Както беше вече изтъкнато, множество видове безгръбначни и гръбначни животни са хищници. Много по-разнообразни са приспособленията за хищничество при безгръбначните животни, което е лесно обяснимо, като се има предвид, че тяхната морфология, физиология, биология и екология варират в далеч по-широки граници, отколкото тези на хищните видове от тип Гръбначни (Vertebrata).

От огромния брой хищни безгръбначни животни по-долу ще бъдат разгледани само някои представители, които принадлежат към различни систематични категории.

При Първаците (Protozoa) доста хищници се срещат между видовете от тип Ресничести, или Инфузории (Ciliophora, Infusoria). Хищните ресничести се хранят с първаци, които принадлежат към друг или към собствения им тип. Такъв хищник е видът Дидиниум назутум (Didinium nasutum), който спада към клас Кинетофрагминофореа (Kinetofragminophorea). Тази сладководна инфузория, чието тяло достига 0,10–0,15 мм дължина, се храни почти изключително с чехълчета. Има бъчвовидно тяло, снабдено с два венеца от реснички, с помощта на които плува бързо във водата. Отпред тялото е източено като хобот, на върха на който се намира клетъчната уста. Дидиниум назутум улавя жертвите си по следния начин: отначало той забива в тялото на чехълчето здрави пръчковидни образувания (нар. пръчков апарат), които се издават навън от клетъчната глътка. После хищникът бързо убива уловената жертва чрез една разяждаща течност и като разтваря все повече устния си отвор, я поглъща цяла. При това тялото му силно се раздува, тъй като чехълчето е много по-голямо от него самия. Чрез специални изследвания е установено, че ежедневната „порция“ на Дидиниум назутум се състои от 12 чехълчета. Видният съветски протистолог Полянский (15) подчертава, че тази инфузория е пример за крайно хищничество между първаците.

Друга хищна инфузория е Бурсария трункатела (Bursaria truncatella), която спада към клас Полименофореа (Polymenophorea). Нейното сравнително едро торбовидно тяло може да достигне до 2 мм дължина. По цялата му повърхност има надлъжни редове от къси реснички, посредством които инфузорията бавно плува във водата. От самия преден край на тялото до около 2/3 от дължината му в него се вдава околоустното вдлъбване, или околоустното поле — перистом. От началото на околоустното поле до най-дълбоката му част се намират образувания, съставени от снопчета слепени реснички, наречени околоустни мембранели. Бурсарията се храни с различни първаци, включително и с чехълчета. Когато, плувайки във водата, тя се натъкне на някой първак, става следното: благодарение на движението на околоустните мембранели плячката се вкарва със сила в перистома, откъдето вече не може да излезе. После през широко разтварящата се устна цепка, която се простира почти по цялата гръбна (задна) стена на перистома, уловеното животинче попада в ендоплазмата, където постепенно се смила. Бурсария трункатела е твърде ненаситен хищник. Тя може да погълне 6–7 чехълчета едно след друго.

Само от хищни видове се състои разред Смучещи ресничести или Смучещи инфузории (Suctorida) от клас Кинетофрагминофореа (Kinetofragminophorea), към който спадат няколко десетки вида. Тези ресничести, които се срещат както в сладководни водоеми, така и в моретата, водят най-често прикрепен начин на живот.

Формата на тялото варира твърде много при отделните видове, но всички те нямат като възрастни форми реснички. Друг общ белег за смучещите ресничести е, че те имат особени придатъци — пипала, чрез които улавят и изсмукват плячката си. Всяко пипалце има на края си едно лепкаво разширение и поради това прилича на топлийка. Когато някоя инфузория или друго едноклетъчно се допре до разширения край на някое пипало, то залепва за него и не може вече да избяга. Постепенно пипалото започва да изсмуква хванатата жертва и накрая от нея остава само пеликулата. Някои сладководни видове могат да изсмучат напълно едно чехълче само за две минути.

Между първаците има и някои други представители, които трябва да се причислят към хищниците в животинския свят. Това са видове, чийто начин на хранене е предимно хищнически. Такива са напр. Хелиозоите, или Животните слънца — клас Heliozoea от тип Саркомастигофора (Sarcomastigophora). Някои от тях са сладководни, а други — морски форми. Плячка на хелиозоите стават различни дребни организми — някои първаци (инфузории и камшичести), но също така и малки многоклетъчни животни ротатории, дребни ресничести червеи и др. (15). Хелиозоите улавят жертвите си посредством своите аксоподи — нишковидни псевдоподи, които имат еластична осева нишка.

Ако към някой от аксоподите на сладководната хелиозоа Актиносфериум айхорнии (Actinosphaerium eichhornii), чието сферично тяло достига до 1 мм в диаметър, се допре някое малко животинче, става следното: животинчето веднага залепва за аксопода и скоро престава да се движи. Вероятно жертвата се парализира от действието на някакво отровно вещество, което се отделя от цитоплазмата на Актиносфериум айхорнии (15). Към уловеното животинче се извиват съседните аксоподи и изтиквано от тях, то достига до повърхността на ектоплазмата на клетката. Често ектоплазмата образува временно един къс и тъп псевдопод, който обхваща плячката. Последната не остава дълго време в ектоплазмата, а преминава почти веднага в ендоплазмата, където се смила.

При някои първаци се наблюдават случаи на канибализъм. Различни живеещи в червата на гръбначни животни и на човека амеби от надклас Кореноножки (Rhizopoda) на тип Саркомастигофора, които се хранят с бактерии, червени кръвни телца, гнилостни частици, други първаци и пр., поглъщат понякога и млади екземпляри или инцистирани индивиди от собствения си вид (22). Подобно вътревидово изяждане трябва да се отнесе към категорията на случайния канибализъм.

При вида Амеба верукоза (Amoeba verrucosa) Ivanič (36) е описал вътревидово изяждане, което представлява типичен случай на ненормален канибализъм. В стареещи култури на тази амеба се появяват все по-едри екземпляри, като накрая се стига до гигантски индивиди. Те започват да се хранят с по-дребни и инцистирани екземпляри от собствения вид, като проявяват избирателност към тях, въпреки че в културите има обилна друга храна.

Някои от спадащите към тип Мешести (Coelenterata) видове са хищници, други се хранят с носещи се във водата органични частици, а само малко представители са паразити. Доста измежду хищните видове се хранят само с малки планктонни животни. Независимо от това и те се смятат за хищници, тъй като улавят жертвите си с помощта на копривни клетки. Копривните клетки (книдобластите) на мешестите служат не само за нападение, но и за защита от различни врагове. Всяка копривна клетка съдържа по една овална или продълговата хитиноидна капсула — книда, изпълнена с течност. Към горния си край стената на капсулата се вдлъбва навътре и образува тънка нишка, която лежи навита във вътрешността на капсулата. При раздразване на копривната клетка тази нишка се изхвърля („изстрелва“) от капсулата.

В зависимост от устройството и въздействието върху жертвата или врага се различават три типа копривни капсули. Едни от тях са пенетрантите. Те имат дълга и снабдена с шипчета куха нишка. При изхвърляне тя се забива в тялото на жертвата или врага, като през нея се излива течността от капсулата, която е отровна. Вторият тип книди са волвентите. Имат къса и лишена от шипчета нишка. При изхвърляне нишките на волвентите се увиват около тялото на жертвата и я задържат. Подобна функция изпълняват и нишките на третия тип копривни капсули — глутинантите. Нишките на глутинантите са лепливи и при изхвърляне залепват за тялото на жертвата.

Копривните клетки на мешестите и особено тези, които съдържат отровна течност в капсулата си, са твърде ефикасно оръжие. Върху различни животни отровата на пенетрантите оказва нееднакво действие. Тя най-често парализира и умъртвява малки водни животни. Най-вече благодарение на пенетрантите си хидрите улавят не само водни бълхи, веслоноги рачета и някои други дребни животни, но и такива, които са по-едри от самите тях — напр. комарни ларви и дори малки рибки. Едрите медузи и актинии улавят и убиват с помощта на копривните си клетки понякога и значително по-големи животни — напр. някои раци и риби, с които се хранят.

Върху човека отровата на различни морски мешести има нееднакво действие. Допирът до конската актиния (Actinia equina), която се среща и в Черно море, предизвиква само леко опарване. Малко по-силно е опарването от кореноустата медуза (Rhizostoma pulmo), която се среща също така в Черно море. То е като опарване от коприва и бързо преминава. Опарването от някои актинии обаче, които се срещат напр. в Японско море, има за последствие дълготрайно отичане на ръката, която се е допряла до тях. Много болезнено е и опарването на сифонофората Физалия физалис (Physalia physalis), която се среща в Средиземно море и някои други топли морета. Това опарване се последва от тежко общо състояние с повишена температура, което трае няколко дни. Отровата на едрите тропични медузи от род Хиродропус (Chirodropus) може да причини дори смърт на човек. Известни са случаи, когато къпещи се в морето хора са се удавяли след извънредно болезнените опарвания от тези медузи (15).

Интересно е да се отбележи, че отровата на някои мешести не действува на всички животни. Това са най-вече видове, които живеят в симбиоза с мешести или пък са техни врагове. Някои видове ресничести червеи, охлюви, морски краставици и риби ядат различни мешести. Между тях има и такива, които са се приспособили да използуват оръжията на своите жертви. Едни от тях са хищните морски охлюви от семейство Еолиде (Aeolidae). При тях е било установено следното явление: незрелите копривни клетки на изядените мешести не се смилат в червото на тези охлюви, а се събират в характерните израстъци по тяхната гръбна страна. Тук копривните клетки завършват своето развитие и охлювът започва да ги използува като защитно средство срещу своите врагове, напр. срещу някои риби. Това е едно от най-интересните явления в животинския свят — един хищник да използува оръжията на своите жертви за собствена защита.

И в тип Мешести има някои видове, при които се среща канибализъм. Такъв вид е ушатата медуза (Aurelia aurita). При нея е установено следното: вторият й ларвен стадий — сцифостомата, която представлява малък полип с пипалца, понякога улавя и изяжда плуващи около нея планули — първия ларвен стадий от същия вид. Сцифостомата на ушатата медуза се храни главно с инфузории и малки рачета. Изяждането от нея на планули от същия вид има очевидно случаен характер.

С изключение на един само паразитен вид всички представители на малкия тип Гребенести (Ctenophora) са хищници (15). Повечето се хранят главно с различни веслоноги рачета и с ларви на безгръбначни животни. Видовете с по две пипала улавят жертвите си с помощта на лепливи клетки, които се намират по цялата повърхност на пипалата. Тези, които нямат пипала, си набавят храна по друг начин. Представителите на род Болинопсис (Bolinopsis) напр. извършват това с помощта на двата си устни дяла, посредством които вкарват в устата си различни малки планктонни животни. Видовете, които спадат към разред Бероида (Beroida) пък поглъщат направо плячката си, като разтварят широко устата си. Повечето представители на този разред се хранят с други гребенести, както и с още някои планктонни животни с меко тяло (салпи, медузи и др.), като в някои случаи жертвите им са по-големи от самите тях. Видовете от род Берое (Beroe) се хранят изключително с други гребенести.

В тип Плоски червеи (Plathelminthes) хищничество се среща при ресничестите червеи и смукалниците.

Голямото мнозинство Ресничести червеи (клас Turbellaria) са свободноживеещи форми, а само някои са паразити. Между свободноживеещите видове повечето са хищници. Някои от тях изсмукват своите жертви, а други ги поглъщат цели или на части. Само най-дребните видове приемат освен животинска редовно и растителна храна, а някои поглъщат и бактерии (виж 38). Видовете от род Стеностомум (Stenostomum) напр. се хранят освен с по-едри инфузории още и с камшичести, които имат хлорофил, а също така и с бактерии. Освен това те поглъщат понякога и екземпляри от собствения си вид, т.е. при тях има и канибализъм. Свободноживеещите ресничести червеи, които са по-големи от 5 мм и имат глътка, която не може да се издава, поглъщат само животни, чиито размери отговарят на диаметъра на глътката им, докато видовете с глътка, която може да се издава, са в състояние да погълнат и значително по-едра плячка — не само различни безгръбначни животни, но дори и малки рибки (38).

