Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (25)

25

Имаше неща в професията, с които Глицки никога нямаше да свикне. Едно от тях беше истинската същност на призовките и арестите.

Начинът да намериш някого, когато го търсиш, беше да отидеш в дома му рано сутринта и да почукаш на вратата му. Колкото и удивително да беше, никой не очакваше да бъде арестуван рано сутрин. Така че това беше най-подходящото време за извършване на арест.

Но снощи отново бе излизал заради онази стрелба от кола. Бяха получили сведения — вероятно от съперническа банда, но сведения си намираш, откъдето можеш, — че колата на стрелеца, със скрито в багажника оръжие, се намира в един склад на „Филмор“.

Така, че Глицки, заедно с няколко ченгета бяха отишли дотам, оставяйки топлата вечер да се разтвори в щипещия, мъглив студ, докато седяха в неговата цивилна кола, пиеха чай, ядяха бисквити и чакаха някой да дойде и да отвори склада. Както и стана.

Намериха пушките. Таз вечерният заподозрян, загубил ума и дума и уплашен до смърт, беше признал, че той е вкарал колата, но те го били принудили, бе човече, а той изобщо не бил стрелял. Тримейн Уилсън. Той стрелял. Уилсън. Този свидетел, за разлика от Девън Лайтрайс Уотърингтън, наистина можеше да потвърди, че Уилсън е бил в колата с пистолет в ръка, и ако не започнеше да извърта, което и вероятно щеше да направи, когато се съвземеше от уплахата, Глицки можеше и да успее да повдигне обвинение срещу Уилсън.

Така, че след четири часа сън — мракът все още не се беше разсеял напълно и мъглата бе толкова студена, колкото и когато я бе оставил — Глицки се озова отново в предградията. Пътеката, водеща към вратата, представляваше напукана циментова ивица, която разделяше претъпкания, наблъскан догоре четириъгълник земя — вероятно също зациментиран, като се изключи стъблото на фиданката, щръкнало на около две стъпки от земята и прекършено от някого. Голата пръчка, не по-дебела от два сантиметра, послужи на Глицки като нагледен пример за това, какво се случваше с всичко, което дръзнеше да порасне тук.

Както винаги, щяха да се опитат да го направят чисто и бързо. Понякога се получаваше, понякога не. Въпреки, че за всеки случаи три униформени ченгета бяха отишли да покрият задната врата на къщата близнак. Глицки разполагаше с още двама, с извадени пистолети, зад гърба си на алеята, и други двама на улицата, които бяха излезли от колата си и използваха бронята й за прикритие, с оглед на напълно възможния вариант от големия прозорец без рамка изведнъж да избухне стрелба.

Изглеждаше цяло чудо, че една от уличните лампи все още светеше. Продължителността на живота на уличните лампи в кое да е от предградията след падането на нощта можеше да се измерва в минути, преди някой от „стрелците“ да я е изкарал от строя. На светлината на тази не беше трудно да се различат дръпнатите пердета на предния прозорец. Мрежата за комари на вратата зееше отворена, оградена от всевъзможни на цвят драсканици.

Глицки си погледна часовника. Задният вход трябваше да е покрит досега. Той се извърна, и направи знак на момчетата, които се бяха скрили зад колата на улицата. Те вдигнаха палци нагоре — мястото беше, на теория, обезопасено.

Сега вече нямаше нито мъгла, нито студ, нито мрак. Само биещото му сърце, пресъхналата му уста — всеки път ставаше така — и вратата, на която трябваше да се почука. Три леки почуквания. Той беше извадил пистолета си, и чу раздвижването отвътре. Дрънкане на верига. И пред него застана едно голо от кръста нагоре, само по долнище на пижама, четири годишно момче, което търкаше сънено очи.

— Кой е?

Зад него се чу женски глас, и момчето отстъпи назад, като остави вратата отворена. На Глицки никак не му харесваше момчето да е между него и неговия престъпник. Беше виждал типове — надрусани или не — да вземат собствените си деца за заложници или жени, или майки, който се случеше наоколо.

Глицки не изчака. Имаше заповед и Тримейн Уилсън се търсеше за убийство при особено тежки обстоятелства. Тримейн нямаше да може да си наеме някой мазен адвокат, който да го измъкне въз основа на технически неправомерно влизане. Момчето беше отворило вратата — това щеше да свърши работа.

Той я отвори докрай и застана между момчето и майка му.

