Фердинанд Липс
Конспирацията срещу златото (16) (Погледът на един частен швейцарски банкер зад кулисите на властта)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Gold-Verschwörung, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Издание:

Фердинанд Липс. Конспирацията срещу златото

 

Издателство „Дилок“, 2006 г.

ISBN: 9549994597

История

  1. — Добавяне

Глава VIII
Какво се случи с немското злато?

Но има и още един важен въпрос: Къде изобщо се намира немското злато? Според официалните статистики, със своите 446 тона (или 110,6 милиона унции) Германия притежава второто по големина златно съкровище в света (след САЩ). Когато Европейската банка започна да функционира, в рамките на тогавашните споразумения Бундесбанк трансферира 232 тона (24 милиона унции) от златото си към Европейския валутен институт.

Навсякъде по света централните банки са много сдържани, когато стане дума за резервите им и по правило информацията, която дават, е оскъдна. Бих определил това като странно поведение, защото в крайна сметка златото е собственост на народа, а не на служителите. За съжаление, и в Швейцария нещата не са по-различни. От дълго време вече американците премълчават каквато и да било информация. Постоянно се чуват гласове, които настояват за икономическа инспекция на американското злато. В крайна сметка все още никой не знае какво количество злато беше продадено от Джонсъновата администрация по време на Виетнамската война. На заинтересованите лица винаги се казва, че подобна счетоводна ревизия щяла да струва много скъпо. Така например почти 1700 тона злато (около 21% от общия златен резерв на САЩ), намиращи се в Американския монетен двор в Уест Поинт, Ню Йорк, бяха преименувани от „Gold Billion Reserve“ на „Custodial Gold“.[1] Промяната беше извършена без каквото и да било обяснение. Американският експерт по златото Джеймс Търк предполага, че става дума за германско злато. „Custodial Gold“, в превод на немски „тройханд-злато“, означава нещо като упълномощен ползвател на злато. Но тъй като „custodian“ в американската употреба означава и „пазач“ (но и настойник), а „to take into custody“ — „арестувам някого“, е добре да се запитаме какво точно се крие зад тази формулировка? През юни 2001 г. обозначението се смени още веднъж. Всичкото злато, складирано във форт Нокс, Уест Поинт и останалите депа, вместо „U.S. Gold Reserve“ или „Custodian Gold“ беше прекръстено на „Deep Storage Gold“ (в превод: дълбок златен запас). Възникват нови въпроси: дали в случая не става дума за все още недобито злато, намиращо се дълбоко в земните недра?… И ето че отново се върнахме на Гьоте и неговия Фауст, когато канцлерът казва на кайзера:

„Да знаят всички: този лист хартия

хиляди крони значи, тук се крие

като залог богатство неоткрито,

в земята императорска зарито.

Но щом го изкопаят в близки дни,

хартийките то в миг ще замени.“

Джеймс Търк обяснява комбината по следния начин:[2] Бундесбанк заема 1700 тона злато, т.е. половината от общия си резерв от 3400 тона. Останалите 1700 тона са изтъргувани с U.S. Exchange Stabilization Fund, а той, от своя страна, го дава в заем на булион банки и за целта обещава на Бундесбанк 1700 тона, които се намират в американската хазна в Уест Поинт, Ню Йорк. Крайният резултат: трезорите на Бундесбанк са празни!

При всички положения оскъдните данни за местоположението на немското злато за германците са всичко друго, но не и успокояващи. Докато пет години беше кореспондент на Financial Times, Дейвид Марш научи следното за Бундесбанк:

Бундесбанк е уникална измежду най-важните световни централни банки, притежаващи злато, защото във франкфуртските си трезори тя съхранява само една незначителна част от него — някакви си 80 тона, т.е. малко повече от 2% от златния си резерв. Остатъкът от него се намира в трезорите на други централни банки — Federal Reserve of New York, Bank of England и (естествено в много по-малки количества) във Френската банка.“[3]

И продължава:

„По време на студената война Бундесбанк смяташе за много по-сигурно да складира златото си в чужбина, вместо във Франкфурт, където лесно можеше да бъде пленено от съветските военни сили. Но когато Германия се обедини, щеше да е разбираемо, ако поне една част от златото беше репатрирано. Но много по-правдоподобно е да допуснем, че заради международната финансова дипломация то е останало там, където се е съхранявало преди.“

