Панко Анчев
Отровата на златната стрела

Не ще и дума: книги, писани от двама автори, са твърде рядко явление. Причината очевидно не е в това, че е просто технически трудно двама души да пишат едновременно един и същ текст, а защото творчеството е индивидуално, строго лично дело, изповед на една душа, на едно сърце. И все пак братя Гонкур, Иля Илф и Евгени Петров ни оставиха книги, които биха правили чест за всяка голяма национална литература. У нас обаче като че ли има само един подобен случай: Константин Константинов и Светослав Минков и техният роман-гротеска „Сърцето в картонената кутия“. Дуетът е създаден специално за тази книга и веднага след написването й се разпада. Двамата поотделно са автори на редица значими разкази и повести, влезли непоклатимо в класиката на новата българска литература. Константин Константинов е роден през 1890 година в Сливен. Учи в родния си град, а по-късно завършва право в Софийския университет. Работил е като съдия, прокурор и адвокат. Първите му литературни опити са стихотворения. Започва да публикува от 1907 година. Автор е на много книги с разкази, повести и есета, както и на творби за деца. Умира през 1970 година. Светослав Минков е с 12 години по-млад от него. Роден е в Радомир през 1902 година. Изпитал е силното влияние на западноевропейския модернизъм, изучава задълбочено естетиката на диаболизма — сам става ревностен пропагандатор на тази естетика чрез преводи и лично творчество. Умира през 1966 година. Двамата са напълно различни един от друг като творци. Константинов е мек, лиричен изобразител на природата и на вътрешните движения, на тънките състояния и настроения; Светослав Минков е изобличител на човешките недостатъци. Прозата му е населена със странни личности, с неочаквани събития. Но и Константин Константинов, и Светослав Минков са отлични познавачи на човешката душа: те обичат човека и горещо му съчувстват, когато го сполети беда. Може би тази любов ги е събрала и ги е накарала да напишат заедно романа-гротеска „Сърцето в картонената кутия“.

Авторите са двама, но всъщност всеки сам пише определена глава. Те не са се стремели да уеднаквят стиловете си и затова романът не просто издава, а подчертава присъствието на двете творчески индивидуалности. Очевидно е, че фантастичният елемент в романа е от Светослав Минков, а нотките на състрадание, на душевни терзания на осъзнаващия нелепостта на очертаващия се в бъдещето живот идват от Константин Константинов. Шегите, глумите, сатирата е присъща на Минков: описанията на Париж са на Константинов. Разбира се, и единият, и другият са се стремели да не се нарушава логиката на характера, да не се противопоставят ситуации, а конфликтите да произтичат от реалния живот. Всичко това прави творбата подчертано социална — бих казал дори и реалистична. Фантастично-приключенският елемент е доста безхитростен: на поета Валериан Пламенов с кръстно име Зафир Събев му изчезва сърцето. Да, наистина сърцето му не е на мястото си и това е установено от опитен лекар-рентгенолог. Но къде е то? С разрешаването на тази задача се заема прочутият детектив Томи Бляк от прочутата къща „Будно око“ в Ню Йорк. Валериан Пламенов живее без сърце, а това означава, че е вече безплоден като поет. Детективът се впуска в разследване из Европа. Но безуспешно. Сърцето на Валериан Пламенов е в България, в картонената кутия, в която една жена събира писмата си. В тази жена поетът е влюбен безнадеждно и безответно. Сърцето е намерено, но поетът вече не е жив. Той е сложил край на живота си, защото не желае повече да се мъчи.

Както се вижда, сюжетът не е сложен. Но не е необходимо сюжетът да е сложен, за да се покаже бездушието и търгашеската същност на една действителност, за която поетите и влюбените са органически чужди и непоносими. Добре живее не чувствителният, не деликатният, не състрадателният, а дебелакът, спекулантът, сметкаджията. И най-сигурно е да си без сърце, да си бездушен и нагъл, за да се уреждаш, да печелиш пари и да тънеш в охолство. Такива хора нямат сърдечни проблеми: за тях бракът е проста сметка и сделка. Ако се подчиниш на тези закони, те очаква безбурно и сладко съществуване. Ще имаш дом, пари, удоволствия. Но ще си без сърце. Противопоставиш ли се, ще бъдеш вечен несретник, бедняк, страдалец. Възвишената ти душа ще бъде в постоянно противоречие, във война дори с грубата действителност. Сложността обаче е в това, че щом веднъж си бил в едната половина, никога не ще се приспособиш в другата. Валериан Пламенов за миг само се поддава на течението, в което го понася бившият му състудент, сега виден търговец, но бързо осъзнава пустотата и нелепостта на новото си положение. Винаги в живота те следва един образ, един призрак, който не ти дава мир и спокойствие, не ти позволява да се чувстваш спокоен и с чиста съвест. И макар без сърце, Валериан Пламенов не приема живота, който му предлагат другите, и остава верен на себе си.

През 1933 година, когато Европа изживява събития с трагични последици, двама български писатели отправят послание към своите читатели за повече човещина и любов между хората. Това е всъщност посланието на хора като Валериан Пламенов. И както обикновено се случва с подобни призиви, гласът им остава нечут. Не го чуват, разбира се, дебелаците търговци на цигли и на агнешки кожи. На тях им трябват сделки, а не сърдечни излияния. Но въпреки всичко романът „Сърцето в картонената кутия“ от Константин Константинов и Светослав Минков има значение не просто като особен факт в националната ни литературна традиция (специално във фантастиката), а като творба, пропита от любов към човека. Тя е един светъл лъч, пробиващ тъмните облаци. Не може да бъде странно тогава, че романът предизвиква все повече интереса на днешния читател. А една книга живее, докато е жив интересът към нея.