Кевин Андерсън
Руини (2)

2

ФБР — Централа, Вашингтон, вторник, 09.14 часа

Все й се струваше, че върши нещо непозволено или неразумно. Да, тази мисъл й се въртеше из главата всеки път, когато тя — специалният агент Дейна Скъли потърсеше партньора си фокс Мълдър в „светая светих“ — главната сграда на ФБР във Вашингтон.

Помнеше първия път, когато бе влязла в това „божествено“ за всеки млад агент място — личния кабинет на Мълдър. Бе съвсем млада, новак в професията, обикновен агент за обща работа. Необяснимо защо командирована към досиетата „ХИКС“. „Тук сме събрани само най-ненужните за ФБР“ — това й бе казал агент Мълдър тогава вместо обичайното представяне. По онова време Мълдър си мислеше, че големите шефове на бюрото изпращат младата агентка, за да го „прислуша“ — тъй като бе добре известно, че никой не гледа с добро око на пламенния му интерес към явления, които нямаха естествено обяснение.

Днес, след тригодишна съвместна работа, Скъли и Мълдър имаха зад гърба си разследвани десетки случаи. Бяха разчитали за помощ един на друг толкова пъти, че вече не помнеха броя им. Вярата на Мълдър в свръхестественото и в съществуването на извънземни си оставаше непоклатима, а Скъли все така упорито продължаваше винаги да търси рационални обяснения. Макар и често да не се съгласяваха със заключенията на другия, двамата взаимодействаха изключително добре като екип.

Всъщност Скъли посещаваше достатъчно често тесния кабинет на партньора си. Толкова често, че отлично помнеше къде какво стои, независимо от неразборията в него. Винаги знаеше какво да очаква. И тази сутрин кабинетът не я разочарова.

Из помещението се търкаляха всякакви вещи и материали от необичайните разследвания на Мълдър: видеокасети, справки за ДНК, епикризи, увеличени снимки на белези от дребна шарка върху увяхнала кожа, замъглени моментални снимки, които би трябвало да съдържат доказателства за присъствието на НЛО. На лавица стоеше парче изкривен шрапнел, за което се твърдеше, че идва от катастрофирал космически апарат, паднал в Уисконсин. Десетина неразгадани мистериозни дела, чиито преписки бяха подредени в папки, чакаха реда си да бъдат прибрани в черния шкаф за документи. Този шкаф съдържаше онова, което според редица хора бе причината за съществуването на агент Мълдър: досиетата „ХИКС“.

Скъли почука на рамката на отворената врата и влезе като прокара ръка през червеникаво-златистата си коса.

— Не зная дали ще разполагам с нужната енергия да се преборя с хаоса тук толкова рано сутринта, Мълдър — рече тя.

Мълдър се завъртя заедно със стола си, изплю малко слънчогледово семе и се изправи.

— Опитай да закусваш с подсладена юфка — ухили се той. — Това ще ти даде сили да правиш каквото си искаш.

Нещо я жегваше винаги когато той се засмиваше по този начин. Обичайно хиленето означаваше, че Мълдър пак е съсредоточил вниманието си върху някоя нова теория, и то както винаги — напълно в разрез с общоприетото. Теория, която тя най-вероятно щеше да се наложи да опровергава.

Скъли забеляза, че върху бюрото са натрупани книги по археология, томове древна митология и много подробни карти на Централна Америка. Опита се да свърже всичко това логично и да направи някакви изводи. Защото трябваше да е готова, когато той направи предложението за следващата им задача. Какъвто очевидно бе случаят.

— Погледни тук, Скъли — каза Мълдър и й подаде предмет от някакъв белезникаво зелен на цвят полиран камък, не по-голям от юмрук, с фина, интересна резба.

— Познай от три пъти какво е това!

