Сюзан Кулидж
Кейти на училище (3)

Трета глава
На път

Пътуването от Бърнет до Хилсовър бе много дълго. То зае по-голямата част от трите дни, и тъй като доктор Кар бързаше да се завърне при пациентите си, те пътуваха, без да спират. Първата нощ прекараха на кораба, а втората — във влака. Според баща им това беше уморително, но не и за момичетата, които възприемаха всичко като нещо ново и изключително приятно. Те толкова харесаха купето с тесните легла, сякаш това беше детска къщичка, а те — две играещи вътре деца. Да се скрият за една нощ в купе на влак беше за тях най-забавното нещо на света. Когато възрастните се ядосваха, те се смееха. Всичко беше интересно — от телеграфните стълбове край пътя, до лицата на спътниците им. Забавляваха се да наблюдават непознатите и да си измислят истории за тях — откъде идват, в какви отношения са помежду си. Хората от своя страна хвърляха учудени погледи върху веселите сестри с щастливи лица, но Кейти и Кловър не се впечатляваха и дори не ги забелязваха. Бяха твърде погълнати от самите себе си.

В ранната утрин на третия ден, пухтейки и свирейки, влакът влезе в депото на Спрингфилд. Няколко други локомотива вече бяха спрели. Имаше толкова много пушек, свирки и облаци дим, че Кейти почти се уплаши. Баща им, който беше задрямал, скочи и каза на момичетата да събират чантите и книгите си, тъй като ще закусват тук и ще се срещнат с Лили Пейдж. Тя щеше да дойде до Хилсовър с тях.

— Смяташ ли, че тя вече е тук? — попита Кейти, която прибра железопътната карта и щракна заключалката на чантата си.

— Да, ще се срещнем в Масасоа.

Масасоа беше съвсем наблизо и след по-малко от пет минути момичетата и баща им седяха на масата в приятна столова. Те бяха поръчали закуската си, когато дойде господин Пейдж с дъщеря си — хубаво момиче със светла коса и дребни, остри като неговите черти. Имаше модерните свободни маниери на майка си. Пътната й рокля беше обикновена, но с изисканост, която само френските шивачи можеха да придадат на семплата дреха. Аксесоарите й — обувки, шапка, ръкавици, яка, панделка — бяха толкова съвършени, че Кловър, поглеждайки нейната собствена сива рокля, а след това и роклята на Кейти, внезапно се почувства провинциална и овехтяла.

— Ето, Лили, това са твоите братовчедки — каза господин Пейдж, прегръщайки сърдечно момичетата.

Лили отвърна само:

— Добър ден.

Кловър забеляза погледа й към сивите им рокли и почервеня. Но може би Лили не гледаше дрехите им, защото след минута поведението й се промени и тя стана по-сърдечна.

— Искате ли вафли? — попита тя.

— Вафли? Не, не искам — отвърна Кейти.

— Но защо? Не знаете ли колко са известни вафлите на този хотел? Мислех, че всички знаят това.

Тя почука с вилица по чашата си и когато келнерът дойде, поръча:

— Вафли, ако обичате!

Тя каза това с изражение, което впечатли невероятно Кловър. Лили приличаше на малка дама от някоя книга — толкова елегантна и самоуверена. Дали всички момичета в Хилсовър бяха такива?

Донесоха хрупкавите, горещи вафли с вкусен кленов сироп и цялата компания чудесно закуси. Въпреки елегантността си Лили прояви завиден апетит.

— Знаеш ли — обясняваше тя на Кловър, — няма да имам възможност да хапна подобно нещо до следващия септември, затова искам да им се насладя изцяло.

Тя бързо се справи с девет вафли, без да каже нищо, освен:

— Масло, моля!

Или:

— Може ли да ми донесете малко меласа?

След като погълна и последната хапка, доктор Кар погледна часовника си и каза, че е време да тръгват за влака. Всички станаха. Господин Пейдж излезе с тях. При пресичането на улицата Кейти с учудване забеляза, че Лили, която до този момент изглеждаше напълно щастлива, започна да плаче. Докато стигнат до файтона, сълзите й се превърнаха в ридания, държанието й стана почти истерично.

— Не ме карай да ходя там, татко — молеше тя, стискайки ръката на баща си. — Толкова ще ми бъде мъчно за вкъщи! Това ще ме убие, сигурна съм, че ще стане така. Моля те, позволи ми да се върна с тебе у дома!

