Иван Ефремов
Олгой-хорхой

По покана на правителството на Монголската народна република работих две лета на южната граница на Монголия, където изпълнявах геодезки задачи. На края оставаше да поставя и изчисля две-три астрономични точки в югозападния ъгъл на границата на Монголската република с Китай. Извършването на тази работа в трудно проходимите безводни пясъци беше сериозна задача. Подготовката на голям камилски керван изискваше много време. Освен това придвижването по този архаичен начин ми се виждаше нетърпимо бавно, особено след като бях свикнал да се прехвърлям от едно място на друго с автомобил. Моята вярна лекотоварна „газка“ дотогава ми бе служила добросъвестно, но да се завра с нея в тези толкова страшни пясъци беше просто невъзможно, разбира се. Друга подходяща кола нямах под ръка. Докато с представителя на Монголския научен комитет си блъскахме главата как да излезем от положението, в Уланбатър пристигна голяма научна съветска експедиция. Нейните новички, превъзходно оборудвани камиони, обути с някакви особени свръхгуми специално за придвижване по пясъци, плениха цялото население на Уланбатър. Моят шофьор Гриша, съвсем млад, влюбчив, но способен механик, любител на далечните пътувания, вече неведнъж бе тичал до гаража на експедицията, където със завист бе разглеждал невижданата новост. Именно той ми подсказа идеята, след чието осъществяване с помощта на научния комитет нашият камион, по израза на Гриша, получи нови „крака“. Тези „крака“ представляваха съвсем малки колела, може би по-малки от спирачни барабани, върху които се поставяха гуми с извънмерна дебелина и силно издадени ръбове. Изпитанието на нашия камион със свръхгумите в пясъците показа наистина великолепната му всъдеходност. На мен, човек с голям опит по придвижването с кола в различни места без път, ми се стори буквално невероятна лекотата, с която камионът вървеше през най-рохкавия и дълбок пясък. Що се отнася до Гриша, той се кълнеше да премине със свръхгумите през цялата Черна Гоби от изток на запад, без да спира.

Освен гуми автомобилните специалисти от експедицията ни дадоха и различни инструкции, съвети, а също и множество добри пожелания. Скоро нашата къща на колела, като се сбогува с Уланбатър, изчезна в облак прах и се понесе към Цецерлег. В закритата с брезент като фургон каросерия стояха скъпоценните свръхгуми, гръмоляха бидоните за вода и резервният варел за бензин. Многобройните пътувания бяха изработили точно разписание за настаняването на хората и вещите. В кабината с шофьора седях аз пред специално вградена подвижна масичка за пикетажната книжка. Тук имаше малък морски компас, по който записвах курса, а по спидометъра — разстоянията, изминати от камиона. В каросерията, в предните ъгли, бяха разположени два големи сандъка с резервни части и гуми. Върху тях тържествено седяха помощникът ми — радист и изчислител, и водачът ни Дархин, изпълняващ и длъжността преводач, умен стар монголец, врял и кипял в живота. Той седеше на сандъка вляво, та като се наведе до прозорчето на кабината, да показва на Гриша посоката. Радистът, мой адаш, страстен ловец, с бинокъл и карабина, се ширеше на десния сандък, като същевременно пазеше теодолита и Хилдебрантовия универсал… Каросерията зад тях беше запълнена акуратно с навити постелки и завивки, палатка, съдове, продукти и други неща, необходими за път.

Пътят водеше към езерото Орок-нор и оттам към най-южната част на републиката, към Заалтайската Гоби, на около триста километра южно от езерото. Нашият камион пресече Хангайската планина и се измъкна на широкия автомобилен път. Тук, в селището Таца-хол, проверихме камиона в големия гараж и се запасихме с гориво за цялото пътуване, като по този начин се приготвихме за решителната схватка с неизвестните пясъчни пространства на Заалтайската Гоби. Бензин за обратния път трябваше да ни докарат в Орок-нор.