Тя пое в ръце предмета — очевидно старинен, тежък. Повърхността бе излъскана до блясък, беше гладка, сякаш покрита с мазнина. Резбата представяше извита змиевидна форма, нещо като настръхнала усойница, покрита с големи, несъразмерни пера. От устата й стърчаха извити игловидни зъби. Създанието бе много свирепо и страховито на вид.

Авторът очевидно е бил голям майстор в занаята, формата идеално пасваше в неравномерните контури на скалния къс. Прокара пръсти през една от вдлъбнатините, питайки се на какъв ли тест я подлага Мълдър, по дяволите.

— Е, какво мислиш? — попита той.

— Отказвам се — отвърна Скъли, втренчена в предмета. За нея той си бе пълна мистерия. — Да не би да е коледно украшение? — опита се да се пошегува.

— Тц. Студено.

— Е, добре — тя се замисли сериозно този път. — Мисля, че разпознавам камъка. Нефрит, нали?

— Много добре, Скъли. Не знаех, че в медицинския факултет преподават минералогия.

— Аз пък не знаех, че са включили минералогия в курсовете по поведенческа психология — върна му топката тя. После отново се загледа в камъка. — Изглежда древен. Някаква митологична фигура, може би, а? Сигурно нещо от онези книги на бюрото ти ей там? Ще се опитам да позная произхода… свързан е с ацтеките, нали?

— Всъщност с маите — отвърна той. — Според най-точните оценки на специалисти това произведение е на около хиляда и петстотин години. Народът Майа е почитал нефрита. За маите той е свещен камък. Използвали са го само за най-ценните си предмети.

— Ценен колкото златото ли? — попита Скъли, колкото да спечели време, за да разбере накъде бие Мълдър.

— Много по-ценен. Маите са го носили в превръзките около слабините си като лечение за стомашни болки и други болести. Дори са слагали парче нефрит в устите на знатните си покойници, за да им служи като сърце в задгробния живот.

— Хм, сърца от камък, а — тя обръщаше предмета в ръце, оглеждайки го внимателно. — Очевидно е, че в изработката му е вложено много умение, големи усилия. Сложна работа…

Мълдър кимна, избута настрани една от книгите на бюрото, за да подпре лакът.

— А и е било цяло предизвикателство за резбарите. Нефритът е доста твърд и плътен минерал, затова занаятчиите не са могли да използват традиционните кремъкови или обсидианови инструменти. — Той протегна ръка и почука с нокът резбата в ръцете й. — Вместо това се е налагало да работят с абразивни прахове и инструменти за еднократна употреба — сигурно десетки на брой: дървени триони, костени шила, канап, с който са претривали повърхността хиляди пъти, за да получат малки улеи. После полирали нефрита с тиква или влакна от захарна тръстика. Бая работа…

— Добре, Мълдър, това очевидно не е проста фигурка, издялана от дърво ей така, за забавление. Някой е желаел от камъка да се получи внушителен предмет. В такъв случай излиза, че специалната форма има особен смисъл. Влечуго с пера? Да не би маите да са боготворели змиите?

— Топло — рече той. — Но не горещо. Не забелязваш ли, че тук нямаме обикновена змия. Това е прочута митологична фигура — пернат змей, свързана с бога Кетцалкоатл. Така са го наричали ацтеките. Маите го именували Кукулкан, за тях той е бил носител на мъдростта. Според някои източници Кукулкан научил маите да съставят и ползват календари, учил ги е и на астрономия.

Подаде й слънчогледово семе, тя отказа. Мълдър започна да люпи семките.

— Жреците — астрономи на маите, са били царе на точните изчисления. Точността на техните „примитивни“, както някои хора ги наричат, календари не е надмината и до днес. Маите дори построили сложни машини със зацепващи механизми и зъбни колела, за да правят изчисленията си. Те били основани на припокриващи се цикли от по петдесет и две години. Изглежда Кукулкан е бил изключителен учител… или пък е знаел неща, които били неизвестни на останалите.

