Джек Слейд
Леона и нейният квартет от убийци (7)

7.

Леона го галеше по страните и Ласитър се наслаждаваше на докосването й. За първи път имаше възможност да я наблюдава добре. Тя беше прекрасна жена. Най-силно у нея го привличаха русите коси, дългите крака и усмивката й.

— Кажи ми най-сетне нещо! — прошепна Леона. — Не можеш да ме заблудиш! Наблюдаваш ме от доста време. Сега ми се иска да си поговоря с теб, Ласитър.

Отново посегна с ръце към лицето му, но този път това не беше нежна, загрижена милувка. Тя го удари с такава сила, че главата му отскочи от едната на другата страна като топка. По-добре бе да се признае за победен.

— Е, добре, Леона — каза той. — Ти спечели този рунд.

— Ще спечеля и следващия — отвърна му. — Все още ли не си разбрал, че мога да направя с теб каквото си поискам?

Държеше револвера си в ръка и допря дулото в челото му.

— Не разигравай театър! — каза Ласитър. — Няма смисъл. По-добре ще е да разговаряме спокойно.

— Точно това искам от теб. Изглежда, че постепенно започваш да се вразумяваш.

Как само му се усмихваше! Очите й го пронизваха като копия.

— Мисля, че те харесвам — прошепна тя. — Винаги съм мечтала за мъж като теб. Защо те срещнах едва сега, Ласитър? Стига ми само да погледна в очите ти и вече знам, че сърцата ни бият в един и същ ритъм. Ние двамата…

Не успя да продължи. Проехтя пронизителен рев и Ласитър инстинктивно се хвърли настрани. Не беше необходимо да го прави, защото нападателят се насочи към Леона. Едно същество, цялото обрасло в козина, се нахвърли върху нея и я притисна с тялото си.

Ласитър понечи да се изправи и да хване зловещото същество за гърлото, но не беше достатъчно бърз. Бе твърде изтощен от преживяното досега, а освен това нямаше оръжие. Косматият великан се развилня. Ласитър не успя да отстъпи навреме и ударът се стовари в челото му. Замаян, той политна към земята, усети, че пада по гръб и после загуби съзнание. Не видя как звярът метна през рамо Леона като лек вързоп и хукна с нея.

Мъжете стояха като вкаменени. Всичко бе станало толкова неочаквано. Никой не бе в състояние да предприеме нещо. Освен това бяха доста отдалечени от мястото, където се бяха усамотили Леона и Ласитър, за да разговарят на четири очи. Тя им бе наредила да не я безпокоят. Бе отпратила дори най-близките си четирима васали. Сега те се втурнаха насам, но чудовището отдавна се бе скрило между скалите.

— Къде е тя? — изрева Маккав. — Къде е Леона Макомбър?

Някои от мъжете вече бяха хукнали да я търсят. Искаха да направят нещо, макар да осъзнаваха, че всичко е напълно безсмислено. Покритият с козина великан бе паднал сякаш от небето. И колкото бързо се бе появил, толкова бързо беше изчезнал.

Четиримата довереници на Леона накараха хората си да разкажат какво са видели. Това, което научиха, не бе кой знае колко много. Всичко се беше развило светкавично. Никой не бе наблюдавал Леона и Ласитър, понеже мъжете се чувстваха в безопасност. Кой можеше да предположи, че един-единствен човек ще се осмели да се появи между тях. Ето, този факт не бяха в състояние да проумеят четиримата васали.

Ласитър все още лежеше там, където чудовището го бе повалило. Хората на Маккав, ла Рока, Хагърти и Съливан претърсиха основно скалния лабиринт в края на каньона. Всички усилия бяха напразни. Непознатият похитител сякаш бе потънал вдън земя заедно с жертвата си.

Хората на Леона бяха безпомощни. Те въобще не можеха да проумеят случилото се. Впериха недоверчиви погледи в Ласитър, в чието тяло полека започна да се връща животът. На челото му се бе образувала голяма подутина. От една драскотина на кожата му се стичаше кръв. Стенейки, той се изправи седнал. Трябваше му известно време, за да си припомни какво бе станало. Но това, което успя да разкаже на четиримата негодници, не беше много.

