Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (31)

7

След като се върна с Юкико от сватбено пътешествие, Кикудзи препрочете това писмо. Сега той възприемаше думите на Фумико по-иначе, отколкото преди година и половина, когато ги прочете за пръв път.

Но как и в какво усещаше разликата, му беше неясно.

„Празни думи…“

Кикудзи излезе в градинката пред дома, в който живееше. Нищо в нея не му приличаше на градинка — тясно голо пространство, оградено с дъсчена ограда. Той остави писмото на Фумико на земята — доста дебело — и го подпали.

Хартията беше навлажнена и гореше лошо. Кикудзи разрови листата и продължи да пали кибритени клечки. Хартията жълтееше и мастилата, с които Фумико беше писала, сменяха цветовете си на тлеещите страници продължаваха да личат изписаните редове.

— Горете, горете, думи!…

Сега Кикудзи хвърляше в пламъка по един лист. Да, писмото ще изгори, ще изгорят написаните с мастило думи… Но всичко ли ще изгори?… Обръщайки се с гръб към къщата, Кикудзи погледна към оградата. На едно място през процеп между дъските падаше слънчева светлина.

— Е, как, благополучно ли мина всичко?

Този глас… Внезапен като струя ледена вода… Кикудзи почувствува как го полазват тръпки. На верандата стоеше Тикако Куримото.

— Как така се вмъквате?… Без да питате и без да предупредите… Влизате в дома ми…

— А какво да правя, като няма кой да ме посрещне и никой не отговаря на чукането? Май наистина квартирите на младоженците са райски местенца за крадците! Вие да не би още да сте без прислужница? Впрочем като начало това не е лошо — да поживеете двамата, в пълно уединение. Нали Юкико отлично се грижи за вас…

— А как научавате тези неща?

— Кое? Това, къде живеете ли? Дреболии! Знаете ли пословицата „Змията си знае следата.“

— Вие сте истинска змия! — не се сдържа Кикудзи.

Той беше вече свикнал с внезапните появявания на Тикако. Когато баща му почина, тя пак така се явяваше в дома им, без никой да я вика, но днешната й поява в този дом пробуди в него старото отвращение.

— Мисля — продължаваше Тикако, сякаш нищо не се беше случило, — че за Юкико-сан ще бъде тежко да мие в студа съдовете. Искате ли да идвам да й помагам в домакинската работа? — Кикудзи дори не се обърна.

— Какво горите? Писмо от Фумико-сан ли?

Кикудзи беше клекнал с гръб към нея и остатъците от писмото лежаха върху коленете му. Тикако не можеше да ги види.

— Ако писмото е от Фумико-сан, сигурно сте се притеснили. Хубаво занимание!

— Както сте забелязали, не съм вече богат и не се нуждая от ничии услуги. Особено от вашите! Разбрахте ли?

— А аз нямам намерение да ви досаждам. Своето вече постигнах — свързах ви с Юкико-сан. Вие не можете да си представите колко съм щастлива! Сега вече съм спокойна и на мен ми остава само да ви помагам.

Кикудзи пъхна във вътрешния джоб на сакото си остатъците от писмото и се надигна.

Тикако, която стоеше в самия край на верандата, го погледна и отстъпи крачка назад.

— Какво ви е? Лицето ви е толкова страшно! Аз исках… само да помогна… Нали Юкико не е разопаковала още багажа си.

— Това не е ваша грижа!

— Защо да не е! Нима не разбирате, че душата ми се стреми към вас, жадува да ви бъде полезна.

Тикако безсилна се отпусна върху пода, на мястото, където седеше. Лявото й рамо потръпна. Тя дишаше тежко и изглеждаше изплашена.

— Съпругата ви, Кикудзи-сан, отиде при родителите си? Те са се разтревожили защо сте прекъснали сватбеното си пътешествие и сте се прибрали в къщи…

— И там ли успяхте да идете?

— Минах да поднеса поздравленията си, нима това е лошо? Ако с това съм предизвикала недоволството ви, моля да ме извините — каза Тикако, следейки внимателно израза върху лицето на Кикудзи.

Потискайки гнева си, той произнесе:

— Да, впрочем онази чашка с черната глазура все още ли у вас?

— Подаръкът от баща ви? Да, у мен е.

— Искам да ви помоля да ми я продадете.

— Добре! — Погледът на Тикако, изпълнен с недоумение и подозрение, изведнъж стана злобен. — Добре… Не ми се искаше да се разделям с нея, все пак е спомен от баща ви. Но щом толкова настоявате, ще я донеса. Ако искате още утре, дори още днес… Да не би да искате отново да се заемете с чайната церемония?

— Моля, донесете я веднага!

— Тичам, тичам. Всичко ми е ясно? Какво пък, тъкмо има повод да се пие от тази чаша, нали изгорихте писмата на Фумико-сан.

Тикако си отиде, изпънала шия, сякаш преодоляваше някаква невидима преграда.

Кикудзи отново се върна в градинката, но ръцете му трепереха и кибритените клечки не се запалваха.