Всичко в това пътуване вървеше много добре. До Орок-нор ни се изпречиха няколко трудни пясъчни участъка, но с помощта на чудотворните свръхгуми ги преминахме без особени затруднения и привечер на третия ден видяхме озарената от червеникава светлина гладка повърхност на планината Ихе. Моторът бодро пръхтеше по нанагорнищата, сякаш се радваше на вечерната прохлада. Реших да се възползваме от хладната нощ и пътувахме при подскачащата светлина на фаровете почти до изгрев, когато от гребена на един глинест хълм забелязахме тъмната лента от гъсталаци по брега на Орок-нор. Водачът и Миша, които дремеха горе, слязоха от камиона. Намерихме място за лагер, събрахме дърва и цялата ни малка компания се разположи на плъстена черга до колата да пие чай и да обсъжда плана за по-нататъшните действия. Оттук започваше неизвестен маршрут и аз исках отначало да го огледам и да поставя астрономична точка, като проверя наблюденията на Владимирцев, които ми се струваха съмнителни. Шофьорът искаше да провери добре и да подготви камиона, Миша — да застреля дивеч, а старият Дархин — да поприказва с местните арати за пътя. Обявеното от мен спиране за едно денонощие беше прието с всеобщо одобрение.

След като определихме от коя страна и под какъв ъгъл камионът ще ни запази по-дълго от лъчите на утринното слънце, налягахме на широката черга до него. Влажният ветрец леко шумолеше в тръстиката и особеният аромат на някаква суха трева се смесваше с миризмата на напечения камион — комбинация от миризмите на бензин, гума и масло. Толкова приятно беше да протегнеш изморените си крака и легнал по гръб, да се вглеждаш в светлеещото небе! Бързо заспах, но още по-рано чух до себе си равномерното дишане на Гриша. Водачът и помощникът ми дълго си шепнеха нещо. Събудих се от жегата. Слънцето, отрязало по-голямата част от сянката, хвърляна от камиона, здравата беше напекло краката ми. Шофьорът, полугласно затананикал някаква песничка, се занимаваше с предните колела. Миша и водача ги нямаше. Станах, окъпах се в езерото, изпих приготвения за мен чай и се хванах да помагам на шофьора.

Изстрелите, които се разнасяха в далечината, свидетелствуваха, че Миша също не си губи времето напразно. Грижите ни около колата приключиха едва привечер. Миша донесе няколко патици — две от тях особено красиви, от някаква неизвестна за мен порода. Шофьорът се зае да сготви супа, а Миша опъна походната антена и извади радиостанцията, като я гласеше за нощното приемане на сигналите за времето. Скитах край лагера, избирайки площадка за наблюдение и забиване на стълб. Когато се приближих до камиона, видях, че обедът е вече готов. Водачът, който също се беше върнал, разказваше нещо на шофьора и Миша. При появата ми старецът млъкна, Гриша, широко и безгрижно усмихнат, ми каза:

— Дархин ни плаши, Михаил Илич, страшна работа! Казва, че утре ще се озовем право в устата на дявола!

— Какво има, Дархин? — попитах водача, като седнах до котлето, турено на постлания брезент.

Старият монголец погледна негодуващо шофьора и с мрачен вид промърмори за неразумността на Гриша и склонността му към смях.

— Гришка винаги хили, хич не разбира беда…

Веселият смях на младите хора, който се разнесе след това изявление, съвсем разсърди стареца. Успокоих Дархин и го заразпитвах за утрешния път. Оказа се, че е получил подробни сведения от местните монголци. Със суха пръчка Дархин начерта на пясъка няколко тънки линии, означаващи отделните планински масиви, на които се разпадаше тук Монголски Алтай. През широката долина, на запад от Ихе-Богдо, нашият път вървял право на юг по стара керванджийска пътека, през пясъчна равнина, към кладенеца Цаган-Тологой, до който според съобщението на Дархин имало петдесет километра. Оттам до планинската верига Ноин-Богдо пътят, по глинестите солени почви, на разстояние около двеста и петдесет километра, бил сравнително добър. След тези планини на запад се точела широка ивица от страшни пясъци, не по-малко от четиридесет километра от север на юг — пустинята Долон-Хали-Гоби, а отвъд нея, до самата граница с Китай се простирали пясъците на Джунгарска Гоби. Тези пясъци по думите на Дархин били съвсем безводни и безлюдни и сред местните монголци минавали за зловещо място, където било опасно да попаднеш. Също такава лоша слава се носела и за западния ъгъл на Долон-Хали-Гоби. Помъчих се да убедя стареца, че при бързоходността на нашия камион — той можа да се запознае с нея по време на пътуването — пясъците няма да бъдат опасни за нас. Пък и ние не се готвим да се бавим в тях. Само ще погледам звездите — и назад. Дархин мълком поклати глава и не каза нищо. Обаче не отказа да пътува с нас.