— Математическите им умения били изключителни. Всъщност те са единствената древна цивилизация, извела концепцията за нулата. Нещо особено важно за баланса на чековата ти книжка, например.

— Не и за моята — отвърна тя.

С известни усилия Скъли размести кашон с гипсови отливки на нечии огромни отпечатъци от стъпки и седна. Погледна отливките, но бързо реши, да не рискува да пита откъде са дошли.

— Всичко това е много интересно, Мълдър, но какъв е случаят и какво общо има с него тази буца нефрит на хиляда и петстотин години с форма на пернат змей? Да не би на някои хора да им се привиждат змейове в задния двор? Или си открил несъответствия в нашия календар? Дето могат да бъдат обяснени само с древни резби от времето на маите.

Тя му върна фигурата, а Мълдър внимателно я постави върху купчината книги за Централна Америка.

— При нормални обстоятелства не би трябвало да има нищо общо с нашите случаи — отвърна Мълдър. — Обаче тази реликва е била наскоро конфискувана на границата на мексиканския щат Кинтана Роо на полуостров Юкатан. Арестуваният търговец твърди, че произходът й е от археологически разкопки в неотдавна открит град на маите в сърцето на джунглата. Разрушен град на име Кситаклан.

Според официални мексикански данни в този район са регистрирани голям брой необяснени изчезвалия на хора от десетилетия насам. И тъй като районът е доста примитивен и изолиран, можем да се обзаложим, че има още толкова случаи, които не са нито докладвани на властите, нито дори забелязани.

— Пак не виждам каква е връзката, Мълдър — Скъли прехвърли крак връз крак.

— Повечето местни хора не се осмеляват да приближат това място, твърдят, че било прокълнато, или свещено… зависи как им тълкуваш думите. В техните легенди се разказва за свирепи пернати змейове, за добрия бог Кукулкан, за бродещите духове на хората, принесени в жертва на боговете, които не могат да си намерят покой, за кръвта им, обагрила ритуалните камъни.

Скъли се понамести на стария и неудобен ведомствен стол: „Съмнявам се дали ФБР ще се съгласи да ни командирова да разследваме някакво си древно проклятие на маите.“

— Не е само това — рече той и очите му светнаха. — Екип американски археолози наскоро започнал разкопки на Кситаклан под егидата на Калифорнийския университет от Сан Диего. Според предварителни съобщения този обект досега не е бил изследван, а го смятат за ключов за историята на маите. МОЖЕ да се окаже, че градът е първият голямомащабен строеж на тяхната цивилизация. Освен това определено е център, където редовно и често са извършвани жертвоприношения.

Мълдър се усмихна, сякаш нанасяше смъртоносен удар:

— Предварителните химически анализи на този предмет показват интересни аномалии, доста необичайна структура на кристалите, неизвестни примеси, които подсказват, че произходът на този материал няма нищо общо с Юкатан и развалините…

Скъли впи очи в бледозеленикавия на цвят камък:

— Ти да не мислиш, че това нещо има космически произход, а?

Той сви рамене и изтръска купчинка слънчогледови семки в кошчето за боклук. Няколко останаха на масата.

— Същият екип археолози е изчезнал безследно преди седмица. Не са изпратили сигнал за бедствие или за помощ, или че имат неприятности, например. Аз и ти отиваме да ги намерим.

— Мълдър, това не е ли работа на мексиканските власти?

Мълдър продължи:

— Вчера ми се обади бащата на Касандра Рубикън. Тя е младата жена, която води екипа на университета от Сан Диего. Оказва се, че самият той е ужасно известен археолог. Позвънил тук-там, обадил се и на местното бюро на ФБР в Сан Диего. Там чули думите „древно проклятие“, „развалини на маите“ и ми прехвърлиха случая.

Скъли го изгледа, а той повдигна вежди.

— И така, днес следобед имам среща със Скинър. А утре аз и ти ще се запознаем с Владимир Рубикън. Той е тук, във Вашингтон.

