Иван Ефремов
Елинската тайна

„Много съм ви благодарен на всички — тихо се обърна към събралите се професор Израел Абрамович Файнцимер и огромните му тъмни очи светнаха. — В нашите трудни дни вие не забравихте за моя скромен юбилей… От благодарност ще ви разкажа една забележителна повест от близкото минало. Ние, учените, не обичаме кой знае колко да разкриваме още непотвърдените от много факти наблюдения — приемете това като знак на моето уважение и доверие към вас.

Вие знаете, че посветих живота си на изследването на човешкия мозък и работата на психиката. Но не едностранчиво, не в рамките на една тясна специалност подхождах към този тъй интересен раздел на науката, а се стараех да обхвана дейността и строежа на мозъка в цялата му сложност като мислителен апарат. Бях прилежен анатом, физиолог, психиатър и прочее, докато не създадох свое направление — психофизиология на мозъка. През последните години усилено работех над изясняването на природата на паметта и трябва да призная, че все още съм направил малко по този въпрос: това е твърде тежка задача. Промъквайки се слепешком сред хаоса от необясними факти, лутайки се като в мрак в най-сложните взаимовръзки на нервните мозъчни клетки, аз събрах само отделни, станали ясни трохички, стараейки се да създам от тях достоверен, проверен от опита фундамент на учението за паметта. Но не за него искам да говоря сега, а за това, че пътем се сблъсках с редица особени явления, които още са много тъмни и аз дори не съм се опитвал да съобщя за тях в печата. Тези явления нарекох памет на поколенията или генна памет. Няма да ви давам научни доказателства, а ще кажа само, че по наследство се предават редица доста сложни, несъзнателни, понякога напълно автоматически действия на нервния механизъм на животното. Инстинктите и сложните рефлекси не могат, според мен, да бъдат само в подкоровите, низши центрове на мозъка. Тук задължително взема участие кората — следователно целият механизъм е много по-сложен, отколкото предполагахме досега. Именно опростяването на механизма на инстинктите е най-голямата грешка на съвременната физиология. Но това още не е памет — паметта стои много по-високо във веригата на все по-усложняващите се организации, които управляват възприемането и осмислянето на околния свят. Както е и прието от съвременната наука, паметта не е наследствена, тоест онези отпечатъци от външния свят, които пази и натрупва в себе си мозъкът през цялото време на живота на индивида, завинаги изчезват със смъртта му и с нищо не обогатяват, нищо не предават на възникналото от този индивид потомство.

Същността на моето откритие се състои в това, че намерих факти, които доказват предаването на някои отпечатъци в паметта по наследство от поколение на поколение. Извинете ме за дългото встъпление, но въпросът е толкова сложен, че съм длъжен да ви въведа в него подготвени, иначе по никакъв начин няма да си обясните моето необикновено без мистика и дяволщина. Няма смисъл да се усмихвате, това е обща за всички или за мнозина слабост на човешката природа. Вие не сте нито първите, нито последните, които ще приемат достоверния, но напълно необясним за вас факт за свръхестествен.

Продължавам. Всички сте забелязвали, но с нищо не сте свързвали факта, че красотата на формите например, било архитектурни, било на някоя местност, било на човешкото тяло и така нататък, се чувствува и, общо взето, се оценява еднакво от всички хора от най-различни категории, развитие и възпитание. А дайте на съответния специалист да анализира тази красота: сградата — на архитекта, ландшафта — на географа, тялото — на анатома, и той веднага ще каже, че красотата е съвършенство при изпълняваното предназначение, съвършенство на целесъобразността, икономията на материал, здравината, силата, бързината. Аз мисля, че тъкмо опитът на безбройните поколения ни е дал несъзнателното разбиране на съвършенството, възприемано във вид на красота, и това понятие вече се отпечатва в паметта — в несъзнателната памет, която се предава по наследство от поколение на поколение. Има и други примери за тази несъзнателна памет на поколенията, но сега няма да говоря за тях. И без това проблемът за паметта е все още един от най-неясните.

В представата на съвременната наука паметта се загнездва като че ли в килийки, създавани от най-сложни сплитания на израстъците на мозъчните нервни клетки в продължение на индивидуалния живот, живота на един човек. Аз добавям, че някои от тези килийки, доколкото околната природа в продължение на стотици векове в основните си черти остава еднаква, са възниквали еднакво у всички хора, поколение след поколение, и на края са започнали да се предават по наследство. Ето тази несъзнателна или подсъзнателна памет на поколенията съставя общата за всички нас канава на мисленето ни извън зависимостта от образованието и възпитанието. Изследванията в тази насока са много трудни и аз още нямам нито един доказан с опит факт.

Обаче аз отивам още по-нататък и допускам, че в редки случаи комбинациите на килийките на паметта, съставени от специални връзки на нервните клетки, могат да се предават по наследство, запазвайки от живота на предишните поколения някои късчета вече от областта на съзнателната памет — паметта, която се реализира от съзнателното мислене.

Това са известните, но обикновено смятани за недостоверни факти за такива места, съвсем точно описани от хора, които никога не са били там; сънищата, възпроизвеждащи точната обстановка на минали събития, също така никога невидени и нечути, и още много от този род. Вярващите мистици и другите чудаци смятат всички тези явления за доказателство за преселването на душите, а учените само вдигат рамене, както в известната пословица за маймуната, която няма какво да каже. Вероятно има хора с по-изострена памет на поколенията, а също и обратно, с пълната й липса.

