Иван Ефремов
Белият Рог

В бледото и знойно небе бавно кръжеше лешояд. Летеше на голяма височина без никакви усилия, като дори не помръдваше широко разперените си криле.

Усолцев следеше със завист как лешоядът ту леко набира височина и почти изчезва в ослепяващата жарка синева, ту изведнъж се спуска на стотици метри надолу.

Спомни си за необикновеното зрение на лешоядите. И сега, както си личи, лешоядът оглежда дали няма някъде мърша. Усолцев неволно изтръпна: преживяната смъртна тревога още не беше изчезнала. Разумът се успокои, но всеки мускул, всеки нерв сляпо помнеха преживяната опасност и се свиваха от страх. Да, този лешояд вече можеше да седи на трупа му, като разкъсва с извития си клюн обезобразеното му, разбито тяло…

Засипаната с отломки от разрушаващите се голи скали долина беше нажежена като пещ. Нито вода, нито дръвче, нито трева — само камънак, ситен и остър долу, който стръмно се издигаше като зловеща грамада нагоре. Разцепени от пукнатини канари, безпощадно изгаряни от слънцето…

Усолцев стана от камъка, върху който седеше, и тръгна по скрибуцащия под краката му трошляк, като усещаше противна слабост в коленете. Недалеч, в сянката на една надвесена скала, стоеше конят. Червеникавият кашгарски раванлия наостри уши и поздрави стопаните си с тихо и кратко цвилене. Усолцев отвърза юздата, ласкаво потупа коня по врата и се метна на седлото.

Долината бързо се разкри пред него: раванлията излезе на простор. Широкото няколко километра равно стъпало на предпланината се спускаше стръмно в безкрайната степ, забулена от пелената на праха и полетелите на кълба струи на напечения въздух.

Там далеч, зад сивожълтата ивица на хоризонта, се простираше долината на река Или. Голямата бързоходна река носеше от Китай кафената си вода сред гъсталак от бодлива джида и цъфнала перуника. Тук, в това степно царство на покоя, нямаше вода. Вятърът, сух и горещ, шумолеше в тънките стъбла на чия^[1].

Усолцев спря раванлията, надигна се на стремената и се огледа назад. Плътно до равната тераса се издигаше стръмна сивокафява стена, набраздена от къси сухи долини, които разделяха гребена й на ред неравни остри зъбери. По средата, като главна кула на крепостната стена, се издаваше отделно отвесно възвишение. Неговата набраздена, изпъкнала гръд беше изложена за знойните ветрове на широката степ, а на самия връх стърчеше съвършено бял зъбер, леко изкривен и нащърбен. Той рязко се открояваше на фона на тъмните скали. Възвишението беше значително по-високо от другите и острият му бял връх приличаше на високо вдигнат към небето гигантски рог.

Измъчван от срам, Усолцев дълго гледа непристъпната планина. Той, геологът, изследователят, отстъпи, разтреперан от страх, точно в момента, когато, както изглеждаше, беше близо до успеха. И това стори той, за когото говореха като за неуморим и упорит изследовател на Тян-Шан! Колко е добре, че тръгна сам, без помощници! Никой не стана свидетел на страха му. Усолцев неволно се огледа наоколо, ала знойният простор беше безлюден — само широките вълни на вятъра се носеха по обраслата с чий степ и над губещата се на изток планинска верига висеше неподвижно светлолилава мараня.

Раванлията нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.

— Е, Алчо, време е да се прибираме — тихо каза геологът на коня.

Конят, сякаш разбрал, изви шия и препусна покрай стъпалото. Малките остри копита чаткаха по твърдата почва. Бързата езда успокояваше душевния смут на геолога.

От стръмното нанадолнище Усолцев видя лагера на своята експедиция. На брега на малък ручей, под съмнителната защита на филигранните сребристи вейки на джидовия гъсталак, бяха опънати две палатки и се издигаше едва забележимо стълбче дим. По-нататък, почти на границата на степта, се извисяваше огромен полски бряст, сякаш обременен от тежестта на гъстия си листак. Под него се мяркаше още една висока палатка. Усолцев я погледна и се обърна с привично усещане за тъга.

— Арслан, момчетата не се ли върнаха вече?

Староликият работник уйгур, който бъркаше пилаф в голям казан, изтича до коня.

— Сам ще го разседлая, току виж, ти загорял пилафът… Няма да ям, горещо ми е…

Тесните тъмни очи на уйгура внимателно изгледаха Усолцев.

— Сигурно пак Ак-Мюнгуз^[2] ходил?

— Не… — Усолцев мъничко се изчерви. — Натам, ама настрани.

— Старците казват — Ак-Мюнгуз дори орел не каца: остър като шемшир^[3] — добави уйгурът.

Без да отговори, Усолцев се съблече и тръгна към ручейчето. Студената прозрачна вода се разбиваше в острите камъни и отдалеч приличаше на лента от измачкано бяло кадифе. Звънкото напевно ромолене беше пълно с разтуха след мъртвите, нажежени долини и воя на вятъра.

Усолцев, освежен от измиването, полегна в сянката под чадъра, запуши и потъна в мрачни мисли…

Съзнанието от поражението отравяше почивката, вярата в собствените му сили беше разклатена. Той се опитваше да успокои съвестта си с размисъл за признатата недостъпност на Белия Рог, но това не му се удаде. Дълбоко засегнат от неуспеха си, неволно посегна към онази, която от дълго време му беше неизменен приятел, но само… в мечтите.

Днешният неуспех пречупи волята му. Въпреки отдавна взетото решение Усолцев стана и бавно тръгна към високата палатка под бряста. Спомни си скорошния разговор.