— Бе страшно едър — обясни Ласитър. — В първия момент си помислих, че е скална мечка. После, когато понечих да се нахвърля върху него, той ме цапардоса. Това нямаше да се случи, повярвайте ми, но вие знаете в какво състояние се намирам.

Четиримата го наблюдаваха подозрително. Вероятно си мислеха, че Ласитър има пръст в цялата тая работа. Мъжът от Бригада Седем хвана с две ръце главата си. В ушите му бучеше. После се надигна и тръгна, олюлявайки се, към извора, за да пийне малко вода и да се посъвземе.

Хората на Леона го последваха, като не го изпускаха дори за секунда от очи. Останалите продължаваха да търсят някакви следи. Те едва сега забелязаха, че наоколо има безброй много скални пукнатини, които образуваха истински лабиринт. Затова, колкото и старателно да търсеха, не откриха и помен от непознатия похитител.

— Трябва да е някой, който живее отдавна наоколо и познава всяко скривалище — каза ла Рока. — Вероятно е някой от местните заселници. Като е видял господарката ни, му е хрумнало да замъкне жена в пещерата си.

Маккав го погледна и поклати глава.

— Нещо друго се крие зад цялата работа, Луис. Няма никак да се учудя, ако някой друг има пръст тук.

Ласитър бе разхладил със студена вода главата си и се бе напил до насита.

— Кой може да е заинтересован от това? — полюбопитства той.

Физиономиите и на четиримата веднага станаха недружелюбни.

— Не се меси — сопна му се Маккав. — Смятам, че не ти е много чиста работата, Ласитър. Откакто се появи тук, се случиха доста съмнителни неща.

— Да не би аз да съм виновен?

— Вреш си носа в работи, които въобще не те засягат — процеди през зъби Маккав, без да се владее.

— Нима не биваше да помогна на онези хора? — попита Ласитър спокойно. — Дори Леона ме похвали за това. Изглежда, че на теб и приятелите ти никак не се нрави отношението на господарката ви към мен. Като че ли не ме гледате с добро око, чета го по лицата ви. Кои всъщност сте вие? Какво работите при Леона Макомбър? Телохранители ли сте?

— Ние сме най-верните й съюзници — отговори Маккав. — Ранчероси сме и съседи на Леона. Помагаме й, когато има нужда от нас. Обединихме се, за да се борим с общи сили срещу бандата на зловещия Ел Хомбре. Но това не те засяга. Тук си нежелан.

— Не е така — каза мъжът от Бригада Седем. — Борбата срещу Ел Хомбре ме засяга лично. Не съм от ония хора, които просто си завират главата в пясъка, когато положението стане опасно. Чувствам се отговорен заедно с вас за Леона, понеже не успях да попреча на онова чудовище да я отвлече. Ще помогна да потърсим негодника, в чиито ръце се намира тя. Никой не може да ми попречи да го направя.

Лицата на четиримата придобиха заканително изражение.

— Какво ще кажете за него? — попита Маккав. — Не смятате ли, че говори прекалено на едро?

Ласитър несъзнателно посегна към хълбока си, но кобурът беше празен. Откакто дойде на себе си в оная скална пукнатина, бе без оръжие. Четиримата се ухилиха злорадо, понеже съзнаваха, че заедно го превъзхождат. Дори и да имаше оръжие, в състоянието, в което се намираше в момента, Ласитър нямаше никакъв шанс срещу тия убийци.

— Слушай какво ще ти кажа сега! — процеди през зъби Маккав. — Името ми е Матю Маккав, а това тук са приятелите ми Луис ла Рока, Виктор Хагърти и Франк Съливан — посочи всички един след друг и Ласитър запечата в съзнанието си всяко име. — Нямаме нужда от теб, Ласитър. Шефката ни се е захласнала по теб, но това въобще не ни интересува. Ще се борим сами за нея и ще я намерим. А сега те съветвам да си обираш крушите. Изчезвай от тая област! Не си желан сред нас! И ако още веднъж се мернеш някъде по пътя ни, ще те застреляме като куче!

Мъжът от Бригада Седем плъзна поглед по мрачните им лица и сви рамене.

— Много ясно се изрази, Маккав — каза той. — По-ясен от това не можеш да бъдеш. Не ми остава нищо друго, освен да се вслушам в думите ти, но не съм в състояние да изчезна толкова бързо от тук. Първо трябва да потърся коня си и да се огледам за оръжието. Загубих го през последната нощ, когато ме нападнаха някъде там горе.