И тъй, скъпи мои, неотдавна, в тежките дни на Великата война, аз неочаквано получих нови доказателства за действителното съществуване на паметта на поколенията, при това направо от областта на съзнателната памет. Войната ме принуди да се откъсна от чисто научната работа. Поради характера си не можех да не взема непосредствено участие в медицинската работа в Съветската армия и започнах да работя едновременно в няколко големи военни болници, където многобройните контузии, шокове, психози и други мозъчни травми изискваха приложението на всичките ми знания.

В къщи се прибирах чак по мръкнало. В жилището си на Сретенския булевард обикновено преседявах около два часа в креслото пред бюрото, като си почивах и едновременно мислех за начините за излекуване на особено тежко ранените. Понякога записвах важни факти или се ровех в литературата, търсейки описания на сходни клинични случаи.

Да прекарвам времето си по този начин ми стана навик. С приятелите и другарите учени се виждах рядко — късното завръщане в къщи не ми оставяше никакво време, а телефонни разговори не обичам особено и се ползвам от този прибор само в най-крайни случаи. Моето необикновено дойде при мен съвсем незабелязано в такава обикновена тиха вечер. В тишината, нарушавана от време на време от обичайното отвратително дрънчене на трамвая, стройно се нижеха една след друга ясни мисли. Мислех за случая със загуба на говор при един старши лейтенант, контузен от мина. Бъдещото заключение едва беше започнало да се оформя, когато телефонът зазвъня. Не очаквах да ме търсят. В тишината и съсредоточеността на вечерта звънът ми се стори толкова силен, че бързо дръпнах слушалката, намръщен от досада. Лекарското ми ухо отбеляза развълнуваното напрежение на гласа, който се осведоми дали това е жилището на професор Файнцимер. След това протече следният диалог:

— Вие ли сте професор Файнцимер?

— Аз.

— Извинявайте, моля ви, за късното обаждане. Звънях пет пъти през деня, докато не ми казаха, че по-рано от единадесет не си идвате.

— Нищо, по-рано от един часа не си лягам. С какво мога да ви услужа?

— Знаете ли, към вас ме насочи професор Новгородцев. Той каза, че вие сте единственият, който може да ми помогне. Каза още, че ще бъда интересен обект за вас. И аз помислих…

— Добре, кой сте вие?

— Лейтенант съм, ранен, скоро излязох от болницата и имам нужда…

— Имате нужда да се видите с мен. Утре в два часа в първо отделение на Втора хирургична клиника на специализираната болница. А, вие знаете адреса… Добре, попитайте за мен и ще ви упътят.

Гласът, който стеснително мърмореше благодарности, заглъхна в слушалката. Името на моя приятел-хирург, който неведнъж ми намираше много важни за мен случаи на заболяване, говореше за интересен болен. Помъчих се да се досетя какво може да бъде това, сетне запалих цигара и възобнових прекъснатия ход на размишленията си.

Специализираната болница заемаше прекрасно помещение и аз често използвах кабинета на главния хирург за отговорни консултации. В два часа вървях по широкия коридор на клиниката, край огромните прозорци, по меката пътека, която отлично поглъщаше шума от стъпките. До последния прозорец в края на коридора стоеше човек с превързана ръка. Като се приближих, видях красиво, измъчено младо лице. Военната гимнастьорка със следи от неотдавна свалени лейтенантски петлици отиваше много на стегнатата, стройна, атлетическа фигура. Раненият се втурна към мен и каза:

— Вие сте професор Файнцимер. Веднага почувствувах, че това сте вие. Аз съм този, който ви звъня снощи.

— Много добре, да вървим…

Отворих вратата и го въведох в кабинета.

— Да се запознаем, млади момко — протегнах по навик ръка.

Раненият лейтенант смутено ми подаде лявата си ръка — дясната висеше безпомощно на широката превръзка със защитен цвят — и каза името си: Виктор Филипович Леонтиев.

След като запуших, му предложих цигара, но той отказа. Седеше наведен напред, а дългите, подвижни пръсти на здравата му ръка нервно опипваха гравираните украшения на масивната маса. С професионална акуратност внимателно изучавах външността му. Безусловно красиво, правилно лице, с тънък нос, с гъсти, добре очертани вежди и малки уши. Приятно извити устни, тъмна коса и кестеняви очи.

«Впечатлителна и страстна натура» — помислих и отбелязах виновно-смутения израз на лицето му, характерен за много нервните или болни хора. Докато го гледах очаквателно, той два пъти ме погледна в очите, веднага отмести поглед и направи няколко движения с гърлото си, сякаш гълташе нещо. «Ваготоник»^[1] — мина ми през ума.

Раненият лейтенант, забележимо развълнуван, заговори с тих глас, като от време на време леко се задъхваше. Той се усмихна и аз бях очарован от тази бърза, но някак си особено радостна и ясна усмивка, която пропъди напълно измъчената навъсеност от твърде младото му лице.

— Професор Новгородцев ми каза, че вие много сте изучавали различни, трудно обясними мозъчни заболявания. Той, знаете, е много отзивчив човек — цял живот ще си спомням с благодарност за него… Сега съм в лошо състояние — преследват ме халюцинации и се натрупва някакво диво напрежение: струва ми се, че още малко и ще полудея. Освен това ме мъчат безсъние и силни болки в главата, ето тук — и той посочи горната част на тила. — Различни лекари по различни начини се опитваха да ме лекуват — не помогна.

— Разкажете ми историята на раняването си — помолих аз и очарователна бърза усмивка отново прероди лицето му.

— О, това едва ли може да има отношение към болестта ми. Ранен съм от парче мина в ставата на дясната ръка, но никакво сътресение нямах. Парчето разби костта, извадиха я, по-късно ще присадят нова, а за сега ръката ми се люлее като камшик.

— Значи, нито при раняването, нито след това вие сте забелязвали някакви прояви на сътресение?