— Това е глупаво, моето момиче — възрази господин Пейдж, — знаеш, че е така.

— Не мога да спра — плачеше Лили, — не м-м-мога. Моля те, не ме карай да заминавам! Татко, миличък, не мога да понеса това.

Кейти и Кловър се почувстваха много объркани от тази сцена. Те бяха възпитани да смятат сълзите за нещо, от което човек трябва да се срамува — да се старае да не плаче или, ако не може, да се скрие в някой ъгъл, в дрешника, или зад леглото в детската стая. Да наблюдават модерната Лили да реве като бебе на гарата пред погледите на непознати, беше за тях истински шок. Чу се свирката на влака и кондукторът извика:

— Всички да се качват!

Господин Пейдж целуна Лили за последен път, освободи се от прегръдката й и я сложи на мястото зад Кловър. Побърза да слезе. Лили шумно хлипа още няколко секунди, след това избърса очите си, изправи глава и каза:

— Винаги плача така. Мама казва, че съм като ревливо бебе, сигурно наистина съм такава. Не разбирам защо хората трябва да бъдат спокойни и уравновесени, когато напускат родния си дом. И вие ще се държите така утре, когато ще трябва да се сбогувате с баща си.

— Ще се опитам да не е така — каза Кейти, — защото татко би се почувствал ужасно.

Лили я погледна с учудване.

— Мисля, че си безсърдечна, ако постъпваш така — каза тя обидено.

Кейти не забеляза тона й. Не след дълго Лили престана да се цупи и започна да говори за училището. Кейти и Кловър нетърпеливо й задаваха въпроси. Беше им интересно да чуят всичко, което Лили можеше да им разкаже.

— Ще видите колко ще ви хареса госпожа Флорънс — казваше тя. — Всички момичета я харесват. Тя е очарователна! Може да прави каквото си поиска с всеки. Малко е строга, но ученичките я мислят за очарователна.

— Строга с ученичките? — попита Кловър учудено.

— Строга с нас, момичетата. Не позволява на никого да ти се обади, освен ако не е твой брат или първи братовчед. Трябва да имаш писмо с разрешение от родителите си. Аз помолих мама да пише, че Джордж Хикман може да ми се обажда. Той не ми е точно първи братовчед, но баща му е женен за таткова сродница. Това е напълно достатъчно. Но мама много ме ограничава в това отношение. Тя смята, че съм твърде млада, за да идват момчета да ме виждат. Не мога да разбера защо. Дори по-малки момичета си общуват с момчета. Знаете ли в кое крило ще е стаята ви?

— Не знам. Никой не ни е казвал, че има стаи в различни крила.

— Има. Това са люлеещото се, квакерското и таванското крило. Мансардата е най-хубава, защото е най-висока и е далече от госпожа Флорънс. Моята стая е на таванския етаж. Ние с Ани Силсби я наехме миналия срок. Мисля, че вие ще бъдете в квакерското крило, защото всички нови момичета живеят там.

— Хубаво ли е това крило? — с интерес попита Кловър.

— Не е лошо. Не толкова хубаво като таванското, но е много по-добро от люлеещото се, защото то е най-близо до госпожа Флорънс и не можеш да играеш, без тя да те чуе. Бих избрала крайната стая на ваше място. Едно време живеех с Мери Андрюс там. Има чудесен изглед към прозореца на Бъри Сърлз.

— Бъри Сърлз?

— Да — най-малкият син на директора Сърлз. Той е великолепен. Всички момичета са луди по него, наистина луди. Къщата на директора е до пансиона и стаята на Бъри е в края на задната й част, точно срещу квакерското крило. На времето беше толкова забавно! Той стоеше до прозореца си, а ние до нашия мълчаливо, по цял час. Той се преструваше, че чете, а всъщност гледаше над книгата си към нас и се опитваше да ни разсмее. Веднъж Мери се захили и госпожица Джейн я чу и влезе в стаята ни. Но Бъри беше бърз като мълния и се скри под прозореца. Не можа да го види. Беше толкова смешно!

— Коя е госпожица Джейн? — попита Кейти.

— Най-ужасното нещо на света. Тя е племенница на госпожа Флорънс и е наета от училището. Госпожа Флорънс я държи, за да ни шпионира и да й докладва, ако не спазваме реда. О, този ред! Само почакайте да пристигнете и да прочетете правилата. Те са закачени над всяка стая, тридесет и два броя, и не може да се нарушават, дори и много да ти се иска.