Маккав махна рязко с ръка.

— Тук има достатъчно разпръснати оръжия. Можеш да си избереш и кон. Вземи си един и изчезвай!

— В тоя случай не мога да направя нищо друго — каза Ласитър. — Жалко за вас. Наистина бих могъл да ви помогна да откриете шефката си.

Тръгна с тежка стъпка, сякаш краката му бяха пълни с олово. Главата му продължаваше да бучи. Усещаше погледите на четиримата негодници в гърба си. Беше му ясно, че те биха го застреляли с голямо удоволствие. Бяха дяволски хитри и преди малко със сигурност бяха кроили нещо за него, докато той беше останал насаме с господарката им.

Постепенно Ласитър започна да проумява някои неща, но липсваха доста подробности, за да може да си изгради пълна представа за разигралите се събития. Очакваха го още много тайни за разгадаване. Беше страшно неприятно да знаеш, че всеки момент в гърба ти може да се забие някой куршум. Тялото му се напрегна, той несъзнателно ускори крачка. Около него навсякъде лежаха мъртви мъже.

Но Ласитър не носеше вина за това. Паметта му отново постепенно започна да се възвръща. Вече бе напълно убеден, че не беше улучил смъртоносно никого, докато се бе отбранявал предната нощ срещу превъзхождащия го враг. Напротив! Той дори беше проявил готовност да преговаря с полковник Миро. Но тогава се бяха намесили някои, които не искаха да се стигне до споразумение между Ласитър и хората на Ел Хомбре. По-късно и приятелите на Леона Макомбър му попречиха да поговори с полковник Миро. Само затова те ги нападнаха толкова брутално и безмилостно.

Дали Леона беше издала заповедта? Тя бе странна, необикновена жена. Мъжът от Бригада Седем предполагаше, че Леона имаше тук неподозирана власт. Вероятно думите, които бе казал полковник Миро на прага на смъртта, бяха истина. Кой бе убил Ел Хомбре?

Ласитър сега нямаше време да разсъждава върху това. Трябваше да го отложи за по-късно. Ако все още беше жив! В момента се намираше в голяма опасност. Предчувствието му, че някой е насочил оръжие в него, ставаше все по-силно.

Навсякъде между застреляните мъже лежаха пушки и револвери. Ласитър все още изчакваше. Бе съзрял едно място с доста разпръснати камъни по него. В случай на необходимост би могъл да се скрие зад тях.

Знаеше какво представляват кучи синове като Маккав и останалите. Те вероятно го дебнеха само да се наведе за някое от оръжията наоколо и да го вдигне. Щом като пушката се окажеше в ръцете му, четиримата вече имаха извинение и щяха да открият огън по него. По-късно щяха да разправят, че е стрелял като луд във всички посоки и че на тях не им оставало нищо друго, освен да го убият.

По този начин можеха да го извадят най-лесно от играта. Трябваше да го направят, защото надушваха, че Ласитър не се е появил случайно тук. Бяха дяволски хитри, така че човек не можеше да ги измами толкова лесно. Мъжът от Бригада седем бе прозрял намеренията им, освен това предполагаше с какво се занимават.

Хората на Леона бяха разбрали, че срещу себе си имат сериозен враг, който трябваше да бъде незабавно отстранен, ако искаха да не им създава повече проблеми.

Тия мисли се въртяха в главата на Ласитър, докато вървеше колкото може по-спокойно. С всяка крачка, с която се отдалечаваше от негодниците, шансовете му да се измъкне нарастваха. Трябваше да стигне до ония скали, пред които лежаха трима застреляни мъже. Непосредствено до тях бяха и оръжията им. Ласитър съсредоточи всичките си сили, за да изпълни намерението си. Щом стигнеше там, трябваше да вземе някоя пушка, ако е възможно и револвер, и най-вече една от ония кожени ленти с патрони, които много от мъжете носеха кръстосани пред гърдите.

Реши да прибегне до хитрост. Престори се, че се спъва в един камък, залитна и падна на колене, надавайки болезнен вик, за да не събуди подозрение. Беше много рисковано, но евтиният му трик успя. В този миг можа да се огледа и да види, че четиримата негодници бяха заели позиция за стрелба. Маккав бе вдигнал пушката на рамото си. Явно негово беше правото да изпрати смъртоносния куршум. Сигурно бяха хвърлили монета или бяха теглили дървени клечки. А може би Маккав щеше да стреля пръв, защото никой от партньорите му не бе в състояние да го надприказва.