Нощта мина спокойно. Трудно и без желание станах преди изгрев, когато Дархин ме събуди. Моторът звънко зашумя в утринната тишина, разбуждайки дори и птиците. Свежата прохлада ме караше да потръпвам, но в кабината се стоплих и свалих стъклото. Камионът вървеше бързо и силно друсаше. Пейзажът не привличаше вниманието с нищо и аз скоро задрямах. Хубаво се дреме, ако подадеш лакътя на свитата си ръка през прозореца на кабината и туриш главата си на китката. Будех се при силните тласъци, поглеждах компаса и отново задрямвах, докато се наспах. Шофьорът спря камиона. Запуших и пропъдих последните остатъци от съня. Намирахме се в полите на планина. Слънцето вече печеше силно. Назъбените гуми се бяха сгорещили толкова, че беше невъзможно да ги пипнеш. Всички слязоха от камиона да се разтъпчат. Гриша, както винаги, оглеждаше своята „количка“ или „женичка“, както наричаше доблестния си камион. Дархин се взираше в стръмните червеникави склонове, от които се спускаха към степта дългите опашки на сипеите. Слънчевите лъчи падаха успоредно на линиите на планината и всяка вдлъбнатина в кафявите или карминеночервени склонове, всяка долинка или трап бяха пълни с гъсти сини сенки, които образуваха най-фантастични шарки.

Любувах се на тази странна красота и за пръв път разбрах откъде навярно води началото си синьочервената плетеница на монголските килими. Дархин показа далеч встрани, на запад, широката долина, която разрязваше планинската верига през средата, и когато насядахме по местата си, шофьорът обърна изстиналия вече камион надясно. Слънцето нажежаваше все по-силно капака и кабината, мощността на пренагретия мотор спадна и дори при малки изкачвания се налагаше да пълзим на първа скорост. Почти непрекъснатият рев на камиона действуваше потискащо на Гриша и аз неведнъж долавях укорителните му погледи, но не се издавах, понеже се надявах да стигнем до някаква вода, за да не изразходваме чудесната вода от езерото. Очакванията ми не бяха напразни: отляво се мярна стръмният склон на дълбока клисура, в която трябваше да се спуснем. Няколко минути по нанадолнището — и Гриша, доволно усмихнат, спря камиона на зелената трева. Под скалистия сипей според характера на местността би трябвало да има извор. Стръмните скали хвърляха благодатна сянка. Нейният синкав плащ ни скри от яростта на безпощадния цар на пустинята — слънцето, и ние се разположихме на чай в подножието на скалите.

Едва жегата започна „да отпуща“, и всички заспахме, за да съберем сили за нощното пътуване. Дълго спах и щом отворих очи, чух гръмогласния вик на шофьора:

— Михаил Илич, погледнете бързо! Страхувах се през цялото време, че няма да се събудите и да видите… Аз дори сънен се уплаших — нищо не може да се разбере. Наоколо буквално пожар!

Станах, без да разбирам нищо, и изведнъж се втрещих.

Околният пейзаж действително приличаше на невероятен сън. Отвесните стръмнини от червени скали отляво и отдясно аленееха като истински пламък от лъчите на залязващото слънце. Дълбока синя сянка се разливаше край подножието на планината и по дъното на клисурата, като изглаждаше дребните грапавини и придаваше на местността мрачен оттенък. А над всичко това се извисяваше плътна стена от ален огън, в която чудноватите форми, резултат от изветряването, образуваха сини дупки. От дупките се подаваха кули, тераси, арки и стълбища, също така ярко пламтящи — цял фантастичен град от пламък. Точно пред нас, в далечината, в клисурата, се събираха двете стени: лявата — огнена, дясната — черносиня. Зрелището беше толкова вълнуващо, че всички замръзнахме в неволно мълчание.

— Ха, де!… — Гриша пръв дойде на себе си. — Опитай се да разкажеш в Уланбатър за такова нещо — момичетата ще престанат да се разхождат с теб, ще рекат: „Така се е натаралянкал, че…“ Навлязохме в такива места, че и Дархин май ще излезе прав…

Монголецът изобщо не откликна при споменаването на името му. Седнал неподвижно на чергата, той не откъсваше очи от пламтящата клисура. Огнените багри гаснеха, като постепенно посиняваха. Отнякъде леко повя хладина. Беше време да тръгваме. Изпушихме по цигара, унищожихме по едно бурканче кондензирано мляко и покривът на кабината закри отново небето над мен. Пътят бягаше ли, бягаше под радиатора и калника на камиона. Фарът, обърнал към мен изпъкналия си тил с прешленест кабел, се втренчи внимателно напред, като потреперваше при силните тласъци. Преди да притъмнее, стигнахме до кладенеца Бор-Хисута, който представляваше заприщен с камъни извор горчива вода. Напред се мержелееха нови хълмове, чиито имена Дархин не знаеше.