„Каква полза да говорим за това? — каза тя. — Всичко отдавна е скрито дълбоко, покрито с прах…“ „С прах ли?“ — гневно попита Усолцев и без да каже нищо, си отиде, за да не се завърне повече. Това беше преди две години, а сега работата неочаквано ги събра отново заедно: тя ръководеше шлиховата група^[4], проверяваща района, който той скицираше. Вече две седмици палатките на двете групи бяха наблизо. Но тя бе все така далечна и недостижима за него като… Белия Рог.

И ето че той, който избягваше излишните срещи и разменяше с нея само необходимите думи, върви към палатката й. Още едно поражение, още една проява на слабост…

Е, все едно!…

На сандъче пред палатката седеше и шиеше пълна девойка с кръгли очила. Тя дружелюбно поздрави Усолцев.

— Вера Борисовна в палатката ли е? — попита геологът.

— Да, чете непрекъснато цял ден.

— Влезте, Олег Сергеевич — разнесе се мек, малко насмешлив глас от палатката. — Познах ви по походката.

— По походката? — повтори Усолцев, като отметна платнището на входа. — Какво особено намерихте в нея?

— И тя е начумерена като вас!

Усолцев пламна, но се сдържа и внимателно погледна строгите очи със златни искрици.

— Случило ли се е нещо?

— Нищо не се е случило — бързо рече Усолцев. — Нали скоро заминавате и аз дойдох да ви посетя на прощаване.

— А пък аз имах днес ден на приятно безделие. Моите отидоха в Подгорни за пощата. Управлението ни телеграфира още миналата седмица за измененията на по-нататъшния план. Трябва да ни изпратят подробно разпореждане. Работата тук свърши и ние се гласим да заминаваме… Ето една чудесна книга, изпратиха я по пощата. Цял ден четох. Утре също ме чака почивка, а после — на ново място, най-вероятно на Кеген. Жалко, че тук всичко беше толкова несполучливо. Намерихме няколко кристала каситерит… и това е. А находището, което някога е било горе, отдавна е разрушено, отнесено!

— Да, де да бяха оцелели по-високите върхове — съгласи се Усолцев.

— Само Белият Рог — въздъхна Вера Борисовна. — Но той е недостъпен, а отгоре нищо не пада: скалата сигурно е много твърда. Моят съвет — искайте тук оръдие, за да откъртите парче от Рога, иначе спукана ви е работата: тайната ще остане неразгадана — весело завърши тя.

Усолцев протегна ръка към лежащата на куфара книга.

— „Изкачването на Еверест“. Ето какво сте чели цял ден!

— Чудесна книга! Върху страниците й лежи отблясъкът на хималайските върхове. Увлече ме… как да ви кажа… не самата атака на Еверест, а постоянното вътрешно изкачване, което са извършили в душата си главните участници в атаката — всеки един. Разбирате ли, борбата на човека да се извиси над себе си.

— Разбирам какво имате пред вид — отговори Усолцев. — Но нали така и не са се изкачили на самия връх Еверест?

Очите на Вера Борисовна потъмняха.

— Да, от ваша гледна точка това е било поражение. Те сами са го признавали. „Няма извинение за нас, ние сме разбити в това честно сражение, победени сме от височината на планината и от разредения въздух“ — прочете Вера Борисовна, като взе книгата от ръцете на Усолцев. — Нима това е малко — да си избереш висока, неимоверно трудна цел, ако ще и несъразмерна с вашите данни? Да се отдадеш изцяло за постигането й. Така ясно си представям Еверест! Съдбоносната оголена, скалиста планина. На този недостъпен връх има ужасни ветрове, дори сняг не се задържа. Наоколо — страшни пропасти. Срутват се ледници, свличат се лавини. И хората упорито пълзят нагоре, напред… Ако можехме по-често да си поставяме подобни на завоюването на Еверест цели!

Усолцев мълчаливо слушаше.

— Ала само единици са способни на такива подвизи! — възкликна той. — И Еверест в края на краищата също е само един на света.

— Не е истина, това просто не е истина! Всеки може да има свои Еверести. Нима са ви нужни примери от нашия живот? А войната — тя не даде ли герои, които се издигнаха над своите собствени сили!

— Но оня, истинският Еверест, той е безусловен за всички и всекиго — не се предаваше Усолцев, — а в избора на своя Еверест нали можеш и да сгрешиш.

— Това го казахте добре! — възкликна Вера Борисовна. Тя насмешливо погледна Усолцев. — Представете си, че действително влагате всичко, което имате, в Еверест, а в същност това се оказва малко възвишение… е, като тези нашите, ако щете. Какъв жалък край!

— Като тези, нашите? — трепнал, повтори Усолцев.

И в същия момент с потресаваща яснота си спомни как само преди няколко часа се беше проснал на стръмния каменист склон, по който се сипеха като сачми дребни ръбести парчета трошляк. Като се опитваше да се задържи, той се притискаше в склона с цялото си тяло. Чувствуваше, че при най-малкото движение надолу или нагоре неминуемо ще се откъсне от стометровия сипей. Колко бавно течеше времето, докато той, събрал цялата си воля, се бореше със себе си и на края, като се реши, се хвърли с тласък встрани, потърколи се, преобърна се и увисна, вкопчен със сгърчени пръсти в пукнатините на камъка.

Самотна мълчалива борба в страшна тревога… Усолцев изтри избилата по челото му пот и си отиде, без да се сбогува…

 

 

Четирите глави се наведоха над затиснатата с камъчета карта. Показалецът на техническия ръководител дращеше хартията със счупения си нокът.

— Днес стигнахме най-после до североизточната граница на планшета. Ето тук е тази долина, Олег Сергеевич. Там пак има разместване на пластовете, плътни древни диорити. Следователно краят на нашето островче от метаморфична маса^[5] е последната точка.

Техническият ръководител започна да развързва торбичките, като бързаше да покаже образците, преди да притъмнее.