Ресничестите червеи улавят по твърде различен начин своите жертви. Сладководният вид Мезостома еренбергии (Mesostoma ehrenbergii), който достига до един сантиметър на дължина, улавя водни бълхи, като се увива бързо с цялото си тяло около тях. Уловеното раче известно време се блъска в стените на живия „капан“, но след това затихва и бива изсмукано от червея. Интересно е да се отбележи, че в кожата на Мезостома еренбергии са установени копривни клетки, които са напълно сходни с тези на мешестите. По всичко изглежда, че тези клетки произхождат от изядени от хищния червей хидри (15).

Други видове Мезостома, както и тези от род Полицелис (Polycelis) отделят дълги лепливи нишки, в които се заплитат главно някои малки рачета. Сухоземните планарии от род Ринходемус (Rhynchodemus) отделят обилен леплив секрет от жлези, чрез който улавят дори винени мушици (Drosophila) и скачащи колемболи. Видът Циклопорус папилозус (Cycloporus papillosus) пълзи върху колонии на мъхови и някои други животни, забива в тях фаринкса си и откъсва с него отделни индивиди. Съвсем своеобразен е начинът, по който някои ресничести червеи парализират своите жертви. Видовете от родовете Гиратрикс (Gyratrix) и Проринхус (Prorhynchus) правят това, като забиват в плячката си своя стреловиден пенис, който е свързан с отровни жлези.

При представителите на разред Трикладида (Tricladida) в епитела на кожата се намират особени пръчковидни образувания, наречени рабдити. Те могат да се изхвърлят навън и да се превръщат в слиз върху тялото. Подобно изхвърляне става напр., когато червеят се нарани, като образуваната слиз покрива раната. Ето защо се смята, че рабдитите имат защитна функция. Някои зоолози считат, че рабдитите спомагат и за улавяне на плячката.

Клас Смукалници, или Трематоди (Trematoda), е съставен само от паразитни видове. Както е известно, при жизнените цикли на всички трематоди има хетерогония, т.е. става редуване на двуполово размножаващо се поколение с партеногенетично размножаващи се поколения. Възрастните смукалници, които се размножават по двуполов начин, се хранят със съдържимото на червата, тъкани или кръв от своите гостоприемници. Партеногенетично размножаващите се поколения са представени от две основни форми: спороцисти и редии. Спороцистите, които нямат изобщо смилателна система, поемат хранителни вещества от хемолимфата на първия междинен гостоприемник (който почти винаги е мекотело) посредством интегумента, който покрива тялото им. Редиите могат също така да поемат хранителни вещества чрез интегумента си, но освен това — и през устата си, защото с изключение на някои най-специализирани форми те имат смилателна система. Редиите се хранят с тъкани и телесни течности на първия междинен гостоприемник, но понякога и чрез хищничество, което може да бъде и канибализъм. В известни случаи редиите поглъщат напр. спороцисти на други видове трематоди (39), а понякога по-едрите редии поглъщат млади редии или ларви (церкарии) от собствения си вид (13).

Към тип Кръгли червеи (Nemathelminthes) спадат множество хищни видове. Сред големия клас Нематоди (Nematoda) значителен дял от свободноживеещите форми са хищници. В зависимост от тяхната големина и средата, която обитават, тези нематоди се хранят с различни дребни безгръбначни животни — ротатории, тардигради, малки прешленести и кръгли червеи, акари и др. Някои от хищните видове поглъщат направо своите жертви, докато други пробиват най-напред кожата им посредством стилета или зъбите в устата си и след това ги изсмукват. Известни видове, както тези от род Афеленхоидес (Aphelenchoides), вкарват чрез кухия си стилет отровен секрет в тялото на своите жертви. Този секрет не само парализира плячката, но и смила нейните вътрешности (33).

Между представителите на разред Еноплида (Enoplida) от клас Аденофореа (Adenophorea) има много видове, които въпреки малките си размери са ненаситни хищници. Видният съветски нематодолог Параманов (15) пише, че тези дребни червеи са „лъвове“ и „тигри“ в света на нематодите. Един от тях е Мононхус папилозус (Mononchus papillosus), който живее в почвата. Женските екземпляри от този вид достигат едва 1,8 мм големина, а мъжките са още по-дребни. В капка вода под микроскоп може да се наблюдава как малкият хищник улавя своите жертви. Когато някой от другите плуващи около него нематоди се допре до тялото му или дори го бутне, мононхусът не реагира. Ако обаче чуждият нематод се допре случайно до устните му папили (които са осезателни органчета), малкият хищник веднага „пуска в действие“ мускулатурата на своя хранопровод. Увлечен от образувалия се водовъртеж, нематодът жертва попада във въоръжената с един неподвижен зъб устна празнина. След това, преминавайки през хранопровода, той се озовава в червото на мононхуса, където се смила почти напълно. В червото на този миниатюрен хищник се установяват останки от различни видове нематоди (включително и от ларви на такива, които са опасни паразити по растения), от ротатории и други дребни животни. Веднъж е било наблюдавано, че в течение на един ден Мононхус папилозус е изял 83 ларви на опасната галова нематода. При втори случай е било установено, че за 12 седмици друг екземпляр от същия вид е погълнал 1332 различни нематоди (15).

Клас Ротатории (Rotatoria) обединява най-малките многоклетъчни животни, чиито размери варират между 0,04 и 2 мм. Повечето видове от този клас се хранят с водорасли, бактерии и детрит (гниещи останки от растения и животни). Има обаче и някои хищни ротатории, които се хранят с първаци и по-дребни от себе си ротатории. Тези видове улавят своите жертви с помощта на дъвкателния си апарат (челюстите), които издават от устата си навън или пробиват тялото им, след което ги изсмукват. Хищните ротатории ядат не само животинска храна, но и водорасли.

При някои ротатории, при които съществува полиморфизъм, се наблюдават случаи на канибализъм. При много видове от род Аспланха (Asplancha) освен нормалните торбовидни амиктични женски^[1] има и почти двойно по-големи амиктични женски с камбанковидна форма на тялото. Тези „гигантски“ форми улавят не само по-едри животни, но поглъщат и голям брой от по-дребните екземпляри на собствения си вид. Интересен е и следният факт: при още не добре познати условия нормалните торбовидни амиктични женски екземпляри дават пак амиктични женски, но с кръстовидна форма на тялото — със странични израстъци и заострен и удължен заден край. Една част от тези кръстовидни женски дават по партеногенетичен път мъжки екземпляри, които са по-дребни от тях, но имат същата форма на тялото. Поради своеобразната им форма кръстовидните женски и мъжки екземпляри се изяждат в много по-слаба степен от „гигантските“ амиктични женски, отколкото нормалните торбовидни амиктични женски (34).

Към клас Приапулида (Priapulida), който се счита от някои зоолози за отделен тип червеи, спадат малко на брой морски видове. Неначлененото тяло на приапулидите е разделено на два дяла — преден, по-къс, и заден, по-дълъг, като повечето видове имат и един опашен придатък. Предният дял на тялото е въоръжен с множество кукички и може да се вгъва навътре. Някои автори го означават като хобот. Приапулидите живеят в пясъчни или тинести дъна, в които дълбаят ходове.

Известно е, че по-едрите видове приапулиди са хищници. В глътката на представители на род Халикриптус (Chalicriptus) са установени останки от погълнати прешленести червеи. Видовете от род Приапулус (Priapulus) поглъщат различни бавнопълзящи животни (полихети, змиевидни морски звезди и морски краставици), като вгъват предния дял на тялото си навътре, при което неговите кукички се забиват в жертвата. При червеите от този род съществува и канибализъм. Един приапулус, който е 7 см дълъг, може да погълне равен на себе си по големина екземпляр от същия вид само за 1,5 минута (35). Относно храненето на дребните видове приапулиди няма сигурни данни.

Тип Немертини (Nemertini) обхваща предимно морски форми. Някои видове живеят в сладки води, а има и такива, които обитават влажни места по сушата. Сравнително малко видове са коменсали или паразити. Повечето немертини имат тънко и силно удължено тяло. Характерен за тези червеи е хоботът, който може да се изхвърля навън от едно влагалище, разположено над устата. При някои видове той е снабден с остър стилет и с отровна жлеза. Хоботът служи на хищните видове за улавяне или умъртвяване на плячката. Голямото мнозинство немертини са хищници. По-малките видове измежду тях се хранят с различни дребни животни, които изсмукват или поглъщат. Жертва на по-едрите хищни немертини стават най-вече различни прешленести червеи, но още мекотели, по-дребни раци и дори малки рибки. Тези видове ядат и мърша.

Морският вид Линеус рубер (Lineus ruber), който достига 10–20 см дължина при 3–4 мм в диаметър, улавя по следния начин своите жертви: когато към него се доближи напр. някой прешленест червей от род Нереис, хищникът изхвърля своя хобот, който се увива няколко пъти около тялото на жертвата. След това линеусът захапва плячката с устата си, която е разположена коремно на предния край на тялото. Той може да погълне дори червеи, които са два пъти по-дебели от него самия. При това разтваря широко устата си, а тялото му се издува силно.

Сладководните немертини от род Простома (Prostoma) улавят по различен начин своите жертви. Когато плячката е напр. някой дълъг и тънък червей, изхвърленият хобот се увива най-напред няколко пъти около неговото тяло. След това в уловеното животно се забива един или повече пъти стилетът на хобота, по който изтича отровният секрет на жлезата.

По друг начин улавят простомите една плуваща водна бълха. Хоботът се изхвърля светкавично срещу рачето, като неговият стилет пробива хитинената му обвивка. След това хищният червей изсмуква меките части на водната бълха, която е парализирана от действието на отровния секрет (40).

В тип Прешленести червеи (Annelida) хищници има между многочетинестите червеи, малкочетинестите червеи и пиявиците.

Клас Многочетинести червеи, или Полихети (Polychaeta), обхваща главно морски форми; по-малко са сладководните видове, а само като изключение се срещат и сухоземни форми. Малко на брой са полихетите коменсали, а още по-малко са тези, които са паразити по риби, но всички представители на малкия и своеобразен подклас Мизостомида (Myzostomida) са паразити по бодлокожи (15). Свободноживеещите многочетинести червеи се хранят по различен начин. Много от пелагичните и някои от бентосните форми са хищници, които могат да изхвърлят глътката си напред. По глътката има яки челюсти, остри шипове или хватателни придатъци, които служат за улавяне на жертвите. Измежду хищните пелагични видове могат да се споменат тези от род Ванадис (Vanadis). Те улавят своята плячка — ларви на риби и малки рибки, с помощта на приличащи на пръсти на ръка хватателни придатъци по глътката. Други хищни пелагични полихети са тези от семейство Томоптериде (Tomopteridae). Видовете от това семейство имат прозрачно като стъкло тяло, което ги прави до голяма степен незабележими за техните жертви — различни рибки и някои други дребни морски животни. Хищен бентосен полихет е видът Афродите акулеата (Aphrodite aculeata). Той има голяма глътка, снабдена с две двойки яки челюсти. Храни се с мекотели, малки рачета, прешленести червеи и някои други дребни дънни обитатели.

Сравнително много по-малко са хищните видове в клас Малкочетинести червеи, или Олигохети (Oligochaeta), към който принадлежат най-вече сладководни и обитаващи почвата форми.

Хищни олигохети са видовете от род Хетогастер (Chaetogaster). Най-едрият измежду тях — Хетогастер диафанус (Chaetogaster diaphanus), достига до 25 мм дължина. Той се среща в някои сладководни басейни, където се храни с едри първаци, ротатории, рачета и други малки животни, които улавя, като издава отчасти глътката си и след това ги поглъща цели. Друг вид от този род е Хетогастер лимнеи (Chaetogaster limnaei), който се среща най-често по черупката, повърхността на тялото или в дихателната празнина на сладководни охлюви, а много по-рядко — по водни растения. Този олигохет, който достига до 20 мм дължина, се смята за коменсал (15). Храни се с различни инфузории, ротатории и други дребни животни, но ако охлювът, върху или в който живее, е инвазиран с някой трематод, Х. лимнеи изяжда и ларви на паразитния червей — церкарии, които напускат тялото на охлюва.

