Димо Божков
Хищници и хищничество в животинския свят (1)

Увод

По своето разнообразие, биологично и екологично значение хищничеството е едно от най-интересните и забележителни явления в организмовия свят. Разпространено най-вече между животните, то се среща и при някои растения, а също така при микроорганизми. Ако се съпостави хищничеството при животните, растенията и микроорганизмите, веднага изпъкват някои прилики, но същевременно и известни разлики в това явление при споменатите три групи организми. Този факт проличава веднага, като се има предвид следното.

Хищните животни се хранят с други животински организми, понякога дори с индивиди от собствения си вид (канибализъм). Хищните растения използуват за храна също животински организми, а не други растения. Насекомоядните растения улавят и използуват като добавъчна храна насекоми и някои други малки животни, а плячка на различни хищни гъби стават дребни нематоди, първаци и други животни с малки размери. Някои хищни бактерии пък се хранят с други бактерии. Така видът Диктобактер рапакс, който се среща в дънните отложения на някои водни басейни, улавя и използува за храна серни и железни бактерии, т.е. други микроорганизми.

Когато се говори за хищници в животинския свят, трябва да се има предвид, че това понятие е донякъде относително (7). Изтъкнатото обстоятелство се потвърждава най-вече от факта, че множество животински видове, които се хранят с други животни, не се отнасят към екологичната категория хищници. Примери за това има много. Синият кит (Balaenoptera musculus) — най-голямото животно на нашата планета, се храни с дребни планктонни рачета и мекотели, които поглъща в грамадни количества. Този кит не се смята обаче, за хищен вид. Бозайниците мравояди (сем. Myrmecophagidae) се хранят изключително или почти изключително с мравки и термити, но и те не се считат за хищни животни. Обаче лъвът (Panthera leo), който се храни най-вече с различни копитни бозайници (зебри, антилопи, жирафи, домашни говеда и др.), както и скалният орел (Aquila chrysaetos), чиято жертва стават главно бозайници (лалугери, зайци, порове, лисици и др.) и различни кокошеви птици, се смятат за типични хищници.

Общо взето може да се каже, че когато едно животно, което се храни изключително или предимно с животинска храна, е много по-голямо от животните, които изяжда, то не се смята за хищник. Обратно, ако между дадено животно и неговите жертви разликата в големината не е чак толкова значителна, то се причислява към категорията на хищниците в животинския свят. При това неговата абсолютна големина не е от значение. Възрастните водни кончета напр., които улавят и се хранят с други насекоми, се смятат за хищни животни. Някои пиявици не смучат кръв и телесни течности, а се хранят с различни дребни животни, които поглъщат цели или на части. Тези пиявици се смятат също така за хищници. Дори между първаците (Protozoa) има хищни видове — те се хранят с други първаци. При гръбначните животни за хищни се смятат обикновено тези, които се хранят с други гръбначни животни (виж напр. 1).

Все във връзка с храненето на хищните животни може да се отбележи, че при много видове съставът на храната се променя чувствително с възрастта. Ето защо някои животни, които се смятат за типични хищници като възрастни, нямат, строго взето, хищнически начин на хранене като съвсем млади индивиди. Пример за това е нилският крокодил (Crocodilus niloticus). Според Милн и Милн (17), които привеждат резултатите от изследванията на д-р Хю Б. Кот върху биологията на това влечуго на територията от Родезия до Уганда през 1952 г., съставът на храната на нилския крокодил претърпява следните промени във връзка с възрастта му: съвсем малките крокодилчета се хранят най-вече със сухоземни насекоми и паяци. Те ядат още хищни бръмбари, ларви на водни кончета, малки рачета и други дребни водни животни. Като поотраснат, малките крокодили започват да търсят по-едра плячка: водни и крастави жаби, раци и охлюви, като улавят от време на време и по някоя малка риба или птица, а дори и някой гризач. През цялото си „юношество“ между 8 и 10-годишна възраст нилският крокодил се храни предимно с риба. Когато дължината на това влечуго достигне 1,20–4,50 м, то отново сменя храната си. Сега крокодилът яде вече по-малко риба, а повече птици, които се хранят с риба, мангусти и видри, както и редица други животни, които се осмеляват да минат прекалено близко до него, когато отиват на водопой при мрак. Изглежда, големите крокодили се хранят по-рядко и често прекарват без храна дни наред. Те улавят най-различни животни — големи гущери и малки крокодили, змии (включително кобри и гигантски питони), костенурки с малки черупки, патици и други водни птици, антилопи, биволи, малки хипопотамчета, някой случайно паднал от лодката човек или дете, което се е доближило до реката. По-дребните животни могат да бъдат погълнати цели, но по-едрата плячка най-напред се разкъсва.