Усолцев разглеждаше изучената до най-малки подробности карта. Зад криволиците на хоризонталите, зад стрелките, зад цветните петна на скалите и тектоничните линии пред геолога се разкриваше историята на околната местност. Съвсем неотдавна — какво значи милион години за геологичните мащаби! — ниското, равно плато се разцепило от гигантски пукнатини, край които големи участъци от земната кора се раздвижили, като хлътвали и се издигали. На север станало пропадане: сега там, в тази котловина тече река Или и се простира широка степ. На юг от мястото, където са разположени палатките им, като гигантска стълба се издига терасовиден хребет. На най-високите тераси дейността на водата, вятъра и слънцето разрушила равните стъпала, като образувала безразборно струпване на планински върхове. Горните пластове на тези върхове били отнесени. Те се пръснали и натрупали като рохкави пясъци и глини на дъното на ниска котловина. Но ето тази първа тераса трябва вероятно да пази под покрива от наноси ония скали, които са изчезнали в планините: повърхността й е подлагана на разкъртване. Де да можеше да се пробие горната покривка на терасата с шурф или шахта — та нали тя няма повече от тридесет метра дебелина! Но за да се предприеме такава работа, е нужно да се знае поне приблизително какво обещава изчезналият от планините горен слой. Отговор на този въпрос може да даде само Белият Рог: на непристъпния му връх беше оцеляло мъничко островче от горните слоеве. Границата между тъмните метаморфични скали и загадъчното бяло острие се виждаше напълно ясно — при разседа има срутване. Следователно няма съмнение, че в пропуснатия участък тази бяла скала се е запазила изцяло. А възвишението сякаш е омагьосано: колкото и да търсеше в свлачищата от разрушена скала в подножието му, не можа да намери нито един къс, откъртен от Белия Рог… Някаква вечна, несъкрушима скала образува белия зъбер! Но нали именно в подножието на Ак-Мюнгуз бяха намерени двата огромни кристала каситерит — калаен камък…

Не, тайната на Белия Рог трябва да се разкрие каквото и да стане! Защото на този връх лежи ключът към рудните съкровища, погребани долу. Калай! Колко е нужен на страната ни! Той, геологът, ясно съзнава това. И, значи, геологът е длъжен да стори онова, което не могат другите — ония, които не разбират цялата важност на откритието.

Изморените през деня помощници на Усолцев бързо заспаха. Чистият студен въздух падаше над топлата земя. Лунната светлина струеше на зеленикави каскади по тъмните сипеи. Усолцев лежеше настрана от палатките, подложил пламналите си бузи на вятъра, и се мъчеше да заспи.

Отново преживяваше неуспешния си опит да се изкачи на Белия Рог. Спасяването си от неизбежната гибел смяташе за чудо и същевременно знаеше, че ще повтори опита още веднъж.

„Още сега, призори! — реши той. — Докато не се е скрила луната, трябва да намеря клинове.“

Усолцев стана, внимателно се промъкна между въжетата на палатките до сандъка с инструментите и като се стараеше да не шуми, затършува в него.

От далечната палатка се чу тихо пеене. Усолцев се ослуша: пееше Вера Борисовна.

„Ти ще срещнеш, мой княже, тъга и лишения, голямо тегло и печал…“ — тихо се разнасяше гласът над белосаната от луната степ.

Усолцев затвори сандъка и се върна на мястото си.

„Не, ще почакам малко да замине. Ако се пребия, пак ще си помисли нещо… Уж че съм тръгнал заради нея… При това този разговор за Еверест… Хубав Еверест — височина триста метра!“

 

 

— Къде ще ходим днес, Олег Сергеевич? — попита Усолцев техническия ръководител.

— Никъде — планшетът е завършен. Давам ви два дни да сложите в ред снимките и колекциите. След това ще идете в Киргиз-Сай за каруца.

— Значи, ще се преместим по-близо до границата?

— Да, в Такър-Ачинохо.

— Това е добре, там местата са много по-хубави: планините са по-високи и горички има, не е като тукашния пъкъл. А вие днес ще почивате ли?

— Не, ще се поразходя край главния разсед.

— При Ак-Мюнгуз?

— Не, малко по-нататък.

— Знаете ли, забравих да ви кажа. Когато бях в Ак-Там, ми разказваха, че на Ак-Мюнгуз се опитвали да се изкачват алпинисти. Пристигнали някакви специалисти от Алма-Ата…

— Е, и какво? — нетърпеливо го прекъсна Усолцев.

— Признали Белия Рог за абсолютно непристъпен.

 

 

След червеникавия раванлия се вдигаше облак прах. Усолцев отиваше да изучава непобедимия противник. Белият Рог увисна над него с цялата си стърчаща сред степта грамада като чудовищен бик, който се мъчи да се изправи от залелите го вълни на каменното море. Право в подножието на възвишението вятърът търкаляше кълба от сухи бодливи растения. Тук някога зеела пукнатина, тук се триели един в друг двата придвижващи се планински масива. Следи от триенето останали по гръдта на скалата и сега лъщят като полиран камък. Тъмносивите и шоколадови метаморфични шисти, пресечени от тънки жили кварц, бяха наклонени към вътрешността на възвишението и образуваха плиткослойната повърхност на склона — стена от тънки, плътно наредени плочки. Колкото и да напрягаше въображението си, Усолцев нямаше никаква надежда да се изкачи дори и на петдесет метра от тази страна на Ак-Мюнгуз. Източното разклонение на възвишението представляваше остро като нож ребро, дълбоко нащърбено в средата. Не, единственият път е от югозападната страна, там, където Усолцев вече успя да се изкачи почти на сто метра, тоест на една трета от височината на страшното възвишение. До върха оставаха още двеста метра и всеки от тях беше непристъпен.

Отметнал глава, Усолцев гледаше острието на възвишението.

Ако имаше специална екипировка, куки, въжета, опитни другари… Но откъде да вземе всичко това? Алпинистите, и те се отказали от изкачване на Белия Рог.