Между видовете, които спадат към клас Пиявици (Hirudinea), голям брой са хищници. Такива са напр. всички представители на семейство Херпобделиде (Herpobdellidae). Широко разпространен вид е Херпобдела октокулата (Herpobdella octoculata), който се среща и в България. Тази пиявица, която няма челюсти, достига до 5–6 см дължина. Среща се най-често по водни растения или под камъни в някои сладководни водоеми със стояща или бавнотечаща вода. Храни се предимно с ларви на насекоми, особено на хирономиди, но яде и малки червеи. Много по-едра хищна пиявица, която също така е разпространена в България, е лъжливата конска пиявица (Hemopis sanguisuga). Нейното тяло достига до 15 см дължина. В устата си има три слаби челюсти, които са тъпо назъбени по свободния си ръб. Лъжливата конска пиявица се среща в сладководни водоеми със стояща или течаща вода, особено в такива, чието дъно е тинесто. Храни се най-вече с различни малки водни животни — насекомни ларви, червеи (включително други пиявици), мекотели, попови лъжички и др., които поглъща цели или на части. Понякога лъжливата конска пиявица напада дори отслабнали риби и жаби. Яде и земни червеи, които улавя извън водоема, който населява.

Грамадна хищна пиявица е видът Трохета субвиридис (Trocheta subviridis). Тя достига до 25 см дължина. Разпространена е в цяла Южна Европа и в Северна Африка. Според Лукин (15) тази пиявица е многочислена в блатистите места край Днестър, недалеч от град Одеса в СССР. Търсейки земни червеи, които яде, Трохета субвиридис се заравя понякога дълбоко във влажната почва край бреговете на водоемите.

Към втория по големина тип в животинския свят — Мекотели (Mollusca), спадат множество хищни видове, при някои от които се наблюдават извънредно интересни приспособления за улавяне или овладяване на плячката. Хищници са голям брой охлюви, както и всички главоноги мекотели.

Големият клас Охлюви, или Коремоноги (Gastropoda), обхваща морски, сладководни, сухоземни и някои паразитни видове. Най-много хищници има между морските охлюви и по-специално сред тези, които спадат към подклас Преднохрилни (Prosobranchia).

Едни от най-интересните хищни преднохрилни охлюви са тези от род Птеротрахеа (Pterotrachea). Това са пелагични форми^[2] с източено тяло, които нямат черупка и чийто крак е превърнат в странично сплеснат плавник. Охлювите птеротрахеа имат добре развити очи, а предният край на главата им е източен като хобот. Често се срещат в огромни количества. Могат да плуват сравнително бързо, и то не само с помощта на плавника си, но и като извиват цялото си тяло подобно на рибки. При плуване сплеснатият им крак се намира отгоре, а гръбната страна на тялото — отдолу. С помощта на хоботчето си тези живеещи в по-топли морета охлюви, улавят различни планктонни животни — медузи, рачета, мекотели и дори малки риби, които поглъщат вероятно цели.

Хищен преднохрил охлюв е и широко разпространеният вид Наса ретикулата (Nassa reticulata), който се среща и край нашия черноморски бряг. Този охлюв достига най-често 2–3 см големина. Обикновено стои заровен в пясъка, над който подава само дългия си дихателен сифон. В сифона се намира особен обонятелен орган — осфрадиум, посредством който малкият хищник може да подуши плячка на разстояние докъм 30 м. Наса ретикулата се храни най-вече с червеи и малки миди, чиято черупка пробива с помощта на радулата си (твърдата назъбена пластинка върху езика) и секрета, който се отлъчва от една жлеза в хобота й. Този охлюв яде и мърша, а освен това често изяжда и рибките, които се използуват за стръв и висят набодени на рибарски кукички.

По твърде своеобразен начин овладява своите жертви хищният преднохрил охлюв Мурекс фортиспина (Murex fortispina), който се среща край бреговете на Каледония. Неговата черупка има по единия ръб на отвора си зъбци, един от които е особено силно развит. Като улови някоя неголяма мида, Мурекс фортиспина плътно я притиска между големия зъбец и капачето на черупката си, след това със сила се прибира навътре в черупката, при което мидата се счупва като орех (15). Останалите видове от род Мурекс (Murex) достигат до мекото тяло на жертвите си — други охлюви или миди, като пробиват тяхната черупка. Същото нещо правят още много други хищни морски охлюви, включително срещащият се сега в Черно море, но произхождащ от далекоизточни морета вид Рапана томасиана (Rapana thomassiana).

Към преднохрилните хищни охлюви спадат и видовете от семейство Долииде (Doliidae). Тяхна жертва стават най-вече различни бодлокожи животни — морски звезди и морски краставици, в кожата на които има варовикови образувания, представляващи в известни случаи твърда броня (панцер), също така миди и стриди. Един от видовете от това семейство е едрият Долиум галея (Dolium galea), който се среща в Средиземно море и достига до 25 см дължина. В слюнката на този охлюв, както и в тази на другите охлюви от род Долиум (Dolium), се съдържат 3-4% свободна сярна киселина и някои други киселини, между които и аспарагинова. С помощта на свободната сярна киселина в своята слюнка охлювите долиум пробиват варовитата черупка или панцера на своите жертви, докато аспарагиновата киселина замайва нападнатите животни.

Когато Долиум галея нападне някоя мида, морска звезда или стрида, той постъпва по следния начин: хищникът се покачва върху своята жертва и започва да отделя на дадено място по бронята или черупката й капчици слюнка. Едновременно с това той започва да дълбае варовитото вещество на същото място с помощта на радулата си. След известно време охлювът пробива бронята или варовитата черупка на своята жертва, вкарва през направения отвор своя хобот и изсмуква меките части на нападнатото животно.

Между заднохрилните охлюви (Opisthobranchia) хищните видове са сравнително по-малко. Хищни са напр. споменатите вече представители на семейство Еолиде (Aeolidae), които използуват като собствено защитно оръжие копривни клетки на изядени от тях мешести. Интересен хищен охлюв от този подклас е едрият вид Фимбрия фимбрия (Fimbria fimbria), който се среща в Средиземно море и Атлантическия океан. Той достига до 30 см дължина и има твърде своеобразен изглед. Неговото овално тяло, което е лишено от черупка, има от двете страни на гръбната си страна по един месест израстък. В основата на тези два израстъка има по една редица хриле. Отпред на главата на охлюва се намира фуниевидно образувание, снабдено с чувствителни пипала, на дъното на което се намира устата. Това образувание представлява своеобразен апарат за улавяне на плячката. Фимбрията понякога плува близо до повърхността, но по-често пълзи по морското дъно. Когато плува във водата, този охлюв улавя с фуниевидното си образувание като с рибарска кошничка различни планктонни морски животни, включително и малки рибки. Яде и растителен планктон. На морското дъно фимбрията лови предимно раци и змиевидни морски звезди, които направо захлупва с фуниевидното си образувание.

Хищни са и някои от крилоногите заднохрилни охлюви. Всички крилоноги охлюви са планктонни форми, които имат по два различно развити плавника, образувани от горната част на крака им. Хищните видове измежду тях нямат във възрастно състояние черупка. Тези охлюви се хранят с различни по-едри планктонни животни, които улавят с помощта на своя устен апарат, който е често доста сложно устроен. Радулата е добре развита, а глътката при някои видове може да се изхвърля като хобот. Добре развити са и челюстите, които представляват пластинки с остри зъбци. Те могат да се прибират в специални „джобчета“ и да се издават от тях навън.

Между представителите на третия подклас — Белодробни охлюви (Pulmonata), също има хищни видове. Такива са разпространените в Средиземноморието сухоземни охлюви от род Тестацела (Testacella). Те се хранят предимно със земни червеи, но тяхна жертва стават и някои дребни охлюви от семейство Хелициде (Helicidae). В Уест Индия пък се срещат хищни охлюви от род Олеацина (Oleacina), които се хранят с някои други сухоземни охлюви. Между голите охлюви се срещат също така хищници. Едни от тях са видовете от семейство Тригонохламидиде (Trigonochlamididae). В Съветския съюз тези охлюви се срещат в Кавказ. Те се хранят с дъждовни червеи, които улавят понякога доста надълбоко в почвата (15).

Всички представители на клас Главоноги (Cephalopoda) са хищници. При тези изключително морски животни се наблюдават редица приспособления за улавяне и убиване на плячката. Преди всичко това са характерните за главоногите пипала, които играят роля и при движението на тези животни. При повечето главоноги по пипалата се намират смукала. Такива липсват само при представителите на подклас Четирихрилни (Tetrabranchia) — наутилусите, които нямат смукала по многобройните си пипала. Представителите на подклас Двухрили (Dibranchia) имат по осем или по десет пипала. Видовете от разред Осмоноги (Octopoda) имат по осем пипала, докато тези от разред Десетоноги (Decapoda) имат по десет пипала; две от тях са по-дълги и представляват специални хватателни органи, които могат да се прибират в особени „джобчета“ по главата. При редица десетоноги главоноги ръбовете на смукалата по пипалата са назъбени, а в някои случаи по пипалата се намират и остри и закривени нокти, каквито имат напр. и гигантските калмари от род Архитеутис (Architeuthis).

Всички главоноги имат в глътката си радула, която служи за стриване на храната. На известно разстояние пред радулата се намират две рогови челюсти, заострени накрая и приличащи донякъде на човка на папагал. Те служат главно за умъртвяване на плячката. С човката си главоногите пробиват черупките на някои миди, панцера на крабове и други раци, а понякога строшават и черепа на риби. В глътката на главоногите се отварят и две двойки слюнчени жлези (вторите от които са слети понякога в една жлеза), като секретът на задната двойка е най-често отровен. С хищния начин на живот на главоногите са свързани и редица други черти от тяхната анатомия и физиология, напр. големите и сложно устроени очи при повечето видове, както и високоразвитата нервна дейност при тези животни, която надминава тази на всички останали морски безгръбначни.

В зависимост от големината и начина си на живот — пелагичен или бентосен, отделните представители на клас Главоноги се хранят с различни животни.

Наутилусите, които бавно плуват из водата или пълзят по морското дъно, се хранят с дребни ракообразни, като ядат освен това и мърша. Останалите главоноги се хранят главно с риби, крабове и миди. Много видове, особено дълбокоморските форми, ядат и мърша. Освен това по-едрите главоноги изяждат понякога по-малките свои събратя, включително и такива от собствения си вид. Пелагичните главоноги се хранят главно с плуващи животни, докато бентосните ядат най-често животни, които живеят по морското дъно. Така напр. калмарите от род Лолиго (Loligo), които са много добри плувци, се хранят предимно с риба. Според известни сведения и гигантските калмари от род Архитеутис, които достигат до 18 м дължина и са най-големите безгръбначни животни на нашата планета, се хранят с едри риби, а може би и с делфини. Тези огромни главоноги живеят в открито море, вероятно на 200–1000 м дълбочина (15). Октоподите, които са обитатели на морското дъно, ядат най-вече крабове и други раци, миди, риби, а понякога и мърша. Октоподите достигат до мекото тяло на мидите, като пробиват с помощта на яките си челюсти тяхната черупка или разтварят двете й половини с помощта на своите пипала и след това впръскват отрова между тях (37). При октоподите, които се считат за главоногите с най-високо развита нервна дейност, се наблюдават понякога твърде сложни реакции на поведение, дори използването на предмети като оръдия — нещо, което е рядкост при животните изобщо. Наблюдавано е октоподи да чакат понякога дадена мида да разтвори двете половини на черупката си и бързо да пъхнат камък между тях.

Между видовете от най-големия тип в животинския свят — Членестоногите (Arthropoda), има много хищници. Такива се срещат и в трите подтипа: Хрилнодишащи (Branchiata), Хелицерови (Chelicerata) и Трахейнодишащи (Tracheata).

Между днешните (рецентните) хрилнодишащи, които се обединяват в клас Ракообразни (Crustacea), има морски, сладководни и някои сухоземни форми. Храненето на ракообразните е твърде различно. Едни от тях са растителноядни, други — всеядни, а трети са хищни. Има и видове, които се хранят с микроскопични организми и хранителни частици, носещи се из водата, или с органични вещества, съдържащи се в субстрата по дъното на водоема. Типични хищници се срещат между представителите на девет разреда от класа, при които се наблюдават различни приспособления за улавяне и умъртвяване на плячката (виж 15). Някои от тях ще бъдат разгледани по-долу.