Среща се и обратното явление — едно животно да има в млада възраст хищнически начин на хранене, който да се смени с друг, когато стане възрастно. Такова животно е например зелената, или супена, костенурка (Chelonia mydas), която е известна с вкусното си месо. Тази едра морска костенурка, която може да достигне до 1,40 м дължина и 400 кг тегло, се среща най-вече в тропични и субтропични морета. Докато е млада, зелената костенурка е хищник и лови различни животни (32), а като възрастна преминава предимно към растителна храна, като яде най-вече висши водни растения, по-малко водорасли, а рядко — медузи, мекотели и членестоноги.

При животни, чието развитие протича с метаморфоза, нерядко храната на ларвите се отличава чувствително от тази на възрастните животни. При тях понякога хищничеството, което се наблюдава при единия стадий, се заменя със съвсем друг начин на хранене при другия стадий. Така е напр. при комарите от рода Токсоринхитес (Toxorhinchytes), които са разпространени главно в тропиците. Техните ларви, които се развиват в насъбрала се в дървесни хралупи, пазви на листа и кухи бамбукови стъбла вода, са активни хищници. Те се хранят с ларви на други видове комари и с такива от собствения си вид. Възрастните комари обаче (и то не само мъжките, но и женските) се хранят с нектар от цветовете на растения.

Обратното явление се наблюдава до известна степен при голямата водна жаба (Rana ridibunda). Поповите лъжички от този вид се хранят главно с водорасли, а дребни водни животни (първаци и ротатории) са за тях само второстепенна храна. Възрастните големи водни жаби ядат обаче само животинска храна. Най-голям дял от нея заемат безгръбначни животни и по-специално насекоми. Но възрастните големи водни жаби ядат още рибки, а също така попови лъжички и малки жаби, включително и такива от собствения си вид. Сравнително много по-рядко тяхна жертва стават някой дребни бозайници (напр. полевки и земеровки), както и малки птички и водни змийчета. Важно е да се отбележи, че при известни условия главна храна на възрастните големи водни жаби стават поповите лъжички и младите жаби от собствения вид (виж 12). В такива случаи възрастните големи водни жаби имат вече хищнически начин на хранене, който е канибализъм. От казаното става ясно колко е лабилна понякога границата, която се поставя между „хранещо се с животинска храна“ и „хищно“ животно.

Когато се говори за хищници в животинския свят, е важно да се изтъкне следното обстоятелство — екологичното понятие хищник не съвпада винаги със систематичното понятие хищник в зоологията. Това става ясно, като се имат предвид напр. видовете, които спадат към разред Хищници (Carnivora) от клас Бозайници (Mammalia). Към този разред спадат лъвът, тигърът, пантерата, или леопардът, рисът, вълкът и още много други типични хищници, но към него се числят и някои видове, които ядат почти изключително или предимно растителна храна. Един от тези видове е голямата панда, или бамбуковата мечка (Ailuropoda melanoleuca). Това животно, което достига 1,5 м дължина и 165 кг тегло, се среща само в планинските гори на някои западни китайски провинции. Според известни сведения голямата панда се храни изключително с растителна храна, като предпочита най-вече бамбука. По други данни освен бамбук и още някои растения това животно яде, макар и рядко, риби, дребни гризачи и сеносъбирачи, или пищухи. Към разред Хищници спадат и другите мечки, които са 7 вида. Повечето от тях се хранят предимно с растителна храна и различни малки животни (насекоми и насекомни ларви, охлюви, дребни гръбначни животни и др.), а сравнително по-рядко нападат едри животни. Такива са черната, или хималайската мечка (Ursus tibetanus), малайската мечка (Helarctos malayanus), бърнестата мечка (Melursus ursinus), очилатата мечка (Tremarctos ornatus) и барибалът (Ursus americanus). У нас, в България, кафявата мечка (Ursus arctos) — когато не е стръвница — е също така предимно растителноядно или по-точно всеядно животно. Тя яде различни треви, корени, грудки, ягодови и други плодове и пр., още гъби, мед, насекоми, червеи, охлюви, жаби, птичи яйца, дребни птици и бозайници, риба и мърша, а по-рядко — зайци, сърнета и други по-едри животни. На места обаче в своята огромна област на разпространение този вид проявява в по-силна степен хищническия си нрав. На север, в тайгата напр., едрите мъжки кафяви мечки често нападат лосове, елени, диви свине и други едри животни (15). Що се отнася до най-едрия представител на семейството — бялата мечка (Thalassarctos maritimus), тя е хищник, тъй като се храни главно с тюлени. Тази мечка яде и всякакви други животни, които може да улови, а също така мърша и птичи яйца. Бялата мечка яде отчасти и растителна храна — морски водорасли, мъхове, лишеи, ягодови плодове, треви и др., които намира най-вече през арктичното лято.