Усолцев обърна коня и тръгна около Ак-Мюнгуз към устието на сухата долина. „Еверест, Номиомо, Макалу, Кангчендзьонга са най-високите върхове на Хималаите — мислеше той. — Ама какво Хималаите? Съвсем наблизо са грейналият синкав Хан-Тенгри, елмазените зъбери на Саръджас. Красиви, страшни, снежни върхове. Свят на прозрачния въздух, на чистата светлина. Всичко това някак си неволно настройва за подвиг. А тук — ниски, навъсени, засипани с отломки планини, бледо, лилаво от горещината небе, прах и трепкаща степна мараня… Не, няма нужда да преувеличава, и този изгарящ ветровит простор също е прекрасен, и в отломките от старите, полуразрушени възвишения има някакво особено, тъжно очарование. Дори върху висящите на хоризонта бледи, обикновени по очертания облачета също стои клеймото на сухата, тъжна Азия, страната на оголения камък и високото чисто небе.“

В душния зной на долината сянката на преживяното тук обгърна душата му… Ето този стълб пегматитова жила, който пресича тъмната маса на шистите и прилича на разкъсано месо… По издатините на този стълб със сребърни огледалца от слюда тогава той стигна до вървящата напреки втора жила. Но нататък — нататък нямаше път. Опита се да пълзи по стръмния склон, заизвива се като червей. Склонът се оказа покрит с дребни парченца трошляк, които се търкаляха при най-малкото докосване като сачми и не даваха ни най-малка опора. Тук едва не стана и катастрофата…

Усолцев слезе от коня и се изкачи на отсрещния склон на долината. Не, нищо няма да излезе, няма да успееш да заобиколиш ето тази стръмнина. Ако преодолееш северозападното ребро, то оттам почти до самия Рог лежи равната повърхност на склона. А по какъв начин ще се задържиш на реброто? Кой ще ти пусне въже от върха? Усолцев проследи с поглед опънатото мислено въже и изведнъж забеляза в основата на белия зъбер малка площадка, по-точно издатина от долните черни скали, граничеща с отвесната бяла стена. Повърхността на площадката се снизяваше към зъбера и почти не се виждаше отдолу.

„Странно как не видях тази площадка по-рано? Наистина сега тя няма значение: да стигнеш до нея — значи да стигнеш до зъбера.“

Усолцев се умори да стои прав и като намери удобно място, седна, без да откъсва поглед от възвишението.

 

 

— Каква прохладна вечер! — техническият ръководител лениво се изтегна на плъстената черга в очакване на чая.

— Така е при половин луна — обясни Арслан. Сетне пет дни духа силен вятър оттам. — Уйгурът махна с ръка към Или. — Става много студено.

— Ще си починем от жегата преди тръгване. Нали, Олег Сергеевич?

Усолцев мълком кимна.

— Другар началникът какъв станал: седи, мълчи. По-рано защо бил друг? — Уйгурът се засмя с пресеклив смях, но очите му останаха сериозни. — Аз разбирай: началник обича Ак-Мюнгуз. Скоро пътува Ачинохо, как остави тук? Жена по-добре — може да вземеш със себе си. Ак-Мюнгуз не може!

Младежите се разсмяха, неволно се усмихна и Усолцев. Ободрен от успеха на шегата си, Арслан продължи:

— У нас има стар приказка как един батър^[6] изкачил Ак-Мюнгуз.

— Защо не разказа за това по-рано, Арслан? Разкажи ни! — с интерес възкликна техническият ръководител.

— Джахши, приготвям чай, после разказвам — съгласи се Арслан.

Старият уйгур постави чайника на чергата, извади пиали, питки, седна с кръстосани крака и заразказва, като посръбваше чай.

Въпреки разваления руски език на уйгура Усолцев слушаше с напрегнато внимание. Въображението му украсяваше легендата с ярки, топли цветове. Вероятно такава беше тя и в действителност сред тези поетични жители на Семиречието.

Усолцев се учуди, че всичко това, по думите на уйгура, е станало сравнително скоро — преди триста години. Легендата така отговаряше на собствените му мисли, че геологът не преставаше да мисли за нея, когато всички легнаха да спят. Сънят не идваше. Усолцев лежеше под ярките, близки звезди, спомняше си разказа на Арслан и го допълваше с нови подробности.

… Цялата тази област владеел могъщ и храбър хан. Неговият чергарски народ имал многобройни стада, които постоянно се умножавали благодарение на успешните нападения срещу съседите. Веднъж ханът с голям отряд предприел далечно пътешествие и стигнал до Талас. Недалеч от древните стени на Садър-Курган ханът се натъкнал на цяла орда свирепи джете^[7]. Завързала се кръвопролитна битка. Джете били разбити и се разбягали. На хана се паднала богата плячка. Но най-много се радвал ханът на една от пленничките, жена с необикновена красота, любима на победения главатар. Джете я похитили във Ферганската долина, когато пътувала от някаква далечна страна при баща си, който служел в двореца на могъщия кокандски повелител. Красотата й, съвсем различна от тази на местните жени, омагьосвала и разпалвала сърцата на мъжете. Ханът докарал пленничката в родните си планини и тук тя, по древния обичай, станала любима наложница на него и на двамата му по-големи синове.

Минали две години. Снеговете вече се били вдигнали високо по планинските склонове, когато ханът разположил лагера си в края на зелената тепсия на Каркаринската долина. При него се събрали на пир владетелите на съседните дружески племена. В равнината никнели все по-голям брой юрти.

Неочаквано при хана пристигнал висок мрачен воин. Той дошъл съвсем сам, не на кон, а на огромна бяла камила с къса, мека като коприна вълна. Странно било и облеклото му: лицето било завързано се черна кърпа, на главата си носел позлатен плосък шлем със стрела, широката ризница стигала почти до коленете му, открити и стегнати с черни ремъци. Въоръжен бил с меч, два кинжала, малък кръгъл щит и голяма брадва с дълга дръжка. Дошлият поискал да го заведат при хана. Полека оставил оръжието си на бялата черга, пуснал на шията си кърпата, която закривала лицето му, почтително и смело се поклонил на владетеля.

