Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Игрите на глада (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hunger Games, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 195 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Сюзан Колинс. Игрите на глада

Превод: Деница Райкова

Художник: Тим О’Брайън

Дизайн на корицата: Огнян Илиев

ИК „Екслибрис“, 2009 г.

ISBN: 978-954-8208-63-5

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Игрите на глада (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Игрите на глада
The Hunger Games
АвторСюзан Колинс
Първо издание2008 г.
 САЩ
ИздателствоScholastic Inc.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски
дистопия
фантастика
ПоредицаИгрите на глада
СледващаВъзпламеняване, Сойка-присмехулка

ПреводачДеница Райкова
ISBNISBN 978-954-8208-63-5

бележки
  • Книгата излиза на българския пазар през 2009 г. от издателска къща „Екслибрис“

„Игрите на глада“ (на английски: The Hunger Games) е дистопичен фантастичен роман на американската писателка Сюзан Колинс и първата книга от трилогията със същото име.

Сюжет

Главната героиня, шестнадесетгодишната Катнис Евърдийн, живее в постапокалиптичен свят, където правителство, наречено Капитола, има силата да управлява след различни катаклизми. Правителството организира ежегодно телевизионно състезание, наречено „Игрите на глада“, което се излъчва в реално време като реалити, за да напомни на окръзите за бунта, който са вдигнали и е бил потушен, а окръг 13 разрушен напълно. В игрите са принудени да участват момчета и момичета на възраст между 12 и 18 години, от всеки от дванадесетте окръга. Предаването е телевизионна битка, в която може да излезе като победител само един от участниците. Избраните са принудени да се избиват един друг и да участват против волята си, избрани по жребий. В дванадесети окръг се случва по жребий да изберат за участник сестрата на Катнис – Прим. За да предпази сестра си, Катнис се явява като доброволец. Неин партньор е Пийта Меларк. Първоначално единствената цел и на двамата е да оцелеят. Целта на Пийта е да спаси момичето, което обича, а именно Катнис.

По време на игрите Катнис се сприятелява с момичето от окръг 11, което се казва Ру. То спасява Катнис от смърт от хрътоси (поредното оръжие използвано от Капитола, за да потуши бунта) и се грижи за нея, докато тя е в безсъзнание заради отровата на осите. Ру се съюзява с участничката от окръг 12 и заедно решават да разрушат лагера на „съюзените“ участници от окръг 1, 2 и 4, към които се е включил и Пийта. Двете унищожават припасите, като всяка има различна задача. Те се разбират да се осведомяват една друга, че са добре с четиринотна мелодия. За жалост Ру е заловена в мрежа и когато Катнис пристига да я освободи, момичето от окръг 11 бива простреляно от друг участник, по-късно убит от самата Катнис. В последните си мигове Ру моли Катнис да ѝ изпее песен и главната героиня изпълнява желанието ѝ. След като смъртта застига Ру, Катнис събира цветя и ги нарежда около момичето, така сякаш тя плува в море от бели цветя. После вдига ръка и целува три пръста и изпраща безмълвна обич към обитателите на окръг 11, заснета от камера, близо до нея. По-късно се съобщава, че победители могат да станат двама играчи, стига да са от един окръг и Катнис веднага се сеща за Пийта, с когото поддържат любовна история за пред публиката, която е лъжа. Открива го край потока, маскиран като скала. Тя го измива и се опитва да го накара да си намерят убежище, но те едва успяват да изминат 200 метра, защото кракът на Пийта е силно инфектиран. В следващите няколко дни Катнис се грижи за Пийта, но без лекарство той ще умре. За щастие на арената се съобщава, че ще има пиршество при Рога на изобилието и Катнис е готова да отхвърли поканата за „кървата баня“, която се случва всеки път, когато има пиршество при Рога, но после се съобщава, че ще има всичко, от което се нуждае всеки участник от всеки окръг. Катнис знае, че Пийта няма да я пусне заради риска, но тогава менторът им, Хеймич, ѝ изпраща шише със сънотворен сироп. Катнис приспива Пийта и отива при Рога. Момичето от окръг 2, Клоув, я напада и за малко да я убие като я удря с камък по главата и ѝ образува рана, но тогава се появява Треш, момчето от окръг 11, и помага на Катнис, защото разбира, че тя е била съюзница с Ру. Катнис, кървейки, се домъква до убежището си и със сетни сили бие венозно лекарството на Пийта, след което припада. След няколко дни, когато се свестява, тя открива Пийта да се грижи за нея. Той ѝ съобщава, че последните останали трибути са Треш, Катон, Фоксфейс и те двамата. Няколко дни по-късно Катон убива Треш и остават четирима трибути. Катнис и Пийта отиват на лов и тогава Пийта по случайност набира отровни боровинки, от които Фоксфейс краде и умира. Остават трима трибути и битката е ужасяваща, но накрая Катон умира. Тогава се съобщава, че по-рано нанесеното правило, че може двама трибути да оцелеят, се отменя. Но тогава Катнис се противопоставя, като разделя по шепа отровни боровинки за Пийта и нея. Двамата остават победители и поддържат пикантната лъжа на „двамата влюбени“, която по-късно се превръща в истина.