Мръкна. Кръстосаните лъчи на фаровете се втурнаха пред камиона, като с полегатата си, плъзгаща се светлина увеличаваха всички малки грапавини на пътя. Мракът се сгъсти и чувството на откъснатост от целия свят стана още по-силно… Точно пред нас се издигаше и растеше тъмна маса с неопределени очертания, изглежда, някакви хълмове. Беше време да спрем, да си починем до изгрева. Край хълмовете можеше да има оврази — нощното пътуване тук беше рисковано. Скоро на почервеняващото небе се очертаха ясно заоблените върхове на хълмовете — хребетът Ноин-Богдо, значително по-нисък на това място. Лесно преодоляхме превала и спряхме при изхода на широката долина, за да сложим свръхгумите: навлизахме в Долон-Хали-Гоби. Пустинята разстилаше пред нас еднообразния си сивочервеникав килим. Далеч, в булото на мъглицата, едва се съзираше ивица от планина. Тъкмо тази планина, наричана едно време Койси-Кара, беше целта на пътешествието ми. Исках да поставя астрономична точка на ниската планинска верига, която разделяше двете пясъчни равнини на Джунгарската Гоби. Ако намерим там вода, бихме могли с помощта на свръхгумите да пресечем пясъците на Джунгарската Гоби примерно до границата с Китай и още веднъж да извършим наблюдения. Така или иначе, трябваше да бързаме. Вероятността да намерим вода в неизвестното за водача място беше малка, а да се отклоняваме встрани от маршрута нямаше да бъде безопасно поради неминуемия преразход на бензин. Тръгнахме, въпреки че над пясъците вече трептеше знойна мараня. Срещу нас прииждаха неспирно все нови и нови вълни от втвърденото душно пясъчно море. Жълтият цвят на пясъка понякога се сменяше с червеникав или сив; разноцветните оттенъци на слънчевата игра от време на време се носеха по склоновете на континенталните дюни. Понякога по гребените на дюните се поклащаха някакви сухи и корави треви — жалък изблик на живота, който не можеше да победи общото впечатление от мъртвата земя…

Ситният пясък проникваше навред, като се наслояваше на матова пудра по черната мушама на седалката, по широкия горен край на предното стъкло, по бележника ми, по стъклото на компаса. Пясъкът хрущеше в зъбите, драскаше възпалените лица, правеше кожата на ръцете грапава, покриваше всички предмети в каросерията. Когато спирахме, излизах от колата, изкачвах се на най-високите дюни и се стараех да видя с бинокъла границата на зловещите пясъци. Зад бледорозовата мъгла не се виждаше нищо. Пустинята изглеждаше безкрайна. Като гледах камиона спрял, изкривен на една страна, с разперени като крила врати, се мъчех да победя тревогата, която от време на време ме обземаше. Наистина, колкото и добри да са новите гуми, какво ли не можеше да стане с камиона. А в случай на сериозна, неотстранима на място повреда шансовете ни да се измъкнем от тази безлюдна местност бяха малко… Дали не тръгнах доста смело в дълбочината на пясъците, рискувайки живота на доверилите ми се хора? Такива мисли все по-често ме терзаеха в пясъците на Долон-Хали. Но аз вярвах в нашия камион. Успокоително ми действуваше и старият Дархин. Слабоподвижното му „будистко“ лице беше напълно спокойно. Младите ми спътници пък не се замисляха особено над възможните опасности.

Смущаваше ме това, че след петчасовото пътуване продължавахме да не виждаме никаква планина. На шестдесет и седмия километър пясъчните вълни започнаха да стават забележимо по-ниски и същевременно започна стръмнина. Разбрах каква е работата, когато след някакви си пет километра минавахме през малка глинеста тераса и Гриша веднага удари спирачките. Пясъците на Долон-Хали запълваха широка плоска котловина, от която, когато бяхме на дъното й, естествено, не можех да видя отдалечената планина. Обаче щом се изкачихме на края на котловината и се озовахме на равно като маса възвишение, обилно засипано с трошляк, планината неочаквано се появи право на юг, на петнадесетина километра от нас. Лъскавият трошляк, който покриваше цялото видимо пространство наоколо, имаше тъмношоколадов, на места почти черен цвят. Не може да се каже, че тази гола черна равнина правеше радостно впечатление. Но за нас излизането на равен и твърд път беше истинска радост. Дори невъзмутимият Дархин поглаждаше с пръсти рядката си брадичка и доволно се усмихваше. Свръхгумите отидоха на почивка в каросерията. След бавното пътуване през пясъците бързината, с която стигнахме до планината, изглеждаше необикновена. Известно време ни се наложи да се полутаме в подножието на планината в търсене на вода.