Суровото му лице било белязано със следи от голям и тежък жизнен път — път на воин и началник, път на храбрец, неспособен на подли постъпки. Ханът неволно се загледал с възхищение в чужденеца.

— Велики хане — казал дошлият, — пристигнах при теб от далечна знойна страна, където страшният огън на слънцето изгаря мъртвите пясъци по бреговете на топлото Червено море. Трудно беше моето издирване. Цяла година се лутах из планините и долините от Коканд до синия Исък-Кул, докато слуховете и разказите не ме доведоха при теб. Кажи, при теб ли се намира девойката, наречена от вас Сейдюруш, която сте взели от таласките джете?

Ханът утвърдително кимнал и воинът продължил:

— Тази девойка, хане, е моя наречена годеница и аз се заклех, че никакви небесни и адски сили няма да ме разделят с нея. Три години воювах по границите с Индия и в страшната пустиня Тар, върнах се и научих, че роднините й, без да ме дочакат, я изпратили при баща й. Отново тръгнах на далечен и опасен път, сражавах се, умирах от жажда и глад, пресякох много чужди страни — и ето ме тук, пред теб. Бързо тече реката на времето по камъните на живота. Вече не сам млад, но все така, както преди, е безкрайно силна любовта ми към нея. Кажи, о, хане, нима не съм я заслужил с този труден път? Върни ми я, могъщи повелителю — зная, другояче не може да бъде: тя също дълго и вярно е чакала завръщането ми.

Лека усмивка преминала по лицето на хана. Той казал:

— Благородни воине, бъди мой гост. Остани на пира, седни в почетната редица. И после, привечер, ще те доведат при мен и ще се сбъдне онова, което аллах е предначертал.

Суровият воин приел поканата. Веселието на гостите се засилвало. На края се появили певците. След любимата песен на хана за планинския орел прозвучали песни, възхваляващи Сейдюруш, любимката на хана и синовете му. Ханът крадешком поглеждал чужденеца и виждал как лицето на воина все повече потъмнявало. Когато старият певец — гордостта на народа — изпял как Сейдюруш обича и гали повелителите си, чуждият воин скочил и викнал на стареца:

— Замълчи, стари лъжецо! Как смееш да клеветиш онази, пред която си недостоен дори да пълзиш в краката й?

Ропот от негодувание се разнесъл сред тълпата от гости. Възрастните се застъпили за оскърбения певец. Презрителното високомерие на воина възмутило буйните младежи. Двама джигити яростно се нахвърлили върху чужденеца. Със силна, незнаеща пощада ръка той отблъснал нападателите и ето че на ханския пир засвяткали мечове. Воинът с огромен скок стигнал до оръжието си, грабнал щита и дългата брадва. Притиснат с гръб в стената, посрещнал тълпата от врагове. Те се разбивали в него като вълни в твърда скала, отдръпвали се, отново напирали. Двама, трима, пет души паднали, облени в кръв, а воинът бил невредим. С бързината на светкавица сечал надясно и наляво, като повалял най-добрите джигити. Все по-страшно ставало лицето на воина, все по-страшни ударите на брадвата му. Но тогава ханът с властен вик спрял нападащите.

Разярената тълпа отстъпила неохотно, като стискала мечовете. Чужденецът навел брадвата и застанал пред лицето на враговете, неподвижен и страшен, обагрен с кръв.

— Какво искаш ти, чиято дръзка самонадеяност проля толкова кръв? — гневно попитал ханът.

— Истината — отговорил воинът.

— Истината? Добре. Тогава знай, аз, който никога не съм изрекъл лъжлива дума, ти казвам: всичко, което пяха певците, е чиста истина!

Чужденецът трепнал и изтървал брадвата и щита. Лицето му станало старо и измъчено.

— Какво, както по-рано ли искаш да ти я дам? — попитал ханът.

Очите на воина блеснали, той се изправил, както се разтваря сгъваем арабски нож.

— Да, хане — бил твърдият му отговор.

Ханът се озъбил в жестока подигравателна усмивка:

— Добре, ще ти я върна, но ти ще заплатиш висока цена за това.

— Готов съм — безстрашно отговорил воинът.

Ханът се замислил.

— Сега е годината на бика^[8] — обърнал се той към гостите. — Помните ли пророчеството, написано над входа на древното прорицалище, което се намира близо до Ак-Мюнгуз? „Който сложи меча си върху рога на каменния бик в годината на бика, родът му ще пребъде хиляди години.“ Няколко храбреци загинаха, когато се опитаха да изпълнят тази задача, но Ак-Мюнгуз остана недостъпен. Ето твоята цена, храбрецо — обърнал се ханът към неподвижно слушащия воин, — изкачи се на Ак-Мюнгуз и сложи златния ми меч на върха му, изпълни древното пророчество и тогава — моята дума е твърда! — ще получиш жената.

Радост и страх обзели присъствуващите. Заповедта на хана звучала като смъртна присъда.

Но чужденецът не трепнал. Горда усмивка осветила мрачното му лице.

— Разбирам те, хане, и ще изпълня волята ти. Знайте само, ти, повелителю, и вие, негови поданици: какъвто и да бъде краят, ще сторя това не заради любимата си, не заради Сейдюруш. Отивам да защитя поруганата от нея чест на гордата си родина, да върна в очите на вашия народ славата на моята далечна страна. Милостта на всемогъщия бог ще ме води към високата и славна цел!

По заповед на хана оръжейниците донесли неговия прочут златен меч, за да се запази той навеки на върха на Ак-Мюнгуз. Залели с вълча мас канията, увили я с насмолено платно. Много хора тръгнали към Ак-Мюнгуз. До него имало цял ден път и едва привечер ханът и гостите му слезли от уморените коне на широката тераса в подножието на страшното възвишение. Ханът заповядал на чужденеца да си почине и той безметежно спал под стражата на воините цяла нощ.

