само за себе си, ще се разберем, мили приятелю.
Някой драскаше по вратата. Появи се управителят, чиито крака се подгъваха от страх и почит и със знаци ги помоли да го последват. Лос бързо се изправи, прокара длан по белите си коси. Гусев решително засука мустаците си нагоре. Гостите тръгнаха по коридори и стълби към вътрешната част на къщата.
Управителят почука на ниска врата. Чу се припрян, сякаш детски глас. Лос и Гусев влязоха в дълга бяла стая. Лъчи от светлина с танцуващи в тях прашинки падаха през прозорците на тавана върху мозаичния под, в който се отразяваха равните редици от книги, бронзовите статуи, поставени между плоските шкафове, масичките с тънки крачета, матовите огледала на екраните.
Недалеч от вратата беше застанала млада жена с пепеляви коси и затворена до шията и китките черна рокля. Над високо вдигнатите й коси, в слънчевия лъч падащ върху позлатените подвързии на книгите, танцуваха прашинки. Беше тази, която вчера край езерото марсианецът бе нарекъл Аелита.
Лос ниско й се поклони. Аелита го гледаше с огромните зеници на пепелявосивите си очи, без да мръдне. Бялосинкавото й издължено лице леко потръпваше. Нежни като на дете бяха и малко вирнатият й нос, и леко издължената уста. Под черните и меки дипли гърдите й се издигаха така, сякаш се беше катерила по стръмнина.
— Елио утара гео — промълви тя с лек като музика, почти шепнещ глас и толкова ниско сведе глава, че се видя тилът й.
Вместо отговор Лос само изпука с пръсти. После направи усилие и, кой знае защо, каза тържествено.
— Пришълците от Земята те приветствуват, Аелита.
Каза го и се изчерви. Гусев произнесе с достойнство:
— Радваме се да се запознаем: Гусев — командир на полк, и Мстислав Сергеевич Лос — инженер. Дойдохме да ви благодарим за гостоприемството.
Аелита изслуша човешката реч, вдигна глава, лицето й се успокои, зениците й се свиха. Тя мълчаливо протегна ръка, обърна я с малката си длан нагоре и я подържа така. На Лос и Гусев им се стори, че върху дланта й се появи бледозелено кълбо. После Аелита бързо обърна дланта си обратно и тръгна край редиците книги към дъното на библиотеката. Гостите я последваха.
Едва сега Лос забеляза, че Аелита стига до рамото му, че е лека и нежна като онези цветя с горчивия дъх, които му бе изпратила сутринта. Краят на широката й рокля летеше по огледалната мозайка. Тя се обръщаше и се усмихваше, но очите й си оставаха тревожни и развълнувани.
Тя посочи към широка пейка, намираща се в полукръгла ниша. Лос и Гусев седнаха. Аелита веднага седна срещу тях до масичката за четене, облакъти се върху нея и загледа меко и съсредоточено гостите си.
Така те мълчаха известно време. Постепенно Лос почувствува спокойствие и сладост — да можеше да седи така и да съзерцава това чудесно странно момиче. Гусев въздъхна и прошепна тихо:
— Хубаво момиче, много приятно момиче.
Тогава Аелита заговори и гласът й беше толкова чудесен, сякаш докосваше някакъв музикален инструмент. Тя леко мърдаше устни и ред по ред повтаряше някакви думи. Пепелявосивите й мигли ту се затваряха, ту бавно се отваряха.
Тя отново протегна ръката си с дланта нагоре. Лос и Гусев почти веднага забелязаха във вдлъбнатината на дланта й бледозеленото мъгливо кълбо, голямо колкото ябълка. Вътре в сферата си то цялото се движеше и променяше цвета си.
Сега двамата гости и Аелита внимателно гледаха тази облачна опалова ябълка. Изведнъж струите в нея застинаха, изплуваха тъмни петна. Лос се вгледа и извика: в дланта на Аелита лежеше земното кълбо.