Край на разкриващата сюжета част.

През 2012 г. романът „Игрите на глада“ е екранизиран в много успешния едноименен филм на режисьора Гери Рос с участието на Дженифър Лорънс, Джош Хътчърсън, Стенли Тучи и Лиъм Хемсуърт.

26

Изплювам къпините и си избърсвам езика с края на ризата, за да съм сигурна, че няма да остане никакъв сок. Пийта ме тегли към езерото, където и двамата обилно си изплакваме устата с вода, а после рухваме взаимно в прегръдките си.

— Нито една ли не глътна? — питам го.

Той поклаща глава:

— А ти?

— Ако бях глътнала, сигурно вече щях да съм мъртва — казвам. Виждам устните му да се движат в отговор, но не го чувам заради рева на тълпата в Капитола, който предават на живо по високоговорителите.

Ховъркрафтът се материализира над нас и от него излизат две подвижни стълби, но нямам никакво намерение да пусна Пийта. Придържам го с една ръка и му помагам да стигнем до стълбите, а после двамата стъпваме с един крак на първото стъпало. Енергийното поле ни прилепва към стълбите, но този път се радвам, защото се съмнявам, че Пийта би могъл да се задържи сам през цялото пътуване. Гледам надолу и виждам, че макар да сме неподвижни, кръвта продължава да тече от крака му. И наистина, в мига, в който вратата се затваря зад нас и енергийното поле изчезва, той се стоварва на пода в безсъзнание.

Все още стискам задния край на якето му толкова здраво, че когато го отнасят, то се разкъсва, и в юмрука ми остава парче черен плат. Лекари в стерилно бели престилки, с маски и ръкавици, в пълна готовност да оперират, се залавят за работа. Пийта лежи съвсем неподвижен и блед върху сребриста маса от всички части на тялото му стърчат тръби и жици. Изведнъж забравям, че вече не сме в Игрите, и възприемам лекарите като поредната заплаха, поредната глутница мутове, които имат за цел да го убият. В ужаса си се хвърлям към него, но ме хващат и ме изблъскват в друга стая, а между нас се плъзва херметична стъклена врата. Блъскам по стъклото и неистово крещя. Никой не ми обръща внимание, освен някакъв стюард, който се появява зад гърба ми и ми поднася напитка.

Смъквам се на пода, опирам лице във вратата и гледам недоумяващо кристалната чаша в ръката си. Леденостудена, пълна с портокалов сок, сламка с украсен край. Колко неуместна изглежда в окървавената ми, мръсна ръка с кални нокти и белези! От аромата й устата ми се изпълва със слюнка, но внимателно оставям чашата на пода, защото нямам доверие на нещо толкова чисто и хубаво.