— Не, никакви.

— А кога започна това особено психическо състояние?

— Неотдавна, горе-долу преди месец и половина… Да, май че още в болницата, колкото повече се оправях, толкова по-силно усещане за безпокойство ме обземаше, после премина, а сега ето какво стана. Откакто съм излязъл от болницата, вече има две месеца и нещо.

— А сега разкажете защо, както смятате сам, е възникнало заболяването ви? Какви усещания и халюцинации имате?

Лейтенантът се бореше с растящото смущение. Побързах да му помогна, като заявих строго, че ако иска моята помощ, трябва да ми даде в ръцете колкото може повече сведения. Аз не съм пророк и не съм знахар, а учен, комуто за решаване на какъвто и да е въпрос е нужна известна фактическа основа. Нека не се стеснява — днес имам време — и разкаже всичко по-подробно. Раненият постепенно преодоля стеснителността си и започна да разказва, като отначало се запъваше и с усилие избираше изразите, но после свикна със спокойното ми внимание и дори изложи цялата си история, бих казал, с художествен вкус.

Преди войната лейтенант Леонтиев бил скулптор и аз наистина си спомних, че бях виждал някои негови неща на една изложба в залите до Кузнецкия мост. Това бяха предимно малки статуетки на спортисти, танцьорки и деца, осъществени просто, но с такова дълбоко познаване на природата на движението и тялото, присъщо само на истинския талант.

Добър спортист — плувец — бил и самият художник. На едно състезание по плуване срещнал Ирина — девойка, която поразила художника със съвършената красота на тялото си. Любовта била взаимна. Ирина, обратно на много красиви девойки, била естествена и отзивчива. Очите на лейтенанта сияеха от дълбок вътрешен възторг, когато разказваше за любимата си, и аз много живо, дори с някаква отсянка на завист, си представих прекрасната млада двойка. Трябва да имаш сърце на влюбен и душа на художник, за да разкажеш така живо, скромно и кратко за любимата девойка и да предадеш цялата яснота и сила на любовта си. С една дума, лейтенантът ме покори напълно и ме очарова задочно със своята Ирина.

С тази любов, в която хармонично се съчетавали възторгът на художника и радостта на влюбения, у Леонтиев се породило властно желание за работа — за приобщаване на всички хора към прекрасното чувство, породило се у Ирина и у него. Решил да направи статуя на любимата си и да придаде в нея целия блясък на очарованието й, целия плам на бликащия живот, а не само да създаде студен, загладен символ на прекрасно тяло, подобен на класическите образци. Това смътно в началото желание постепенно се оформило и укрепнало, докато на края художникът бил завладян изцяло от идеята си.

— Вие разбирате, професоре — каза той, като се наведе към мен, — в тази статуя би имало не само служене на света, не само моя идея, но и голяма благодарност към Ирина.

И аз го разбрах.

Замисълът на художника се оформил много бързо: любимата му не се отделяла от него, но Леонтиев дълго не можел да реши какъв материал да вземе за статуята. Призрачната белота на мрамора не подхождала, не отговаряла на идеята му и подчертаната матовост на бронза. Другите сплави или убивали въображението, или били нетрайни — та нали художникът искал да запази разцвета на красотата на своята Ирина за вековете.

Решението дошло, когато художникът се запознал с описания на древногръцки автори и техните нестигнали до наши дни статуи от слонова кост. Слонова кост — ето нужния му материал, плътен, позволяващ да се изпълнят и най-малките детайли — онези детайли, които по вълшебството на изкуството създават впечатление за живо тяло. На края цветът, съвършенството на повърхността и дълготрайността на слоновата кост — да, струвало си трудът да бъде потърсена.

Тъй като знаел, че отделни парчета кост могат да бъдат залепени без следи от съединяването, художникът посветил около година за купуване и подбор на нужните парчета. Трябва да кажа, че това бил изключително упорит труд: в страната ни слоновата кост не се среща често. Може би всичкият материал така и нямало да бъде събран, ако Леонтиев не успял да получи разрешение да купи слонова кост от чужбина. Като посетил големия публичен търг на слонова кост в Африка-Хаус в Лондон, той бързо подбрал цялото нужно му количество превъзходен материал и се върнал в Москва, изпълнен от желание незабавно да пристъпи към работа, обаче коварна болест не му позволила да стори това веднага, а сетне избухнала войната.

Войната го отвела далеч и от любимата, и от света на чувствата и идеите му. Той честно изпълнил дълга си, храбро се борил за всичко свое и скъпо в родната страна, но след два месеца, след тежко раняване, попаднал отново в Москва. Тук го посрещнала същата Ирина: нищо в нея не се било променило, само цялото й същество излъчвало още по-дълбоката нежност към него, ранения.

Старите мечти с нова сила обзели художника, но към тях сега се добавяла мъката от съзнанието, че с една ръка няма да успее да създаде статуята, а пък и да успее, то целият огън на творческия му порив сигурно ще угасне в трудностите на техниката на изпълнението — на убийствено бавното изпълнение. Заедно с мъката от тази безпомощност имало и страх — едва сега осъзнал истински страшната разрушителна сила на съвременната война. Страхът, че няма да успее да изпълни замисъла си, да улови, да спре момента на разцвета на сияещата Иринина красота, го карал още в болницата да се мята неспокойно в леглото или да не спи по цели нощи в плен на безкрайните мисли.

