Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (10)

Девета глава

Ниският, но добре сложен човек погледна останалите, които седяха около малката кръгла маса, а след това се отпусна в плюшеното си кресло и се усмихна.

— Е, господа — каза той. — Всички сте вече тук и можем да започваме.

Отначало никой не показа признаци на ентусиазъм и това накара Нютън Андерсън да се намръщи. Всъщност всички изглеждаха напълно отегчени, а дали лицата им не издаваха и известен гняв?

По дяволите, беше се надявал, че няма да има проблеми с тези хора! Сам ги бе открил и знаеше, че и тримата са заможни, влиятелни и интелигентни. И най-важното, бяха решителни и упорити и щяха да се справят с всичко. Или поне той смяташе така. В момента изглеждаха така, сякаш бяха стъпили с единия крак в гроба, а с другия — върху динена кора. Дявол да го вземе!

Може би тяхното унило настроение се дължеше на това, че бе свикал съвещанието в седем часа сутринта в събота в своя офис, който се намираше високо над град Атланта. Но не искаше да чака повече. Беше станал в четири и половина, беше пробягал ежедневните си седем-осем километра и след това се бе отправил към офиса, обзет от нетърпение най-сетне да уреди този въпрос. Освен това, бе оставил в леглото си една „дама“ и не искаше да я кара да го чака дълго. Само мисълта за нещата, които бе направила и щеше да продължи да прави с тялото му, го накара да кръстоса краката си.

Това движение сякаш подтикна останалите да се събудят.

— За бога, Нютън, защо ни извика толкова рано?

— Е, Едуин, недей да се ядосваш — каза Нютън, но си помисли, че все едно му бе казал да спре да диша. Най-големият недостатък на този банкер бе избухливостта му. Но все пак Едуин Миншоу бе червив с пари и той не биваше да се отказва от неговото съдействие само заради този недостатък.

— Да, и аз бих искал да знам — намеси се Бартън Енгълс, който през цялото време се държеше за десния джоб на сакото, където имаше кутия цигари.

Нютън потрепери при мисълта каква ли миризма се разнасяше из неговия офис, щом бе такъв заклет пушач. Дори и да беше воняща дупка, неговата фирма бе едно от най-престижните архитектурни сдружения в Атланта.

— Позволи ми да запаля една цигара, за бога! — Енгълс изрече това, почти хленчейки. — По дяволите, по това време имам нужда от кофеин!

— Стига с този кофеин, Енгълс — каза Уинстън Тейлър, последният от тримата. Той притежаваше строителни компании в целия свят.

Нютън се усмихна на своите избраници; те щяха да го направят богат колкото тях самите и в същото време да му помогнат да постигне още една своя цел.

— Пристрастен си към тези проклети неща и не искаш да си го признаеш — добави Тейлър. — Ей там има кафе, иди да си налееш, а за цигарата забрави.

Енгълс погледна приятеля си с недоумение, но все пак стана и тръгна към кафеварката.

Щом архитектът седна отново на мястото си, Нютън се облегна на масата и тъкмо щеше да заговори, когато Едуин Миншоу размаха ръка пред лицето си.

— За бога, Нют, да не би да се къпеш в този твой проклет одеколон? По дяволите, предпочитам миризмата от цигарите на Енгълс!

Всички се засмяха, освен Нютън. Той усети, че се изчервява и се усмихна снизходително.

— Какво да ви кажа, момчета. След последното духане Шерил настоя да ме намаже целия с парфюма си.

— Дявол да те вземе! — каза Тейлър с отвращение.

— Ти си мръсник, Нютън — добави Енгълс. — Но съм съгласен с Миншоу — отсега нататък не прекалявай с помадите.

Този път Нютън се усмихна фалшиво.

— Е, добре, позабавлявахте се. А сега да се залавяме за работа.

— Целите сме в слух — каза Тейлър. — Твоята глава роди това нещо, ти си първи.