Оттогава естествено изтече много вода. През последните години Бундесбанк, както и Швейцарската национална банка, започнаха бизнес със заеми в злато. На едно писмено запитване на депутата Мартин Хофман (Берлин) парламентарният държавен секретар към Министерството на финансите д-р Барбара Хендрикс, също депутат от Бундестага, отговори (22 август 2002 г.), че Deutsche Bundesbank съхранявала голяма част от златния си резерв в свои трезори в страната. Що се отнася до заемите в злато, по думите й, инвестираното количество метал е малко (до 9% от общите наличности). Съгласно казаното, следва да приемем, че откакто излезе книгата на Дейвид Марш, голямата част от немското злато се е завърнало в родината си. Но точно тук започват недоразуменията, защото според Хендрикс „… от търговско-икономическа гледна точка е изгодно жълтият метал да се остави колкото е възможно по-дълго в търговските центрове, защото съхранението му там е по-евтино, отколкото транспортирането му до Германия и построяването на специални трезорни съоръжения.“[4] Отново ще похваля далновидността на бившия френски президент генерал Шарл де Гол. Той не смяташе, че подобно нещо изисква големи разходи, и до САЩ беше изпратен боен кораб, който върна френското злато в родината му.

Като цяло отговорът на Б. Хендрикс не е много задоволителен. Всичко, което е важно, е поверително и не може да се съобщи открито, като например отговорът на въпросите: „Къде се съхранява немското злато?“, „Колко от него се пази в САЩ?“, „Каква част се пази в Германия?“ Нищо странно няма във факта, че в Германия упорито се говори, че немското злато е в Уест Пойнт, САЩ, и трезорите на Бундесбанк във Франкфурт са празни. Но и данните за заемите в злато, дадени от Хендрикс, не са убедителни и то по следната причина. Американският финансов експерт Франк Венерозо, който като никой друг изследваше статистиките за златото, преценява, че между 10 000 и 16 000 тона метал са напуснали официалните трезори и са били заети или разменени. Това показва, че приблизително половината от златото на централните банки е дадено в заем.[5] Но тъй като се знае, че един голям притежател на злато — Франция — не заема злато (за най-голямото златно съкровище в света — на САЩ, не се знае нищо), данните на Хендрикс са много съмнителни.

Подобен отговор е не само недостатъчен, защото ако се замислим колко здраво работи германският народ, докато стигне до това златно богатство, обяснението е направо нахално и граничи с опекунство над народа от страна на държавата.

Когато след Втората световна война трезорите на Райха бяха съвсем празни, трябваше да се почне от нулата. Всичко стана възможно заради Федерална Република Германия, която през 60-те и 70-те години имаше огромен износ. В този период, когато жълтият метал беше на цени $35 и $42 за унция, германците натрупаха един от най-големите златни резерви в света. Но реално германските златни резерви трябва да бъдат отнесени най-вече към годините 1951–1958, когато половината от немския излишък в EZU (Европейски съюз за международни плащания) беше уравновесяван в злато от европейските им партньори. Бундесбанк никога не е трансферирала долари в злато. По политически причини тя дори изцяло изключваше САЩ. Заради обезценяването на долара и започналото от този момент поскъпване на златото (от $35 на $300), от гледна точка на времето би трябвало да определим това като груба грешка. Ограничителната политика се дължи най-вече на д-р Карл Блесинг, който беше президент от 1958 до 1969 г.

Бундесбанк успя да се раздели със златото си или какво остана от Бундесбанк?