Мисълта му се лутала в търсене на изход, безпокойството все повече прониквало в дълбочината на душата му и нервното напрежение растяло. Седмиците вървели и психическата възбуда все повече се развивала, нещо неосъзнато, голямо се надигало от дъното на душата му, като карало мозъка да се напряга, и се мятало в търсене на изход. На Леонтиев му се струвало, че трябва да си спомни нещо и веднага ще се отвори изход за напиращата отвътре сила — тогава ще се върне предишната ясна стройност на света. Спял малко, ядял малко, трудно му било да общува с хората. Сънят му не бил истински — напрежението на опънатата в мозъка струна и сега не напускала художника. По-често вместо сън в унеса му пълзели върволици от мъгляви мисли-образи.

Струвало му се, че още малко — и ще се скъса струната, която вибрира в мозъка му, и ще настъпи пълна лудост. Така след няколко неуспешни опита при други лекари Леонтиев стигнал до мене.

Попитах го дали не е имал повтарящи се халюцинации или, както ги наричаше той, мислообрази. Лейтенантът само поклати глава и каза, че същия въпрос му задавали всички други лекари.

— Е, и какво от това — възразих, — опорните точки на всички нас трябва да бъдат еднакви, щом се ползваме от една и съща наука. Но аз ще ви задам този въпрос по друг начин: постарайте се да си спомните дали няма нещо общо във всичките видения, някаква основна, свързваща ги идея?

Леонтиев помисли малко, оживи се и отговори кратко:

— Да, безусловно.

— И какво е то?

— Струва ми се, древната Елада.

— Тоест искате да кажете, че всички картини, които минават мислено пред вас, са свързани по някакъв начин с представите ви за Елада?

— Да, това е вярно, професоре.

— Добре, съсредоточете се, оставете мислите си да текат спокойно и ми разкажете като пример две-три от халюцинациите си, постарайте се да бъдат най-ярките и завършените.

— Ярки има много, а виж, завършени няма, професоре. Работата е там, че за мен всяко видение постепенно като че ли се разтваря в мъгла, изплъзва се и се прекъсва.

— Това е много важно — това, което казахте, — но за него после, а сега ми са нужни примери за мислообразите ви.

— Ето един от особено ярките: бряг на спокойно море и ярко слънце. Топазени вълни бавно заливат зеленикавия пясък и върховете им почти стигат до края на малка горичка от тъмнозелени дървета с гъсти и широки корони. Вляво ниска крайбрежна равнина, която се разширява и губи в синкавата далечина, където смътно се очертават контурите на множество малки сгради. Вдясно от горичката се издига стръмно висок скалист склон. По него лъкатуши и се изкачва път, и същият този път се чувствува зад дърветата на горичката, зад нея… — Лейтенантът млъкна и ме погледна с предишния виновен израз. — Както виждате, това е всичко, което мога да ви кажа, професоре.

— Отлично, отлично, но, първо, откъде знаете, че това е Елада, и, второ, не приличат ли виденията, подобни на току-що разказаното, на картини от художници, възпроизвеждащи Елада и нейния въображаем живот?

— Не мога да кажа защо зная, че това е Елада, не го зная със сигурност. И нито едно от тези видения не е отражение на видени от мен картини на тема от старогръцкия живот. А сред детайлите има и нещо, което прилича, има и нещо, което не прилича на общите за всички нас представи, създадени от любимите ни художествени произведения.

— Е, днес не бива да ви изморявам повече. Разкажете ми още за някакъв друг мислообраз от халюцинациите ви и стига.

— Пак каменистият висок склон, пламнал от жега. По него се изкачва тесният път, засипан с горещ бял прах. Ослепителна светлина и трептяща мараня. Високо на реброто на склона изпъкват дървета, а зад тях се извисява бяла сграда, опасана с пояс от стройни колони, гордо изправени над ръба на стръмнината. И нищо друго.

Разказите на лейтенанта не ми дадоха нито една пукнатина в стената на неизвестното, за която бих могъл да се заловя с мисълта си. Сбогувах се с моя нов пациент без чувство на увереност, че действително ще успея да му помогна, и обещах след два дни, като обмисля съобщеното от него, да му се обадя по телефона.

Следващите два дни бях много зает и дали поради умора на мозъка, дали защото заключението ми още не беше узряло, нямах никакво съждение за болестта на Леонтиев. Обаче определеният срок свърши и вечерта с чувство за вина вдигнах телефонната слушалка. Леонтиев си беше в къщи и ми беше неприятно да усещам каква надежда трепка в тона на въпроса му. Казах, че сред сума ти други задачи още не съм можал да помисля както трябва, затова ще позвъня пак след няколко дни, и попитах дали не е видял още нещо.

— Разбира си, пак много неща, професоре — отговори Леонтиев.

Помолих да ми предаде веднага по телефона най-яркото видение. И ето какво разказа той:

— Високо над морето се издига голяма бяла сграда и като че ли портикът й с шест високи колони е издаден опасно напред над стръмния бряг. Встрани от портика са пръснати бели колонади, полускрити в ярката зеленина на дърветата. Към портика води широко бяло стълбище, оградено с парапет от мраморни блокове, наместени с математическа точност. Горният край на парапета е леко закръглен и под него тичат отчетливи барелефи на движещи се голи фигури. На всяко стъпало има широка площадка, заобиколена от кипариси, и на нея статуи. Не мога да разгледам тези статуи: блясъкът на ослепителното слънце върху мраморните стъпала, дразни очите ми, ясно очертаните сенки на дърветата пресичат площадката…

Когато разговорът свърши, аз се облегнах в креслото и дълго мислих върху странния случай, който се яви пред мен. Не е нужно да ви предавам всичките си опити да реша задачата. Те са също толкова безинтересни, както обикновената верига от факти на всекидневното ни съществуване; безинтересни, докато се случи нещо ярко, което изведнъж променя всичко.

