Асен Босев
Писмото на Айше

С родителите си замина

Айше далеч на юг.

Откъснаха я от родина,

от всичко мило тук.

 

Айше тъгува и топи се,

сърцето я боли.

До своя клас писмо написа,

тъгата сподели:

 

— Другарчета незабравими,

все мисля тук за вас.

Преселихме се и тежи ми

без дружния ни клас.

 

Простих се с моята наука,

а учех се с успех.

В училище не ходя тука,

на работа поех.

 

Ваканция за мен настана

без бъдни часове.

И няма вече в утрин ранна

звънче да ме зове.

 

А вие с книгите вървите

към свиден школски праг.

Тук песните ви гласовити

дочувам сякаш пак.

 

Дочувам как открива хорът

отрядния ви сбор.

Цъвтят ли розите на двора —

в училищния двор?

 

Набавихте ли за кръжока

и киноапарат?

И пак ли първенец за срока

е нашият отряд?

 

Когато хълма залесите

през някой трудов ден,

аз моля ви да засадите

дръвче и зарад мен.

И нека вместо мен расте то

в любимия ни край.

И нека да цъфти дръвчето,

напролет да ухай.

 

Че аз — далече присадена —

ще вехна цял живот.

Без корени съм — отделена

от роден небосвод.

 

Честити сте. В страна растете —

златиста пита мед.

Земята родна поздравете,

на всички — мил привет!