На залез слънце бяхме на южната страна, където открихме извор в дълбоката долинка, която се свързваше с голямата клисура. Сега бяхме осигурени с вода. Без да чакам чая, тръгнах с Миша към най-близкия връх, за да успея до мръкване да намеря удобна площадка за астрономична точка. Планината беше ниска, голите й върхове се издигаха на около триста метра височина. Планинската верига имаше своеобразните очертания на лунен сърп, отворен на юг, към пясъците на Джунгарската Гоби, а с изпъкналата си част — с по-стръмните склонове — обърнат на север. От южната страна на планинската дъга, между рогата на полумесеца се точеше като права линия стръмнина, която се спускаше към високите дюни на пясъчното море. Горе беше равно плато, обрасло с висока и корава трева. Конусовидни върхове с остри назъбени връхчета ограничаваха платото от трите страни. Изтерзаната от ветровете планина изглеждаше мрачна. Страшно чувство на обърканост ме обземаше, когато се вглеждах в безкрайните равнини на юг, изток и север. Само далеч на запад се мержелееха още някакви планински върхове, също ниски, безцветни и самотни като тези, от които гледах.

Вътре в полумесеца платото беше идеално за наблюдения, ето защо пренесохме на него радиостанцията и инструментите. Скоро тук се преместиха шофьорът и водачът, които донесоха завивките и храната. Далеч долу стоеше камионът ни, който оттук приличаше на сив бръмбар. Мъртвата тишина на безжизнената планина, нарушавана само от едва чутото шумолене на вятъра, неволно навяваше на всички ни замислено настроение. Моите спътници се разположиха на почивка върху чергата, само Миша бавно съединяваше контактите на сухите батерии. Приближих се до стръмнината и дълго гледах надолу, към пустинята. Скалите с издълбана от изветряването повърхност се издигаха над леко сребристия рядък пелин. Еднообразната далечина се губеше в червеникавата мъглица на залеза, зад мен диво и мрачно стърчаха прашните остри върхове. Безкрайна смъртна печал, неочакващо нищо безмълвие витаеше над този полуразрушен остров от върхове, които се разсипваха на пясък и се сливаха с безименните дюни на настъпващата пустиня. Вгледан в тази картина, аз си представих Централна Азия като огромна ивица древна, уморена да живее земя — земя на знойни безводни пустини, пресичащи повърхността на материка. Тук беше завършила битката между първичните космически сили и живота и само неподвижната материя на планинските скали още водеше мълчаливата си борба с разрушението… Неописуемата скръб на околността изпълни и моята душа.

Така размишлявах, когато потискащата тишина отстъпи внезапно на весели звуци на музика. Контрастът беше толкова неочакван и силен, че околният свят сякаш се разцепи и аз не съобразих, че радистът е налучкал вълната на някоя станция. И хората веднага се оживиха, заприказваха, разшетаха се за ядене и чай. Миша, доволен от направеното впечатление, дълго още държа обтегната невидимата нишка, свързваща захвърлените в пустинята изследователи с живия и топъл пулс на далечния човешки живот.

Нощта както винаги беше ясна. Тук, високо на платото, стана хладно. Мъглицата от нагрят въздух както обикновено не пречеше на наблюденията. Не спяхме само ние с Миша. Но сега вниманието ми отлетя на такава далечина, пред която всички земни ландшафти изглеждаха мигновена сянка — над мен бяха звездите. Към тях беше насочена тръбата на инструмента ми. Като ярко пламъче светеше звездата, хваната в кръста от нишки, сребристо блестеше лимбът^[1] в слабо осветеното прозорче на нониуса^[2]. Пред окулярите на водоравния и отвесния кръг бавно се сменяха чертичките на скалата, докато в радиослушалките се разнасяха ритмичните попресипнали сигнали на времето.