И яркото се случи. Токът на мислите се затвори с мигновен блясък, с който дойде съзнанието, че видените от художника откъси във фантастичните му картини представляват късчета от едно цяло в постепенното му развитие. А щом това е така, то… нима съм се сблъскал с пример за съхранената памет на поколенията, изплувала от вековете именно в този човек. Цял погълнат от предположението си, продължавах да нанизвам известните за мен факти на внезапно появилата се нишка. Леонтиев се оплакваше от болки в горната част на тила, а именно там, по моите представи, в задните области на големите полукълба, се загнездват най-древните връзки — килийките на паметта. Очевидно под влияние на огромното душевно напрежение от дълбините на мозъка са започнали да избиват древните отпечатъци, скрити под цялото богатство на неговата лична памет. И натрапчивото му усещане за усилията да си спомни нещо, несъмнено е отзвук от подсъзнателното плъзгане на мисълта по непроявените отпечатъци на паметта. Като на художник зрителната му памет е развита необикновено силно, следователно проявяващите се късчета се отразяват в мисленето му във вид на картини.

Като си намерих опорна точка, продължих още и още да подкрепям догадката си, но прекъснах разсъжденията и с вълнение хванах отново телефона. Ако разсъжденията ми са верни, то сега ще чуя от Леонтиев именно онова, което трябва да чуя. Ако не го чуя, всичко е невярно и отпред отново е гладката, непроницаема стена на неизвестното. Забравих дори за късния час. Леонтиев както обикновено не спеше и веднага се обади.

— Вие ли сте, професоре — чух в слушалката напрегнатия му, както винаги, глас, — значи, нещо сте решили?

— Ето какво, скъпи мой, известно ли ви е вашето родословно дърво?

— О, колко пъти вече ме питаха за това! Доколкото зная, в рода ни няма луди и пияници.

— Оставете ги лудите, на мен съвсем не ми трябва това. Знаете ли какви са били по националност вашите прадеди, откъде са, от коя страна? Вие сигурно сте южняк!

— Това е така, професоре, но не мога да разбера как…

— Ще обясня после, не ме прекъсвайте! И тъй, кой в рода ви е южняк?

— Не съм знатна особа и точна генеалогия нямам. Зная само, че родителите на дядо ми и двамата са били родом от остров Кипър. Но това е било много отдавна. Дядо ми се преселил в Гърция, а оттам в Русия, в Крим. Кримчанин по месторождение съм и аз. Но защо ви е нужно това, професоре?

— Ще видите, ако догадката ми е вярна — отговорих, без да скривам радостта си. Уговорих с Леонтиев да го приема през деня и затворих телефона.

Докато лежах в леглото, още дълго мислих. Задачата беше ясна и диагнозата вярна, сега беше нужно да се усили и да продължи проявата на паметта на поколенията до някакъв важен за Леонтиев предел. Но какъв беше този предел, Леонтиев, разбира се, не знаеше, аз също не можех да се досетя. Вече на заспиване реших, че бъдещето ще покаже само. През деня в същия оня кабинет и в предишната поза седеше Леонтиев. Бледото му лице вече не беше така мрачно и той непрекъснато ме следеше с поглед, докато се разхождах из кабинета и го посвещавах в теорията си. След като свърших, се отпуснах в креслото зад бюрото, а той дълбоко се замисли. Помръднах и той трепна, после, упорито вгледан в очите ми, попита:

— А не мислите ли, професоре, че и самата идея за статуята от слонова кост не случайно възникна именно у мен?

— Какво пък, може — отговорих кратко, понеже не желаех да се отвличам от хрумналия ми начин за по-нататъшно изясняване на спомените на Леонтиев.

— А има ли онова, което трябва да си спомня, отношение към моята статуя? — продължи да настоява художникът.

— О, виж, това е много вероятно — веднага откликнах, защото думите на художника като че ли поставиха точка на мислите ми.

Светналите очи на Леонтиев показаха колко силно му е подействувала моята догадка. Може би инстинктивно чувствуваше правилността на пътя за решаване на загадката и вече сам ми помагаше в търсенето.

Уговорихме се, че художникът ще се постарае незабавно да се изолира от всички външни въздействия. Затворен в жилището си, ще се старае в полумрак да се съсредоточи върху виденията си, а когато картините започнат да изчезват, ще се опита да ги извика отново с мисли за статуята си. Да не се бори с чувството за необходимост да си спомни нещо, а обратно, да го усилва, като възбужда паметта си с някои особени способи по мои указания. В усилията му да си спомня нервната възбуда може да достигне опасен предел, но този риск трябва да се приеме. За виденията и състоянието си Леонтиев ще ми съобщава по телефона вечер.

Този път лейтенантът забърза за в къщи. Изпращайки с поглед стройната му фигура, си помислих още веднъж за рядката привлекателност на този човек, който незнайно как ми стана скъп. Вечерта въпреки очакванията ми, телефонът мълчеше. Обезпокоен, реших да се обадя сам, но размислих и реших да не преча на самотното съсредоточаване на пациента си. Обаче вътре някъде ме гризеше съмнение за безопасността на изобретената от мен система за лечение и когато на следващата вечер телефонът зазвъня, погледнах противния апарат с облекчение.

— Скъпи професоре, вие навярно сте прав… Аз влязох — без предисловие ми съобщи Леонтиев и в гласа му като че ли не се чувствуваше болезнено напрежение.

— Какво е това, къде влязохте? — не разбрах аз.