— Полиция — заяви той, за да е наясно, че не е поредния бандитски удар. — Къде е Тримейн?

Едно от момчетата зад него запали лампата, и голата крушка светна над главите им. Жената, вероятно на двайсет, беше с подута долна устна, къса коса с близнато отпред, и огромни уплашени очи. Спеше с мъжка карирана риза, която едва покриваше хълбоците й. Не направи опит да се прикрие надолу, само стоеше и премигваше на светлината, отделена от момчето си от този висок чернокож с пистолет в ръка. Тя бързо се съвзе, посочи надолу по коридора, и побърза да прегърне сина си, щом Глицки отстъпи встрани.

Вратата към стаята беше отворена. Светлината от преддверието не стигаше чак дотук. Един от хората на Глицки бе останал отзад с жената и детето, така че Глицки, заедно с другия, който трябваше да го прикрива отзад, се запътиха бързо надолу по коридора. Сержантът влезе през отворената врата, партньорът му стоеше приведен в коридора, с насочен пистолет.

Трябваше да има легло, но не можеше да го различи. Запали лампата — още една гола крушка. Ето го — леглото на отсрещната стена, единствената мебел, ако не се броеше скрина от Армията на спасението. Мъжът в леглото се размърда, придърпа изтънялото одеяло над главата си.

— Хей, лайнар такъв — изръмжа той, — разкарай тая лампа.

Глицки се озова отстрани до леглото, сграбчи чаршафа и го дръпна, като същевременно опря цевта на пистолета си в слепоочието на мъжа. Уилсън, гол, само по червени слипове, премигваше на ярката светлина.

— Недей да мигаш толкова силно, Тримейн — каза Глицки, — че това може и да гръмне. Арестуван си.

Партньорът на Глицки беше извадил белезниците си, и като обърна Уилсън по корем, ги закопча, където трябваше. Глицки отиде до вратата и присветна с лампата, сигналът, че всичко е наред. Чу как ченгетата отвън се приближават до вратата. Запъти се към предната стая, където жената седеше на пода в ъгъла и държеше сина си. Отпусна се на зелената пластмасова кушетка и остави адреналина си да спадне.

Интериорът беше добре познат — без килими, без картини по стените, петна навсякъде, спарен мирис на пържено, мускус и марихуана. Дупки по стените.

Тримейн Уилсън, с развързани обувки и без чорапи, с навлечени отгоре панталони и риза, беше изведен навън. Поне се бе оказал лесен арест. Дребни радости.

 

 

Сега, в девет часа, Тримейн вече беше в ареста, а Глицки в яхтклуба и му беше студено. Първи юли и отново студ. Изминалите няколко топли дни вече бяха смътен спомен. Помисли си, че може би трябва да започне да си води дневник на определени дати, да кажем първо число всеки месец. Можеше да си го представи, година след година, микрокосмоса на неподражаемия уникален микроклимат на Сан Франциско. Първи януари — студен. Първи февруари — студен. Март, април, май — студен и ветровит. Юни и юли — мъглив и познай какво. Първи август — хладен, вероятност от мъгла. Септември и октомври — хубав, нито топъл, нито студен. Ноември, декември — вж. януари, и т.н.

Хосе беше излязъл и се разправяше нещо с един от ненормалните, който изкарваше яхта тази сутрин в развълнувания залив. Глицки се надвеси над преносимата електрическа печка зад бюрото, като се почуди какво всъщност правеше тук.

Когато се бе върнал обратно на бюрото си след ареста, намери най-отгоре съобщение от Пулиъс да й се обади. Разбра, че внасяла убийството на Неш пред върховните съдебни заседатели, строго секретно и трябвало да си освободи програмата, защото той — Глицки — утре щял да бъде призован като свидетел, за да обясни, че е арестувал Мей Шин, защото е бил уверен, че се опитва да избяга от страната, за да не бъде съдена за убийство. И между другото, дали не би могъл да разпита отново някои свидетели до утре, за да види дали не може да изрови някое ново доказателство?

Разбира се, отвърна й той, няма проблем. Винаги готов да помогне. Само че кои свидетели? Делото се характеризираше преди всичко с липсата на свидетели. Единственият истински разпит, който беше представил в писмена форма, бе на нощния пазач от яхтклуба, Том Уодъл и той едва ли можеше да послужи кой знае колко като убедително свидетелско показание.