На сутринта денят се случил навъсен, ветровит. Като че ли самото небе се гневяло от дързостта на храбреца. Вятърът свирел и стенел по цялата непристъпна стръмнина на Ак-Мюнгуз. Чужденецът се съблякъл и като останал почти гол, завързал на гърба си ханския меч, а отгоре наметнал широкия си бял бурнус.

И направил онова, което не се било удало на нито един храбрец през цялото време, откакто съществувал Ак-Мюнгуз: поставил меча на върха на рога и слязъл обратно. Целият изподран, разкървавен, залитащ, стоял пред хана. Ханът удържал думата си — при чужденеца довели Сейдюруш. Тя изплашено се дръпнала, щом го видяла. Но воинът властно я привлякъл към себе си, открил прекрасното й лице и впил мрачен поглед в него. След това мигновено извадил скрития в пояса си остър нож и пробол годеницата си в сърцето. С яростен вик синовете на хана се хвърлили срещу чужденеца, но баща им гневно ги спрял:

— Той заплати за нея с най-голямата за човека цена и тя му принадлежи. Нека си иде невредим. Върнете му оръжието и камилата.

Чужденецът гордо се поклонил на хана и бялата му камила се скрила скоро зад далечното разклонение на хребета Кетмен…

 

 

Раванлията се клатушкаше под Усолцев, копитата му се хлъзгаха по камъните. Облаците бързо бягаха по небето, подгонени от силния напор на вятъра. Скрити за слънцето, планините изглеждаха сурови и мрачни.

Усолцев слезе и нежно помилва раванлията, целуна го по меката горна устна. После отмести главата на коня, тупна го по задницата. Червеникавият кон отиде настрана и загледа стопанина си с извита шия.

— Иди да пасеш — строго му каза Усолцев, почувствувал как гърлото му се свива от вълнение.

Геологът свали излишните дрехи, завърза чукчето на ръката си. То му беше нужно за забиване на клиновете в твърдия стръмен склон на Белия Рог и след това, ако му се удаде…

Събу се. Острите камъни бързо щяха да порежат краката му, но той знаеше: ако се изкачи, трябва да бъде само бос. Геологът провеси на гърдите си торбата с клиновете и тръгна към червения стълб на пегматитовата жила.

Околният свят и времето престанаха да съществуват. Всичките духовни и физически сили на Усолцев се сляха в онова гибелно за слабите последно усилие, което човек рядко постига. Изминаха няколко часа. Разтърсван от треската на напрежението, той се спря, притиснат в отвесната каменна гръд на скалата. Вече се намираше много по-високо от мястото, откъдето зави надясно при първия опит. От главната жила се отделяше тънко разклонение дребнозърнест пегматит, което пресичаше напреки склона и се издигаше нагоре и наляво. Твърдият му горен край едва забележимо се подаваше от шистите, като образуваше корниз с широчина два-три сантиметра. По тази жилка би могъл да се приближи до пресичането в западния край на възвишението, където то се пречупваше и преминаваше в насочената към степта главна северна стръмнина на Белия Рог. По-нагоре склонът май че ставаше не толкова стръмен и имаше надежда да се изкачи по него на значителна височина.

Усолцев предполагаше, че ще може да забие в пукнатината на шистите над тънката жилка няколко клина и с тяхна помощ ще се задържи на корниза.

И ето, прилепен до стената на височина сто и петдесет метра, геологът разбра, че не може да махне от скалата за нищожна част от секундата дори и едната си ръка. Положението се оказа безнадеждно: за да заобиколи издаденото ребро и да прекрачи на корниза, трябваше да се хване за нещо, а не можеше да забие клин.

Разперен на скалата, геологът с тревога разглеждаше надвисналата над него стръмнина. В дълбочината на душата му се надигаше отчаяние. И в същия миг ярко блесна мисъл: „Ами приказният воин как…? Вятърът… Да, воинът се е изкачил в също такъв бурен ден…“ Усолцев изведнъж пристъпи встрани, като прехвърли тялото си през издатината на реброто, вкопчи се с пръсти в гладката стена и… залитна назад. Коремните му мускули се изопнаха болезнено, сякаш се разкъсваха, за да забавят падането. В тази секунда пристъпът на изтръгналия се зад реброто вятър меко блъсна Усолцев в гърба. Сграбченото от смъртта тяло, получило неочаквана подкрепа, се изправи и притисна към стената. Усолцев беше на корниза. Тук, зад реброто, вятърът беше много силен. Меката му мощ подпираше геолога. Усолцев почувствува, че може да се движи по корниза на жилата независимо дори от това, че той се издига нагоре. Изкачи се още петдесет метра по-високо, смаян, че все още не е паднал. Вятърът бушуваше по-силно, натискаше гръдта на възвишението и Усолцев внезапно разбра, че може да се изправи и просто да върви по станалия вече по-малко стръмен склон. Като местеше бавно разкървавените си ходила, Усолцев опипваше с тях нанагорнището и буташе настрана сипещата се долу разкъртена корица. Бавно-бавно се изкачваше все по-нагоре. Вятърът ревеше и свиреше, трошлякът се търкаляше и шумолеше, и странно веселие обзе Усолцев. Той сякаш летеше, почти без да опира в скалата, и увереността в постигането на целта му придаваше все нови и нови сили. Най-после Усолцев стигна до гладката отвесна стена на високия цокъл. Върху този цокъл, на голяма височина, се издигаше към облаците острият край на Рога. Усолцев отбеляза, че бялата маса на Рога отблизо изглежда изпъстрена с едри черни петна. Но това впечатление веднага се заличи от радостта при мисълта, че всичките му дванадесет клина се запазиха неизползвани. Стената, висока десетина метра, беше толкова плътна и стръмна, че никакви сили не биха могли да му помогнат да преодолее това препятствие. Опитното око на геолога намираше лесно слабите места на каменната броня — пукнатините на кливажа^[9], точките, където се допираха различните пластове. Усолцев забиваше клиновете по-дълбоко. Беше взел само най-тънки и леки клинове, а беше достатъчно един от тях да се счупи и…