— Какви са те? Какви са тези правила? — извикаха Кейти и Кловър в един глас.

— Да си точен за молитвите, да изтупваш дюшека си, да си оправяш леглото, преди да напуснеш стаята си, да не говориш в залата или в часа за самостоятелни занимания, да закачаш кърпата си на своята закачалка в умивалнята и други подобни.

— Умивалнята? Какво имаш предвид? — слисано попита Кейти.

— В началото на квакерското крило. Всички момичета се мият там всеки ден, освен в събота, когато ходят на баня. Ще си имате собствени легени, сапунерки и закачалки за кърпите. Но какво има? Защо ме гледате така учудено?

— Никога не съм чувала по-ужасно нещо! — извика Кейти, след като успя да поеме дъх. — Искаш да кажеш, че момичетата нямат умивалници в стаите си?

— Ще свикнете с това. Всички момичета свикват — отвърна й Лили.

— Не искам да свиквам с подобно нещо — каза Кейти. Реши да говори с баща си, но той беше отишъл да пуши и тя трябваше да почака. Междувременно Лили продължаваше да бърбори.

— Ако сте в тази крайна стая в квакерското крило, ще можете да гледате връчването на дипломите. Госпожа Сърлз винаги организира голямо празненство и ще можете да го наблюдавате. Миналото лято Бъри и Алфеус Секом награбиха сладки от масата, отидоха в задния двор и започнаха да ги хвърлят една по една в стаята на Роуз Ред и нейната съквартирантка. Те не бяха в крайната стая, а в тази до нея.

— Какво смешно име — Роуз Ред! — каза Кловър.

— Всъщност тя се казва Розамунд Рединг, но момичетата й викат Роуз Ред. Тя е най-голямата магьосница в училището, не точно красива, нали разбирате, ала забележителна и чаровна. Тя винаги се забърква в ужасни истории. Госпожа Флорънс отдавна би я изключила от училището, ако не беше толкова популярна и не беше дъщеря на господин Рединг, който е депутат от парламента. И госпожа Флорънс е горда, че Роуз е в нейното училище.

— А Бъри Сърлз е толкова забавен — продължи тя след малко. — Майка му е ужасна стара жена и винаги се опитва да му пречи. Понякога той се събира с приятели в стаята си и играе карти с тях, а ние виждаме как тя ходи по къщата със свещника и, когато стигне до стаята му, започва да чука и да вика: „Албърнети, синко!“ Приятелите му бързо крият картите в джобовете си, бутилките под масата, после вадят книгите и речниците си и, когато Бъри отключи вратата, всички седят и учат. Госпожа Сърлз изглежда толкова разочарована! Една нощ щях да умра от смях. Толкова много се смяхме с Мери Андрюс.

Ако доктор Кар беше присъствал на този разговор, той щеше да прекъсне пътуването на следващата гара и да върне момичетата вкъщи. Но той пушеше, докато Лили разказваше историите за Бъри, а след това тя отново започна да говори за госпожа Флорънс.

— Тя е като кралица. Всички я уважават. Висока е и винаги се облича хубаво. Очите й са прекрасни, но когато се ядоса, стават страшни. Рози Ред казва, че предпочита по-скоро да се срещне с пощурял бик, отколкото с ядосаната госпожа Флорънс. А Роуз добре знае, защото в училището на нея най-много й се карат.

— Колко момичета има там? — попита доктор Кар.

— Миналия срок бяха четиридесет и осем. Не знам колко ще бъдат тази година, понеже се говореше, че госпожа Флорънс щяла да напуска, а именно тя прави училището толкова популярно.

През цялото това време влакът се движеше на север. Наоколо ставаше все по-красиво. Пролетта не беше съвсем дошла, но тревата зеленееше, а напъпилите дървета изглеждаха като обгърнати в нежна мъгла. Железопътната линия следваше реката, която от време на време се извиваше или разклоняваше. Редици от сини хълмове се виждаха на хоризонта. Понякога от равнината наблизо изникваше отделно и самотно възвишение. Въздухът беше хладен и пълен с искряща сладост, неусещана досега от момичетата от западните краища. Кейти имаше чувство, че е пила шампанско. Двете с Кловър се местеха от прозорец на прозорец и възклицаваха с възхищение.

— Не виждам какво толкова особено има — отбеляза Лили. — Това е само Диърфилд. Твърде е малък.

— Но колко красиво се е сгушил между хълмовете! И хълмовете са прекрасни, нали Кловър?