— Мисля, че имаме добри шансове да получим земята.

— Кажи ми пак къде беше този терен — каза Миншоу.

— В Шарлътсвил, Вирджиния.

— И все още ли смяташ, че това е най-доброто място за нашия проект?

— Без съмнение — отвърна уверено Нютън. — Олбърмейл е област, която се разраства изключително бързо. Както повечето от вас знаят, тя е известна не само с университета, а привлича и все повече туристи с красотата си. Както виждате, това е истинска златна мина — той се захили: — Не търсете скрит смисъл в думите ми — всички се засмяха.

— Не търсим — каза най-сетне Енгълс и отново сложи ръка на джоба си.

— Защо просто не я купиш? — попита Тейлър. — Имаме ти доверие, иначе не бихме дошли тук по никое време.

— Не е толкова просто — каза Нют и се намръщи.

— Защо? За бога, парите не са никакъв проблем! Ако не стигнат, всяка банка би ни отпуснала заем.

Нют поглади гладко обръснатата си брадичка.

— Има и други кандидати за това парче земя.

— Просто ги изтикай, като предложиш по-голяма сума.

— Не е толкова просто — повтори Нютън, залюля се на стона и погледна всеки от тримата. — Всъщност причината, поради която свиках това съвещание, беше да ви накарам да ускорите това, което вече съм започнал.

Всички наостриха уши.

— Другият кандидат е едно местно сдружение. То иска терена за малка болница само за жени, които не могат да имат деца. Точно до него има клиника, която ще бъде свързана с болницата.

— Ако земята е толкова ценна, колкото твърдиш, ще е престъпление да бъде изхабена за друга болница. Всъщност последното нещо, от което се нуждае този град, е още една болница. И без това в университетската се раждат прекалено много бебета.

— Точно така разсъждавах и аз — каза Нют. — Именно затова съставих план, по който вече действам.

— Посвети ни тогава — казаха тримата в един глас.

— Опитвам се да обърна нещата в наша полза. Първата стъпка, която предприех, е срещу Янси Грейнджър, доктора, който е инициатор на начинанието. Той се кани да става шеф на болницата. Направих опит да го компрометирам.

— Необходимо ли е? — попита Енгълс.

— Налага се. Справих се с домашната си работа. Идеята принадлежи на Грейнджър. Без него и без доверието, което всички имат в неговите способности, няма да има нужда от нова болница.

— И какво точно си направил?

Нют им се усмихна самодоволно.

— Срещу доктор Янси Грейнджър е повдигнато официално обвинение в лекарска небрежност заради смъртта на едно новородено — усмихна се по-широко. — А жената, която подаде обвинението, е една кучка с късмет, главно защото всичко й бе напълно компенсирано.

— А, значи обвинението е скалъпено — каза Миншоу и потърка тъмната си набола брада. — Но има ли шансове да спечели? Знаеш колко е трудно да накараш лекарите да си правят мръсни номера един на друг.

— Няма нужда някой друг лекар да застава срещу нещо. Възможността да окаляме Грейнджър ни падна направо от небето. Видели са го в нощта на спешната операция с питие в ръка.

Последваха няколко мига мълчание.

— Значи искаш да кажеш, че е бил пиян? — попита Енгълс.

— Това няма значение — каза Нют с по-мрачно изражение. — Имаме двама свидетели, които биха потвърдили, че питието е съдържало алкохол. Е, сега виждате, че наистина сме притиснали Грейнджър до стената.

Тейлър изгледа Нют някак странно.

— За бога, говориш с такова злорадство, сякаш имаш нещо лично против този тип.

— Само бизнес, приятелю, само бизнес.

Имаше и нещо друго, освен бизнеса. Но не беше длъжен да споделя личните си мотиви. Все пак трябваше да внимава: или бяха по-проницателни, отколкото бе очаквал, или сам се бе издал. Ако беше така, не би допуснал това да се случи отново.