От казаното става ясно, че разред Хищници включва както видове, които са хищници и от екологично гледище, така и представители, които не могат да се характеризират като такива.

В известни случаи не е лесно да се определи дали дадено животно е хищник или паразит. Общото между хищниците и паразитите е това, че те съществуват за сметка на други животински организми^[1]. Между тези две големи екологични групи животни съществуват обаче и известни разлики. Те се свеждат главно до следното: хищниците са най-често по-едри от своите жертви. Освен това те бързо убиват животните, с които се хранят, или ги поглъщат направо цели. При това хищниците се хранят обикновено само еднократно със своята плячка. В противовес на тях паразитите са почти винаги много по-дребни от животните във или върху които паразитират (по време на цялото си съществуване или за известен период). Освен това паразитите се хранят най-често многократно за сметка на своите гостоприемници и обикновено не причиняват тяхната смърт или я предизвикват едва след известно време. Въпреки посочените различия понякога не е лесно да се определи дали дадено животно е хищник или паразит. С това се обяснява и фактът, че едни зоолози считат определени видове животни за хищници, а други — за паразити. Такъв е случаят с миксините.

Миксините, които спадат към клас Кръглоустни (Cyclostomata) от тип Гръбначни (Vertebrata), се срещат в умерените и субтропични морета на северното и южното полукълбо. Те имат подобно на змиорка тяло, което е снабдено само с един слабо развит опашен плавник. Устата на миксините е превърната в кръгло смукало, в което се намира твърде подвижен език. От двете страни на езика има по един ред рогови зъби, а друг единичен зъб се намира в горната част на устата. През деня миксините стоят заровени в пясъка или тинята по морското дъно, над което подават само предния си край, а нощем си търсят храна. Нападат най-вече различни видове риби. Според известни сведения те се хранят отчасти и с безгръбначни животни, които живеят по морското дъно (някои червеи полихети и др.). Една част от миксините нападат предимно болни, изтощени и хванати в мрежи или на рибарски куки риби. Понякога те се хранят дори от мъртви риби. Жертва на други миксини стават обаче не само болни или уловени в мрежи, но и напълно здрави риби. Нападайки дадена риба, миксината отначало пробива със зъбите по езика си дупка в нейното тяло или прониква през хрилните отвори в неговата вътрешност. След това изяжда последователно вътрешните органи и мускулатурата на жертвата си. Понякога от нападнатата риба остават само кожата и скелета.

Относно това, какво представляват всъщност миксините — хищници или паразити, — съществуват различни схващания. Като илюстрация на казалото могат да се приведат мненията на трима видни съветски зоолози. С. И. Огнев (21) смята миксините за типични паразити, Г. В. Николюки (20) счита, че паразитизмът на миксините граничи с хищничество, а В. А. Догел (14) е на мнение, че миксините са по-скоро хищници, отколкото паразити.