— Талцетъл — каза тя и го посочи с пръст.
Кълбото започна бавно да се върти. Появиха се очертанията на Америка, тихоокеанският бряг на Азия. Гусев взе да се вълнува.
— Това сме ние, ние — русите — каза той, сочейки с нокът Сибир.
Като лъкатушна сянка премина хребетът на Урал, нишката на долното течение на Волга. Очертаха се бреговете на Бяло море.
— Тук — каза Лос и посочи Финския залив.
Аелита учудено го погледна. Кълбото престана да се върти. Лос се съсредоточи, в паметта му изникна част от географска карта — и в същия миг, подобно на отпечатък от съзнанието му, върху повърхността на мъгливото кълбо се появи черно петно с излизаща от него мрежа на железопътни линии и надпис на зеленикаво поле: „Петроград“.
Аелита се вгледа и закри кълбото — сега то прозираше през пръстите й. Тя погледна към Лос и поклати глава.
— Оцео, хо суа — каза тя и той разбра: „Съсредоточете се и си спомняйте.“
Тогава той започна да си спомня очертанията на Петербург, гранитната крайбрежна улица, студените сини вълни на Нева и мяркаща се сред тях лодчица, увисналите в мъглата дълги арки на Николаевския мост, гъстите пушеци на заводите, мъглата и облаците на мъждивия залез, мокра улица, табела на магазинче за дреболии, стар каруцар на ъгъла.
Подпряла брадичка, Аелита тихо гледаше кълбото. В него изплуваха спомените на Лос — ту отчетливи, ту сякаш изтрити. Изпъкна бледият купол на Исакиевския събор и на негово място бързо се появи гранитната крайбрежна стълба, спускаща се към водата, извивка на пейка, печално, русо, седнало момиче — лицето му затрептя, изчезна, а над него се появиха два сфинкса с тиари. Изреди се колонка с цифри, скица от чертеж, появи се пламтящото огнище и мрачният Хохлов, който раздухва въглените.
Дълго гледа Аелита този странен живот, който се нижеше пред нея в мъглявите струи на кълбото. Но ето че изображенията започнаха да се объркват: в тях настойчиво се втурнаха картини със съвсем други очертания — димни завеси, зарево, препускащи коне, някакви бягащи и падащи хора. Ето че се появи брадато, заляно с кръв лице и заслони всичко. Гусев шумно въздъхна. Аелита с тревога се извърна към него и веднага обърна дланта си. Кълбото изчезна.
Аелита поседя няколко минути така облегната, закрила с ръка очи. После стана, взе от рафта един от цилиндрите, извади кокаленото валяче и го сложи зад екрана на масичката. След това дръпна шнура — горните прозорци на библиотеката се покриха със сини щори. Тя приближи масичката до пейката и завъртя копчето.
Огледалото на екрана светна, от горе на долу се занизаха фигурки на марсианци, животни, къщи, дървета, уреди.
Аелита произнасяше името на всяка фигурка. Когато фигурките се движеха и местеха, тя назоваваше глагола. Понякога рисунките се смесваха с цветни знаци като в пеещата книга и се чуваше едва доловима музикална фраза — тогава Аелита назоваваше понятие.
Тя говореше тихо. Рисунките на предметите от тази странна азбука се нижеха бавно. Пепелявосивите очи на Аелита гледаха Лос сред тишината и синкавия полумрак на библиотеката, а гласът й проникваше в съзнанието със силно и меко очарование. Главата му се замайваше.
Лос чувствуваше как мозъкът му се прояснява, сякаш се вдига мъгливата пелена и новите думи и понятия се отпечатват в паметта. Това продължи дълго. Аелита докосна с длан челото си, въздъхна и изключи екрана. Лос и Гусев седяха като в мъгла.
— Вървете и си легнете — каза на гостите си Аелита на този език, чиито знаци бяха все още странни, но техният смисъл вече прозираше през мъглата на съзнанието.