Като се изкачи по клиновете, геологът се принуди да премине на южната страна на каменната кула. Главите на пластовете^[10] образуваха малки стъпала — възможност за по-нататъшно изкачване. Тук вятърът, който досега беше верен съюзник, стана опасен враг. Само прикритието на скалата спаси Усолцев да не падне под ударите на вятъра. Няколко пъти геологът се откъсваше от ронещите се стъпала и дълго висеше на ръце, като се обливаше в студена пот и конвулсивно напипваше опората с пръстите на краката си. Все по-голям брой смъртоносни метри изкачване оставаха под него. Най-после Усолцев с последни отчаяни усилия, след две подхлъзвания и две мислени сбогувания с живота, успя да се прехвърли пак на западната страна на върха и подет отново от вятъра, се вкопчи в края на площадката до основата на Рога. Без да мисли за победата, без да мисли изобщо, сякаш беше зашеметен, се надигна на ръце и се изтърколи на наклонената навътре гладка повърхност, голяма колкото масичка. Дълго лежа, изтощен от многото часове смъртоносна борба, като чуваше само еднообразния рязък вой на вятъра, разсичан от острия нож на Рога. След това в съзнанието му нахлуха ниско летящите над върха облаци. Усолцев коленичи, обърна се към загадъчната бяла скала. Сега тя беше пред него, допираше се до рамото му, издигаше се на още няколко метра нагоре. Можеше да я опипа с ръка, да откърти колкото иска образци.

Достатъчен беше един поглед, за да разпознае в бялата порода грейзена — изменен от високите температурни процеси гранит, препълнен с калаен камък — с каситерит. В чисто бялата маса безразборно се смесваха сребърните листенца на мусковита^[11], маслено блестящите топази, приличащите на черни паяци „слънца“ на турмалините и главната цел на начинанието му — големите масивни сивокафяви кристали на каситерита. Този грейзен притежаваше особеност, непозната преди на Усолцев: от самия гранит не беше останало почти нищо, мястото му беше заел млечнобял кварц, много плътен и здрав.

„Прилича на напълно изменена пластова интрузия^[12] — помисли Усолцев. — Ако е така, то находището, скрито под степта долу, може да бъде огромно.“

Геологът погледна надолу. Възвишението се спускаше стръмно и внезапно: основата му потъваше в кълбящата се пелена на вдигнатия от вятъра прах. Усолцев стоеше като на неимоверно висок стълб и имаше усещане за безкрайна самота. Струваше му се, че между него и света там долу се е прекъснала всякаква връзка. И наистина между него и живота лежеше още непреминатата смъртна граница: слизането беше по-опасно от изкачването. И помисли още, че ако му е писано да се върне в живота, ще се върне друг — не предишният. Свръхестественото напрежение, вложено от него за постигане на целта, някак си промени душата му.

Отхвърлил с усилие тези мисли, Усолцев се зае да изпълни дълга си на изследовател. Много труд му струваше да открие тънките като конци пукнатини в стъкловидната плътност на кварца. След това под настойчивите удари на чука надолу полетяха с грохот едри парчета бяла скала. Усолцев внимателно следеше падането им: те подскачаха по повърхността на възвишението и засвирили, летяха към долината. Геологът отбеляза местата на падането им върху плана, нахвърлен в бележника, след това акуратно записа елементите от разположението на рудите на върха, начерта контурите на предполагаемото находище и добави няколко думи за насоката на търсенето.

Разгърна първата страничка и през средата й с едри и четливи букви написа: „Внимание! Тук са данните за откритото от мен находище на Белия Рог“, пъхна бележника в джоба си и закопча копчето. За секунда му се мярна картината: как обръщат сплескания му труп, търсят в джобовете документите му… Усолцев неволно примижа, разви взетото със себе си въже. То беше късо, но все пак трябваше да му стигне да се спусне по отвесната основа на Рога до забитите от него клинове.

„Къде да завържа въжето? Дали на тази издатина? По-изгодно ще е по-ниско, на самата площадка…“

В търсенето на пукнатина геологът започна да разравя с чукчето тънкия слой трошляк. Вятърът виеше все по-силно, подхванатите от него парченца трошляк удряха Усолцев по лицето и ръцете. Чукът изведнъж дрънна на метал и този тих звук разтърси геолога. Усолцев измъкна от трошляка дълъг тежък меч, чиято златна дръжка ярко заблестя. Около канията се вееха изгнили парцали. Усолцев замръзна. Образът на воина — победителя на Белия Рог от народната легенда — застана пред него като жив. Сянката на миналото, усещането за истинското безсмъртие на човешките постижения отначало стъписаха Усолцев. След малко геологът почувствува как в умореното му тяло се вливат нови сили. Сякаш тук, на тази недостъпна за никого височина, към него се обърна с ободрителни думи приятел. Усолцев окачи примката на въжето за малка издатина на бялата скала. Внимателно вдигна скъпоценния меч, здраво го върза за гърба си, усмихна се и постави геоложкото си чукче на площадката…