Подобни различия в мненията има и относно прилепите кръвосмукачи (родовете Desmodus и Diphila), които се срещат в Америка — от Мексико до Аржентина. Тези прилепи смучат кръв най-вече от копитни бозайници, но понякога и от хора. Някои пиявици, които смучат кръв и други телесни течности от безгръбначни животни, често причиняват тяхната смърт. Такава пиявица е Глосифония компланата (Glossiphonia complanata), която смуче кръв най-вече от сладководни белодробни охлюви. Нерядко след нейното нападение охлювите умират в резултат на загубата на кръв и други телесни течности или поради запушване на дихателния им отвор (15). И в тези случаи като че ли е по-правилно да се смята, че има хищничество, а не паразитизъм, защото пиявицата сравнително бързо убива охлюва, от който е смукала еднократно.

Във връзка с хищничеството в животинския свят трябва да се отбележи още следното. В зависимост от това, дали хищникът и неговата жертва спадат към различни видове или към един и същ вид, всички случаи на хищничество при животните могат да се разделят на две големи групи: хищничество спрямо животни от други видове и вътревидово хищничество, или канибализъм. Според Божков (6) канибализмът при животните обхваща всички случаи, при които става пълно или частично изяждане, свързано с умъртвяване на възрастни или млади индивиди, на ларвни форми или на снесени вече яйца от даден вид от други индивиди, принадлежащи към същия вид.

В природата случаите на хищничество спрямо животни от други видове са очевидно далеч по-чести, отколкото случаите на канибализъм.

Божков (6) разделя канибализма при животните на шест отделни категории: случаен, принудителен, отборен, закономерен, междуполов и ненормален. При случайния канибализъм изяждането на едни индивиди (или на снесени вече яйца) от други индивиди, принадлежащи към същия вид, става случайно. Този канибализъм не се обуславя от липсата на храна. Принудителният канибализъм се обуславя от липса на храна или от недостатъчно количество храна, необходима за изхранване на индивидите от даден вид (или на техните малки) при определени условия. При отборния канибализъм нормално развити индивиди от даден вид изяждат свои хилави, болни или изостанали в развитието си малки или събратя. И този канибализъм не се обуславя от липсата на храна. Закономерният канибализъм е свързан винаги с развитието на известни стадии (яйца или ларви). Такъв канибализъм се наблюдава при развитието на съответните стадии, а в някои случаи — само при наличието на известни условия (напр. пренаселеност на даден гостоприемник). При някои случаи на закономерен канибализъм яйца или екземпляри от собствения вид са за даден период — единствената храна на развиващите се ларви или на някои от възрастните животни родители. При междуполовия канибализъм става изяждане на индивиди от единия пол от екземпляри, принадлежащи към другия пол на същия вид. В известни случаи изяденият индивид е станал непълноценен с оглед на размножаването. Този канибализъм се обяснява вероятно с потребността на женската, която ще снася яйца, от белтъчна храна. При ненормалния канибализъм някои анормални във физиологично или някакво друго отношение индивиди изяждат свои събратя или пък като канибали се проявяват нормални индивиди, но това става при наличието на ненормални или дори изключителни условия. Такива случаи на канибализъм се наблюдават по-скоро като изключение и като правило липсват при естествена обстановка.

Хищничеството е широко разпространено явление в животинския свят. В около 40-45% от класовете безгръбначни животни и във всички класове гръбначни животни се срещат хищни видове. Има дори цели класове и разреди, които се състоят изключително или почти изключително от хищни представители. Между безгръбначните животни такива са напр. клас Главоноги (Cephalopoda), разред Същински паяци (Aranei) и разред Богомолки (Mantodea), а между гръбначните животни — разред Щуки (Esociformes) и разред Крокодили (Crocodilia).

В течение на еволюцията при голям брой безгръбначни и гръбначни животни са се развили различни приспособления, които са им дали възможност да водят хищнически начин на живот. Тези приспособления са както от морфологично, така и от физиологично, биологично, екологично и етологично естество. Във връзка с това трябва да се подчертае, че взаимоотношенията между хищниците и техните жертви са били едни от най-главните фактори в еволюцията на двете групи животни, като в резултат на тези взаимодействия са възникнали и разнообразни приспособления при тях (виж 27). Докато при хищниците съответните приспособления са в услуга на откриването, улавянето, убиването и оползотворяването (изяждането или изсмукването) на плячката, при животните жертви тези приспособления имат защитно предназначение (виж 8). С различни приспособления за хищничество ще се запознаем в първите две глави на настоящата книга при разглеждането на хищни представители от различни типове, класове и разреди на животинския свят.