Карлос Мурсиано
Завръщане

Мъжът вървеше с усилие по пясъчната пътека. Гъстите борови клони едва пропущаха лъчите на залязващото слънце. Колкото повече наближаваше къщата — малка, схлупена, открояваща се върху тъмната грамада на скалата, врязала се в морето, — на мъжа му се струваше, че пясъкът расте и тегли надолу краката му, които потъваха, залитаха и отново пристъпваха уморено. След като прекрачи и последните дънери, земята стана по-твърда. Мъжът закрачи по-уверено, почувствува се сякаш по-свободен, по-лек. На няколко метра от къщата се спря, видя лодката, долепена до изкъртената стена, със суха коруба и изоставени гребла; кроткия дим, издигащ се над керемидите; семейната каменна пейка пред вратата, току-що варосана; старата лозница с много ластари, вкопчани в камъка; а долу морето, леко залюляно, сребреещо от къдрава пяна, огромно. Една чайка описа бързо кръг и изведнъж се спусна стремглаво надолу, гмурна се два, три пъти и накрая излезе с мятаща се риба в клюна си. На линията на хоризонта една невидима омара сякаш закриваше, забулваше портокалената топка на слънцето, като позволяваше да се гледа към него, без да заслепява.

Мъжът стигна до къщата и се спря на прага. Видя жената в гръб, приклекнала до огъня, неусетила неговото присъствие. Погледът му бързо обходи всеки предмет — шарената тенджера, изцапана с вар, картинката на стария календар, клокочещото котле, стомната… — всяка мебел — масата с червена мушама, трите стола от папур, грубо скованото легло… — и каза:

— Жено…

Жената стана като убодена с карфици. Обърна се и за миг огледа фигурата на мъжа, която агонизиращото слънце сякаш обгръщаше с розов ореол; приближи се бавно, като бършеше ръцете си в престилката. Мъжът сложи ръцете си върху раменете й, върху които падаше несресаната й коса, и погледите им се срещнаха. И жената видя в очите на мъжа едно малко пламъче на тъга, една голяма умора; а мъжът видя в очите на жената лагуна от мъка, над която сега блестеше снопче много ясна светлина. И докато мъжът се отпускаше тежко на стола, жената се върна към огъня като слисана, пусна възела на престилката и потърси бутилка вино, чаша. Взе едно плетено кошче, стоящо до леглото, и внимателно го сложи на масата, пред мъжа; той видя детето, заспало дълбоко, дишащо равномерно, и плахо протегна напред дясната си ръка, като че ли се страхуваше да го докосне, да не го изцапа. Отмахна от очите си с другата ръка нещо, което не съществуваше, окашля се и каза — гласът му потрепери:

— Момиче?

— Момче — жената погледна детето и мъжа, който сега целуваше треперещ спокойното му челце.

— Роди се шест месеца след като замина — добави тя, докато връщаше кошчето на мястото му.

Мъжът поглади черната си пораснала брада и сграбчи бутилката.

— Скоро ще навърши две години — промълви жената и тъй като мъжът продължаваше да мълчи, попита: — Тежко ли беше там?

Мъжът, с поглед, зареян в празното пространство, проговори по-скоро на себе си, отколкото на нея:

— Ти не знаеш какво е да не знаеш. Нищо. За нищо. Да не знам нищо за тебе, да не знам имам ли дете, или нямам. Да не знам дали тези три години ще бъдат по-малко или не. Да не видя морето. Да не виждаш нищо друго освен стените на двора, пушките на надзирателите, все същите лица всеки ден. При слънце, при студ, при дъжд. Понякога ме извикваха. Искаха да научат нещо повече за контрабандата, да бъде проклет часът, в който послушах Сиксто. Аз му казвах: „Но, ваше благородие, аз…“, а той: „Я не ме наричай ваше благородие“ и аз: „Но, ваша милост, аз не съм контрабандист, аз съм рибар; пренесох онези пакети като услуга“, а негово благородие: „Всички сте светци, сестрички на бедните“ и аз: „Но, ваше благородие, ваша милост, жена ми остана сама не знам от колко месеца“, а той: „Тя ще повика бабата, не се безпокой. Аз искам имена, чуваш ли, имена“ и аз: „Не познавам никой друг освен Сиксто, а него вие го хванахте преди мене.“… Ти не знаеш какво е да си там четиридесет века или кой знае колко, защото човек забравя деня, в който е влязъл, кой ден е, и ако ти кажат „вторник“ или „28“, все ти е едно. Казваха ми: „Не се оплаквай, добиче, ще излезеш, без да разбереш. Какво са две-три години?“ Ама ти знаеш ли какво са две-три години, а, знаеш ли?

Мъжът млъкна изнемощял; жената каза:

— Да, знам, мисля, че знам — и взе шишето, което мъжът все още държеше, и наля вино в чашата. Мъжът пи; пи с наслада от червеното вино и млясна с език.

Каза:

— Как изкара?

— Брат ти Тео ми помогна. Даваше ми по някоя и друга риба. А през лятото имаше достатъчно работа из околните къщи. Хапни нещо де.

Мъжът порови малко в чинията, която жената му поднесе. Хапна няколко лъжици. Промърмори:

— Утре ще изляза в морето.

— Дума да не става. Трябва да прегледаш лодката, да поправиш мрежите. Говори с Тео.

Мъжът изпразни чашата с вино и се изтегна на леглото.

— Ще говоря с него — каза той сънливо. И заспа.

Жената продължи да шета безшумно. Хапна малко от същата чиния, пи няколко глътки от същата чаша и след това прибра съдините и загаси огъня. Детето се размърда неспокойно и отново настана тишина. Жената погледна мъжа, тялото му, победено от съня. Гледаше го нежно, закриляйки го сякаш в неговата беззащитност. Откачи едно огледалце и излезе навън. Слънцето беше залязло и луната, извита и жълта, се издигаше над боровете и се отразяваше в морето. В далечината прелетя закъсняло ято птици, патици с опнати шии; насочени към ниския бряг. Жената се погледна в огледалото: прекара ръка по обгорялото си лице, по тъмните очи, по тънката линия на устните; приглади един непокорен кичур коси, като го притисна с наплюнчени пръсти.

В този момент детето проплака. Жената влезе, взе го на ръце и отново излезе. Детето млъкна, примигвайки на лунната светлина. По гладкото море се връщаше една лодка: можеше да се различи силуетът на рибаря, движещ се в един ритъм с греблата. В боровете запя птичка — нежно, сладко. И жената, прегърнала детето, си помисли, че си заслужава човек да живее: мъжът се беше върнал, щеше отново да чувствува ръцете му всяка нощ, щеше да го вижда как тика лодката и я отблъсква от брега всяка утрин, как вдига ръка за поздрав, как гребе с лице към хоризонта; как се връща след това с бедния си улов, почернял от слънцето, щастлив и уморен. Жената приседна на каменната пейка и залюля детето в ръцете си, а до кея отново достигна откъм боровете късата и музикална песен на самотната незаспала птичка.