В края на януари 2002 г. цената на жълтия метал постепенно започна да се повишава и от $280 за унция, на 8 февруари 2002 г. стана $308. Тогава Ернст Велтеке, президент на Националната банка, внезапно връхлетя с новината, че след 2004 г. (изтичането на Вашингтонското споразумение) Deutsche Bundesbank имала намерение да обърне част от златните си резерви в акции. Пазарът на злато изтръпна при подобни новини и цената на унцията моментално падна на $293. Същият номер беше изпълнен още два пъти — на 25 март 2002 г., отново след поскъпване на метала, когато имаше тенденция той да надскочи границата от $300, и след едно съобщение в печата от 11 април 2002 г. Този път обаче трикът на Велтеке не успя. Цената на златото почти не помръдна. Пример за още една манипулация, чиято изходна точка мнозина подозират: Велтеке покорно се е вслушал в съветниците си от Уолстрийт, защото вследствие на късите им позиции (т.е. някои търгуващи с благородни метали банки вземат назаем злато от централните банки и отново трябва да го върнат) всички имат интерес да изплатят златото обратно на възможно най-ниски цени. Но може би германските банки също имат подобни къси позиции. Затова не е странно, че хората започнаха да вярват в теориите за конспирации. Както се и очакваше, унищожителната критика се стовари върху Велтеке. Въпреки това Вим Дуизенберг, президент на Европейската централна банка, замаскира всичко, като обясни, че нямало нищо ненормално, ако от време на време банките купували и акции.

Емисионните банки купуват акции

Когато през 1997/98 г., по време на югоизточната криза, валутният институт на Хонг Конг (Hong Kong Monetary Authority), за да успокои кризисната ситуация, купуваше акции, цялата световна критика се изсипа върху страната. Този ход дори беше смятан за национализация. Но Хонг Конг имаше своите основания. Не само неговият долар беше силно застрашен, промените щяха да се отразят и на китайския юан — който, както е известно, е обвързан с американския долар — и то в най-неподходящия момент, с непредвидими последствия за целия регион. Ясно е, че по-късно акциите можеха да бъдат продадени на печалба.

Американците отидоха още по-далеч. На 25 и 26 януари 2002 г. във Federal Open Market Committee (FOMC) съвсем открито се дискутираше въпросът какви „спешни, неконвенционални мерки“ да се предприемат, ако лихвите не са достатъчни да се преодолее рецесията. През септември 2002 г. Японската централна банка съобщи, че има намерение да се снабди с акции директно от резервите на търговските банки, за да намали воларитета на пазара на акции и да заздрави стабилността на финансовата система. Neue Zürcher Zeitung с право отбеляза в броя си от 19 септември 2002 г., че тези толкова изненадващи мерки оставят отворен въпроса за независимостта на Японската централна банка.[6]

Години преди това италианската държавна банка, Banca d’Italia, се отдаде на странна търговия, като по съвета на носителя на Нобелова награда Робърт Мъртън инвестира $100 милиона в хедж-фонда LTCM (Long-Team Capital Management). Същата компания по-късно едва не предизвика срив в световната финансова система, ако не беше Алан Грийнспан, по чието нареждане това беше предотвратено от един банков консорциум. Като ответен ход за въпросната инвестиция същият Мъртън обеща на италианските финансисти парична помощ от Уолстрийт, за да се създаде пречка за конвергентните критерии за постъпване в Маастрихт.[7]

Емисионните банки са политически

В продължение на много години Deutsche Bundesbank и Schweizerische Nationalbank (SNB) бяха примерните момченца между централните банки. Но периодът на стабилност приключи. От 1997 г. SNB спекулира с резервите си, за да изкара пари от тях — и то колкото е възможно повече. В сравнение с миналото и Deutsche Bundesbank не прилича много на себе си. Въпреки че си спечели най-голяма репутация между европейските централни банки, тя никога не е била независима от управлението в Бон. Това показа опитът на Вилхелм Воке (от 1948 до 1957 г. президент на Bank deutscher Länder[8]) с Конрад Аденауер, както и на Карл Ото Пьол (президент на Бундесбанк от 1980 до 1991 г.) с Хелмут Кол, който по отношение на обединението на Германия, в противоречие на волята на Бундесбанк, наложи обменен курс на валутите, оказал се по-късно най-голямата грешка за Германия и световните финансови пазари. Може би някогашният президент на Райхсбанк Ялмар Шахт изрази това най-добре, когато на 18 март 1933 г., казвайки следното в едно радиопредаване:

„Невъзможно е да се ръководи централна банка, без да има хармония с политическите правителствени принципи.“

Естествено Бундесбанк няма какво толкова да заявява, защото днес властта притежава Европейската централна банка, а тя официално все още има достатъчно злато. Ако в бъдеще централните банки искат да се ангажират с борсите, човек наистина трябва да се попита дали тези институции мислят за своята ликвидност, напр. в случай на голяма финансова криза.

