Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Румен Стоянов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2012)
Издание:
Испански морски новели
Поредица „Световни морски новели“
Книга XVIII
Съставител: Румен Стоянов
Редактор Гергана: Калчева-Донева
Художник: Кънчо Кънев
Худ. редактор: Иван Кенаров
Техн. редактор: Константин Пасков
Коректор: Мария Филипова
Испанска, първо издание
Дадена за печат на 24.XI.1980 г.
Подписана за печат на 29.I.1981 г.
Излязла от печат на 12.III.1981 г.
Изд. №1426 Печ. коли 15
Изд. коли 12,60 УИК 12,21
Формат 32/84X108 Цена 2,04 лв.
ЕКП 95366; 5565–1–81
08 Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна
ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна Пор. №243
История
- — Добавяне
Седем
„Моето първо пътуване“, помисли Валядолид, докато с напълно изгубено самоуправление внезапно се накланяше по тесния коридор. Чувствуваше, че клещи му стягаха червата и като че думкането на двигателите се отразяваше право в мозъка му. „Ти знаеш, че това не е в излишък…“ „Изненада ни буря на равнището на Азорските острови…“ „Би ми харесало да се разделя с теб, танцувайки…“ „Когато излязох за пръв път, беше обявена войната от четиринайсета…“ Валядолид напредваше, спъвайки се. Понякога му се струваше, че краката му са мънички, а понякога, че трябва невероятно да се удължат, докато намерят твърда опора. Беше неспособен да пригоди движенията си към люшканията на кораба. Това беше основата на смущението му. Подът и преградните стени идваха срещу него, когато най-малко ги очакваше. Почувствува смъртта толкова близка, че помисли за баща си, за този, който в същност не беше негов баща, я на Раулито, починалия му прероден брат, и доби мъгляво усещане за черното си предателство.
Когато повърна за трети път през борда, изпита нещо като леко възраждане. Откъм носа се съмваше и морето се разстилаше пред него сиво, отворено на големи ями, но без пяна. Усети се толкова безсмислен и лек, както безсмислена и лека се чувствуваше Марита, когато опираше глава на рамото му. Тогава той беше гордост за мъжкия род, могъщ и предизвикателен. Морето смаляваше значението на нещата. И когато видя Луис, младия артелчик на „Кантабрия“, да пули очи срещу него, не му стана срамно, а изпита някакво странно щастие. И когато Луис, артелчикът на „Кантабрия“, му каза: „Не е ли красиво морето?“, повярва във възможността морето действително да изглежда красиво, въпреки че той, Валядолид, в това време го ненавиждаше. И Валядолид помисли, че ако морето беше красиво, не изглеждаше такова откъм смрадливата кабина, в която той пропиля това, което на баща му не беше в излишък. Доближавайки се до сърцето му с непринудената си детска усмивка, Луис каза:
— Вие сте от Валядолид, нали? А пък аз съм от Вилямарсиел.
— О! — възкликна Валядолид, който от време на време за малко се чувствуваше цял и невредим. — Веднъж убих една патица във Вилямарсиел. Беше декември месец и течението я отвличаше, и си рекох: „Ако не се гмурна, ще я изгубя.“ И се гмурнах и, противно на очакванията, водата не беше студена.
Луис, младият артелчик на „Кантабрия“, го слушаше с такова внимание, че Валядолид се възстановяваше душевно с ускорени крачки.
Луис артелчикът каза:
— Аз ловях патици на съмване, скрит сред острицата на острова. Слизаха на големи ята при водослива и Моня, една малка кучка, която не надминаваше по размер патица, стоеше мирно, докато не и кажех: „Дръж, пале, по нея!“
— Не беше по-голяма от патица и не се плашеше, а?
— Една сутрин ми налови четиринайсет патици — каза Луис.
— Тя сама ли?
— Аз само й подвиквах от брега.
— Много хубаво. А ти можеш ли да ми кажеш, синко, защо понякога човек се чувствува смален?
Луис, артелчикът на „Кантабрия“, го погледна малко с учудване и после прихна да се смее. Не го разбираше. Валядолид сега горещо желаеше Луис, малкият артелчик на „Кантабрия“, да не го е виждал да се навежда зад борда и да повръща. На носа двама моряка започваха да мият палубата. Луис добави:
— Преди един час срещнахме „Куин Мери“. Въпреки че се развиделяваше, цялото осветление беше включено и приличаше на плаващ замък.
— „Куин Мери“ ли минал близо до нас?
— Не по-малко от миля разстояние от нас, да.
— По дяволите!
— Много ми харесва да стоя на палубата по изгрев-слънце, защото често се виждат летящи риби.
— И летящи риби ли видя, малкия?
— Две страхотни ята.
— По дяволите!
Валядолид си помисли: „Моето първо пътуване.“ Помисли: „Ще пиша на Марита: «Видях „Куин Мери“, плаващ замък, с всички светлини запалени, и две огромни ята летящи риби.»“ Същото би написал и на баща си, който по-точно не му беше баща, а на Раулито, преродения му брат. По-скоро би трябвало да им каже: „По време на първото ми плаване не видях нищо друго освен фул от попове, който боцманът ми развали с един свински блъф, и краката на Соня Хени, тази руса кънкьорка от Холивуд.“ После помисли, че това, което е видял Луис, младият артелчик на „Кантабрия“, със същия успех би могъл да види и той и че повече имаше полза да каже, че е видял „Куин Мери“ по време на първото си пътуване, отколкото, че беше загубил трите банкноти, които на него не му бяха излишни. „Да — реши наум, — ще пиша: «През първото ми пътуване се срещнах с „Куин Мери“. Развиделяваше се, но въпреки това всичките лампи светеха и приличаше на плаващ замък. На кърмата видях басейна, игрището за тенис и… и площадката за голф.»“
Валядолид, чийто стомах се облекчаваше постепенно, остана замислен известно време, но той вече не се чувствуваше клетник, а важен човек. Морската шир го опияняваше. Обърна се към Луис, младия артелчик на „Кантабрия“, който в същност не беше нищо повече от хлапе:
— Кажи ми, Валямарсел, момчето ми, има ли случайно на „Куин Мери“ игрище за голф?