Само един-единствен поглед бе достатъчен на Ласитър, за да види как Маккав отново отпусна надолу цевта, щом мъжът от Бригада Седем не посегна към разпръснатите наоколо оръжия. Четиримата негодници трябваше да изчакат още малко.

„Проклети кучи синове! Ще има да се чудите! — помисли си Ласитър. — Само дано успея!“

Той все още представляваше отлична мишена. Може би Маккав щеше да изгуби търпение и да стреля, преди Ласитър да изпълни плана си и да потърси прикритие зад скалите пред себе си. Не беше сигурен дали ще успее, тъй като бандата от убийци на красивата Леона боравеше превъзходно с оръжието. И четиримата бяха абсолютни професионалисти.

Отново се изправи на крака. Без да го забележат, бе взел един от револверите, пръснати наоколо. Явно на тях им доставяше адско удоволствие да го държат в неизвестност. За Ласитър вече не съществуваше никакво съмнение що за стока бяха тия кучи синове. Убийци от най-висока класа. Но каква роля играеше Леона Макомбър? В действителност тя не беше чак толкова лоша. Ласитър дори имаше чувството, че красивата жена искаше да му разкрие нещо. Но точно тогава се бе появило онова чудовище, което, изглежда, бе стреснало и квартета от убийци.

Ласитър все повече се приближаваше до скалите. Сега трябваше да действа светкавично и да се опита да се добере поне до една пушка. Имаше нужда и от малко муниции, за да може да се отбранява. Отново усети погледите на четиримата в гърба си. Един от тях се прицели в него. Дали беше Маккав?

Оставаха още две крачки до първата скала. До нея двама мъртви мъже лежаха близо един до друг. По вида им личеше, че бяха застреляни предната нощ от бандата убийци. Съвсем неочаквано Ласитър се наведе и издърпа пълната с патрони лента на единия от убитите, като почти надигна отпуснатото тяло. Със свободната си ръка сграбчи уинчестъра до простреляния. Четиримата негодници не бяха очаквали подобна реакция от негова страна. Освен това всичко бе станало невероятно бързо. Ласитър метна над скалата пушката и патронната лента и после сграбчи още една пушка. Точно в този момент усети просвистяването на куршум съвсем близо до главата си и се хвърли на земята. Превъртя се няколко пъти и се просна с разперени ръце и крака, сякаш бе мъртъв. Навярно убийците щяха да се хванат на хитрината.

Не се чу друг изстрел. Ласитър не смееше дори да диша. Знаеше много добре, че го наблюдават, и затова остана като вкаменен на мястото си. Ако направеше и най-малкото движение, някой от негодниците отново щеше да дръпне спусъка. Той наостри уши, за да може да долови всеки шум. Чу как четиримата тръгнаха към него. Представяше си ги много добре. Държаха пушките си готови за стрелба на височината на хълбока. Щом забележеха първото подозрително движение от негова страна, щяха да вдигнат прикладите на рамо и да открият огън.

Ласитър не можеше да чака да стигнат до него. Тогава щеше да бъде окончателно загубен. Щеше да остави да минат още няколко секунди. Започна да брои. Чуваше се само пукане от стъпки, иначе наоколо цареше тишина. Усети, че по гърба му се стичат вадички пот. Колкото повече се приближаваха убийците, толкова по-предпазливи ставаха те. Ласитър нададе страхотен, пронизителен вик и скочи във въздуха, сякаш изстрелян от катапулт. Пушката, която преди това бе крил под тялото си, сега държеше в ръце.

Четиримата негодници изкрещяха и веднага откриха огън. Два куршума одраскаха кожата му като с камшик и за секунда Ласитър си помисли, че с него е свършено. Но в тоя момент прескочи скалата и нададе див, победоносен вик, когато политна надолу. Сега щеше да бъде на що-годе безопасно място. И щом му се удадеше възможност да стреля отново, щеше да има поне малък шанс да брани живота си.

Но изведнъж го смрази невероятен ужас. Имаше чувството, че гледа в пастта на ада.