През стъклото виждам как лекарите трескаво работят върху Пийта със съсредоточени лица и сбърчени чела. Виждам как по тръбите се вливат някакви течности, наблюдавам цяла стена, покрита с циферблати и лампички, които не ми говорят нищо. Не мога да твърдя със сигурност, но мисля, че сърцето му два пъти спря.

Сякаш съм отново у дома и са донесли безнадеждно пострадалата жертва от експлозията в мината, или жената, гърчеща се в родилни мъки вече трети ден, или болното от пневмония недохранено дете, и върху лицата на майка ми и Прим е изписано същото изражение. За мен това е моментът да избягам в гората, да се скрия в дърветата и да се върна, когато пациентът отдавна е мъртъв, а в друга част на Пласта коват ковчега му. Но освен стените на ховъркрафта, тук ме приковава и същата онази сила, която приковава близките на умиращите. Колко често съм ги виждала, събрани в кръг около нашата кухненска маса, и съм си мислила: Защо не си тръгнат? Защо стоят и гледат?

Вече знам. Защото нямаш избор.

Сепвам се, когато усещам някой да ме наблюдава само от няколко сантиметра разстояние, а после си давам сметка, че това е отражението на собственото ми лице в огледалото. Безумен поглед, хлътнали бузи, разбъркани и сплъстени коси. Бясна. Подивяла. Луда. Нищо чудно, че всички се държат на безопасно разстояние от мен.

Следващото, което осъзнавам, е, че се приземяваме на покрива на Тренировъчния център и отнасят Пийта, но мен ме оставят зад вратата. Хвърлям се с писък срещу стъклото и ми се струва, че за миг зървам розова коса — сигурно е Ефи, трябва да е Ефи, която идва да ме спаси, — и в този момент забиват иглата.

Събуждам се и отначало ме е страх да помръдна. От тавана струи мека жълта светлина и осветява стаята, в която няма нищо друго освен леглото ми. Не се виждат нито врати, нито прозорци. Във въздуха се носи остра антисептична миризма. В дясната ми ръка са вкарани няколко тръбички, които излизат от стената зад мен. Гола съм, но допирът на чаршафите върху кожата ми е приятен. Предпазливо повдигам лявата си ръка над завивката. Тя не само е безупречно почистена, но ноктите са изпилени до съвършено овална форма и белезите от изгарянията не личат толкова ясно. Докосвам бузата си, устните, набръчкания белег над веждата и точно прокарвам пръсти през гладката си като коприна коса, когато замръзвам. Неспокойно прошумолявам с кичур коса до лявото си ухо. Не, не ми се е сторило. Отново мога да чувам.

Опитвам се да седна в леглото, но около кръста ми има някакъв широк ремък, който не ми позволява да се надигна на повече от няколко сантиметра. Това физическо ограничение ме изпълва с паника и се опитвам да извия тялото си така, че да се освободя от ремъка, когато една част от стената се отваря с плъзгане и в стаята влиза червенокосото момиче-авокс с поднос в ръце. Искам да й задам милион въпроси, но се страхувам, че всяка проява на близост може да й навреди. Очевидно ме наблюдават внимателно. Тя поставя подноса в скута ми, натиска някакво копче и леглото се повдига до седнало положение. Докато оправя възглавниците ми, рискувам да задам един въпрос. Изричам го високо, толкова ясно, колкото ми позволява пресипналият от дълго неизползване глас, така че нищо да не изглежда скрито:

— Пийта оцеля ли?

Тя ми кимва и като слага лъжицата в ръката ми, усещам как я стиска приятелски.

Предполагам, че в крайна сметка не е искала смъртта ми. А Пийта е оцелял. Разбира се, че е оцелял. При цялото това скъпо оборудване тук. И все пак, досега не бях сигурна.