Вече два пъти повтарях наблюденията, като променях способите, понеже исках да получа абсолютно сигурно определение. Скоро никой няма да се изкачи тук да повтори и провери данните ми и картографите дълго време ще се опират на този ориентир, който вече има точно място на повърхността на земното кълбо… Най-после угасих лампичката и отидох да спя. Малкото колче остана до сутринта, означавайки точката, в която утре моите помощници ще забият и залеят с цимент железен кол с медна плочка. Натрупаната отгоре висока пирамида от камъни ще посочи отдалеч астрономичната точка в тази забравена местност. Наистина това е хубав спомен за мен и добър вид творческа работа за обща полза…

В чистия и прохладен въздух на платото, под ниските звезди се наспах добре и затова се събудих рано. Утринният вятър лъхаше студ. Всички вече бяха станали и се суетяха около поставянето на желязното стълбче. Протегнах се и реших да полежа още, като попуша и обмисля по-нататъшния ни път. Реших, ако пясъците на Джунгарската Гоби се окажат трудни за камиона ни, да не рискувам да гоня митичната линия на границата сред пустинните пясъци. Все пак, преди да завием назад, към зеления живот в района на Орок-нор, намислих да навлезем малко в пясъците, за да си съставя представа за тази пустиня. В далечината различих незначително възвишение. Тъкмо там исках да идем и да огледам с бинокъла пустинята по-нататък, на юг и към китайската граница.

С тихи стъпки до мен се приближи Дархин. Като видя, че не спя, седна до мен и попита:

— Как решил: пътуваме през Джунгарска Гоби?

— Не, реших да не пътуваме — отговорих. (Лицето на стареца трепна, тесните очи светнаха радостно.) — Само малко ще мръднем, ето там. — Надигнах се на лакът и посочих с ръка към далечния хълм. Зад този тъмен конус се простираше верига от още по-високи хълмове.

— Защо? — учуди се монголецът. — По-добре лошо място съвсем не пътуваме, назад добре пътуваме…

Побързах да стана от чергата и с това прекъснах мърморенето на стария водач. Слънцето още не беше напекло пясъка, когато вече навлизахме със свръхгумите право в глъбините на пустинята, като се насочвахме към групата хълмове. Шофьорът тананикаше весела песничка, заглушавана от воя на мотора. Друсането както винаги започна да ми действува, да ме унася и да ме приспива. Но дори през дрямката забелязах необикновения оттенък на пясъците в Джунгарската Гоби. Ярката светлина на вече силно припичащото слънце обагряше виолетово склоновете на дюните. Сенките в този час изчезваха и различната осветеност на пясъците се отразяваше само в по-големия или по-малък примес на червения тон. Този странен цвят подчертаваше още повече безжизнеността на пустинята.

Сигурно съм заспал за няколко минути, защото се събудих от мълчанието на мотора. Камионът стоеше върху дюна, забил предница в слегнатия рохкав скат, по който още се търкаляха надолу разтревожени песъчинки. Вдигнах дръжката, блъснах вратата на кабината, излязох на стъпалото и се огледах наоколо.

Напред и встрани се извисяваха гигантски дюни с невиждани размери. Лъжливата игра на слънцето и въздушните потоци ме беше накарала да ги взема за далечна планина. И сега не разбирах как съм могъл да сгреша. Само преди няколко минути бях готов да се закълна, че съвсем ясно видях група хълмове. Затъвайки в пясъците, аз се изкачих на една от големите дюни и заразглеждах пясъчното море на юг. Монголецът се присъедини към мен. В тъмните му очи играеха лукави искрици. Беше ясно, че по-нататъшното придвижване на юг няма смисъл — в далечината не се забелязваха никакви хълмове или планини. Дархин уверяваше, че монголците говорели за пясъци, които стигали чак до границата. Можеше да завиваме назад. Спътниците ми явно се зарадваха на това разпореждане. Безмълвните пясъци действуваха потискащо на всички. Звънката песен на мотора отново възтържествува над пясъчния покой. Камионът се наклони и както пълзеше по склона, обърна фаровете си обратно на север.

Затворих и прибрах бележника си, покрих компаса и се приготвих да продължа прекъснатата дрямка.

— Е, Михаил Илич, ако понатиснем хубавичко, сигурно и до Орок-нор ще стигнем или чак до пламтящите скали — каза Гриша, като показа блестящите си равни зъби.

Силно трополене отгоре ни накара да трепнем. Радистът чукаше по покрива на кабината. Наведен до прозореца, той се мъчеше да надвика шума на мотора. С дясната си ръка сочеше надясно.