Повечето ракообразни от разред Водни бълхи, или Кладоцера (Cladocera), са сладководни форми, но има и морски видове. Мнозинството от тях се хранят с дребни организми (най-вече бактерии и едноклетъчни водорасли), както и с носещи се във водата хранителни останки (детрит). Има обаче и водни бълхи, които са хищници. Такива са например сладководните видове Полифемус педикулус (Poliphemus pediculus) и Лептодора киндтии (Leptodora kindtii), както и морският вид Евадне спинифера (Evadne spinifera). Характерно за хищните кладоцери е това, че сложното им око съдържа много повече фасетки, отколкото на хранещите се чрез филтрация видове, а освен това панцерът (черупката) им е относително малък и оставя непокрита голяма част от трупа. Гръдните им крачка са превърнати в хватателни крайници, като по тях няма хриле, а има множество остри шипчета и шиповидни власинки. С помощта на хватателните си крачка хищните водни бълхи улавят своите жертви — дребни рачета, ротатории и пр., а понякога — дори по-малки екземпляри от собствения си вид.

Към разред Веслоноги (Copepoda) спадат сладководни, морски и паразитни видове. Някои от свободноживеещите представители на този разред са хищници. Такива са видове от подразред Каланоида (Calanoida). Повечето от тях живеят на значителна или голяма дълбочина в моретата. Задните челюсти и челюстните им крачка са снабдени с остри шипчета, с помощта на които те улавят плячката си. Повечето представители на подразред Циклопоида (Cyclopoida) са хищници. Такива са напр. сладководните видове Макроциклопс албидус (Macrocyclops albidus), Акантоциклопс виридис (Acanthocyclops viridis) и много други. Те се хранят с дребни олигохети и хирономидни ларви, но тяхна жертва стават също така плуващи дребни рачета, ротатории и дори ларви на рибки. Тези хищни копеподи поглъщат и ларви на паразитни червеи — напр. корацидии на цестоди. Жертвите си те хващат с помощта на въоръжените си с шипове предни челюсти.

Хищници се срещат и между широко разпространените в моретата и сладките води мидени рачета (разред Ostracoda). Хищните видове са морски обитатели. Такива са напр. Ципридина кастанеа (Cypridina castanea) и Ципридина норвегика (Cypridina norvegica). В червото на първия вид са намерени остатъци от рачета мизиди и крилоноги охлюви, а на втория — остатъци от червеи полихети (15).

Хищни видове се срещат и при шест от разредите, които спадат към подклас Висши ракообразни (Malacostraca), като единият от тях — раците богомолки (Stomatopoda), се състои само от такива форми. Раците богомолки са твърде своеобразно устроени. Те се срещат главно в тропичните и субтропичните морета, но някои видове живеят напр. в Средиземно и Адриатическо море. Тялото на раците богомолки е удължено, със силно развито коремче. Предните 5 двойки челюстни крака са превърнати в хватателни крайници. Особено силно е развита втората двойка. Крайните членчета на тези крака, които са странично сплеснати и въоръжени с остри шипчета, могат да се прибират като острие на джобно ножче в жлеб на предпоследните членчета. Именно посредством втората двойка челюстни крака се хваща плячката. Поради приликата на тези крака с хватателните крачка на насекомите богомолки, както и поради сходния начин на ловуване на двете групи животни, видовете от разред Stomatopoda са наречени раци богомолки. Повечето от тези раци ровят дупки по морското дъно, други се крият между клонките на коралови колонии и бързо изскачат оттам, когато забележат плячка. Хранят се главно с други ракообразни, най-вече със скариди, но ядат също така рибки, мекотели и още някои морски животни.

Повечето представители на разред Мизиди (Mysidacea) са морски обитатели, а по-малко живеят в сладки води. Мнозинството от тях са планктонни животни. Повечето мизиди се хранят с дребни организми и хранителни частици, които улавят от водата чрез филтруване. Между дълбоководните видове има обаче и хищници. Такива са тези от планктонния род Еукопия (Eucopia) и представителите на бентосния род Петалофталмус (Pethalophtalmus), които улавят своите жертви — някои дребни животни, посредством хватателните си крачка.

Големият разред Равноноги ракообразни (Isopoda) включва морски, сладководни, сухоземни и някои паразитни видове. Много негови представители са растителноядни, някои морски обитатели използват за храна съдържащите се в субстрата на дъното органични останки, но има и хищни видове. Такива са например видовете от род Мезидотеа (Mesidotea). Те откриват различни заровили се в субстрата на дъното дребни животни — ракообразни, полихети, ларви на хирономиди и др., посредством особени власинки и цилиндърчета на задните си антени и ги улавят с предните си гръдни крачка, които са въоръжени с клещи. Видовете от род Мезидотеа нападат понякога и риби, особено такива, които са уловени в рибарски мрежи (15).

Между видовете, които спадат към друг голям разред — Разноноги ракообразни (Amphipoda), няма сухоземни форми. Повечето разноноги ракообразни са морски обитатели, някои живеят в сладки води, а има и паразити. Мнозинството представители на този разред са всеядни животни. Хищници има обаче както между дънните, така и сред планктонните видове. Бентосни хищници са така наречените морски козички — видовете от род Капрела (Caprella), някои от които се срещат и в Черно море. Те се хранят с различни дребни животни — червеи, веслоноги и други разноноги рачета, които улавят с помощта на предните си хватателни крачка. Между планктонните ракообразни хищници са например представителите на групата Хипериидеа (Hyperiidea), които ядат предимно медузи.

Видовете, които спадат към разред Еуфаузиацеа (Euphausiacea), са изключително морски планктонни животни. Една част от еуфаузиевите рачета се хранят главно с планктонни водорасли, други ядат и доста планктонни животинчета, а известни представители са хищници. При много от хищните видове очите са особено устроени. Те са разделени на две части — една по-голяма, насочена напред, и една по-малка, насочена нагоре. Смята се, че по този начин се увеличава зрителното поле на рачето и то по-лесно открива движеща се плячка. Хищните еуфаузиацеи имат и хватателни крачка, снабдени с щипки. Това са най-често втората или третата двойка гръдни крачка, а понякога и двете двойки, които са силно удължени.

Типични хищници са видовете от дълбоководния род Тизанопода (Thysanopoda). Те се хранят изключително с животни, някои от които (четинкочелюстни и медузи) са доста едри. Плитководни хищници са представителите на редица други родове — Нематосцелис (Nematoscelis), Тесаробрахион (Tessarobrachion) и др.

Към разред Десетоноги ракообразни (Decapoda) спадат най-едрите и високоорганизирани представители на класа. Повечето обитават моретата, доста са сладководни форми, а има и видове, приспособени към живот върху сушата.

Между десетоногите раци повечето видове са хищници.

Хищни десетоноги раци са омарите (род Homarus), чиято големина понякога надминава 80 см. Те се хранят главно с мекотели, но ядат още морски таралежи, раци и някои други морски животни. Едната от двете щипки, с които завършва първата им двойка ходилни крака (при едни дясната, при други лявата), е по-масивна. Тя служи за разтрошаване на твърдата черупка на различни мекотели, панцера на морските таралежи и варовитите „къщички“ на раците морски жълъди. Втората, по-тънка щипка се използува за разкъсване на части на тялото на скариди, риби и някои други уловени животни.

Лангустите нямат по ходилните си крачка клещи. При обикновената лангуста (Palinurus vulgaris), която се среща главно в Средиземно море, първата двойка ходилни крака завършват с приличащи на нокти членчета, които могат да се прибират като острие на джобно ножче в жлебчета по предпоследните членчета. С помощта на приличащите на нокти членчета лангустите отварят черупките на различни миди, които са тяхна предпочитана плячка. Между приспособилите се към сухоземен живот десетоноги раци интересни хищници са видовете от род Оциподе (Ocypode), които се наричат крабове привидения. Тези ракообразни имат сложно устроени очи, поставени на високи, стълбчета, а ходилните им крака са удължени. Крабовете привидения виждат отдалеч своята плячка и тъй като могат да се придвижват твърде бързо, понякога улавят за храна дори малки птички (15).

Към втория подтип — Хелицерови (Chelicerata) на тип Членестоноги, спадат разнообразно устроени животни, мнозинството от които са сухоземни обитатели. Този подтип се разделя на два класа: Меростомата (Merostomata) и Паякообразни (Arachnida).

Към първия клас — Меростомата, спадат само малко на брой сегашни форми, които се разглеждат като „живи вкаменелости“, тъй като останалите представители на класа са отдавна измрели. Днес живеещите меростомати са представени само от 5 морски вида, които се обединяват в разред Ксифозура (Xiphosura). Това са сравнително големи безгръбначни животни, с дължина 50–90 см, които живеят най-често на малка дълбочина (4–10 м). Те имат предимно хищнически начин на хранене, като улавят мекотели, червеи и други дънни морски животни, но ядат понякога и водорасли. Един от тях е Лимулус молуканус (Limulus moluccanus), който се среща край Малайските острови и в Сиамския залив.

Вторият клас — Паякообразни, който наброява около 35 000 вида, обединява различни по външен изглед представители. Голямото мнозинство от тях са сухоземни обитатели, а малко видове се срещат в сладки или солени води. Повечето паякообразни са хищници, някои са паразити, а има и такива, които смучат растителни сокове или ядат растителни и други органични вещества.

Една част от разредите на клас Паякообразни се състои изключително от хищни видове, а в повечето останали разреди има също така хищни форми. По-долу ще бъдат разгледани представители на някои разреди, при които се срещат различни приспособления за хищен начин на живот.

Към разред Скорпиони (Scorpiones) спадат сухоземни хищни видове, разпространени главно в тропиците и субтропиците. Най-едрите от тях достигат 20 см дължина. При скорпионите първата двойка крайници на главогръда — хелицерите, са малки и клещовидни, а втората двойка — педипалпите, са големи и завършват с яки щипки. Коремчето на скорпионите е разделено на два ясно обособени дяла: преден (мезосома), който е по-широк, и заден (метасома), който е по-тънък и прилича на опашка. Задният дял завършва с издуто членче; в него има двойка отровни жлези, които се отварят на върха на остро и закривено жило. Скорпионите ловуват нощем, а денем се крият под камъни, кора на дървета, в земни дупки и други закътани места. Те хващат жертвата си с щипките на педипалпите и я поднасят към хелицерите, които я разкъсват. Ако плячката е сравнително по-едро и силно животно, скорпионът я убожда предварително един или няколко пъти с жилото си, като я парализира и убива. Жертва на скорпионите стават различни насекоми и техните ларви, паяци, стоножки и други дребни животни, но по-едрите видове улавят понякога малки гущери и дори мишевидни гризачи.

В България от този разред се срещат два вида — карпатският скорпион (Euscorpius carpathicus) и италианският скорпион (Euscorpius italicus). Те са сравнително дребни — достигат съответно до 4 и 5,5 см дължина. Хранят се главно с насекоми и паяци. Първият вид се среща както в Северна, така и в Южна България, а вторият е разпространен само в Южна (23). Едър тропичен вид е скорпионът Бутус аустралис (Buthus australis), който достига до 12,5 см дължина. Среща се в Северна Африка и Предна Индия. Неговото ужилване може да причини смърт на човек.

Към разред Телифони (Uropygi) спадат средни до едри (7,5 см) паякообразни, които живеят в топли страни и са разпространени главно в Малайския архипелаг и Централна Америка. Имат къси хелицери, които завършват с подобни на нокътчета членчета, а едрите им педипалпи завършват с щипки, образувани от заострените крайни членчета и по един придатък на предпоследните членчета. Последните три членчета на продълговатото коремче образуват късо стъбълце (постабдомен), което завършва с дълга начленена опашковидна нишка. Телифоните излизат нощем на лов, а денем се крият под паднали стъбла на дървета, камъни и други подобни убежища. Хранят се главно с насекоми и насекомни ларви, червеи, многоножки и голи охлюви, но някои видове нападат и малки жаби. Жертвите си улавят с клещите на педипалпите. Обикновен вид на остров Ява е опашатият телифон (Thelyphonus caudatus). Той е черно-кафяв на цвят и достига 3 см дължина.