Авоксът излиза, вратата се затваря безшумно зад гърба й и аз се обръщам лакомо към подноса. Купичка бистър бульон, малка порция ябълково пюре и чаша вода. Това ли е всичко? — казвам си недоволно. Не би ли трябвало вечерята ми за „добре дошла у дома“ да е малко по-забележителна? Откривам обаче, че е истинско усилие да изям дори оскъдното количество пред себе си. Стомахът ми сякаш се е свил до размерите на кестен и започвам да се чудя колко ли време съм била в безсъзнание, защото последната сутрин на арената без никакъв проблем погълнах доста обилна закуска. Обикновено между края на състезанието и представянето на победителя минават няколко дни, за да могат да сглобят отново изтощената от глад и покрита с рани човешка развалина. Някъде Цина и Порша сигурно вече работят върху костюмите за явяването ни пред публиката. Хеймич и Ефи сигурно уреждат банкет за спонсорите ни и преглеждат въпросите за финалните интервюта. А в родния ми Окръг 12 вероятно цари пълен хаос около подготовката за церемониите, с които ще посрещнат двама ни с Пийта при завръщането ни, като се има предвид, че последната такава церемония е била преди близо трийсет години.

Вкъщи! Прим и мама! Гейл! Дори мисълта за мърлявия стар котарак на Прим ме кара да се усмихна. Скоро ще си бъда у дома!

Искам да стана от това легло. Да видя Пийта и Цина, да разбера какво се случва. Защо да не го направя? Чувствам се чудесно. Но когато започвам да се измъквам от стягащия ме ремък, усещам как във вените ми се влива студена течност от една тръбичка и почти веднага изгубвам съзнание.

Това се случва на определени интервали в продължение на неизвестно колко време. Събуждам се, храня се и въпреки че устоявам на желанието да се опитам да стана от леглото, отново изпадам в безсъзнание. Живея в странен, продължителен полумрак. Отбелязвам само няколко неща. Червенокосото момиче-авокс не се е връщало след храненето, белезите ми изчезват и… дали си въобразявам? Или наистина чувам да крещи мъжки глас? Не с типичния за Капитола акцент, а с по-грубата интонация на родния ми окръг. И не мога да не изпитам смътното, успокояващо чувство, че някой се грижи за мен.

Най-после настъпва моментът, когато идвам в съзнание и в дясната ми ръка не е забодено нищо. Ремъкът около кръста ми е махнат и съм свободна да се движа. Надигам да седна в леглото, но спирам при вида на ръцете си. Съвършена кожа, гладка и лъскава. Няма ги не само белезите от арената: старите белези от ловните ми занимания също са изчезнали безследно. Опипвам челото си и то е гладко като сатен, после търся изгарянето на прасеца си, но и него го няма.

Измъквам крака от леглото, като се тревожа дали няма да се подвият под тежестта ми, но откривам, че са силни и ме държат. В долния край на леглото са оставени дрехи, което ме кара да трепна. С тези дрехи всички ние, трибутите, сме облечени на арената. Втренчвам се в тях, сякаш ще ме ухапят, но си спомням, че, разбира се, това е облеклото за срещата ми с екипа.

Обличам се за по-малко от минута и пристъпвам нетърпеливо пред стената, където, макар и да не я виждам, знам, че има врата. В следващия момент тя се плъзва и се отваря. Излизам в широк, празен коридор, в който на пръв поглед няма други врати. Но сигурно има. И зад някоя от тях е Пийта. Сега, когато съм в съзнание и се движа, започвам все повече да се тревожа за него. Той сигурно е добре, иначе онова момиче-авокс нямаше да ми кимне така. Но трябва да го видя с очите си.

— Пийта! — провиквам се, тъй като няма кого да попитам. В отговор чувам името си, но гласът не е неговият. Това е глас, който ме изпълва първо с раздразнение, а после — с нетърпение. Ефи.

Обръщам се и виждам как в голяма стая в края на коридора ме чакат всички те — Ефи, Хеймич и Цина. Моментално хуквам натам. Може би един победител би трябвало да покаже повече сдържаност, повече превъзходство, особено когато знае, че го записват, но не ме интересува. Затичвам се към тях и изненадвам дори себе си, когато се хвърлям първо в прегръдките на Хеймич. Той прошепва в ухото ми: „Добра работа, скъпа“ и думите му не звучат саркастично. Ефи малко се е просълзила, непрекъснато ме гали по косата и повтаря как навсякъде е разказвала, че сме истински перли. Цина само ме прегръща силно и не казва нищо. После забелязвам, че Порша я няма, и ме обзема лошо предчувствие.