— Какво става с тях? — с досада каза шофьорът, като намали скоростта, но изведнъж рязко удари спирачките и ми извика: — Гледайте по-бързо! Какво е това?…

Скочилият отгоре радист за миг затули прозорчето на кабината. С пушка в ръка той се хвърли към склона на голямата дюна. В пролуката между две дюни се виждаше ниска и плоска дюна. По повърхността й се движеше нещо живо. Макар че това движещо се същество беше много близо до нас, аз и шофьорът не можахме да го забележим веднага. То се движеше с някакви конвулсивни тласъци, като ту се прегъваше почти надве, ту бързо се изправяше. Понякога тласъците спираха и животното чисто и просто се търкаляше по пясъчния склон. След него се свличаше и пясъкът, но то успяваше да се измъкне от сипея.

— Какво е това чудо? Някакъв салам — прошепна в ухото ми шофьорът, сякаш се боеше да не подплаши невижданото същество.

Действително по животното не се забелязваха нито крака, нито дори уста или очи: вярно, последните можеха да бъдат незабележими от разстояние. Повече от всичко животното приличаше на парче дебел салам, дълго около метър. Двата края бяха заоблени и не можеше да се разбере къде е главата, къде е опашката. Големият и дебел червей, неизвестният жител на пустинята, се гърчеше по виолетовия пясък. Имаше нещо отвратително и едновременно безпомощно в непохватните му, бавни движения. Без да съм специалист по зоология, все пак веднага съобразих, че пред нас се намира съвсем неизвестно животно. При пътешествията си често се сблъсквах с най-различни представители на животинския свят на Монголия, но никога не бях чувал за нещо подобно.

— Ех, че мръсна гадина! — извика Гриша. — Отивам да я хвана, само ръкавиците си да сложа, че инак ми се гади! — И той скочи от кабината, като взе кожените си ръкавици от седалката. — Стой, стой! — викна на радиста, който се целеше от горната дюна. — Да го хванем живо! Нали виждаш, че едвам пълзи!

— Добре. А ето и другаря му — обади се Миша и внимателно постави пушката на гребена на дюната.

Наистина по пясъчния склон се търкаляше надолу втори също такъв салам, май че с по-големи размери. В този миг от каросерията се разнесе пронизителният крясък на Дархин. Старецът вероятно спеше дълбоко и едва сега го събудиха тичането и виковете. Монголецът високо крещеше нещо неразбираемо, нещо, което приличаше на „оой-оой“. Шофьорът вече се беше изкачил на дюната и заедно с радиста се втурна надолу. Младежите тичаха бързо. Всичко онова, което се случи по-нататък, трая една минута. Светкавично скочих от кабината с намерение да взема участие в улавянето на необикновените същества. Но едва мръднах от камиона и монголецът се търкулна като топка от каросерията на пясъка и вкопчи ръце в мен. Див страх обезобрази обикновено спокойното му лице.

— Викай момчета назад! По-бързо! Там — смърт! — задъхано каза той и отново закрещя с фалцет: — Оой-оой!…

Яките пръсти на Дархин едва не ми откъснаха ръкава.

По-скоро учуден, отколкото уплашен от непонятното поведение на стареца, викнах на шофьора и Миша да се връщат. Но те продължаваха да тичат към неизвестните животни, като или не ме чуха, или не искаха да ме чуят. Направих крачка към тях, но Дархин ме дръпна назад. Мъчех са да се отскубна от жилавите ръце на водача и същевременно следях животните. Моите помощници вече дотичаха при тях: радистът отпред, Гриша малко след него. Внезапно червеите се свиха на колело. В същия момент цветът им от жълт изведнъж потъмня, стана виолетовосин, а в краищата яркосин. Без вик, абсолютно неочаквано радистът падна по очи на пясъка и остана неподвижен. Чух възклицанието на шофьора, който през това време дотича при радиста, легнал на някакви си четири метра от червеите. Секунда — и Гриша също така странно се изви и падна на хълбок. Тялото му се превъртя, изтърколи се към подножието на дюната и се скри от погледа. Изтръгнах се от ръцете на водача и се затекох. Ала Дархин с бързината на юноша ме хвана за краката като с клещи и двамата се търколихме по мекия пясък. Борех се с монголеца, като се мъчех да се откъсна от ръцете му. Побеснял от яд, измъкнах револвера и го насочих към него. Сваленият предпазител щракна и чак тогава водачът ме пусна. Застанал на колене, старецът протягаше ръцете си към мен. Задъханите му гърди свиреха заедно с вика: „Смърт! Смърт!“ Изтичах на дюната, като продължавах да стискам револвера. Тайнствените червеи бяха изчезнали някъде. Неподвижните тела на другарите ми лежаха на пясъка, набразден от дирите на гнусните животни. Монголецът тичаше подире ми и щом видя, че червеите ги няма, се хвърли като мен към нашите спътници. Страшна мъка сви сърцето ми, когато се наведох и не можах да доловя у тях ни най-малки признаци на живот. Радистът лежеше с отметната назад глава. Очите му бяха полуотворени, лицето спокойно. При Гриша — обратно, лицето беше изкривено от гримасата на внезапна и ужасна болка. Лицата и на двамата бяха сини като от удушване.