Тя хвърли поглед към нефритената скулптура, към томовете, после погледна очарованата физиономия на Мълдър.

— Май няма смисъл да те навивам да се откажеш от това, а?

— Никакъв — рече той.

— Тогава какво да ти кажа? Ами да, всъщност отдавна искам да ида в Мексико.

* * *

Заместник-директорът Скинър седеше зад бюрото си и както обикновено потропваше с пръсти — този път по грижливо попълнени формуляри пред него. Не се изправи, когато Мълдър влезе в кабинета.

Това не е на хубаво, рече си Мълдър. Но досега Скинър го бе изненадвал толкова много пъти, че реши да не прави прибързани заключения, а да изчака.

Плешивият мъж зад бюрото можеше да бъде много добър приятел, но и най-опасният враг. Скинър бе винаги отлично осведомен и предаваше нужната информация на подчинените си само когато сметнеше, че за това има достатъчно важни причини.

Точно сега бе особено важно Скинър да погледне на случая със симпатия. Налагаше се заедно със Скъли да прескочат до Юкатан.

Скинър го изгледа през очилата си с метални рамки.

— Не съм сигурен, дали разбираш в колко деликатна ситуация ще работиш, агент Мълдър?

Мълдър бе застанал мирно пред бюрото на началника. С грижливо заучена неутрална физиономия той гледаше към портретите на президента и на министъра на правосъдието: „Възнамерявам да пристъпя към случая с необходимата дискретност, сър.“

Скинър кимна, потвърждавайки, че вече бе мислил за това.

— Гледай точно така да стане. Що се отнася до Бюрото, случаят е извънредно важен — безследно изчезнали американски граждани, може би е извършено престъпление против тях. За теб и агент Скъли съм издействал статут на аташета по юридическите въпроси. Ще действате като пратеници със специални пълномощия от името на посолството на САЩ в Мексико Сити.

Скинър вдигна пръст:

— Помнете обаче колко е деликатно положението, предвид сегашното икономическо и политическо напрежение. Мексиканското правителство е винаги ужасно чувствително за вмешателства от страна на официални американски представители на мексиканска територия. Няма нужда да ти напомням колко хора от Агенцията за борба с наркотрафика бяха избити от наркобароните в Централна Америка.

— Още нещо — районът, където отивате — щата Кинтана Роо, е гнездо на политически сблъсъци. Местното управление практически е уязвимо от сепаратисткото движение, чиито методи са доста груби. Изглежда, че и силата на сепаратистите расте благодарение на непрекъснатите доставки на оръжие, които идват незнайно откъде.

— Да не намеквате за възможност археолозите да са станали жертва на политическите борби? — попита Мълдър.

— Това ми се струва доста по-вероятно, отколкото някакво древно проклятие на маите — отвърна му Скинър. — Да не би ти да си на противното мнение?

— Може би да, може би не — подхвърли Мълдър внимателно. — Във всеки случай налага се да огледаме всички възможности.

Шефът взе от бюрото папка с куп документи, удостоверения, фактури. Подхвърли ги към Мълдър, който ги разгледа. Забеляза, че всички места, където трябва да има подпис, бяха вече попълнени.

— Очаквам от теб да се придържаш стриктно към протокола, Мълдър — натърти Скинър. — Настоявам в никакъв случай да не излизаш от рамките на предстоящото разследване.

— Разбира се, сър.

— Ако обидите някой от местните високопоставени лица, ще трябва да отговаряте не само пред ФБР, а и пред Държавния департамент. Това е… освен ако преди това не ви набутат в някой мексикански затвор.

— Ще направя всичко по силите си, за да не се случи такова нещо, сър — заяви с каменна физиономия Мълдър, взе папката и я пъхна под мишница.

— Още нещо, агент Мълдър — продължи Скинър с неразгадаемо изражение на лицето, — пожелавам ви приятно пътуване.