— Къде е Пийта? С Порша ли е? Той е добре, нали? Искам да кажа, жив ли е? — избълвам на един дъх.

— Той е добре. Само че искат повторната ви среща да стане на живо в ефир по време на церемонията — казва Хеймич.

— О-о… Значи това е всичко — казвам. Ужасният момент, в който си помислих, че Пийта е мъртъв, отминава. — Предполагам, че и самата аз искам да видя тази среща.

— Върви с Цина. Той трябва да те подготви — казва Хеймич.

Истинско облекчение е да съм сама с Цина, да чувствам как ръката му приятелски обгръща раменете ми, докато ме извежда извън обсега на камерите. Минаваме по няколко тесни коридора и се качваме на асансьора, с който се стига до фоайето на Тренировъчния център. Значи болницата е много под земята, дори под гимнастическия салон, където тренират трибутите да връзват възли и да хвърлят копия. Прозорците на фоайето са затъмнени и няколко гардове стоят на пост. Никой друг не ни наблюдава, докато прекосяваме фоайето и стигаме до асансьора на трибутите. Стъпките ни отекват в празното пространство. А докато се изкачваме към дванайсетия етаж, лицата на всички трибути, които никога няма да се върнат, се изреждат в съзнанието ми и усещам силна болка в гърдите.

Вратите на асансьора се отварят и ме заобикалят Вения, Флавий и Октавия, но говорят толкова бързо и възторжено, че не разбирам какво казват. Въпреки това е ясно какво чувстват. Наистина са радостно развълнувани, че ме виждат, а аз също се радвам, макар и не толкова, колкото се зарадвах на Цина. Чувствам се по-скоро като човек, който се прибира вкъщи след особено тежък ден и го посрещат трите му любими кучета.

Те бързо ме вкарват в трапезарията и получавам истински обяд — ростбиф с гарнитура от грах и меки хлебчета, — макар че порциите ми все още се контролират строго. Защото, когато моля за още, ми отказват.

— Не, не, не. Не искат да повърнеш на сцената — казва Октавия, но тайно ми пъха едно допълнително хлебче под масата, за да ми покаже, че е на моя страна.

Връщаме се в стаята ми и Цина изчезва за малко, докато подготвителният екип се занимава с мен.

— О, направили са цялостна обработка на тялото — казва завистливо Флавий. — И петънце не е останало по кожата ти.

Но когато поглеждам голото си тяло в огледалото, виждам единствено колко съм кльощава. Сигурна съм, че когато излязох от арената, съм била още по-зле, но и сега лесно мога да си преброя ребрата.

Нагласяват ми душа и след като се изкъпвам, се залавят с косата, ноктите и грима ми. Бъбрят така безспирно, че почти не е нужно да отговарям: това ме устройва, тъй като не се чувствам особено разговорлива. Странно е, защото макар да приказват непрекъснато за Игрите, всичко се върти само около това къде са били или какво са правели, или как са се почувствали, когато се е случило нещо определено. „Бях още в леглото!“ „Тъкмо си боядисах веждите!“ „Кълна се, че едва не припаднах!“ Става въпрос само за тях, не за умиращите момчета и момичета на арената.

В Окръг 12 не се вживяваме така в Игрите. Стискаме зъби и гледаме, защото сме длъжни, и се залавяме отново за работа веднага щом свършат. За да не се изпълня с омраза към хората от подготвителния екип, успешно изключвам от съзнанието си по-голямата част от думите им.

Цина влиза, преметнал върху ръцете си нещо, което има вид на скромна жълта рокля.

— Да не си се отказал от идеята за „огненото момиче“?