— Тези хълмове не представляват нищо. Да бяхте видели само Белите планини — каза Лили, която беше пътувала повече. — Ние с майка ми прекарахме там три седмици миналата ваканция. Беше просто великолепно.

По-късно следобед Кейти се отдалечи с баща си и сподели с него своето притеснение за умивалните.

— Не мислиш ли, че това е ужасно, татко? Леля Изи винаги е казвала, че истинските дами всяка сутрин си обтриват цялото тяло. А как бихме могли да правим това заедно с още четиридесет и осем момичета? Не знам как ще се справим.

— Надявам се нещата някак си да се уредят — отговори доктор Кар и Кейти се успокои, защото щом баща й се заемеше с нещо, то винаги се получаваше.

Беше се свечерило, когато пристигнаха и слязоха на гарата.

— Сега две мили с дилижанса и пристигаме в ужасния стар пансион — каза Лили. — Вижте само този сняг! Задържа се неразтопен дълго след като у дома вече няма. Как мразя само тази гара! Страшно ми е мъчно за вкъщи!

Но щом видя чакащия ги дилижанс, настроението на Лили се промени, защото той беше пълен с момичета, пристигнали преди тях с други влакове.

— Ура! Там са Мери Едуардс и Мери Силвър! — извика тя. — Не мога да повярвам. И Роуз Ред! О, миличка! Как си?

Тя изкачи стъпалата и се хвърли към едно момиче с вълниста коса и палаво розово личице. Започна темпераментно да я целува.

Роуз Ред не изглеждаше чак толкова очарована.

— Как си, Лили? — каза тя и продължи да говори с момичето, което седеше до нея.

Лили се щураше между седалките и се прегръщаше с момичетата. Тя не представи Кейти и Кловър и тъй като доктор Кар беше отвън, те се почувстваха малко самотни и чужди. Всички си бъбреха весело и очевидно добре се познаваха, само те двете не можеха да се включат.

Кловър се заинтересува от Роуз Ред. Всичко, което казваше и правеше, изглеждаше оригинално и интересно. Не много големите й сини очи издаваха веселие и пакостливост. Бузите й бяха кръгли и меки като на бебе, а когато се смееше, две трапчинки се промъкваха в розовината им и те караха да се смееш заедно с тях. Стройна бяла шия държеше красивата й глава, тъй както стъблото поддържа цветето. Цялата тя беше като едно цвете. Само че цветята не говореха, а Роуз приказваше през цялото време. Всичко, което казваше, изглеждаше много забавно. Момичетата наоколо избухваха в смях, но Кловър долавяше само отделни думи, защото дилижансът беше много шумен.

Внезапно Роуз Ред се наведе напред и докосна ръката на Кловър.

— Как се казваш? — попита я тя. — Имаш очи като на сестра ми. И ти ли идваш в пансиона?

— Да — усмихна се Кловър. — Казвам се Кловър, Кловър Кар.

— Какво симпатично име! Много ти подхожда.

— И твоето име ти подхожда — Роуз Ред — отвърна срамежливо Кловър.

— Името ми е смешно — протестира Роуз Ред, опитвайки да се нацупи.

Точно в този момент дилижансът спря.

— Защо? Кой отива в хотела? — извикаха в хор момичетата.

— Аз — отговори доктор Кар, показвайки главата си през вратата с усмивка, която заплени всички момичета. — Хайде, Кейти и Кловър, елате! Мисля, че ще започнете училището утре.

— Бих искала той да е мой баща! — извика Роуз Ред.

Дилижансът продължи нататък.

— Кои са те? Как се казват? — питаха се момичетата. — Изглеждат симпатични.

— Те са мои братовчедки и идват от Запад — отговори Лили. Тя вече не криеше връзките си с тях, особено след като видя впечатлението, което направи доктор Кар.

— Защо не ни запозна с тях, Лили Пейдж? — възмутено попита Роуз Ред. — Изглеждаха толкова самотни, че ми се искаше да ги погаля и потупам по рамото. По-малката има толкова сладки очи!

В това време Кейти и Кловър влизаха в хотела, много щастливи от възможността за още една спокойна вечер с баща си. Имаха нужда да уталожат чувствата и впечатленията си от объркания ден и невероятните разкази на Лили. Беше очевидно, че пансионът ще е нещо съвсем различно от очакванията им, но и друго стана ясно — нямаше да бъде скучно! Дори само Роуз Ред, без никой друг, би била достатъчна това да не се случи.