Разред Псевдоскорпиони (Pseudoscorpiones) обединява дребни (1–3, рядко до 7 мм големи) видове, които приличат донякъде на скорпиони. И при тях педипалпите завършват с щипки, но коремчето им не е разделено на два дяла. Тези дребни паякообразни са хищници; хранят се най-вече с малки насекоми. Хващат жертвата си с клещите на педипалпите. Последните подават плячката на клещевидните хелицери; те я пробождат, след което бива изсмуквана. Псевдоскорпиони се срещат както в свободната природа (под кора на дървета и камъни, в мъхове и някои други места), така и в жилището на човека. По цял свят е разпространен книжният скорпион (Chelifer cancroides), който достига 3–4 мм дължина. Този кафяв на цвят вид се среща между книгите в библиотечни шкафове, сред натрупана хартия, в хербарии, насекомни сбирки и пр. Храни се с някои дребни насекоми и акари, които улавя с относително големите си клещи.

Видовете от разред Солипуги (Solipugae) са сравнително едри форми (до 7 см), чиито три задни членчета на гърдичките не са слети с главогръда. Техните хелицери са снабдени с яки клещи, които се разтварят в отвесна плоскост и са назъбени, а педипалпите им наподобяват ходилните крачка. Солипугите се срещат главно в топли страни със сух климат. Повечето са нощни хищници, но има и видове, които ловуват денем. Жертва на солипугите стават различни насекоми, паяци, мокрици, многоножки и други сухоземни безгръбначни животни, но едрите видове улавят понякога и малки птички, неголеми гущери и малките на някои гризачи. Плячката се хваща с яките клещи на хелицерите, след това се разкъсва и обилно намокрена със смилателни сокове, се изсмуква. При улавянето на жертвите се използуват и педипалпите, по които има множество яки четинки. От този разред в България живее само видът Галеодес грекус (Galeodes graecus). Среща се в долината на Струма (по Беласица край Петрич, при гара Пирин и южно от Благоевград), а също така и при Свиленград (на Дервишка могила) (23). Мъжките екземпляри на Галеодес грекус достигат 3,6 см, а женските — 5,3 см дължина. Този вид ловува нощем и се храни главно с насекоми (скакалци, бръмбари и др.).

Видовете от разред Сенокосци (Opiliones, или Phalangida) приличат доста на същинските паяци, но коремчето им е начленено и широко прираснало към главогръда. Хелицерите им са снабдени с клещички, а педипалпите им приличат на ходилни крачка. Тялото на сенокосците обикновено варира на големина (1–10 мм, рядко то е по-голямо) и се носи най-често от твърде дълги ходилни крака. Сенокосците са широко разпространени — те се срещат в Европа, Азия, Африка, Америка и Австралия.

Както подчертава Ланге (15), по начина си на хранене сенокосците се отличават доста от повечето останали паякообразни. Тези животни са предимно хищници, които ловят малки членестоноги, главно насекоми. Някои видове са се специализирали като изтребители на сухоземни охлюви. Сенокосците поглъщат не само течното съдържание на жертвите си, но и твърди частици. При това освен уловени живи животни много видове ядат и разложени трупове, а нерядко — и растителна храна, включително и гниещи останки с обилна микрофлора, късчета плодове и т.н. При това сенокосците откъсват с помощта на своите хелицери малки парченца, които поднасят към устата си. В България се срещат различни видове от този разред. Твърде разпространен е обикновеният сенокосец (Phalangium opilio), чието сиво до сиво-жълто тяло достига до над 5 мм големина.

Най-големият разред на класа — Същинските паяци (Aranei), обхваща над 20 хиляди вида, разпространени почти навсякъде по сушата. Само водният паяк (Argyroneta aquatica) се е приспособил към живот в сладки води (15). Големината на паяците варира в твърде широки граници — от 0,8 мм до 11 см. Независимо от размерите си всички паяци са хищници. При отделните видове се срещат разнообразни приспособления за улавяне и овладяване на плячката. При всички представители на разреда първата двойка крайници на главогръда — хелицерите, служи за умъртвяване на жертвата. В техните заострени крайни членчета се отварят отровни жлези, чийто секрет се вкарва при ухапване в тялото на плячката. В убитата и обикновено размачкана или разкъсана с помощта на хелицерите жертва се вкарва смилателен сок, който бързо втечнява нейните тъкани. След това течната хранителна каша се всмуква с помощта на смукателния стомах. Втората двойка крайници на главогръда — педипалпите, не играят роля при улавяне и убиване на плячката. Те изпълняват главно осезателна функция. Голяма роля в хищническия начин на живот на много паяци играе паяжината. Тя се отделя от специални паяжинни жлези, чиито каналчета се отварят на върха на паяжинни брадавици, разположени към задния край на коремчето. Течният секрет на паяжинните жлези се втвърдява бързо на въздуха във формата на паяжинни нишки. От паяжината различни видове паяци изготвят ловни устройства, като се започне от прости сигнални нишки и се свърши със сложно изплетени мрежи. Освен това от паяжина се изготвят пашкули, в които се обвиват яйцата („торбички“ за зимуване); малките на някои видове паяци се разселват чрез носени от вятъра паяжинни нишки. В зависимост от големината си паяците ловят различни животни. Тяхна жертва стават най-вече насекоми, но още земни червеи, охлюви, паяци и някои други безгръбначни животни. Водният паяк освен ларви на водни насекоми и рачета улавя понякога и малки рибки. Жертва на грамадните тропични паяци птицеяди, които се хранят главно с насекоми, стават понякога жаби, гущери, птички, и мишевидни гризачи. Бразилският паяк птицеяд грамостола (Grammostola) се храни с млади змии, които унищожава в големи количества (15).

При паяците се наблюдава и канибализъм. При редица видове женският паяк изяжда мъжкия след копулацията, а когато женската копулира с няколко мъжки, тя ги изяжда един след друг. Това явление спада към междуполовия канибализъм, който се наблюдава и при насекоми.

Паяците улавят по различен начин своите жертви. Скитащите паяци издебват плячката си от засада, настигат я с няколко скока и забиват хелицерите си в нея. Такива са напр. някои видове от паяците вълци (сем. Lycosidae). Други представители на това семейство обаче, каквито са тарантулите от род Ликоза (Lycosa), хващат по по-друг начин своите жертви. Южноруският тарантул (Lycosa singoriensis) живее в дълбоки вертикални дупки в почвата, които застила с паяжина. Нощем паякът излиза от дупката си и лови насекоми около входа й, а през деня дебне жертвите от дупката си. Някои от скитащите паяци оплитат жертвата си с паяжинни нишки. Паяците птицеяди, държейки високо уловената плячка в своите хелицери, изплитат постилка от паяжина, към която я прикрепват (15). Паяците, които издебват жертвите си в дупки, узнават за тяхното приближаване, като последните се докоснат до сигналните паяжинни нишки около входа на леговището им. Усетилият плячка паяк бързо изскача от своята дупка и я улавя. Повечето паяци водят заседнал начин на живот и улавят своите жертви чрез различни ловни устройства, които изготвят от паяжина. Към паяците, които изплитат най-сложни ловни мрежи, спада паякът кръстоносец (Araneus diadematus); среща се и в България. Този вид изплита своите мрежи най-често между клонки на храсти и дървета, но понякога и под покриви на постройки. Готовата мрежа на паяка кръстоносец е изградена от различни нишки. Най-външните образуват нейната рамка и са закрепени за клонки или други предмети. От рамката към центъра на мрежата има множество радиални нишки. Около централното сплитане се намират множество лепливи нишки, които образуват неправилни (начупени) кръгообразни линии. От центъра на мрежата до леговището на паяка, което се намира извън мрежата, минава сигнална нишка. Когато усети, че в мрежата се е уловило някакво насекомо, паякът кръстоносец бързо идва при него, оплита го допълнително с няколко паяжинни нишки, след това го ухапва един или повече пъти с хелицерите си и след известно време го изсмуква. Ако в мрежата се е заплело някое едро и опасно за самия паяк насекомо, последният сам го освобождава, като прехапва някои от нишките на мрежата си.

Някои паяци изплитат много по-големи мрежи от нашенския кръстоносец. В СССР, в горите на Далечния изток, се срещат паяци кръстоносци с диаметър на мрежата над 2 м (15). Мрежите на други видове паяци не са така сложни, както на паяците кръстоносци. Един от тях е черният отровен паяк (Latrodectus tredecimguttatus), който се среща и у нас, в Южна България, приблизително на изток от Пазарджик (23). Женските от този вид изплитат на входовете на леговищата си, които представляват вдлъбнатини в почвата, мрежи от неправилно преплетени нишки. Има паяци, които изплитат мрежи за активен лов. Такива са напр. куполообразните мрежи на видовете от род Теридиозома (Theridiosoma) и т.н.

По много интересен начин улавя своите жертви паякът, наречен кралска предачка, или великолепният паяк, който спада към род Мастофора (Mastophora). Този паяк се среща по някои от островите на Големия бариерен риф, покрай източното крайбрежие на Австралия. Великолепният паяк достига 1,8 см дължина; лови жертвата си чрез своеобразна „въдица“, като прави следното: през нощта закрепва яка паяжинна нишка между две близки дървета. От средата на тази нишка той се спуска надолу, като остава да виси на известно разстояние от земята на друга паяжинна нишка. Трета нишка, по чието протежение се намират 3–4 лепливи капки, паякът спуска надолу. Това е неговата „въдица“. Паякът поддържа „въдицата“ си с един от осемте си крака и следи за появата на плячка. Щом някое дребно летящо насекомо се приближи към него, паякът започва да люлее своеобразната си въдица. Привлечената от блестящите капки по „въдицата“ жертва залепва за някоя от тях. Щом това стане, паякът веднага прибира ловното си устройство, умъртвява жертвата с хелицерите си и след известно време я изсмуква. Ако не се е нахранил достатъчно, паякът веднага спуска отново „въдицата“ си (25).

Към разред Акариморфни кърлежи (Acarimorphes) спадат множество дребни видове, които имат различен начин на хранене. Някои акариморфни кърлежи са хищници. Един от тях е така наречената бдела (от сем. Bdellidae), която е само 0,3 мм голяма. Бделата лови някои нисши насекоми и дребни кърлежи, които убива с помощта на хелицерите си и след това изсмуква. Други хищни представители на разреда са видовете от семейство Хеилетиде (Cheyletidae); те имат едри хватателни педипалпи. Живеят в почвата сред растителни останки, в гнезда на насекоми и някои гръбначни животни, като нерядко преследват паразитиращи кърлежчета и по самите им гостоприемници (15). Други хищни представители на разреда са възрастните форми и дейтонимфите на сладководните кърлежи от групата Хидрахнеле (Hydrachnellae). Те се хранят с рачета и ларви на водни насекоми. Към групата Хидрахнеле спадат най-едрите представители на разреда, които достигат 3–8 мм големина.

Много видове от разред Паразитиформни кърлежи (Parasitiformes) са паразити, други са коменсали на насекоми или гръбначни животни, а някои са свободноживеещи форми. Хищни са напр. една част от свободноживеещите представители на надсемейство Гамазови кърлежи (Gamasoidea). Такива са видовете от семейство Макрохелиде (Macrochelidae). Те се хранят с различни дребни животни — нематоди, други кърлежчета, ларви и яйца на мухи, но ядат и микроскопични растения.

Към подтип Трахейнодишащи (Tracheata) от тип Членестоноги спадат клас Многоножки (Myriapoda) и огромният клас Насекоми (Insecta).

Клас Многоножки обединява изключително сухоземни форми. Някои представители на класа имат две, а други — три двойки челюсти. Голям брой видове многоножки се хранят с гниещи растителни вещества, други ядат едноклетъчни водорасли, за някои дребни видове се предполага, че може би се хранят по хищен начин, а четвърти са несъмнено хищници.

Всички представители на подклас Хилоподи (Chilopoda) са активни хищници, като само някои ядат понякога и сочни гниещи корени. Хилоподите се хранят с различни безгръбначни животни, а жертва на най-едрите видове измежду тях стават понякога и малки гръбначни животни. Денем хилоподите се крият в почвата, под камъни, под нападали листа или повалени дървесни стъбла, в скални пукнатини и други закътани места, а нощем излизат на лов. Тези многоножки имат по три двойки челюсти, а освен това първата им двойка ходилни крачка е превърната в ногочелюсти (челюстни крачка), с помощта на които те хващат и удържат своите жертви. Близо до върха на ноктевидните последни членчета на ногочелюстите се отварят каналчетата на двойка отровни жлези. Техният секрет бързо убива уловената плячка, като попада в нейното тяло през раничките, причинени от ногочелюстите на хищника.