— В този дом или дворец, е, в бялата сграда на стръмния бряг — припряно говореше художникът. — Разбира си, всички картини, които така ясно помнех, постепенно водят една в друга. Сега виждам какво има вътре в сградата. Там има голяма стая или зала. Вместо врата — широко разтворена медна решетка. Също медни плочи застилат пода. Прозорци няма, само широки аркади горе. През тях струи равномерна светлина без сянка. Тук има много статуи и някакви други предмети, но не можах да ги разгледам: не се виждат ясно. Край стената, противоположна на решетката, в центъра на главната ос на залата — ниска широка аркада, през която се виждат гъстите върхове на боровете и блестящото между тях небе. До аркадата има още една бяла статуя и до нея някакви масички и съдове… О, боже мой, сега разбрах: та това е ателие на скулптор. Довиждане, професоре!

В слушалката глухо тракна. Аз май че не по-малко от самия художник горях от нетърпение да узная нещо повече, понеже ясно съзнавах необикновеността на срещнатото от мен. Но като учен бях свикнал да бъда и можех да се занимавам с работата си както по-рано, макар че следващите две вечери телефонът мълчеше. Телефонният звън се разнесе рано сутринта, когато още се готвех да започна трудовия си ден и не очаквах никакво съобщение от Леонтиев. Художникът уморено ме помоли, ако мога, веднага да ида при него.

— Струва ми се, че завърших странствуванията си из древния свят, не мога да разбера нищо, професоре, и много се страхувам… — Той не се доизказа.

— Добре, ще се постарая, чакайте: или ще дойда, или ще ви позвъня — побързах да се съглася.

Към обед, като се освободих от работа, тръгнах за Таганка и не без усилия открих красивата малка къща с куличка, разположена на могилка, в градина, дълбоко скрита в острата чупка на улицата.

Позвъних и веднага бях радостно посрещнат от самия Леонтиев. Художникът бързо ме въведе в стаята си, много скромна, без какъвто и да е показен безпорядък във вкусовете и навиците, неизвестно защо приет от хората на изкуството.

Прозорецът, затъмнен с дебел килим, не пропускаше светлина. Малката крушка, покрита с нещо синьо, едва даваше възможност да се различават предметите. Усмихнах се, като видях с каква точност бяха изпълнени всичките ми указания.

— Ама запалете лампата, нищо не се вижда.

— Няма нужда да палим, ако може, професоре — плахо помоли пациентът ми, — страхувам се да не би пак да бъде същото, страхувам се да не загубя съсредоточеността си. Вече няма да ми стигнат сили да се съсредоточа отново.

Съгласих се, разбира се, и Леонтиев, отметнал синята покривка от лампичката, ме настани на широкото канапе и също седна. Дори на слабата светлина можах да видя колко са хлътнали и бледи бузите му и колко са се увеличили блестящите му очи.

— Хайде, разказвайте — подканих художника, като вадех цигарите си и внимателно следях лицето му.

Леонтиев бавно посегна към масичката, взе от нея лист и мълком ми го подаде. Големият лист беше покрит с криви редове от неразбираеми знаци. Някакви кръстчета, кукички, дъгички и осмици, не изписани, а по-скоро старателно нарисувани, се редяха на групи, очевидно образувайки отделни думи. В общи линии имах представа за различните азбуки, както за древните, така и за съвременните, но никога нищо подобно не бях виждал. Отгоре бяха написани две къси редчета, означаващи очевидно заглавието.

Дълго гледах страницата с незнайни писмена и постепенно ме обземаше предчувствието за нещо необикновено и интересно, забележителното усещане за прага на неизвестността, познато всекиму, който е направил някакво голямо откритие. Когато вдигнах очи към художника, видях, че той непрекъснато ме следи — дори устните му се бяха полуотворили, придавайки по детски внимателен израз на лицето му.

— Разбирате ли нещо, професоре? — тревожно попита Леонтиев.

— Естествено, нищо — откровено казах, — но се надявам след вашите разяснения да разбера.

— О, това е все същата верига от видения. Помните ли, че звъних по телефона и ви разказах за вътрешността на сградата? По време на разговора с вас съобразих, че това е ателие на скулптор или художествена школа. Тази допълнителна връзка с моята мечта ме порази и аз побързах да се върна отново при халюцинациите, като вече схващах в тях някаква определена линия, някакъв смисъл, който съм длъжен навярно и да разгадая.

Все повече се поддавах на виденията си, като ги усилвах и се съсредоточавах съгласно вашите указания, но всички останали картини, които ми се мяркаха по-рано, или отново изчезваха, или някак си избледняваха, ставаха неразбираеми. Щом настъпеше моментът да се появят най-ясните и продължителни видения, неизменно се връщаше залата в бялата сграда, художественото ателие. Повече нищо не можех да видя и вече започнах да изпадам в отчаяние. Усещането за затваряне на спомените, за което говорехте, не настъпваше.

Неочаквано забелязах, че една част от стаята постепенно, с всяко ново видение, става все по-ясна, и разбрах: трябва да търся продължението на мислените картини само вътре в ателието — по-нататък моите видения не отиваха. Колкото и да се стараех, така да се каже, да изляза от пределите на ателието, нищо друго не можех да видя.

Но все по-ясна ставаше дясната страна на стената срещу решетката, където беше широкият и нисък прозорец — арката. Видението гаснеше, отново се появяваше и всеки път можех да видя все повече подробности.

Отляво, като ясен силует на фона на боровете и небето, които се виждаха през аркадата, се открояваше неголяма статуя, в половин човешки ръст, направена от слонова кост. Много се мъчех да я разгледам, но тя не ставаше по-ясна, а напротив, гаснеше. Също така угасна и новата подробност, която в началото беше по-ясна от статуята — ниската и дълга вана от сив камък, пълна почти догоре с някаква тъмна течност. В тази вана смътно се виждаха очертанията на скулптурна фигура, като че ли на голо тяло, потопено в тъмната течност.