В крайна сметка централните банки са „кредитори от последна инстанция“, т.е. нещо като последно спасение, в случай че банковата система изпадне в криза. След това всичко зависи от състава на активите. Нека помислим дали днес е най-подходящият момент да се продава злато и да се купуват акции.[9] По времето на златния стандарт старата Райхсбанк имаше съвсем други принципи. В един обемен труд, озаглавен Речник на селското стопанство, том 2, стр. 301, от 1898 г., четем следното:

„Голяма част от инвестициите са опасни като резултати, тъй като по време на политически кризи те могат да бъдат продадени изцяло и единствено на загуба.“[10]

Какво всъщност искаше да каже Велтеке със странното си изказване?

Ернст Велтеке, президент на Deutsche Bundesbank, т.е. някой, за когото се предполага, че е консервативна личност, само за няколко седмици направи три изявления, според които Бундесбанк щяла да продава злато и да инвестира печалбата в акции. Германия е страна, в която родителите и прародителите на сегашното поколение са страдали от хиперинфлацията по време на Ваймарската република. Един хляб тогава е струвал повече от 1 милион райхсмарки, а в края на тази трагедия валутата е служела за тоалетна хартия. Германците с право имат дълбоко вроден страх от инфлация и от срив на валутната система. Затова имаха толкова злато — досега. Алиса в Страната на чудесата би казала: ще става все по-странно и по-странно.

Полет на фантазията?

Английският финансов експерт Алф Филд дава съвсем различна хипотеза, като добавя, че тя все пак е предположение:

„Защо германците изведнъж решиха да продадат част от златото си? Това, което направиха, е безсмислено — да намалят цената със съобщения в пресата. Ако имах 3500 тона злато, щях да имам интерес от възможно най-високата цена. По мое мнение Бундесбанк би разменила златото за акции само ако е поставена до стената.“

Нека предположим, че най-голямата германска банка или група германски банки дълги години са заемали злато от Бундесбанк (Бундесбанк дава заеми в злато само на германски банки) — да речем 1200 тона, т.е. около една трета от германските златни резерви и естествено повече, отколкото се заявява пред публиката. Срещу заема си Централната банка получава около 1%. Нека приемем, че банките продават това злато на пазара. 1200 тона са 42,2 милиона унции, които по средно $300 са $12,66 милиарда. Да допуснем, че банките не могат да се застраховат срещу промени в курса и затова искат да ликвидират транзакцията, но пък Бундесбанк си иска златото обратно. Какво да се прави? Едната от възможностите е продадените 1200 тона да се купят обратно. Но идеята не е много добра, защото пазарът на злато бавно, но сигурно се повишава. Освен това една толкова голяма покупка би изстреляла цената на метала в космоса. Ако тя скочи от $300 на $600 за унция, германските банки биха претърпели загуба от 12,6 милиарда. За някои от тях това е достатъчно, за да станат неплатежоспособни. Така или иначе е нужно решение и те се обаждат на Бундесбанк: „Уважаеми господа, много съжаляваме, но имате проблем.“ Онези сигурно са се сетили за вица, че ако някой изтегли от банката $1000 и не ги върне, проблемът е негов. Но ако изтегли $100 милиона и не ги върне, банката има проблем…

Проблемът на Бундесбанк наистина е сериозен. Тя излъга за количеството на заетото злато. А сега ще трябва да признае, че голяма част от него липсва. Това едва ли би се харесало на германците. Единственият изход за нея ще е, ако превърне транзакциите на заетите 1200 тона злато в реална продажба. Следващото неудобство обаче е, че банките нямат достатъчно пари в брой, за да платят на Бундесбанк $12 милиарда. Те са инвестирали парите си в акции, чието състояние, заради мечия пазар, никак не е розово. Ако решат да продават сега, пазарът тотално ще колабира.