Представителите на разред Геофили (Geophilimorpha) имат дълго лентовидно тяло; живеят в почвата. Често тяхна плячка са земни червеи. Като настигне червея, геофилът се увива многократно около него, впива устните си органи в тялото му и започва да смуче кръв. Някои геофили, които живеят по морски крайбрежия, ловуват в самото море. Те ядат меките тъкани на миди и на рачетата, наречени морски жълъди, след като проникнат в тяхната черупка. Някои геофили ядат и сочни гниещи корени на растения (15). В България от този разред се срещат различни видове, включително и едрият вид Химантариум габриелис (Himantarium gabrielis), който достига до 20 см дължина (23).

Към разред Сколопендрови (Scolopendromorpha) спадат широко известните сколопендри. Това са най-едрите многоножки, които живеят главно в тропиците и субтропиците. През деня сколопендрите се крият под камъни, повалени дървета, в пукнатини на скали и други скрити и влажни места, а нощем излизат на лов. В България е доста разпространена пръстенчатата сколопендра (Scolopendra cingulata), която достига до 10 см дължина. Тялото й има най-често маслиненокафяв цвят. Пръстенчатата сколопендра се храни главно с насекоми (бръмбари и техните ларви, скакалци и пр.), но яде също така паяци, а понякога и охлюви. Ухапването й може да предизвика болестни прояви в човека, но не представлява опасност за живота му.

Един от най-едрите представители на разреда е гигантската сколопендра (Scolopendra gigantea), която се среща на островите Ямайка и Тринидад, а също така в северната и западната част на Южна Америка. Тя достига до 26 см дължина. Нейна жертва стават понякога сухоземни жаби, гущери и малки птици. Ухапването на гигантската сколопендра може да бъде смъртоносно за човека.

Към разред Скрипи (Lithobiomorpha) спадат видове, който по външен вид наподобяват сколопендрите, но имат сравнително по-дълги крака. Скрилите се крият денем под нападали листа в гората, под кората на отсечени дървета и пънове, в останките на тревисти растения и т.н., а нощем излизат на повърхността на почвата на лов. Тези животни могат относително бързо да бягат. Тяхна жертва стават главно различни насекоми, но също така паяци и други дребни безгръбначни животни. В България е доста разпространена обикновената скрипя (Lithobius forficatus), която достига докъм 3 см дължина. На цвят е най-често кафява или кафяво-жълта. Нейните ногочелюсти са твърде слаби и не могат да пробият кожата на човека, затова обикновената скрипя не е опасна за хората.

Към разред Скутигери (Scutigeromorpha) спадат дребни многоножки със сравнително стройно тяло и дълги и тънки крака. Дължината им не надминава 2–3 см. Денем тези животни се крият под камъни и в други закътани места, а вечер излизат на лов. У нас както в свободната природа (понякога и в пещери), така и в къщите се среща обикновената скутигера (Scutigera coleoptrata). Обикновената скутигера е твърде подвижна и може относително бързо да бяга. Храни се главно с мухи и някои други насекоми.

В клас Насекоми (Insecta), който обхваща над един милион вида, се срещат представители с твърде различен начин на хранене, а има и такива, които в имагиналната си фаза изобщо не приемат никаква храна (напр. еднодневките). Между насекомите има множество видове, които като възрастни или ларви са хищници, като при някои от тях се наблюдава и канибализъм. Някои разреди насекоми се състоят изцяло от хищни форми. При хищните насекоми се срещат разнообразни приспособления за улавяне и убиване на плячката. По-долу ще бъдат разгледани само някои представители на тази огромна екологична група.

Между представителите на подклас Скриточелюстни (Entognatha) хищни са видовете от разред Двуопашни (Diplura). Тези насекоми са най-едрите в подкласа, като дължината на някои от тях достига до 5 см. Срещат се под камъни, в почвата, сред гниеща дървесина и някои други влажни и закътани места. Двуопашните са активни хищници; хранят се главно с различни дребни членестоноги. Техните сърповидни горни челюсти са назъбени и с тях става убиването на плячката. Видовете от семейството Япикси (Japygidae) имат на задния край на коремчето си твърди клещевидни придатъци (церки). С тях те хващат своите жертви — различни колемболи. След това плячката се поднася към устата и се изяжда. Широко географско разпространение от това семейство има видът Япикс солифугус (Japyx solifugus), който е установен и в България.

Измежду насекомите от огромния подклас Откриточелюстни, или Същински насекоми (Ectognatha), особено добре приспособени към хищнически начин на живот са представителите на разред Богомолки (Mantodea). Това са относително едри насекоми с удължено тяло, подвижна глава, големи фасетни очи и приспособени за гризане устни органи; разпространени са предимно в тропиците и субтропиците. Особено характерни за богомолките са първата двойка крака, които са превърнати в хватателни органи. Основните членчета на тези крака са удължени, а бедрата им са силно задебелени и снабдени с яки шипчета. Пищялите, напротив, са тънки и саблевидни, но и те имат шипчета по долната си страна. При улавяне на жертвата пищялите се прибират към бедрата и тези две членчета функционират като своеобразна ножица. Когато дебнат плячката си, богомолките държат хватателните си крака вдигнати нагоре така, че наподобяват ръцете на молещ се човек. Щом забележат плячка, богомолките веднага я улавят с хватателните си крака, чиито остри шипчета се забиват в тялото на жертвата. Те са типични издебващи плячката си хищници. Богомолките се хранят с най-различни насекоми, но някои едри тропични видове нападат понякога още малки гущери и дребни птички.

Един интересен вид богомолка, разпространен в Източна Африка, носи името дяволско цвете (Idolum diabolieum). Тялото на това насекомо е, общо взето, зеленикаво оцветено, но хватателните му крачка са разкошно обагрени. По техните разширени основни части има красиви бели, виненочервени и жълти ивици. Когато, дебнейки плячка, дяволското цвете държи хватателните си крака нагоре, те наподобяват прелестно тропично цвете. Щом някое насекомо, напр. пеперуда, привлечено от хубавия „цвят“, кацне върху него, богомолката мигновено го сграбчва с хватателните си крака и бързо го изяжда. След това „цветето“ отново „разцъфтява“, примамвайки нова жертва. Богомолките са изобщо твърде ненаситни насекоми. При тях се среща и междуполов канибализъм, като женската понякога изяжда по време на копулацията или веднага след нея мъжкия екземпляр.

В България е разпространена широко обикновената богомолка (Mantis religiosa), която достига до 7,6 см дължина. В южните части е разпространена и богомолката Емпуза фасциата (Empusa fasciata), която има на темето си един раздвоен израстък. Нейната дължина не надминава 6,7 см.

Повечето видове от разред Скакалци (Saltatoria) са растителноядни насекоми, но има също така някои всеядни и хищни представители. Всички те имат устни органи от гризещ тип и дълги задни крака, приспособени за скачане.

От подразред Дългопипални скакалци (Ensifera) всеяден вид е напр. зеленият скакалец (Tettigonia viridissima). Това насекомо се среща често из ливадите в нашата страна. Храни се както с животинска (различни двукрили, малки пеперуди и други дребни насекоми), така и с растителна храна. Към същия подразред спадат и най-големите скакалци в Европа — видовете от семейство Сагиде (Sagidae), които са хищници. На припечни места в Южна България се среща голямата сага (Saga natoliae), (23). Мъжкият от този вид достига до 7,1 см дължина, а женската заедно с яйцеполагалото — до 13 см дължина. Голямата сага се храни с различни насекоми и насекомни ларви.

Хищен вид от подразред Късопипални скакалци (Caelifera) е широко разпространеният в степите и пустините на Евразия Тридактилус вариегатус (Tridactylus variegatus). Среща се и в нашата страна. Храни се с насекоми и земни червеи.

Към разред Русалки или Перли (Plecoptera) спадат насекоми, които във възрастно състояние имат слабо развити устни органи за гризане и изобщо не се хранят. Техните ларви се срещат в сладки течащи води. Повечето са хищници със силно назъбени челюсти, а само ларвите на дребните видове се хранят с водорасли. Жертва на хищните ларви на русалки стават главно ларвите на други насекоми, които живеят във водата (еднодневки, зли мухи, някои двукрили и пр.), но също така и дребни ракообразни. Обикновен вид в България е Перла маргината (Perla marginata), чието тяло като възрастно насекомо достига до 1 см дължина.

Разред Водни кончета (Odonata) обхваща видове, които са хищници както като възрастни насекоми, така и като ларви. Възрастните водни кончета имат добре развити крила, големи фасетни очи и устни органи за гризане. Видовете от подразред Нееднаквокрили (Anisoptera) улавят плячката си във въздуха и веднага почват да я ядат. Тези от подразред Еднаквокрили (Zygoptera), които летят по-бавно, изяждат обикновено уловената плячка, като кацнат на някой лист, а видовете от семейство Агриониде (Agrionidae) улавят различни дребни насекоми (листни въшки и др.) по листата на растенията. Възрастните водни кончета се хранят с комари, хирономиди и други дребни насекоми.

Ларвите на водните кончета се развиват в сладки води. Тяхната силно развита долна устна представлява така наречената маска — начленена пластинка, която на предния си край има две извити остри шипчета. Маската може да се изхвърля напред и чрез нея ларвата улавя своите жертви. Хванатата плячка се поднася чрез сгъване на маската към горните челюсти и се изяжда. Ларвите на дребните водни кончета се хранят с ларви на еднодневки и комари, с водни червейчета и други малки водни безгръбначни животни. Ларвите на по-едрите видове нападат понякога малки рибки и попови лъжички.

Едри водни кончета от подразред Нееднаквокрили са видовете от семейство Аешниде (Aeschnidae). Един от тях е Анакс император (Anax imperator), който се среща и в нашата страна. Красиви представители на подразред Еднаквокрили са някои видове от семейство Агриониде (Agrionidae). Такова е водното конче Калоптерикс вирго (Calopteryx virgo), разпространено и в България.

Към големия разред Полутвърдокрили, или Дървеници (Heteroptera), спадат насекоми с устни органи, нагодени за пробиване и смучене. Повечето представители на този разред са растителноядни, някои видове имат смесен начин на хранене, а има и хищници. Известен брой видове са паразити. Видове с хищен начин на хранене се срещат както между сухоземните, така и сред сладководните полутвърдокрили. Видовете от семейство Гръбоплавачи (Notonectidae) се срещат в застояли и бавнотечащи води. Те плуват с гръбната страна надолу. Хранят се главно с водни насекоми и някои други дребни водни безгръбначни, но по-едрите видове нападат и малки рибки. Често срещан вид от това семейство в България е гръбоплавачът (Notonecta glauca), който достига докъм 1,5 см дължина. Хищни полутвърдокрили са и водните скорпиони (сем. Nepidae), които живеят в застояли или бавно течащи води, обрасли с водна растителност. Предните крака на тези насекоми са превърнати в хватателни органи, а останалите две двойки са ходилни. На задния край на тялото си те имат дълга дихателна тръбичка. Широко разпространен в цяла Европа е водният скорпион (Nepa cinerea), който се среща и в България. Той има гръбно-коремно сплеснато тяло, дълго 18–22 мм, и дихателна тръбица, дълга докъм 11 мм. Водният скорпион дебне плячка, като стои неподвижно по дъното на басейна или водната растителност. Щом забележи жертва, той бързо я улавя с предните си крака и забива в нея хоботчето си. Храни се с различни водни животни, включително и с малки рибки.

Гиганти сред другите представители на разреда са видовете от семейство Белостоматиди (Belostomatidae), които са водни обитатели. Някои видове измежду тях достигат 10 см дължина. Задните им крака са превърнати в плавателни крайници. Белостоматидите са разпространени най-вече в тропиците. Хранят се с рибки и попови лъжички. В България понякога през лятото се среща нилската водоплавка (Lethocerus patruelis), която достига до 8 см дължина. Тя се размножава в някои водоеми в Гърция и по Далматинското крайбрежие и само рядко прелита у нас през лятото (23).

Хищни сухоземни дървеници са напр. представителите на семейство Редувииде (Reduviidae), които се срещат главно в тропиците и субтропиците. Те имат удължено тяло и масивен хобот. Видът Ринокорис иракундус (Rhinocoris iracundus), който е разпространен и у нас, достига до 18 мм дължина. Лови дребни насекоми, кацнал по цветовете на тревисти растения. Полезни за човека хищни дървеници са видовете от семейство Набиде (Nabidae), които унищожават различни вредители по овощните дървета и по различни селскостопански растения. Един вид от това семейство, който се среща и в България, е Аптус мирмикоидес (Aptus mirmicoides), който принася голяма полза в овощните градини.