Но и този детайл избледня, а до ваната се появи широка маса с дебела каменна плоча отгоре и пред нея дълга седалка като пейка от жълто, гладко полирано дърво. На масата се намираха в безпорядък пръчици, свитъци и други предмети, в които, мога да гарантирам, познах някои скулптурни инструменти, приличащи на ония, които сам съм свикнал да използвам. По-близо до десния ъгъл на масата имаше квадратна плоча или дебел лист от гладка мед без никакви украшения, покрит с някакви знаци.

Листът ставаше все по-ясен и на края цялото видение се съсредоточи върху този меден лист. Пред мен изпъкна позеленялата му повърхност с издълбани в нея знаци. Без нищо да разбирам, все пак по усет, интуитивно съобразих, че на това място е краят на серията от мислени картини, затварянето на веригата на виденията, според вашето предположение. Измъчван от неясна тревога, започнах да прерисувам знаците от медната плоча. Ето виждате, професоре — и гъвкавите му пръсти прехвърлиха цяла купчина листчета, — трябваше да започвам отново и отново. Видението угасваше и понякога с часове не се връщаше пак, но аз търпеливо чаках, докато успях да съставя ето този лист, който е в ръцете ви. Лявата ми ръка още не се е приспособила напълно и работата вървеше бавно. А сега не виждам нищо повече, умора, всичко ми стана безразлично… Само че по никакъв начин не мога да заспя, смътно и упорито се страхувам от някаква грешка. Не виждам връзка с мен в тези сложни знаци. По-рано я чувствувах много остро — скулптури, статуя от слонова кост, — а сега пак нищо не разбирам. Какво е всичко това, професоре?

— Ето какво — отговорих, разтреперан цял от силно вълнение, — вземете доза приспивателно — приготвил съм ви го за всеки случай, ако прекалите с виденията си. Ще заспите — това ви е нужно повече от всичко — а аз ще взема листа и до довечера ще получим представа какво означава всичко това. Вашите халюцинации наистина са свършили. Още не разбирам всичко, но мисля, че най-после сте си спомнили онова, което ви трябва… Ала тези неочаквани странни знаци… Още веднъж ще попитам: напълно ли сте уверен, че тези ваши видения са именно Елада или, да речем, само са свързани някак си с нея?

— Аз ви казах, професоре, не мога да обясня защо, но съм уверен: видях Елада или, по-правилно е да се каже, късчета от нея.

— Отлично, сега се постарайте да заспите, а после смъкнете всички тези отшелнически пердета, мили мой, вие ще се върнете в живота! Е, стига, стига! — прекъснах по-нататъшните въпроси на художника и бързо излязох, като взех със себе си тайнствения лист.

Още малко търпение, разсъждавах, докато вървях към трамвая, и всичко ще се реши. Или това е наистина изтръгната от дълбините на миналото записка на нещо важно, или… чиста глупост. Не, не прилича на последното. Едни и същи знаци често се повтарят, групите от нееднакво количество знаци са разделени с промеждутъци, отгоре очевидно има заглавие. Не, в унес такова нещо не може да се напише. И тъй, щом художникът е уверен, че това е Елада, трябва да се обърна към елинист. Кой у нас в Москва е най-големият специалист в тази област? — продължавах разсъжденията си, но по никакъв начин не можех да си спомня за никого. В къщи с помощта на справочника на научните работници, календара на академията и презрения телефон намерих нужния ми човек и веднага му позвъних. Провървя ми, оказа се в къщи.

Не след повече от четиридесет минути пушех поредната си цигара в кабинета му, докато ученият се беше втренчил в дадения му от мен лист с тайнствени знаци.

— Откъде сте взели това или, по-точно, откъде сте го преписали? — възкликна елинистът, като ме прониза с присвитите си блестящи очички.

— Ще ви разкажа всичко откровено, само че най-напред за бога ми обяснете какво е това?

Ученият нетърпеливо въздъхна и отново се наведе над листа, като говореше бавно и монотонно:

— Донесеният от вас откъс е написан с така нареченото критско писмо, със сричкова азбука, отдясно наляво, както са писали преди в Елада. С тези знаци тук е писано на еолийското наречие от старогръцкия език. Затова се затруднявам да преведа бързо целия откъс. Ето заглавния ред — да, това е интересно! — състои се от три думи: отгоре — малактер елефантос; под тях — зитос. Първите две думи буквално означават «омекотител на слоновата кост», а в преносно значение: майстор на слоновата кост. Нашето наименование «Майстор» също произлиза от този корен. Зитос — това е специална неизвестна течност — средство за омекотяване на слоновата кост. Вие знаете, че в древна Елада художниците са знаели тайната да правят слоновата кост мека като восък и благодарение на това ваяли от нея твърде съвършени произведения, които после се втвърдявали, превръщайки се в обикновена слонова кост. Тази тайна след това била безвъзвратно изгубена и никой досега…

— Ех, дяволите да го вземат, всичко разбрах! — закрещях, като скочих от стола. Когато видях уплашено-недоумяващото лице на учения, се опомних и побързах да добавя: — Извинявайте за бога, но това е много важно за мен, а главно за моя пациент. Не бихте ли могли веднага да ми предадете, макар и в най-общи черти, съдържанието по-нататък?

Елинистът вдигна рамене и не отговори. Обаче виждах, че очите му сноват по редовете на листа, и се постарах да се вцепеня в креслото, сдържайки вълнението и надигащата се луда радост. След няколко минути, които ми се сториха много дълги, ученият каза:

— Доколкото мога да се ориентирам без специални справки, тук е записана химическа рецепта, но названията на веществата трябва специално да се обяснят. Е, тук е казано за морска вода, след това за прах от цина и за някакво Посейдоново масло и така нататък. Навярно тъкмо това е рецептата за онова средство, за което току-що ви казах. Това е много важно — завърши елинистът.