Всичките ни усилия — разтриване, изкуствено дишане, дори направеният от Дархин опит да им пусне кръв — бяха безуспешни. Смъртта на другарите ни беше очевидна. Тя ни зашемети. Всички ние през дългия период, който прекарахме заедно, се бяхме сдружили и сродили. За мен смъртта на младите хора беше тежка загуба. Освен това ме измъчваше и съзнанието на собствена вина, че не прекратих безразсъдната им гонитба на неизвестните гадини. Объркан, почти без да мисля, стоях мълком, като оглеждах наоколо с напразната надежда да видя отново проклетите червеи и да изпразня пълнителя в тях. Старият водач, рухнал на пясъка, тихо хлипаше и аз едва сега разбрах колко трябваше да му бъда благодарен, задето ме бе спасил от смъртта…

Пренесохме двете тела и ги сложихме в каросерията на камиона, понеже сърце не ни даваше да ги оставим в страшните виолетови пясъци. Може би някъде дълбоко в нас се таеше малка надежда, че това все още не е смърт и нашите другари, зашеметени от незнайна сила, изведнъж ще се свестят. С водача не разменяхме нито дума. Очите на монголеца тревожно ме следяха, докато не се качих на мястото на Гриша и не запалих мотора. Като включих на скорост, хвърлих последен поглед на това по нищо неразличаващо се от цялата пустиня място, където изгубих половината от отряда си. Колко леко и весело ми беше преди час и колко самотен се чувствувах сега! Камионът потегли. Унилото бучене на зъбното колело за първа скорост ми се струваше непоносимо. Дархин, седнал в кабината, гледаше как боравя с камиона и като се увери в умението ми, малко се поободри.

През този ден стигнахме само до мястото на снощния лагер и там, близо до астрономичната точка, погребахме другарите си под висока купчина камъни. Разлагането вече беше засегнало телата им и бе убило последната надежда за „възкресение“.

Аз и сега не мога да си мисля спокойно за мълчаливата нощ в мрачната планина. Едва дочакал изгрева, подкарах камиона по черния камънак с възможно най-голяма скорост. Колкото повече се отдалечавахме от страшната Джунгарска Гоби, толкова по-спокойно се чувствувах. Пресичането на пясъците на Долон-Хали-Гоби — трудна работа за неопитен шофьор — отне цялото ми внимание и донякъде пропъди скръбните мисли за гибелта на другарите.

По време на почивката при пламтящите скали сърдечно благодарих на монголеца. Дархин беше трогнат. Той се усмихна и каза:

— Аз викал „смърт“ — ти пак тичал. Тогаз аз хващал теб: началник загива — всички загива. А ти без малко не стрелял в мен!…

— Тичах да спася Гриша и Миша — казах, — не мислех за себе си.

Цялото обяснение, което можах да получа от водача, пък и от всички други познавачи на Монголия, се състоеше в това, че според твърде древни монголски поверия в най-безлюдните и безжизнени пустини се среща животно, наричано „олгой-хорхой“. Именно това име в припрените викове на Дархин ми се беше сторило като повторение на „оой-оой“. Олгой-хорхой не е попадал в ръцете на нито един изследовател, отчасти защото живее в безводните пясъци, отчасти поради страха, който монголците изпитват от него. Този страх, както се убедих сам, е напълно основателен: животното убива от разстояние, и то мигновено. Каква е тази тайнствена сила, която „олгой-хорхой“ притежава, не се наемам да съдя. Може би това е електрически заряд с огромна мощност или отрова, изпускана от животното — не зная…

Науката тепърва ще си каже думата за това страшно животно, след като на по късметлии изследователи от мен им проработи щастието да го срещнат.