Хищни видове се срещат и между представителите на разред Трипси, или Мехурокраки (Thysanoptera), но повечето трипси се хранят с растителни сокове. Тези дребни насекоми, чиято големина е обикновено между 0,5 и 2 мм, имат устни органи за пробиване и смучене. Хищни трипси са напр. видовете от семейство Еолотрипиде (Aeolothripidae), които нападат и изсмукват различни дребни насекоми, включително и други трипси.

Към разред Камилки (Rhaphidioptera) спадат горски насекоми с удължена глава и тяло и твърде дълъг преднегръд. Устните им органи са нагодени за гризане. Хищни са както възрастните насекоми, така и ларвите. Хранят се най-вече с някои по-бавно движещи се насекоми, които улавят по растенията, главно с листни въшки и гъсеници. Обикновен вид в нашите дъбови гори е Рафидия нотата (Raphidia notata), която с разперени крила достига до 28 мм големина.

Повечето видове от разред Мрежокрили (Neuroptera) като възрастни насекоми са хищници, а само някои се хранят с цветен прашец. Техните устни органи са от гризещо-смучещ тип, а крилата им са мрежесто жилкувани. Ларвите са хищници, които имат устни органи, нагодени за смучене, като смилането при тях е външно. Ларвата забива в тялото на своята жертва горните си челюсти, после впръсква в нея смилателни сокове, а след това чрез две каналчета, образувани между горните и долните й челюсти, всмуква втечнената смляна храна.

Хищни мрежокрили са видовете от семейство Златоочици (Chrysopidae). Възрастните златоочици се хранят главно с листни въшки, но унищожават също така щитоносни въшки и други дребни насекоми. Ларвите на златоочиците имат дълги сърповидни и заострени челюсти и са много хищни. Те унищожават в големи количества листни въшки, както и други дребни насекоми и акари. Широко разпространен вид в нашата страна е обикновената златоочица (Chrysopa carnea), която с разперени крила достига до 3 см големина.

Интересна биология имат ларвите на повечето видове от семейство Мравколъви (Myrmeleontidae). Възрастните насекоми летят обикновено вечер или нощем и се хранят с дребни насекоми. Ларвите на много видове от това семейство улавят своите жертви (най-вече мравки, но и други дребни насекоми) във фуниевидни ямички, които издълбават в песъчливи почви. Когато някоя мравка мине по ръба на ямичката, тя най-често се подхлъзва в нея. Мъчейки се да изпълзи от ямичката, мравката събаря песъчинки от стените й. Това е сигнал за ларвата на мравколъва, която се намира на дъното на ямичката. Чрез отсечени движения на главата си тя започва „да обстрелва“ жертвата с песъчинки. В резултат на това стената на фуниевидната ямичка се срутва и мравката се озовава на дъното й. Тук хищната ларва я улавя и изсмуква с челюстите си. Обикновен вид мравколъв у нас е Мирмелеон еуропеус (Myrmeleon europaeus), който с разперени крила достига до 7 см големина. Неговата ларва издълбава фуниеви ямички освен в песъчливи почви, още в пясъците край реки и потоци.

Видовете от разред Скорпионици (Mecoptera) имат клиновидно източен преден край на главата, на който се намират малките им устни органи, нагодени за гризане. Крилата им са мрежести, а коремчето е тънко и извито към задния си край нагоре. При мъжките екземпляри то е надебелено и напомня коремчето на скорпионите. Само някои представители на този разред като възрастни насекоми са хищници, останалите се хранят най-вече с трупове на насекоми или с растителна храна. Ларвите на скорпиониците живеят в почвата. Повечето от тях се хранят с умрели насекоми или с листата на мъхове, а само някои ядат животинска храна. Хищни скорпионици са видовете от семейство Битациде (Bittacidae). Те имат дълги крака и външно приличат донякъде на конски комари (сем. Tipulidae). Битациде се хранят с различни дребни насекоми и паяци, които улавят с помощта на задните си крака. Техните ларви ядат животинска храна. Широко разпространен вид е Битакус типуларис (Bittacus tipularis), който се среща и в България. С разперени крила той достига до 35 мм големина.

Към най-големия разред на класа — Бръмбарите, или Твърдокрилите (Coleoptera), наброяващ над 250 000 вида, спадат насекоми, чийто начин на хранене като имаго или ларва е твърде разнообразен. Повечето бръмбари са растителноядни, но голям е и броят на хищниците. Някои видове съжителствуват с други животни (най-вече с мравки), с които се намират в разнообразни взаимоотношения, като сравнително малко от тях са паразити. Повечето бръмбари имат устни органи за гризане, а само при някои те са от ближещо-смучещ или ближещ тип. Характерно за бръмбарите е, че първата им двойка крила са втвърдени и превърнати в надкрилия (елитри), които в покой покриват втората двойка ципести летателни крила. При някои видове крилата са повече или по-малко редуцирани или липсват изобщо. Повечето бръмбари населяват сушата, като се срещат в най-различни местообитания; сравнително неголям брой видове са се нагодили към живот във водата. По-долу ще бъдат разгледани само някои представители на бръмбарите, които са типични хищници.

Голямото семейство Бегачи (Carabidae) включва главно хищни видове. Към подсемейство Подскачащи бегачи (Cicindelinae) спадат подвижни, бързо бягащи бръмбари със здрави челюсти, чието тяло често е ярко обагрено. Те са хищници. Хранят се с различни други насекоми, охлюви и земни червеи. Хищен начин на хранене имат и ларвите на подскачащите бегачи. Повечето живеят в изкопани от тях дупки в почвата. Ларвата стои на входа на дупката и там дебне жертви. Щом забележи плячка, тя бързо забива мандибулите си в нея и след това я изсмуква. Широко разпространен вид в нашата страна е полският подскачащ бегач, или обикновената полска цициндела (Cicindela campestris). На дължина този бръмбар достига до 15 мм.

Видовете от подсемейство Бегачи (Carabidae) имат също така хищен начин на хранене. Те имат здрави челюсти, приспособени за външен начин на смилане на храната. При някои видове крилата са редуцирани и те не могат да летят. Ларвите на бегачите са също така хищни. Тяхна жертва стават същите животни, с които се хранят и възрастните бръмбари — голи охлюви, гъсеници и други ларви на насекоми, земни червеи и др. Твърде полезен бръмбар от това семейство, който се среща в нашите гори, е гъсеничарят (Calosoma sycophanta). На дължина той достига до 35 мм. Най-едрите бегачи в България са два вида от род Процерус (Procerus). Те са твърде полезни, защото унищожават голямо количество вредни голи охлюви. Един от тях е синият голям бегач (Procerus scabrosus); достига до 56 мм дължина.

Към приспособилите се към воден живот сем. Плавачи (Dytiscidae) спадат видове, които като възрастни насекоми и ларви са хищници. Задните крака на тези бръмбари са превърнати в плавателни крайници. Обикновеният плавач (Dytiscus marginalis) се среща в България в стоящи или бавно течащи води. Този бръмбар достига на дължина до 35–40 мм. Обикновеният плавач е твърде хищен бръмбар. Той напада различни водни насекоми, рачета, водни охлюви и червеи, но също така попови лъжички, жабчета, рибки и дори собствените си ларви. Плячката си той хваща с първата двойка крака, а я убива с яките си горни челюсти. Когато няма достатъчно жива храна, плавачът се храни с мъртви животни и яде дори растителна храна. Хищна е и ларвата на плавача. Тя има удължено тяло и две остри закривени мандибули, през които минава по едно каналче. Като забележи плячка (напр. някоя попова лъжичка), ларвата светкавично забива кухите си мандибули в нея и след това впръсква през техните каналчета смилателни сокове в тялото на уловеното животно. След кратко време ларвата изсмуква своята жертва.

Видовете от семейство Късокрилци (Staphylinidae) имат силно скъсени елитри, а втората им двойка крила най-често е добре развита, но скрита под елитрите. Повечето късокрилци са хищници във фазите имаго и ларва. Сравнително едър вид от това семейство е сивият стафилин (Creophilus maxillosus), който достига до 28 мм дължина. Среща се главно по мърша, тъй като се храни с развиващи се в гниещи трупове ларви на мухи.

Всекиму са познати светулките (Lampyridae); повечето от тях излъчват светлина от особени фотогенни клетки. При много видове мъжките екземпляри имат добре развити крила, докато женските са червеовидни и безкрили и приличат на ларвите. В България се срещат няколко вида светулки. Хищни са главно техните ларви, които се хранят най-вече със сухоземни охлюви, а по-рядко нападат червеи и гъсеници с по-меко тяло. Ларвите имат остри и закривени кухи челюсти. С тяхна помощ те вкарват смилателни сокове в тялото на жертвата си, която след това изсмукват. Един от видовете, които се срещат в България, е голямата светулка (Lampyris noctiluca). Мъжките екземпляри, които са крилати, достигат до 12 мм дължина, а безкрилите женски — до 18 мм.

Видовете от семейство Калинки (Coccinellidae) са дребни бръмбари с полусферична форма на тялото. Повечето от тях като възрастни насекоми и ларви са хищници. Те се хранят с дребни насекоми и акари. Хищните калинки унищожават в големи количества листни въшки и някои други вредни насекоми, както и техните яйца и ларви. В България се среща най-често седемточковата калинка (Coccinella septempunctata), която достига до 8 мм дължина. Нейната ларва унищожава голям брой листни въшки. По време на развитието си тази ларва изяжда около 1000 листни въшки (15).

Големият разред Ципокрили (Hymenoptera) обединава насекоми с устни органи от гризещ или гризещо-ближещ тип и две двойки ципести крила. При ципокрилите и техните ларви се срещат различни начини на хранене, а някои видове изобщо не приемат храна във фазата имаго. Между ципокрилите има растителноядни, нектароядни, всеядни и хищни представители, а голям брой видове като ларви са паразити. Своеобразно хищничество се среща при редица представители на разред Жилещи ципокрили (Aculeata). Тази своеобразност се изразява в това, че съответните възрастни ципокрили парализират или убиват различни насекоми и паяци, но не ги използват те самите за храна, а за изхранване на своите ларви. Типичен такъв вид е пясъчната амофила (Ammophila sabulosa) от семейство Риещи, или Ровещи оси (Sphecidae). Това ципокрило се среща и в нашата страна; достига докъм 2 см дължина. Има широка глава с остри челюсти, изпъкнали гърдички и удължено коремче. Както женските, така и мъжките екземпляри се хранят с нектар от цветове. Скоро след оплождането мъжката пясъчна амофила умира, а женската изравя в почвата отвесна дупка за бъдещото си поколение, която запушва с камъче. После отлита и търси подходяща жертва. Като открие гъсеница на пеперуда от семейство Нощенки (Noctuidae), я изравя от почвата и като я ужили последователно във всички ганглии на нейната коремна нервна верига, я парализира. След това осата отнася гъсеницата в приготвената за поколението й дупка. Тук тя снася върху гъсеницата едно яйце, заравя дупката и отлита. Излюпената от яйцето ларва започва да се храни с тялото на гъсеницата.

До известна степен различно от хищничеството на пясъчната амофила е това на пчелния вълк (Philanthus triangulum). Така се нарича една оса от същото семейство. Среща се и в България. Челюстите й са твърде яки. Както женската, така и мъжкият ядат нектар от цветовете на някои растения. Ала женската от този вид поема и друга храна. Тя напада медоносни пчели и ги убива, като ги ужилва в надглътъчния ганглий („мозъка“ им). Въпреки че и пчелата има жило, женският пчелен вълк винаги излиза победител от борбата. След като умъртви своята плячка, женският пчелен вълк започва да мачка със своите челюсти гърдите и коремчето й. Той жадно поема капчиците мед, които излизат от устата на убитата пчела. След като напълно изцеди своята плячка, женският пчелен вълк я изоставя и търси нова жертва. Когато обаче проявява инстинктивни грижи за своето поколение, осата използва убитата и изцедена от мед пчела за храна на своята ларва. Последната се развива в изкопана от женския пчелен вълк дупка в почвата, която може да има дълбочина до един метър. Върху наскоро убитата пчела, която вкарва в още празната дупка, женският пчелен вълк снася едно яйце. Излюпилата се от него ларва постепенно изяжда мъртвата пчела. Ала тя се нуждае от още месна храна за своето пълно развитие. Ето защо женският пчелен вълк й носи една след друга убити и изцедени пчели (медът е истинска отрова за ларвата!), докато тя какавидира. Обикновено в края на дупката има няколко разклонения — камерки. В някои от тях се намира по една хранеща се ларва, в други — мъртва пчела със снесено върху нея яйце, а в трети — какавида или почти възрастна оса. Убивайки много медоносни пчели, женските пчелни вълци причиняват понякога значителни загуби на пчеларите.