Но щеше да му бъде трудно да прикрие вълнението си. Не можеше да повярва, че е имал такъв късмет. Понякога се случват дори по-странни неща, отколкото човек може да си представи.

Изведнъж Нютън мислено се пренесе няколко години назад, когато първата му жена искаше да има дете. Беше чула за Грейнджър още преди да стане известен и бе настояла да се прегледа при него. Накрая се бе оказало, че той, Нют, е стерилен.

Още в деня, в който Янси Грейнджър бе нахълтал в офиса му и му беше съобщил това, той го намрази и се закле никой, подложил Нютън Андерсън на подобно унижение, да не се отърве безнаказано.

Сега имаше възможност да даде на този кучи син да разбере и щеше да се възползва от нея. Освен това, когато успее да осъществи тази сделка, щеше да има повече пари, отколкото нито той, нито любовниците му биха могли да изхарчат.

— Нют?

Той зарови пръсти в пепеляворусата си коса и поклати глава.

— Извинете. Стратегията, която предлагам, е да съсипем репутацията на Грейнджър много преди делото да стигне до съда. По този начин със сигурност ще получим земята.

— С други думи, ако репутацията на Грейнджър бъде окаляна, тогава гражданите не биха развързали кесиите си с такава готовност — Уинстън замълча за миг и се замисли. — Това ми харесва.

— Добре — каза Нютън с усмивка. — Има и още нещо, което може да ни бъде от полза. Собственикът на земята не обича скандалите; той е един задръстен пазител на традициите.

— Което значи, че и той ще обърне гръб на добрия доктор — заключи Енгълс.

Нют кимна.

— И нещо още по-интересно. Жената, на която платихме, се обади и каза, че я посетила някаква журналистка, която пишела статия за Янси Грейнджър.

Миншоу се засмя:

— Успяла ли е да й наприказва своите измислици?

— Не, не се е наложило. Явно журналистката е знаела за това и е отишла само за да го чуе от нейната уста.

— Това не ми звучи зле — каза Енгълс.

— На мен също — намеси се Уинстън. — Имаш нашата благословия, Нют. Така че, дръж се! Няма нищо на света, което да ни харесва повече от оспорваната борба — той се усмихна. — За всемогъщия долар, разбира се.

— Радвам се да го чуя — каза Нют, — понеже по всяка вероятност ще се случи точно това. Но аз възнамерявам да я спечеля, господа. Няма съмнение, тази земя ще бъде наша.

 

 

Дейна се прозина и отпи още една глътка кафе. Тази сутрин й бе трудно да се събуди. Все пак беше неделя и би могла да си позволи мотаенето. Не, не би могла. Трябваше да разпита още хора за Янси Грейнджър, но подозираше, че на жителите на малкия град няма да им бъде приятно да нарушат спокойствието им, особено в празничния ден.

Освен това бе обещала на Руни да прекарат заедно следобеда и вечерята. Няколко пъти бе вдигала слушалката, за да му откаже, но не успя да събере достатъчно кураж. Искрено го харесваше и й се искаше и той да изпитва към нея само това.

Дейна взе броя на „Уошингтън Пост“. Остави чашата си, прегледа заглавията и се спря на светската хроника — нещо, което четеше с удоволствие, въпреки че не искаше да си признае.

Първото заглавие от колоната привлече вниманието й.

„Ще има ли нов човек в Конгреса?

Носи се слух, че говорителят на Конгреса, Клейтън Крауфорд, и младата му чаровна съпруга Глория се опитват да си направят бебе. И понеже това не ставало, тя решила да се консултира с известен акушер-гинеколог. Има ли нещо вярно в тези слухове, господин конгресмен?“

Ръката на Дейна сякаш замръзна върху страницата, а сърцето й започна да бие учестено. Янси Грейнджър! Сигурно той бе докторът, за когото ставаше дума. Но защо тя не бе узнала за това? По дяволите! Щом Нанси Симънс, авторката на светската хроника, е разбрала за жената на конгресмена, значи и тя би трябвало да знае. Всичко, свързано с Янси Грейнджър, е нейна работа.

