Кевин Андерсън
Руини (28)

28

Развалините на Кситаклан, сряда, 02.15 часа

Древният метален люк се отвори с продължителен съсък. Изравняваше се въздушното налягане. Без да знае защо, Мълдър си представи пернат змей, съскащ по същия начин точно преди да нападне жертвата си…

Въпреки глождещото го любопитство, Мълдър извърна глава и задържа дъх. Знаеше, че в тази камера може да вдиша бог знае какви токсини! При друго разследване си бе изпатил само от изпарената отровна кръв на разлагащо се извънземно същество.

Каквото и да лежеше под развалините на Кситаклан, то бе прекарало векове наред погребано на това място. Нямаше начин той да знае какво го очаква в този отдавна изоставен… апарат?

Очите му още смъдяха от вулканичните па̀ри на бездънния кенот. Надяваше се, че не предстои поредният земен трус. Поне не веднага.

Чу далечните изстрели, звучащи тук долу като машина за пуканки, и това му напомни, че няма време. Нито време, нито енергия да се безпокои за собствената си сигурност. Трябваше да получи нужните отговори и да спаси Скъли.

А за тази цел трябваше да влезе вътре.

Направи съдбоносната крачка напред, прекрачи прага и усети солидния, стабилен под. Входният коридор бе компактен като утроба. Стените бяха метални, гладки и силно полирани, поглъщаха светлината и след това я отразяваха отново. Не видя източника на светлината, но тя бе ослепителна до неудобство за нормално човешко зрение. Явно бе приспособена за очи, привикнали към друго слънце, помисли Мълдър.

Знаеше, че маите никога не са били добри леяри и металурзи. Всъщност не са разполагали с пещи за топене на метал и в никакъв случай не биха могли да произведат материалите, които виждаше около себе си. Пристъпи напред по коридора, като че го теглеше невидима сила. Стените пулсираха и бръмчаха настоятелно и пронизително. Звукът не бе висок по тон, но той го усещаше дълбоко в костите, в зъбите, в тила. Поиска му се да говори с някого, да сподели удивлението си. Но това щеше да почака, докато отново се озовеше навън.

Припомни си доста интересен епизод от близкото минало. Случило се бе на състезателната писта до главното управление на ФБР, където той тичаше редовно за поддържане на формата. Там един ден, след дълго и изтощително бягане, той срещна човека, наречен по-късно от него „Пестеливият източник“. Знаейки, че човекът има специализирана информация, Мълдър го разпитва за извънземното присъствие на Земята и за премълчаните и заключени в тайни правителствени сейфове, факти. „Пестеливият източник“ даде обичайните си кратки отговори, които фактически не бяха отговори.

— Те са тук, нали? Тук са? — упорито питаше изпотеният от тичането Мълдър.

Със спокойна, скромна усмивка и многозначителен тон „Пестеливият“ повдигна вежди:

— Г-н Мълдър, та те са тук отдавна, много отдавна…

Дали с „отдавна“ искаше да каже хиляди години?

Сега Мълдър закрачи бавно по металния коридор, оглеждаше онова, което смяташе за древни останки на космически кораб. Кораб на извънземен посетител, кацнал — а може би катастрофирал — на полуостров Юкатан преди много векове и то точно тук — в родното място на цивилизацията на маите.

Ха, рече си той, нали ставаше дума за незаконно проникване на чужда земя!

Пред него се откри кръстопът: в различни посоки водеха извити коридори с врати към полуразрушени камери или стаи също с метални стени. На места металът бе силно корозирал и огънат, на други имаше дупки и те бяха запълнени с каменни късове с барелефи. Изглежда, че от истинския кораб бе останало малко. Може би основният скелет и обвивка, закърпена с варовикови блокове.

Мълдър си представи как жреците влизат в „свещената“ пирамида години, векове наред след като извънземните посетители отдавна вече не са били тук. Опитвали са се да поддържат кораба, но не са знаели как. Поколения и поколения от замръзнали в страхопочитание посетители са минавали оттук, та чак подът се е износил от стъпките им.

Може би липсващата техника и част от носещата конструкция са били свалени от корабния скелет, за да станат сърце на друга пирамида? Или унищожени? Или отмъкнати от иманяри? Или пък захвърлени бог знае къде от религиозни фанатици като отец Диего де Ланда.