Следователно Бундесбанк трябва да изпие горчивата чаша. Тя съзнава, че златото го няма, а длъжниците не могат да платят. Затова се решава на единствената й останала възможност и приема акции и облигация вместо злато. Най-естествената стъпка в тази ситуация: неколкократно оповестяване на новината, за да може публиката да се подготви за „продажбата“ на немското злато и замяната му с акции и облигации! Може би звучи фантастично, но все пак има зрънце истина. Нека оставим читателя да прецени.[11]

Вероятно теорията на г-н Филдс не е толкова невярна, ако си спомним, че заради сериозни манипулации на цената на златото на 7 декември 2000 г. (денят на нападението над Пърл Харбър) Реджиналд Хауи заведе дело срещу BIZ, шефа на Фед Алан Грийнспан, американския министър на финансите Лари Съмърс и група елитни банки, между които и германската Бундесбанк. Хауи твърдеше, че J. P. Morgan & Co. Inc., Chase Manhattan Corp., Citicorp Inc., Goldman Sachs Group Inc. и Deutsche Bank AG в продължение на години задушават с масивни продажби всяко покачване на метала на Нюйоркската стокова борса COMEX. Естествено обвинението беше отхвърлено от американския съдия Линдзи — но не поради липса на доказателства, а с отговора, че адвокат Хауи нямал пълномощия на прокурор.[12]

Хауи просто доказа как тези търговски банки въртят прекрасен бизнес със заетото от емисионните банки злато. Те го вземат срещу ниска лихва, обикновено 1%, след което веднага го продават и влагат печалбата във високолихвени ценни книжа. Този бизнес, наречен „Gold Carry Trade“, беше успешен години наред и те спечелиха милиарди. Но тъй като това означаваше силен натиск за златодобивните компании, акционерите им, страните производителки и потърпевшите, всички те преживяха трудни времена. Краят на тази „игра“ беше сложен от споразумението във Вашингтон през септември 1999 г., което ограничи продажбите и заемите. Междувременно търговските банки дължат на емисионните банки между 10 000 и 16 000 тона злато, което трябва да изплатят и то без това да предизвика покачване на курса.

Буба[13] бай-бай

Във водеща статия с това заглавие от 17 декември 1997 г. Financial Times описва успеха на Deutsche Bundesbank:

„През годините тя си спечели голямо доверие. Дори и половината от финансовите й намерения да се окажеха погрешни, отношението на публиката едва ли щеше да се промени. Погледнато ретроспективно, тя бе изключително успешна и тайната на успеха й е в историческото минало на Германия.“

 

Случаят Буба

Може би германците не би трябвало да съжаляват особено, ако разберат защо Бундесбанк днес, за разлика от миналото, не играе никаква съществена роля. Отговорът се крие в историята на Европа. Нека дадем думата на двама господа, занимавали се с темата повече от много други. В книгата си The Bundesbank: The Bank That Rules Europe Дейвид Марш казва следното:

„Въпреки че Бундесбанк седи на трона на европейските пари, нейните конкуренти искат да й отнемат лидерството. Важен мотив зад кампанията на Европейския икономически и валутен съюз (EWU) е желанието на останалите европейски държави — най-вече на Франция, да отслабят финансовото й надмощие. Ентусиазмът на Франция за обща европейска валута и единна европейска централна банка се дължи на желанието да ограничи германската банка и в крайна сметка да я ликвидира.[14]

… Европейският валутен съюз изпълнява желанието на Италия и Франция да прекърши крилата на германците.[15]

… До последния момент Бундесбанк не разбра, че французите и италианците са готови на всякаква цена да отслабят германската марка. (В случая те дори се съгласиха да структурират EZB по модела на Буба.)“[16]

Бърнард Конъли казва:[17]

„Водещи френски социалисти, между тях и бивши премиери, бяха на мнение, че договорите от Маастрихт биха помогнали за победата над «старите демони» в характера на германците.[18]

… За френския елит парите не са средство за функциониране на икономиката, а средство за власт. Затова за решаващия изход в тази европейска война на валутите беше важно да се обезвреди Бундесбанк. За целта Германия беше подмамена към политически съюз, въпреки че тя изобщо нямаше намерение да «дава».[19]