До основата на отвесния фундамент на Белия Рог геологът се спря, за да си избере път. Точно срещу него, подгонен от вятъра, се носеше облак. В полета на огромната бяла маса, увиснала свободно във въздуха, имаше нещо необяснимо волно, смело. Завладя го страстна вяра в собствените му сили. Той изложи гърдите си срещу вятъра, широко разпери ръце и бързо заслиза по склона, прав, с леката радост на полета, като пазеше равновесие само с помощта на вятъра. И вятърът не измами човека: с рев и вой го поддържаше, а той, като стъпваше с боси крака и цапаше склона с кръв, слизаше все по-надолу. С фантастично невероятна лекота Усолцев стигна до тесния корниз, отмина и него. Тук вятърът стихна, задържан от издатината на съседния връх, и отчаяната борба започна отново. Усолцев се плъзгаше по склона, като дращеше тялото си, чупеше ноктите си, преобръщаше се, забавяше се, отново пълзеше. Съзнанието за околния свят изчезна напълно, остана само усещането за необходимостта да се вкопчва с всички сили за всяка издатина на каменната скала, конвулсивно да търси под себе си изплъзващите се опорни точки, със страшна обреченост да се притиска в камъка, като се бори с откъсващата го от възвишението, безпощадно теглеща го надолу сила. Никога по-късно Усолцев не можа да си спомни края на слизането си от Белия Рог. В паметта му се запази само последният момент. Повече не му останаха нито сила, нито воля. Докосна с крака острата издатина на камъка, залитна назад, отпусна издрасканите си ръце и полетя надолу…

 

 

… Отвори очи и видя над себе си златното утринно небе. Съвсем ниско, така че се виждаха разперените пера на крилата, кръжеше лешояд.

Усолцев дълго гледа птицата, преди да съобрази, че лешоядът този път се е спуснал право към него. Не! Той не само не загина — той победи Белия Рог и лешоядът няма власт над него.

Опита се да седне, но нещо му пречеше. Напипа завързания за гърба си меч, освободи се от него и седна. И веднага си спомни преживяванията от вчерашния ден. Зави му се свят. Ужасен видя обезобразените си, почернели от кръв ръце и крака, изпокъсаните си и изцапани с кръв дрехи. Като направи няколко движения, се убеди, че костите му са цели. Тогава, без да обръща внимание на острата болка в стъпалата, геологът стана. Чу приветливото цвилене на коня си и отново потъна в мрак.

… Студената вода се лееше по челото, влизаше в устата. Усолцев гълташе неспирно, като утоляваше ненаситната си жажда. Когато отвори очи, видя отново над себе си синия небосвод, който този път вече излъчваше дневна жега, и изплашеното лице на стария уйгур. Геологът се изправи на колене. Уйгурът се дръпна от него с почтителен страх.

— От какво се боиш, Арслан? Аз съм жив.

— Къде беше, началник? — попита Арслан.

— Там! — Усолцев вдигна ръка към небето. Над долината стърчеше черната откъм засенчената страна издатина на Ак-Мюнгуз. — Ето, гледай! — и той подаде на уйгура меча със златната дръжка.

Половината кания се беше отчупила при слизането, под напуканата сивокафява корица блестеше скъпоценната синкава стомана — стоманата на легендарните персийски оръжейници, чиято тайна на получаване днес е загубена.

Старецът коленичи, без да докосне меча.

— Ама ти какво? Вземи, гледай — повтори геологът.

— Не — заклати глава уйгурът, — никой човек не смее да вземе такъв шемшир, само батъри като теб…

 

 

Два големи кълбовидни полски бряста, разтворени като ветрило от един корен, растяха в края на селището. Зад тях се издигаше забуленият със синя мъгла гръбнак на Кетменския хребет. Раванлията на Усолцев отмина последния обрасъл с пелин хълм. Тясната степна пътека се вля в мекия прах на утъпкания път. Пътят завиваше наляво и в края на зелените градини се съединяваше с друг, който се отправяше на юг, покрай траповете и сипеите от червена глина. Над него се вдигаше облаче от жълт прах — покрита с рогозка каруца идваше от Подгорни. Някой, който яздеше край пътя, изведнъж обърна коня и препусна обратно, напреки на Усолцев. Геологът опъна юздата. При него дойде Вера Борисовна.

— Познах ви отдалеч. — Тя внимателно се вглеждаше в него. — Къде отивате?

— Отивам в управлението. Трябва незабавно да се организира трудно разузнаване на Белия Рог.

Усолцев за първи път я гледаше спокойно и смело.

— Разбрах, че съвсем не ви познавам… — тихо каза Вера Борисовна, като сдържаше играещия кон. — Видях вашия Арслан… — Тя помълча. — Когато се срещнем наесен в управлението, много ще ви моля да ми разкажете подробно за Белия Рог… и златния меч… Е, моите вече са далеч. — Тя погледна след каруцата. — Довиждане… батъре!

Младата жена пришпори коня и препусна. Геологът я изпрати с поглед, подкара раванлията и влезе в селището.

Бележки

[1] Чий — високо растение в средноазиатските степи, което никне на снопчета. Б.а. ↑

[2] Ак-Мюнгуз (уйгурски) — Бял рог. Б.а. ↑

[3] Шемшир — меч. Б.а. ↑

[4] Група, която проверява съдържанието от тежки минерали в рудите. Б.пр. ↑

[5] Метаморфична маса — пластове от утаечни скали, изменени под влияние на налягането и температурата в по-дълбоките слоеве на земната кора. Б.а. ↑

[6] Батър — легендарен герой, юнак. Б.пр. ↑

[7] Джете — така се наричали в древността големи разбойнически отряди или племена. Б.а. ↑

[8] Мюсюлманският календар на слънчевата година има дванадесетгодишен цикъл, всяка година от който се нарича с име на животно. Б.а. ↑

[9] Кливаж — система от пукнатини с различна големина, пресичащи скалата. Б.а. ↑

[10] Глави на пластовете — краищата на наклонените пластове, отрязани във вид на стръмнина или някаква друга повърхност. Б.а. ↑

[11] Мусковит — бяла слюда. Б.а. ↑

[12] Пластова интрузия — навлизане на разтопена лава между пластовете на утаечните скали. След изстиването изригнатата скала заляга като пласт. Б.а. ↑