Удивен и впечатлен от видяното, със силно туптящо сърце, той продължаваше да върви и оглежда. Досега не беше виждал толкова убедителни доказателства за извънземно присъствие, пък и толкова внушителни останки от неземна техника.

Коридорите в кораба отговаряха точно на лабиринта в пирамидата над него. Там, където предния ден Мълдър бе търсил Владимир Рубикън и изследвал тунелите, докато бе стигнал до тайнствено преграденото място и до онова, което бе успял да зърне през тесния процеп в каменните късове. Може би там се намираше друг вход към погребания кораб?

Дали корабът се бе разбил и изровил кратер в джунглата? А когато местните неуки хора дошли да разберат какво става, „мъдрият бог от звездите“ на име Кукулкан ги научил на толкова много неща? Предал им огромни знания, поощрявайки развитието на една голяма цивилизация?

Мълдър поглади стената, докосна дупките в нея и полирания варовик. В момента повече от всичко му се искаше Владимир Рубикън да бе доживял до сегашния миг, за да зърне всичко това.

Хилядолетия наред маите, а вероятно по-късно и различни иманяри и обикновени крадци, бяха отнасяли парче по парче всичко ценно от кораба, оголвайки го постепенно, за да остане само скелетът. Но и той е достатъчен като неопровержимо доказателство, практично си каза агентът.

Да можеше сега да доведе скептичната Скъли, тя да види с очите си!

Нещо го бодна в сърцето, когато помисли за нея. Дали бе жива и здрава? Надяваше се, че майор Джейкс ще я защити от бунтовниците, ако не за друго, то поне като заложничка!

Дали ще успеят да се измъкнат живи оттук? Спомни си нейни думи преди време, когато при радиотелескопа в Аресибо, Пуерто Рико, се намираха на косъм от смъртта. „Мъртвите не говорят… и не дават показания“ — му каза Скъли тогава.

Стигна до рампа, откъдето коридорът се извиваше спираловидно нагоре. Продължи по него, а стените все така сияеха и пулсираха. Нямаше и най-малка представа на каква дълбочина се намира.

Удивлението му се удвои, когато се качи на следващото ниво. Беше стигнал залата с източника на сигнала. Трябваше да закрие очи от нетърпимо ярката светлина: заболя го главата. „Тук трябва да е командният пункт“, помисли си Мълдър. Бавно огледа цялата зала, като криеше очи от блясъка.

Всичко беше останало здраво. Странните и сложни издатини по стените — дали това бяха уреди, машини?! — явно продължаваха да функционират. Агентът усети, че именно това място е имало огромно религиозно значение за маите.

Но какво е това? Замръзна, стомахът му се сви… Съседната камера бе пълна с непозната полупрозрачна субстанция, сякаш безплътен гел, в който тъмнееше някаква сянка… очертания или по-точно силует на човешка фигура. Висяща неподвижно, като че безпомощно, с разперени ръце и леко разтворени крака, фигурата изглеждаше слаба, стройна, почти скелет, но очертанията бяха разкривени от мъгливата субстанция.

Нещо привлече Мълдър неудържимо към нея. Като нощна пеперуда към пламък той се втурна през командния пункт към тесния вход на камерата. И тогава ясно видя, че потопеният в желатиноподобната материя силует е млада жена с напълно човешки черти и дълга коса.

Поколеба се, а сърцето му заби още по-силно. Здравият разум му подсказваше, че това не е сестра му. Не е неговата сестра. Не е… невъзможно беше да е тя.

Застанал неподвижен пред фигурата, примигващ, присвиващ очи от нетърпимия блясък, той изпиваше с очи жената, увиснала като замразена в субстанцията. Като насекомо, уловено в кехлибар в капана на времето.

Напрягаше се да различи по-добре чертите й. Забеляза, че лицето й носи израз на изненада, устата беше полуотворена, очите пък — широко. Като че някой внезапно бе запечатал чертите й в образа на фотографска снимка. Желатиноподобното вещество постепенно просветна. Изглежда действуваше невидима енергия. Мълдър различи много повече подробности: зеленикаво-кафеникавите очи и дребната й фигурка, която имаше размерите на използувания от Скъли водолазен костюм. Дълга коса с цвят на канела, яркочервени драскотини на едната буза.

От всичките чудеса, които откри на този разбит кораб, това бе най-голямото!

След дни на напрежение и търсения, накрая бе открил Касандра Рубикън.