Изведнъж Дейна се сети за телефонното обаждане, което Янси бе получил онази вечер. Не би могла да забрави израза на лицето му. Но тогава той бе тръгнал незабавно и беше казал, че го чака някаква особено важна личност. Тогава тя не се бе замислила за тези думи, особено след неловкото положение, в което бе изпаднала малко след това. Тази целувка бе изместила от съзнанието й всичко друго.

— По дяволите! — повтори тя, този път на глас. Не бе необходимо да търсиш доказателства, че наистина Янси е докторът на мисис Клейтън Крауфорд и да размишляваш какви последствия би имало това за него. Веднага й дойдоха наум няколко неща: пари, престиж, популярност, а и това несъмнено би го издигнало доста в очите на хората от Шарлътсвил.

Но ако усилията му се окажат напразни, нещата биха се обърнали срещу него. Би се превърнал в изкупителна жертва. Жената щеше да обвини него за това, че не може да зачене.

Каквото и да стане, би се получила интересна история. Тя щеше да се възползва от тази възможност, и то скоро.

Дейна реши, че вече се чувства толкова жизнена и заредена с енергия, че не може повече да стои в стаята си облече се и тръгна с колата из града. Щеше да хапне нещо набързо и в същото време да прегледа списъка с въпроси към Янси Грейнджър.

 

 

Мирисът на препечен хляб подразни приятно обонянието й още преди да влезе в любимото си кафене. Тъкмо когато се канеше да седне, случайно погледна към бара.

Единственият човек, който стоеше там, срещна погледа й.

— Здравей, Дейна. Отдавна не сме се виждали.

Дейна се хвана за облегалката на най-близкия стол, кръвта й сякаш изстина, а умът й заработи трескаво. Албърт Рамзи, един от най-ненавижданите журналисти на свободна практика, й се усмихваше така, сякаш е негова стара приятелка. Тя мразеше и него, и начина, по който действаше. Той не би се спрял пред нищо, за да се добере до някоя сензационна история. Пред нищо. Беше толкова дебелокожо същество, че дори да го набодат целия с игли, не би трепнал. Беше напълно безчувствен.

— Какво правиш тук, Рамзи? — попита тя студено.

Той сложи ръка на мускулестите си гърди, но не огромното му пъпчиво тяло я накара да потрепери, а лицето му. Или по-скоро презрението, което бе изписано на него — презрение към всичко и всички.

Един друг журналист бе описал Рамзи като човек, който винаги изглежда така, сякаш току-що е настъпил купчина тор. Дейна напълно споделяше това мнение.

— Ей, така ли се разговаря с приятел? — каза той.

— Ти не си ми никакъв приятел и никога не си бил.

— Ей, ей, сигурно си станала наопаки тази сутрин.

— Какво правиш тук? — повтори тя и го изгледа гневно.

— Доколкото ми е известно, в една свободна страна всеки има право да бъде там, където му харесва — отвърна той провлачено и подигравателно. — Освен това и аз бих могъл да ти задам същия въпрос.

— Стой далеч от мен, Рамзи.

Той се засмя:

— И аз бих ти казал същото. Но понеже съм в доста добро настроение, ще ти отговоря. Тук съм по работа, скъпа.

Обзе я страх, понеже в съзнанието й изведнъж изплува споменът за статията от светската хроника. За нищо на света не би позволила на това копеле да напише голям материал за Янси Грейнджър преди нея. За нищо на света!

Сякаш прочел мислите й, Рамзи се засмя:

— Ей, сладурано, да не би някой току-що да ти е потопил гемиите?

Дейна прехапа устни.

— Иска ти се, Рамзи. Иска ти се.

Преди напълно да загуби самообладание и се впусне в словесен двубой с този червей, тя се обърна и излезе.