Джеф Ровин
Смъртоносна битка (8)

Шеста глава

„Колко странно беше това“, помисли си Кун Лао, след като привърши утринните си молитви и седна с кръстосани крака върху канарата, попивайки хладния въздух на предутринния здрач, с длани, притиснати под брадичката, вдигнати палци и затворени клепачи. „Да ме доведат тук заради моя ум и дух и въпреки това да бъда зачетен да остана петнадесет години заради моята сила и заради уменията ми в бойните изкуства.“

Отново се проявяваше двойствеността на нещата. Макар тя да се изявяваше във всичко, тук тя изглеждаше по-странна от всякога.

Сякаш не бяха минали петнадесет години, откакто за първи път бе видял очите на Райдън — или във всеки случаи високата седем стъпки човешка фигура, която страховитият бог на гръмотевиците беше придобил, когато беше слязъл от облаците около планината Ифукубе, за да се появи сред смъртните. Кун Лао често се чудеше как ли изглежда Райдън в естествен вид, дали той беше единствената светлинна нишка, която го беше отнесла през пещерите на жреците към селенията на боговете, или пък той беше цялата мълния, проблясваща навсякъде. Сега това сякаш нямаше особено значение. Това, което беше важно бе не как изглеждаше Райдън, а колко благороден беше неговият дух — характерът и силата му, които се проявяваха всяка година по това време, когато той се появяваше от плът и кръв, готов за битка.

И той се биеше, помисли си Кун Лао, с помощта на летящите си мълнии, със своята въздушна торпедна атака и със способността си да се телепортира — същият талант, който му беше дал възможност да се появява и да изчезва и да наблюдава Кун Лао през всичките онези години в Чуйън.

Като отвори очите си само няколко мига преди червеният диск на слънцето да се издигне над далечния хоризонт, монахът от Ордена на светлината, най-почитаният жрец от всички, се надигна леко от земята, без да използва за опора ръце или колене, а като използваше единствено силата на краката си. Чистата му бяла роба се раздипли от лекия бриз, той вдигна ръце нагоре към издигащото се слънце, докато то сменяше цвета си от оранжево през златно към жълто. Той си спомни златния блясък в очите на Райдън, когато го видя за първи път; как от тях се излъчваше топлина и едновременно с това леден пламък — слънцето и луната — в едно същество.

Двойствеността.

В този случай обаче те представляваха наследството на Пан Ку, богът, чието тяло се беше превърнало в земята, слънцето и луната. Единствен сред боговете Райдън носеше в себе си паметта за бога-родител. Дори Тиен не притежаваше знанието, с което Райдън разполагаше.

А после Райдън го предаде на него. При онова място точно зад него, в Храма на Бога на гръмотевиците, на планината Ифукубе. В продължение почти на една година, под сводове от замръзнали мълнии, те седяха в столове от масивно злато, зад колони, изваяни в планинската скала от древни монаси, и богът му беше предал всичко, което сам знаеше за Пан Ку. Ако нещо се случеше с него, Богът на гръмотевиците искаше някой да знае какъв е произходът на света. Някой, който да може да обхване величието на този разказ и да научи други. Някой, който ще може да издигне духовете на монасите и жреците, които ще го чуят, и да ги вдъхнови да предадат сказанието на други хора.

Ако нещо се случеше с Райдън. Кун Лао се замисли. Това беше възможно, нали? Особено сега, когато над тях беше надвиснал ужасът. Ужасът на злото, което трябваше да съществува навсякъде, където съществуваше доброто.

Когато слънцето се издигна напълно, то стопли главата, от която Кун Лао отдавна беше обръснал младежката си коса. То стопли бузите, които все още усещаха докосването на пръстите на леля му, въпреки годините, през които бяха разделени — години, през които той беше копнял да се върне при нея, макар и да знаеше, че не може, защото предишният му живот беше приключил. Тя щеше само да иска от него да остане, а това той не можеше да направи.

Но най-вече слънцето стопли амулета, който Кун Лао носеше на врата си, Мек бял кръг, проблясващ в златисто и сменящ непрекъснато формата си, окачен на обикновена кожена огърлица. Амулетът беше изработен от самия Райдън векове преди това и му бе връчен от жреците от Ордена на светлината, които му бяха казали, че е къс от слънцето и къс от луната, двете дихотомни части на Пан Ку. Висшите жреци бяха дарили Кун Лао с амулета, когато го заведоха в своите пещери и той се зае с обучението си, водено от самия Райдън. Втората си година на планината той прекара сред тях, на хляб и преварена вода, в стопляните от огнищата пещери, научавайки, че тези святи мъже не бяха като своите събратя в селища подобни на Чу-Йън. Те бяха наистина духовни, заинтересовани от науката и познанието, а не да държат под контрол населението чрез суеверия и ритуали.