Тонът на гласа му ми се стори твърде сух пред огромното значение на думите му. Но така или иначе, всичко беше ясно. На медната плоча, тоест тук, на листа, беше записана рецептата на средството за омекотяване на слоновата кост. През десетки поколения художникът най-после си я спомни и сега наистина ще може да създаде статуята на Ирина, като просто я извае!

Ученият ме гледаше очаквателно. Тържествуващ и развълнуван, аз станах и веднага му разказах историята на пациента и нещичко от теорията си. Когато свърших, изразът на недоверчиво изумление изчезна окончателно от лицето на елиниста. Малките му очички бяха станали съвсем добри и може би прекомерно влажни. Излизайки от кабинета му, видях как ученият вече тършува из книжните лавици и бързо издърпва книга след книга. Спокоен, че обещаният превод ще бъде направен толкова бързо, колкото е възможно, с усещане на празнична радост от света тръгнах по всекидневната си работа.

Усещането за покой и щастието на спечелилия победа разум не ме напускаха и в привичната тишина на кабинета ми. Но нетърпението по-скоро да съобщя на художника всичко ме накара веднага да му позвъня по телефона. Както изглежда, той очакваше да му се обадя и на поканата ми да дойде незабавно при мен отговори бързо:

— Веднага тръгвам!

През тази вечер много живо запомних изнуреното лице на Леонтиев, с резки сенки от лампата на бюрото, и внимателните му очи, в които трептяха искри на изумление, радост и тържество.

— Значи съм открил, не, спомнил съм си изгубената тайна на древните майстори? — развълнувано възкликна художникът, все още без да вярва на случилото се. — Но как съм можал да направя това?

Обясних му, че науката още няма точни данни, но вероятно в предишните поколения негови прадеди е имало майстори, които са знаели тази тайна. Продължителната работа и важното значение на рецептата са създали предпоставка в паметта на един от прадедите му да се образуват някакви много трайни връзки, които са се задържали за предаване в механизма на наследствеността.

Тези връзки, запазени дълбоко в личната му памет, са възникнали и у него, у Леонтиев. Така че необикновеното тук е само едно, забележителното съвпадение на проявата на древната памет и важността на елинската тайна именно за него, който също е станал скулптор като прадедите си. Силното желание да направи статуя на Ирина, волята и напрежението на всичките му сили му помогнали да извика от областта на подсъзнателното картините на древната зрителна памет. Без сам да го съзнава, той през цялото време е чувствувал, че знае именно онова, което му е толкова необходимо. Края на разясненията художникът слушаше вече разсеяно, като кимаше и сякаш се мъчеше да ми подскаже, че вече всичко е разбрал. Едва завърших и последва бърз въпрос:

— Значи, когато ученият направи превода, аз ще имам рецептата на това средство, професоре? Напълно ли сте уверен в това?

Трудно ми е да предам радостта и вълнението на художника след моя утвърдителен отговор.

— Какво нещо! Сега и с една ръка ще изпълня мечтата си, целта си… — И дългите му пръсти се размърдаха, като че ли вече обработваха вълшебния материал на меката слонова кост. — Сега, утре… — Гласът му затрептя. — И това ми дадохте вие, професоре, вашата наука…

Художникът скочи и ми стисна ръката, посегна към мен като дете към баща си, но се засрами от изблика си, обърна се, седна и отпусна глава на здравата си ръка, на масата. Раменете му леко потръпваха. Също развълнуван до дън душа, отидох в другата стая и седнах там, като от време на време смуквах от цигарата си…

На следващия ден се видях отново с художника при елиниста, който беше направил превода на записката, съдържаща точната рецепта на изгубената тайна. След това се разделих с пациента си и се заех да наваксам някои изоставени през това време задачи, като се стараех едновременно да съставя пълен отчет с всички възможни обяснения за срещнатия необикновен случай.

Дните минаваха, пролетните се смениха с летни, незабелязано настъпи есента. Изморих се много от голямата натовареност, годините въпреки всичко се обаждаха; поразболях се и пазех стаята. Неочаквано при мен се явиха двама млади хора. Веднага познах Леонтиев и се досетих, че девойката е Ирина. Ръката на художника все още висеше на превръзката, но това беше вече съвсем друг човек и аз рядко съм срещал толкова яснота и доброта на нечие лице. За Ирина ще кажа само, че тя заслужаваше безумната любов на художника и всичкия ни труд при търсенето на елинската тайна.

Ирина силно ме целуна, вгледана мълком в очите ми, и аз, което си е право, бях трогнат повече от тази безмълвна благодарност, отколкото от хиляди дитирамби.

Леонтиев каза развълнувано, че статуята вече е готова, той я посвещава на науката и на мен като дан от спасения на спасителя, от чувството — на разума, и много иска да ми я покаже. Е, видях статуята. Не се наемам да я описвам — това ще сторят специалистите. Като анатом видях в нея онова най-висше съвършенство на целесъобразността, което всички вие ще наречете красота, в която любовта на автора е вложила радостно и леко движение. С една дума, не ми се щеше да се отделя от статуята. Пред очите ми още дълго стоеше тази изумително прекрасна жена, като доказателство за цялата сила на властта на формата — за изтънченото щастие от красотата, общо за всички хора.“

Бележки

[1] От «ваготония» — повишена възбуденост на парасимпатичната нервна система. Б.пр. ↑