— Ти ми кажи — казва той и я нахлузва през главата ми. Веднага забелязвам подплънките около гърдите си, добавящи извивки там, където гладът е ощетил тялото ми. Опипвам гърдите си и се намръщвам.

— Знам — казва Цина, преди да успея да възразя. — Но гейм-мейкърите искаха да те променят по хирургичен път. Хеймич води ожесточена битка с тях по въпроса. Това беше компромисът. — Той ме спира, преди да успея да погледна отражението си. — Чакай, не забравяй обувките. — Вения ми помага да вмъкна краката си в чифт кожени сандали без ток и аз се обръщам към огледалото.

Пак съм „огненото момиче“. Прозрачната тъкан излъчва мек блясък. Дори при най-слабото движение на въздуха тя трепти около тялото ми. В сравнение с нея костюмът от колесницата изглежда крещящ, а роклята за интервюто — много превзета. В тази рокля създавам илюзията, че съм облечена в пламъците на свещ.

— Какво мислиш? — пита Цина.

— Мисля, че е най-хубавата досега — казвам. Когато успявам да откъсна очи от проблясващата тъкан, ме очаква силен шок. Косата ми е пусната, придържана само от обикновена панделка. Гримът заобля и запълва острите ъгли на лицето ми. Ноктите ми са покрити с безцветен лак. Роклята е без ръкави и е набрана не в талията, а под бюста, което до голяма степен неутрализира намесата на подплънките за оформяне на фигурата ми. Дължината на роклята е точно до коленете ми. Без високи токове се вижда истинският ми ръст. Изглеждам съвсем обикновено, като момиче. Малко момиче. Най-много на четиринайсет. Невинна. Безобидна. Да, невероятно е, че Цина е успял да постигне това, като се има предвид, че току-що съм спечелила Игрите.

Стилът е много внимателно обмислен. Нищо, което Цина прави, не е случайно. Прехапвам устни и се мъча да разбера какви са били мотивите му.

— Очаквах, че ще е нещо в по-… нещо в по-изтънчен стил — казвам.

— Помислих си, че на Пийта така ще му хареса повече — отговаря внимателно той.

На Пийта ли? Не, не е заради Пийта. Това е заради Капитола, заради гейм-мейкърите и публиката. Макар да не разбирам замисъла на Цина, си спомням, че Игрите още не са напълно приключили. И под любезния отговор долавям предупреждение. За нещо, което той не може да спомене дори пред собствения си екип.

Качваме се с асансьора до етажа, на който ни обучаваха. Прието е победителят и поддържащият му екип да се издигнат изпод сцената. Първо подготвителният екип, последван от придружителите, стилиста, ментора и накрая победителя. Само че тази година, с двама победители, които имат както един и същ ескорт, така и един и същ ментор, цялото представяне е трябвало да бъде променено. Озовавам се на слабо осветено място под сцената. Инсталирана е чисто нова метална платформа, която да ме отнесе нагоре. Още се виждат купчинки дървени стърготини и се усеща мирис на прясна боя. Цина и подготвителният екип се отдалечават, за да се преоблекат, преди да заемат местата си, и оставам сама. В мрака виждам импровизирана стена на десетина метра от мен и предполагам, че зад нея е Пийта.

Тълпата е много шумна, затова забелязвам Хеймич едва когато ме докосва по рамото. Отскачам стресната: сигурно все още си мисля, че съм на арената.

— Спокойно, това съм само аз. Дай да те погледна — казва Хеймич. Разпервам ръце и се завъртам веднъж. — Не е зле.

Не е кой знае какъв комплимент.

— Но какво? — питам.

Хеймич оглежда лъхащото на плесен място, където са ме оставили да чакам, и явно взема решение:

— Но — нищо. Какво ще кажеш за една прегръдка за късмет?