Тази втора година за Кун Лао бе посветена на неговото обучение в пътищата на Ордена на светлината, на неговия пръв досег със събраните писания научени и свети личности от различни епохи и от различни краища на света, и на неговото въвеждане в страховитото, възбуждащо и тайнствено изпитание на Смъртоносната битка — великият турнир, провеждан в храма Шао Лин на склона на планината Такаши, на остров Шимура в Източнокитайските морета.

В началото на своята трета година Кун Лао беше дошъл обратно тук, в Храма на Бога на гръмотевиците, за да размишлява над всяко от писанията на философи и майстори в бойните изкуства, събрани от върховните жреци. За да обмисли и да напише сагата за Пан Ку. И за да изрази върху рула от ръкописи собствените си разсъждения. С посредничеството на жреците той разпространи тези писания сред поклонниците, които идваха да изразят своето благоговение, давайки им съвети за всичко — от духовността през медицинските познания до изкуството. Те от своя страна ги отнасяха в храмовете, които бяха западнали заради дребнавата местна политика и разногласията, и бяха забравили за истинските цели на Ордена на светлината.

Съществуваше обаче още една задача, която Кун Лао предстоеше да изпълни, за която Райдън му беше споменал, но така и не беше му я обяснил и Кун Лао разбираше, че не бива да настоява. Когато Богът на гръмотевиците станеше готов да му я каже, едва тогава той щеше да я проумее…

Само веднъж в годината Кун Лао можеше да напусне това място, и то за да подложи отново на изпитание своята нарастваща физическа мощ срещу борци от целия свят. И това време на годината сега беше настъпило.

Кун Лао пое дълбоко въздух. Всяка година, преди всяка битка, той си помисляше за поражението, но никога за смъртта. Амулетът му даваше сила и го предпазваше от унищожение, предимство, което притежаваше само той и безсмъртният Райдън. Но тази година щеше да бъде по-различна. Тази година можеше да се окаже невъзможно да запази титлата си на Велик Шампион. Тази година му предстоеше да се срещне с нов претендент, и от всичко, което Кун Лао беше видял и чул, той знаеше, че тази година имаше вероятност да загуби.

Кун Лао се обърна и погледна към храма. Щеше да бъде лошо, ако се остави да го победят, но много повече щеше да го притесни, ако амулетът попаднеше в ръцете на някой злодей. Искаше му се, ако можеше, да върне амулета на Райдън, но знаеше, че това е невъзможно — нещо, което един бог е подарил на смъртните, никога не може да бъде върнато, защото тогава то губи своята божественост. Само ако го докоснеше, богът щеше да престане да бъде бог и да се превърне в смъртен.

Нямаше никакъв избор, въпреки че решението му можеше да доведе до много по-голяма загуба, отколкото самият турнир. Това, което предстоеше да извърши Кун Лао, можеше да струва собствения му живот. А с неговата смърт епохата на Просветлението, на която Райдън разчиташе, можеше също така да приключи.

Пристъпвайки през тесния проход към скалистата стена, свързваща входа с храма, Кун Лао изпъна лакти встрани, застана с лице към скалата, събра мислите си и със светкавичен удар замахна със сгъвката на левия си юмрук, после с десния, към коравия гранит. Парчета от скалата се разлетяха във всички посоки, но изразът на лицето на Кун Лао не се промени, плътта на ръцете му не се разкървави. Той отново изпъна лакти и стегнатите му юмруци отново политнаха напред, изкъртвайки нови парчета от камъка.

Третата серия удари изпълниха задачата. Когато Кун Лао приключи, той нежно свали амулета от врата си, постави го в нишата, която юмруците му бяха издълбали в каменната шиста, събра откъртени каменни отломъци и внимателно ги постави на мястото им, така че скъпоценният талисман да остане напълно прикрит. Той се загледа дълго в скалата, произнесе безмълвна молитва и след това бавно — много бавно — отиде до храма.

Изпитваше усещането, че някаква съществена част от самия него е умряла, но знаеше, че е постъпил правилно. Кун Лао започна да събира оскъдните си вещи за своето едноседмично пътуване до планината Такаши.