Но ако си се занимавал достатъчно дълго, придобиваш усет към тези неща. Някои дела бяха бедни откъм свидетелски показания. Но това не означава, че не струваха. Прокурорите винаги искаха още малко, още един поглед под още един камък, все търсеха онзи легендарен, още димящ пистолет. Пулиъс го бе попитала какво наистина мисли за делото срещу Шин и той й беше отговорил, че е стегнато като жабешки задник — непромокаемо, но не и въздухонепроницаемо.

— Ако беше въздухонепроницаемо щеше да е по-добре — отвърна тя.

Така че, ето го тук. Ето го и Хосе, сутрешният пазач, връщаше се от понтоните, отправяше се право към кафе машината. Обикновено Глицки пиеше чай, но на по-малко от четири часа сън, реши, че малко кофеин няма да му навреди.

Щеше да бъде още един формален разпит, още един рапорт, и той каза на Хосе да се настани удобно зад бюрото си, докато той смени касетката в касетофона си.

— Три, две, едно. — Спря, усмихна се и отпи от кафето си, докато го чуе, че се е записало. — Добре…

Говори инспектор Ейбрахам Глицки, номер на звездата 1144. В момента се намирам в помещението за охраната на яхтклуба „Голдън Гейт“, форт Пойнт Драйв 3567. С мен е един господин, потвърдил самоличността си като Хосе Очорио, латиноамериканец, мъж, 1 /24/67. Това интервю се провежда с оглед на разследване по дело номер 921065882. Днес датата е 1 юли 1992, четвъртък, 9:20 часа.

В: Казахте, че когато сте дошли на работа миналата събота, на двайсети юни, „Елоиз“ вече е била отплавала.

О: Si.

В: Предишния ден беше ли излизала?

О: Не. Когато си тръгнах предишния ден, си беше на мястото на кей две, ей там. Където е и сега.

В: И по кое време си тръгнахте предишния ден?

О: Не знам. Обичайното. Два-три часа, но лодката си беше там.

В: И се бе върнала в събота сутринта, когато сте дошли отново?

О: Si.

В: Имате ли почивни дни тук?

О: Разбира се. Мястото е добро. Аз почивам в понеделник и вторник, но можем и да се заместваме. Стига да има човек.

В: Обаче никой не ви е замествал през въпросната сутрин?

О: Не.

В: Добре, Хосе.

(Пауза)

По време на която Глицки отпи от кафето си, опитвайки се да измисли как да промени насоката на разпита.

В: Да поговорим за Оуен Неш и Мей Шин. Имам снимка на г-ца Шин. Познавате ли я?

О: Разбира се. Идваше доста често.

В: Доста често? Какво означава доста често, Хосе?

О: През последните три-четири месеца, може би два-три пъти месечно.

В: Значи сте я виждали тук, в яхтклуба, общо, да кажем, десет, дванайсет пъти?

О: Горе-долу, може и повече, може и по-малко.

В: Виждали ли сте я някога на румпела на „Елоиз“?

О: Ами, разбира се. Винаги стоеше до г-н Неш.

В: Искам да кажа сама, сама да управлява яхтата.

(Пауза)

О: Не знам. Опитвам се да си спомня.

В: Не бързайте.

(Пауза)

О: Да, изкара я веднъж на мотор, поне до вълнолома. Но това са само около, да кажем, стотина метра.

В: Но г-н Неш не е бил на кормилото?

О: Не, спомням си. Той стоеше на бушприта и се смееше с цяло гърло. Точно затова погледнах. Спомням си.

В: И тя е била сама. Мей е била сама, сама я е управлявала?

О: Si.

В: А оттогава виждали ли сте я?

О: Да подкарва яхтата ли?

В: Не, изобщо.

О: Si.

В: Кога по-точно?

О: Не знам. Беше миналата седмица. Спомням си, защото, ами вашите момчета…

В: Точно така, но спомняте ли си кога? Какво правеше тя?

О: Не знам. Беше там, на улицата. Връщаше се към колата си, може би, не знам. Видях я да се отдалечава.

В: И сте сигурен, че е била Мей?

О: Si. Тя беше.

В: Можете ли да си спомните кой ден беше? Може да се окаже много важно.

(Пауза)

О: Мисля, че беше четвъртък. О, разбира се. Четвъртък е било Спомням си, Том ми бе оставил бележка, че е заключил яхтата, което е станало в сряда, нали? Така че отидох да проверя. Беше си още заключена. Четвъртък. Сигурен съм, si, четвъртък.