Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le crime d’Orcival, 1867 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- , 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Емил Габорио. Убийство в Орсивал
ИК „Борина“, София, 1992
Френска. Първо издание
Редактор: Вяра Канджева
Коректор: Тамара Стаева
ISBN: 954-500-015-5
История
- — Добавяне
I
На 9 юли 186…, четвъртък, Жан Берто, по прозвище Ла Рипай, и синът му, за които всички в Орсивал знаеха, че преживяват от бракониерство и дребни кражби, станаха на разсъмване, за да отидат за риба.
Щом стигнаха реката, те разтовариха риболовните си принадлежности и Жан ла Рипай влезе в лодката, за да изгребе насъбралата се вода.
Той забеляза, че едната дръжка за греблото на старата му лодка всеки момент ще се счупи.
— Филип — извика той на сина си, — донеси ми парче дърво, за да поправя дръжката на греблото.
— Отивам — отговори Филип.
Наоколо нямаше никакво дърво. Младежът тръгна към близкия парк Валфьойо на хубавото имение на граф Треморел и прекоси рова, който обграждаше парка. Възнамеряваше да отреже някакъв клон от върбите до водата.
Извади ножа, огледа се и извика:
— Татко! Ей, татко!
— Какво има — попита старият бракониер.
— Ела татко — извика Филип, — за Бога, ела бързо!
Жан ла Рипай разбра, че ставаше нещо необикновено и с три скока се озова в парка. Но и той застина ужасен пред гледката, потресла Филип. На брега на реката лежеше труп на жена. Дългите й коси плуваха сред водната растителност. Сивата копринена рокля беше раздрана и покрита с кал и кръв. Горната част на тялото беше във водата.
— Убийство! — прошепна Филип. Гласът му трепереше.
— В това няма съмнение — отговори равнодушно Ла Рипай, — но коя ли е жената? Май че е графинята.
— Сега ще видим — каза младежът.
Той пристъпи към трупа, но баща му го дръпна за ръката.
— Какво смяташ да правиш, нещастнико? — извика той. — Убит човек не се докосва в отсъствие на съдебните власти.
— Тогава да предупредим кмета.
— Защо? Кой знае дали няма да ни обвинят…? Ако предупредим г-н Куртоа, той ще ни попита как и защо сме били в парка на г-н Треморел. И без нас ще намерят тялото… Ела да си вървим.
Но Филип отговори решително:
— Трябва да предупредим кмета: ние не сме диваци. Ще кажем на господин Куртоа, че сме забелязали тялото, когато сме минавали с лодката.
Като разбра, че синът му ще отиде без него, старият Ла Рипай се съгласи.
Те минаха пак през рова и тръгнаха към дома на кмета на Орсивал.
Разположено на пет километра от Корбей, на десния бряг на Сена, Орсивал е едно от най-очарователните селца в околностите на Париж. Къщите му са бели, а гордостта му е чисто бялата камбанария, от която се виждат ветропоказателите на двадесет замъка.
Кметът на Орсивал живее в селото в една от онези къщи, които човек си представя, когато му се присъни, че има рента от 100 хил. ливри.
След тридесет години упорит труд г-н Куртоа се оттегли от търговията с кръгли четири милиона.
Тогава той взе мерки да го помолят да поеме кметството на Орсивал и го прие.
Кметуването беше за него и радост, и болка: болка за пред хората, но реално щастие за него самия…
В дома на г-н кмета всички спяха още, когато баща и син Берто стигнаха там. Наложи се да преговарят цели десет минути с прислужника Батист, докато той се реши да събуди господаря си.
Накрая двамата Берто се намериха пред нисък, дебел и червенобузест мъж — г-н Куртоа.
Филип каза:
— Г-н кмете, идваме да ви уведомим за едно голямо нещастие. У г-н Дьо Треморел е извършено престъпление.
Г-н Куртоа беше приятел на графа и, чувайки това, пребледня като платно.
— За какво престъпление ми говорите! — извика той. — Боже мой!
— Да, преди малко видяхме едно тяло и мисля, че това е тялото на графинята.
Кметът вдигна ръце към небето.
— Но кога, къде? — попита той.
— Преди малко. Накрая на парка.
— Това е ужасно! — повтаряше добрият г-н Куртоа. — Какво нещастие! Такова престъпление в общината! Добре сте направили, че дойдохте. Аз бързо ще се облека и ще изтичаме… Не, почакайте.
Той викна:
— Батист!
Прислужникът, който подслушваше на вратата, влезе.
— Викате ли ме, господине!
— Изтичай при мировия съдия — му каза кметът. — Няма и секунда за губене, става въпрос за престъпление. Кажи му да дойде бързо, много бързо.