Добре де, това е странна молба, като се има предвид, че е изречена от Хеймич, но, в края на краищата, ние сме победители. Може би една прегръдка за късмет е напълно в реда на нещата. Само че, когато обвивам ръце около шията му, се оказвам здраво заклещена в прегръдката му. Той започва да шепне в ухото ми, много бързо и тихо, косата ми закрива устните му:

— Слушай внимателно. Вие двамата сте в беда. Говори се, че в Капитола са бесни, задето сте ги направили за смях на арената. Онова, което определено не могат да понесат, е да им се присмиват, а те станаха за смях пред цял Панем — казва Хеймич.

Усещам как по цялото ми тяло плъзва ужас, но се разсмивам, сякаш Хеймич казва нещо абсолютно възхитително, защото няма как да закрия устата си.

— В такъв случай какво следва?

— Може би единствената ви защита е, че сте били лудо влюбени и не сте били отговорни за действията си. — Хеймич дръпва и намества панделката ми. — Ясно ли е, скъпа? — Изобщо не знам за какво говори.

— Ясно. Каза ли това на Пийта?

— Не е нужно — отвръща Хеймич. — Той вече е готов.

— Но мислиш, че аз не съм? — питам аз, като се възползвам от възможността да оправя яркочервената папионка, която сигурно Цина го е накарал да сложи.

— Откога има значение какво мисля аз? — отвръща Хеймич. — Време е да заемаме местата си. — Той ме отвежда до металния кръг. — Това е твоята вечер, скъпа. Наслади й се. — Целува ме по челото и изчезва в мрака.

Подръпвам полата си надолу, сякаш се мъча да я направя по-дълга, за да скрие коленете ми, които така треперят, че се удрят едно в друго. После осъзнавам, че е безсмислено. Цялото ми тяло трепери като лист. Надеждата ми е, че това ще бъде приписано на вълнението. В края на краищата, това е моята вечер.

Влажният, лъхащ на плесен мирис под сцената заплашва да ме задуши. Студена, лепкава пот избива по кожата ми и не мога да се освободя от чувството, че дъските над главата ми всеки миг ще рухнат и ще ме погребат жива под отломките. Когато напуснах арената, когато прозвучаха тръбите, се предполагаше, че съм в безопасност. От този миг насам. До края на живота си. Но ако това, което каза Хеймич, е вярно — а той няма причина да лъже, — никога през живота си не съм била на по-опасно място.

Далеч по-лошо е, отколкото да съм на арената. Там можех само да умра. Край на историята. Но тук Прим, мама, Гейл, хората от Окръг 12, всички, на които държа у дома, могат да бъдат наказани, ако не успея да изпълня предложения от Хеймич сценарий за момичето, подлудено от любов.

Значи все още имам шанс. Странно, на арената, когато изсипах в ръката си къпините, мислех единствено как да надхитря гейм-мейкърите, а не как действията ми ще се отразят върху Капитола. Но Игрите на глада са тяхното оръжие и е недопустимо да ги победиш. Следователно сега властите в Капитола ще си дават вид, че през цялото време са контролирали положението. Сякаш са дирижирали цялото събитие, чак до двойното самоубийство, за което е необходимо да се държа така, както искат.

А Пийта… Пийта също ще пострада, ако това се обърка. Но какво каза Хеймич, когато го попитах дали му е обяснил положението? Че трябва да се преструва на отчаяно влюбен?

„Не се налага. Той вече е готов“.

Готов, защото отново е по-далновиден от мен в Игрите и добре съзнава каква опасност ни грози? Или защото и без това е отчаяно влюбен? Още дори не съм започнала да си изяснявам чувствата си към Пийта. Твърде сложно е. До каква степен действията ми бяха част от Игрите? И до каква степен бяха продиктувани от гняв към Капитола? Или от мисълта как ще изглеждат на хората от Окръг 12? Или съм постъпвала така, просто защото това е единственият достоен начин на поведение? Или защото го обичам?

Това са въпроси, на които бих могла да си отговоря, когато се върна вкъщи, на спокойствие в тишината на гората, когато никой не ме гледа. Не тук, където всички погледи са вперени в мен. Но този лукс едва ли скоро ще ми се отдаде. А точно сега всеки момент ще започне най-опасната част от Игрите на глада.