Мравките са, общо взето, всеядни насекоми. При някои видове обаче живи насекоми заемат значителен дял от храната и тъкмо тези мравки унищожават множество различни вредители. Такива са видовете от групата на червената горска мравка (Formica rufa). Техните работници достигат до 8 мм дължина. Те строят мравуняци с височина до 2 м, които могат да се обитават в някои случаи от половин милион мравки. Червените горски мравки са истински „санитари“ в горите. По тревната растителност, храстите и дърветата те унищожават голи и космати гъсеници, възрастни пеперуди и бръмбари, скакалци и различни други вредни насекоми в големи количества и поради това са много полезни за човека.

Към разред Двукрили (Diptera) спадат насекоми, при които е развита само първата двойка крила, а втората двойка е превърната в особени усетни органчета — халтери. Някои представители на разреда са безкрили. Устните органи на възрастните двукрили и техните ларви са твърде разнообразни. При възрастните насекоми те са нагодени главно за приемане на течна храна и са приспособени за близане или за пробиване и смучене. При ларвите на почти всички Дългопипални двукрили (подразред Nematocera) главата е добре развита и често снабдена с яки челюсти, докато при ларвите на висшите мухи (от подразред Късопипални двукрили — Brachycera) главовата капсула никога не е развита и целият устен апарат е представен обикновено само от две склеротизирани кукички. Храненето на двукрилите е разнообразно. Като имаго много двукрили се хранят с нектар от цветовете или други растителни сокове, при доста видове женските екземпляри смучат кръв от гръбначни животни с постоянна или непостоянна телесна температура, някои са хищници и т.н. В някои случаи възрастните двукрили изобщо не се хранят, а живеят за сметка на натрупаните в ларвната фаза хранителни вещества. Ларвите на двукрилите имат също така разнообразен начин на хранене. Някои ядат растителни тъкани и са вредители по полезни растения, други се хранят с гниеща органична материя, трети са паразити на гръбначни или безгръбначни животни, четвърти са хищници и т.н. Развиващите се във водата ларви на двукрили се хранят най-често с дребни водни организми и носени от водата хранителни частици.

Хищни възрастни двукрили са видовете от семейство Азилиде (Asilidae), което спада към подразред Късопипални двукрили. Тези насекоми имат стройно и силно окосмено тяло. Те нямат мандибули, но останалите им устни органи образуват остро хоботче. Слюнката на азилидите съдържа отрова, която мигновено умъртвява техните жертви. Тези двукрили се хранят с други насекоми, включително и с такива, които имат отровно жило — пчели, оси и др. Ларвите на азилидите, повечето от които живеят в почвата, са също така хищници. Те се хранят с ларвите на други насекоми. Обикновен вид в нашата страна е Азилус краброниформис (Asilus crabroniformis), който достига до 28 мм дължина.

Хищни са и ларвите на някои от дългопипалните двукрили. Такива са споменатите вече ларви на комарите от род Токсоринхитес, които се развиват в насъбрала се в дървесни хралупи, пазви на листа и кухи бамбукови стъбла дъждовна вода. Хищни са също така ларвите на видове от семейство Хирономиди (Chironomidae). Такива са една част от ларвите на род Прокладиус (Procladius). Тези живеещи във водата ларви не правят тръбици от паяжинни нишки, както някои други ларви на хирономиди. Те са способни бързо да се придвижват, когато улавят своите жертви — ларви на други двукрили и водни червеи.

Клас Бавноходци (Tardigrada) има неясно систематично положение и най-често се дава като допълнение на тип Членестоноги. Тези миниатюрни животни, чиято големина варира от 0,1 до малко над 1 мм, имат набито цилиндрично телце и четири двойки къси крачка. Най-много видове се срещат в капките вода по мъхове, лишеи и листа на висши растения, други са почвени обитатели, а само малко видове живеят в моретата. В устата си бавноходците имат двойка остри хитинови иглички, които са насочени напред, а глътката им е снабдена с разширение за смучене. Мнозинството представители на класа се хранят, като изсмукват хлорофилоносни растителни клетки, но някои видове са хищници. Те нападат и изсмукват малки нематоди, ротатории и бавноходци от други видове. Видът Батилипес мирус (Batillipes mirrus) живее в пясъчни морски брегове на дълбочина до 8 м. Намерен е и по нашето Черноморско крайбрежие.

Хищници са и представителите на своеобразния клас Първичнотрахейни (Protracheata), който по-рано се причисляваше към тип Членестоноги, но сега се отнася към отделен тип Онихофора (Onychophora). Първичнотрахейните са разпространени главно в тропиците, където обитават влажни и сенчести места. Те имат червеовидно тяло с множество крачка и дълги антени. Устата им се намира отдолу на неясно обособената глава. В нея има двойка склеротизирани пластинки, които служат за дъвчене. Извън устата, от двете й страни, има двойка брадавички, на чийто връх се отварят особени жлези. Те изпръскват слизест и леплив секрет. Въпреки че се придвижват много бавно, първичнотрахейните са активни хищници. Те изпръскват струя лепкав секрет и чрез нея сковават движенията на своите жертви — различни малки насекоми, паяци и други дребни безгръбначни животни, които вече лесно настигат и изяждат. Най-едрият представител на класа е Перипатус едвардзи (Peripatus edwardsi), разпространен в Централна Америка и Мексико; достига до 10 см дължина.

Своеобразният тип Бодлокожи (Echinodermata) обединява пет различни класа днес съществуващи животни, които са без изключение морски обитатели. При бодлокожите се срещат различни начини на хранене. Редица видове са хищници, други използуват за храна малки планктонни организми или водорасли, някои се хранят с органичните останки или бактериите, намиращи се в пясъка или тинята по морското дъно, а малко видове са паразити. Хищни представители има в три от класовете на типа — Морските звезди (Asteroidea), Морските таралежи (Echinoidea) и Змиевидните морски звезди (Ophiuroidea).

Във възрастно състояние всички морски звезди са обитатели на морското дъно, като някои пълзят по повърхността му, а други се заравят в пясъка или тинята. Много морски звезди са активни хищници. Те се хранят с мекотели, ракообразни и различни други безгръбначни животни, включително и с бодлокожи, понякога дори с такива от собствения си вид. Някои едри видове нападат обаче и риби. В устата на морските звезди, която се отваря в средата на долната им страна, няма органи за залавяне и раздробяване на храната. Някои хищни морски звезди поглъщат цели своите жертви, като изхвърлят обратно през устата навън техните несмилаеми части. Много видове обаче са способни да смилат плячката извън тялото си, като издават през устата си своя стомах (долната му част) и обхващат с него животното жертва. В известни случаи морските звезди използват и амбулакралните си крачка за овладяване на плячката. Така прави напр. срещащата се в Атлантическия океан морска звезда Астериас форбеси (Asterias forbesi), която достига докъм 20 см в диаметър. Този вид се храни главно с миди. Като намери мида, се покатерва върху нея и с помощта на амбулакралните крачка на някои от лъчите си разтваря със сила двете половини на черупката й. След това звездата издава своя стомах и смила меките части от тялото на мидата. Гигант сред морските звезди е срещащият се край Североизточното тихоокеанско крайбрежие вид Пикноподия хелиантоидес (Pycnopodia helianthoides), който достига до 80 см в диаметър. Тази хищна морска звезда се храни главно с морски таралежи, раци пустинници и други безгръбначни животни. Тя яде обаче и отслабнали или мъртви риби. Живите риби звездата улавя с извънредно подвижните си лъчи.

Всички морски таралежи живеят по морското дъно. Някои видове се заравят в пясъка или тинята, а други издълбават дупки в меки скали. В устата на морските таралежи, която се намира обикновено в средата на околоустното поле от долната страна на тялото, се намира най-често особен варовиков дъвкателен апарат, наречен „аристотелев фенер“. При морските таралежи се наблюдава различен начин на хранене. Представителите на подклас Правилни таралежи (Regularia) се хранят главно с водорасли, но ядат и животинска храна. Някои от тях обаче се хранят предимно с животни. Така наречените копиеносни таралежи (разред Cidaroidea) ядат различни животни с твърд скелет — кореноножки, бриозои, мекотели и др., които разгризват с мощния си дъвкателен апарат. При хранене всички правилни морски таралежи придържат храната с някои от своите игли и тикайки я в устата си, откъсват от нея малки парчета с помощта на зъбите на аристотелевия фенер. Обикновеният копиеносен морски таралеж (Cidaris cidaris) се среща край европейските атлантически брегове — от Норвегия до Азорските острови, а също така в Средиземно море. Той достига до 6,5 см в диаметър, а иглите му са два пъти по-дълги. Този морски таралеж се храни с дънни животни с добре развит варовиков скелет — фораминифери, гъби, бриозои, някои корали и др. Друг хищен правилен морски таралеж е видът Парехинус милиарис (Parechinus miliaris), който се среща често в Северно море и е едно от малкото бодлокожи животни, проникващи и в западната част на Балтийско море (32). Този морски таралеж, чийто диаметър е 3–4 см, се храни с различни прикрепени и бавноподвижни безгръбначни животни, най-вече с полипи на мешести и с миди.

Змиевидните морски звезди живеят по морското дъно. Звездовидната уста на тези животни се намира по средата на долната им страна. В нея се вдават 5 триъгълни издатъка — челюсти, които носят на върха си челюстни пластинки, снабдени с иглички по края си. Зад тях в дълбочината на устата има зъби, а при някои видове — зъбни папили. Челюстите на змиевидните морски звезди са подвижни и спомагат както за улавянето на храната, така и за нейното задържане и раздробяване. Често и лъчите, както и амбулакралните крачка взимат активно участие в улавяне на храната и поднасянето й към устата. Някои змиевидни морски звезди се хранят с различни дребни животни, други ядат детрит от морското дъно или улавят носени от водата хранителни частици, а храната на трети се състои изключително от водорасли. Покрай европейския и африканския атлантически бряг, както и в Средиземно море, е широко разпространен видът Офиотрикс фрагилис (Ophiotrix fragilis), който понякога прониква и в южната част на Черно море (15). Тази змиевидна морска звезда се храни главно с дънни животни — червеи, мекотели и даже малки морски таралежи.

Към малкия тип Четинкочелюстни (Chaetognatha) се отнасят само хищни видове. Те са типични морски планктонни животни. Имат двустранносиметрично, удължено и прозрачно тяло, чиято големина варира от 1 до 9 см. Четинкочелюстните се придвижват чрез скокообразни движения, като бързо извиват тялото си. Главата на тези малки хищни животни е снабдена с ловен апарат, който се състои от две снопчета яки и закривени като кукички четинки. Тези снопчета са подвижни; те могат да се доближават и раздалечават и чрез тях става улавянето на плячката. Жертва на четинкочелюстните стават най-вече някои планктонни ракообразни, но понякога и ларви на риби, като в известни случаи плячката е дори по-едра от самия хищник. В нашите черноморски води се срещат три вида, един от които е Сагита еуксина (Sagitta euxina).

Бележки

[1] Амиктични женски екземпляри са тези, които по партеногенетичен път дават други женски екземпляри, а миктичните женски дават по партеногенетичен път мъжки екземпляри, но освен това снасят и оплодени трайни яйца с дебела обвивка. ↑

[2] Пелагични форми — организми, които живеят в пелагичната зона, т.е. в зоната на свободната водна маса. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Димо Божков Хищници и хищничество в животинския свят (2)

Метаданни

Данни

Хищници и хищничество в животинския свят

Информация

История

Сваляне / Връзки

Хищни безгръбначни животни

Димо Божков
Хищници и хищничество в животинския свят (2)