Мировият съдия на Орсивал, бивш адвокат от Мелюн, г-н Планта, беше загубил през същия месец жена си, която обожаваше, и двамата си сина — две очарователни момчета, едното на осемнадесет, а другото на двадесет и две години. Дълго време имаше опасност да си загуби разума, беше продал кантората си и не искаше да види никого.
Но с течение на времето мъката му намаля. Започна да се отегчава от бездействието. Длъжността „мирови съдия“ в Орсивал беше вакантна и г-н Планта я получи.
Той продължаваше да живее сам, като посвещаваше свободното си от съда време на своите цветя. — Това е човекът, който четвърт час след тръгването на Батист дойде в дома на кмета на Орсивал.
Господин Планта беше висок, слаб и нервен. Носеше късо подстригана коса, неспокойните му очи непрекъснато търсеха нещо, а носът му беше дълъг и тънък.
— Какво научавам — каза той, — убили са г-жа Дьо Треморел?
— Ето тези хора твърдят, че е така — отговори кметът.
Г-н Куртоа не беше вече същия човек. Лицето му се мъчеше да изрази величествено хладнокръвие. Той се опитваше да бъде спокоен, хладен и равнодушен.
А г-н Планта беше такъв съвсем естествено. Той каза:
— Трябва да отидем незабавно да видим какво е станало. Изпратих да предупредят шефа на жандармерията, който ще ни настигне.
— Да тръгваме — каза г-н Куртоа, — шарфът е в джоба ми.
Тръгнаха. Филип и баща му вървяха отпред.
Беше почти осем часът, когато пристигнаха до желязната врата на градината на г-н Дьо Треморел. Кметът натисна звънеца.
Никой не излезе.
Кметът позвъни по-силно, и още по-силно, и накрая с всички сили. Никой не се показа. От замъка на г-жа Дьо Ланаскол, който се намираше срещу този на г-н Дьо Треморел, излезе прислужник и каза:
— В замъка няма никой.
— Как така никой? — попита изненадан кметът.
— Искам да кажа, че там са само господарите! Цялата прислуга замина снощи с влака в осем и четиридесет за Париж да присъства на сватбата на предишната готвачка, г-жа Дени. Те трябва да се върнат днес сутринта с първия влак.
— Велики боже! — провикна се г-н Куртоа. — Значи графът и графинята са останали сами тази нощ?
— Съвсем сами, г-н кмете.
— Това е ужасно!
В този момент се дочуха песни и смехове. Петима души — три жени и двама мъже, се появиха почти веднага след това.
— А, ето хората от замъка — каза прислужникът. — Те сигурно имат ключ.
Прислужниците, забелязвайки групата пред вратата, веднага дотичаха. Камериерът на графа попита:
— С графа ли желаете да говорите, господа!
— Звъним вече двадесет и пет пъти — каза кметът — и никой не идва.
— Това е странно — отговори камериерът, — господинът спи много леко! Може би е излязъл.
— Нещастие! — провикна се Филип. Убили са ги и двамата!
При тези думи прислужниците изтрезняха. Г-н Куртоа наблюдаваше стария Берто.
— Убийство! — прошепна камериерът. — Ах, това е заради парите, научили са…
— Какво? — попита кметът.
— Г-н графът получи вчера една доста голяма сума.
— А-а, да, доста голяма — добави една камериерка.
— Пачката беше ей толкова дебела. Госпожата дори каза на господина, че няма да може да мигне през нощта при толкова пари в къщата.
— В колко часа заминахте снощи? — попита г-н Куртоа прислужниците.
— В осем.
— Всички заедно ли заминахте?
— Да, господине.
— И се връщате всички заедно?
— Не — отговори камериерката. — Геспен ни напусна на Лионската гара в Париж. На тръгване каза, че ще дойде у Велпер, където се празнуваше сватбата.
Господин кметът ръгна с лакът мировия съдия и продължи да разпитва.
— А после видяхте ли отново този Геспен?
— Не, господине.
— От дълго време ли работи тук?
— От пролетта.
— Какво работеше?
— Беше градинар.
— А… знаеше ли за парите?
— О, да. Ние много говорихме за тях. Той дори каза: „Като си помисли човек, че господин графът има в бюрото си толкова пари, че да направи всички ни богати!“
— Какъв човек е той?
Прислужникът срещу него отговори:
— Добро момче. От всичко разбира. Изглежда, че е бил богат… Но е голям гуляйджия.
Г-н Планта, който разглеждаше внимателно стената и градинската врата, каза:
— Достатъчно! Преди да продължим този разпит, добре е да установим престъплението, ако има такова, което още не е доказано. Нека този, който има ключ, да отвори вратата.
Камериерът отвори и всички влязоха в дворчето. Жандармите току-що бяха пристигнали. Кметът каза на техния началник да го последва и постави двама души при градинската врата, като им заповяда да не пускат никой да влиза или да излиза без негово разрешение. Камериерът отвори входната врата на къщата.