Бундесбанк не направи никакви усилия да разясни на немската публика какво означава EWU. Тъй като на критиката за европейския интеграционен процес не се гледаше с добро око, банката не пророни нито дума. Вместо да обясни ситуацията — а именно, че става дума за унищожаването на германската марка, Бундесбанк се концентрира върху условията, които по нейно мнение са важни за EWU, защото новият валутен ред за останалата част от Европа означаваше удължаване на режима на германската марка.[20]

… Някогашният президент на Бундесбанк Карл-Ото Пьол по-късно каза в едно интервю, че ако хората бяха разбрали какво всъщност означава EWU — че не Бундесбанк, а някаква друга институция ще взема финансовите решения — биха оказали сериозна съпротива.“[21]

Европейската централна банка и отношението към златото в бъдеще

На практика Европейската централна банка беше създадена при съвсем други условия, в период, когато информацията беше много необходима. За да бъдат оправдани новите реалности, тя ще има нужда от много фантазия, ако иска да постигне престижа, на който преди се радваше Бундесбанк. Но само фантазията няма да е достатъчна.

На 30 юли 1997 г. Юрген Йеске писа във Frankfurter Allgemeine:

„Ако Европейската централна банка иска да бъде успешна колкото Deutsche Bundesbank, преди всичко трябва да изпитва същия респект към валутата, който се споделя от политиката.“[22]

Германският гражданин

През последното столетие Германия изгуби валутата си два пъти. Сега тя загуби и Бундесбанк, и германската марка. При това не се знае дали голяма част от немското валутно злато не липсва съвсем. Тъй като безумията на правителствата нямат граници, на разумния гражданин не му остава друго освен да вземе съдбата си в свои ръце и да създаде свои собствени златни резерви, докато металът е толкова евтин.

Бележки

[1] Виж в Интернет на адрес http://207.87.26.43/gold/00–09.htm.

[2] В Интернет на адрес www.fgmr.com.

[3] Marsh, David. The Bundesbank: The Bank That Rules Europe, London, William Heinemann Ltd, 1992, S. 61/62.

[4] Писмо на г-жа д-р Б. Хендрикс, парламентарна държавна секретарка към Министерство на финансите, Берлин, 22 август 2002 г.

[5] „Gold Derivatives, Gold Lending, Official Management of the Gold Price and the Current State of the Gold Market“ by Frank Veneroso & Declan Costelloe, Пети международен симпозиум по златото, Лима, Перу, 17 май 2002 г.

[6] Виж статията в Neue Zürcher Zeitung от 19 септември 2002, С. 21.

[7] Dunbar, Nicolas, Inventing Money — The Story of Long-Term Capital Management and the Legends behind it, Chichester, England, John Wiley & Sons Ltd., 2001.

[8] Основана на 1 март 1948 г., предшественик на централната Бундесбанк — бел.прев.

[9] „Qu’est devenue la Bundesbank?“, La chronique de Paul Fabra, Les Echos, Paris, 5/6 април 2002 г., S. 49.

[10] Elster, Ludwig, Wörterbuch der Volkswirtschaft in zwei Bänden, Jena, Verlag von Gustav Fischer, 1898.

[11] В Интернет на адрес www.lemetropolcafe.com, от 15 април 2002 г. ([email protected]).

[12] Виж също и статията „Конспирация в мъжкия клуб“, Der Spiegel, 8 януари 2001, S. 78/79.

[13] Съкращение от Bundesbank — бел.прев.

[14] Marsh, David. The Bundesbank: The Bank That Rules Europe, London, William Heinemann Ltd, 1992, S. 15.

[15] Пак там, S. 261.

[16] Пак там, S. 247.

[17] Bernard Connolly. The Rotten Heart of Europe — The Dirty War for Europe’s Money, Faber Limited, London, 1995.

[18] Пак там, S. 147.

[19] Пак там, S. 4.

[20] Bernard Connolly. The Rotten Heart of Europe — The Dirty War for Europe’s Money, Faber Limited, London, 1995.

[21] Пак там, S. 117.

[22] „Der Weg zur Bundesbank — 40 Jahre Bundesbankgesetz“, Jürgen Jeske, Frankfurter Allgemeine, 30 юли 1997 г.