Мерилин Бакстър
Безценно (11)

Единадесета глава

На следващия ден Долтън стоеше на палубата на корабчето си, опитвайки се да си представи как ще изглежда то, след като го преобразуват в казино, но вниманието му не можеше да се задържи дълго, върху каквото и да е. Не можеше да мисли за бизнес. Съзнанието и тялото му бяха в състояние на повишена възбуда.

Той имаше дете — нещо, което не беше просто плод на въображението му, а човешко същество от плът и кръв, обитаващо нечий дом. Макар че думите, които Джоун бе прочела върху картичката, бяха запечатани в съзнанието му, все още не можеше да приеме неоспоримите голи факти.

Доктор Тод Реймънд от Форест Каунти, Харисбърг, Мисисипи, е потвърдил бременност от донор номер 4173.

Долтън се беше задържал изправен единствено благодарение на волята си. После беше поел няколко големи глътки въздух, повтаряйки си като обезумял, че големите мъже не припадат, но на него му се искаше да падне на колене, макар че не би могъл да каже поради каква точно причина. Не знаеше дали е облекчен или обезпокоен от това, че има дете.

Все още не знаеше и сега, докато наблюдаваше водата и хората, които вече лежаха на слънце върху белия пясък. Може би защото се чувстваше зашеметен от факта, че лекарят, който беше вкарал неговата сперма в някаква непозната жена, живееше само на стотина мили оттук.

Веднъж и на него съдбата да му се усмихне. И все пак един заядлив гласец дълбоко в съзнанието на Долтън го предупреждаваше да не бъде много самонадеян, че е възможно реципиентът на спермата му да живее в Каламазу, Мичиган. Но някак си усещаше, че не е така. Подозираше, че тя също живее някъде наблизо.

В момента чакаше Еди да позвъни или да се появи с информация за лекаря. След като имаше тази информация, можеше да предприеме следващата стъпка, която бе да намери жената.

— Ей, Долт, един човек те търси.

Долтън се обърна рязко. Тони беше застанал на вратата на клуба. Цяла сутрин бяха обсъждали планове и идеи, свързани с ремонта.

— Кажи му да дойде тук — рече Долтън.

Секунди по-късно Еди Темпъл прекоси пристана и се качи на палубата на кораба, като през цялото време бършеше потта от челото си с не дотам бяла кърпа.

— Господи, по-горещо е, отколкото в ада.

— Малко изпотяване не вреди — подхвърли Долтън, който, облечен в обичайните за него бермуди и тениска, не страдаше чак толкова от жегата. — И ти си като помощника ми, носиш прекалено много дрехи.

Еди направи гримаса, докато се вглеждаше в Долтън.

— Ако се обличах като тебе, колко поръчки мислиш, че щях да получавам?

— Имаш основание. Е, какво откри? — Долтън се прокашля, а гласът му беше така напрегнат, както и стомахът му.

— Като начало, доктор Реймънд е починал.

— По дяволите!

— По-спокойно, недей да се нервираш.

— Кажи ми как да не се нервирам — каза Долтън, проклинайки потта, избила на челото му.

— Е, първо, той е бил само фамилен лекар със собствена практика.

— Искаш да кажеш, че един обикновен лекар неспециалист може да го направи?

— Разбира се, че може. Според моя източник изкуственото оплождане е проста и лесна процедура. Не е необходимо специалист или някаква специална апаратура, за да се извърши.

— Това добре ли е или зле?

— Според мен е добре, защото ще трябва да се занимаваме само с един човек.

— Само дето този човек по някаква случайност е мъртъв — Долтън не можа да прикрие отчаянието и гнева в гласа си.

— Все пак не всичко е изгубено. Установих, че когато доктор Реймънд се е разболял, е преместил кабинета си от центъра в своята къща. През това време е приемал много малко пациенти, но очевидно реципиентката на твоята сперма е била една от тях.

Вътрешностите на Долтън отново започнаха да функционират.

— Как разбра това?

— Колко пъти трябва да ти напомням, че слухтенето ми е професия?

— Добре.

Еди му хвърли строг поглед, после продължи:

— Тъй като не е работил с други лекари, документацията му все още се пази в дома му — Еди изпъчи гръдния си кош, сякаш информацията, която току-що бе съобщил, струваше колкото теглото му в злато.

— Не ме ли будалкаш?

— Не те будалкам.

Долтън се ухили:

— Знаеш ли, без малко щях да те целуна.

Еди отвърна:

— Само го направи и ще ти фрасна един, копеле такова.

Долтън се разсмя непринудено.

— Я успокой топката. Казах го само в преносен смисъл. И тъй, продължавай. Откъде знаеш, че досиетата са там? Не си могъл да ги видиш.

— Не съм ги видял, но ходих у тях. Когато вдовицата му, която между другото си е една дърта лисица, излезе на вратата, съчиних една история.

— Каква история? — прекъсна го Долтън, а главата му почна да блъска като ковашки чук.

— Ами казах й, че жена ми е била негова пациентка и че бих искал да взема нейната папка, защото сега има други проблеми и че предишните й заболявания може да са свързани с тях.

— И какво каза тя?

— Каза, че заминава и че когато се върне, ще говори с адвоката си за тези досиета.

— Слава богу, че не ги е унищожила, когато е умрял мъжът й.

— Това определено е в наша полза, но проблемът с влизането в къщата и разглеждането на документацията си е съвсем друго нещо.

— Смяташ, че няма да ти позволят да пристъпиш прага на къщата, нали?

— Струва ми се, че този шанс е почти равен на нула. Когато тя повика адвоката си, той ще й каже, че лекарят на жена ми ще трябва да изиска папката.

— Или — добави Долтън — може да каже: не давайте абсолютно нищо, защото ти и жена ти може да сте намислили да заведете дело.

— Попадна точно в целта.

— В такъв случай остава само едно нещо.

— И какво е то? — попита Еди с нотка на подозрителност в гласа и приглади един приличащ на пластмаса кичур от косата си.

— Ще трябва да проникнеш в къщата и да се добереш до информацията, която ми трябва.

Лицето на Еди побеля.

— Като нищо!

Настъпи мълчание. Долтън чу в далечината крясък на чайка и писклив женски смях, но въпреки тези шумове, не откъсна поглед от Еди.

— Искаш да кажеш, че отказваш да го направиш?

— Можеш да бъдеш сигурен, че точно това искам да кажа. Човече, проникването с взлом е углавно престъпление, в случай че не знаеш — Еди беше видимо разстроен.

— Ако си спомням точно, ти ми каза, че ако цената е добра, ще направиш всичко.

— Но не и ако ми струва разрешителното и ме прати в пандиза, тогава за нищо на света.

Долтън изгледа Еди замислено, преди да каже с твърд и безизразен глас:

— Ако ти не влезеш, аз ще го направя. Но що се отнася до плащането, забрави за него. И да ти кажа ли какво мисля — само си загубих времето, като наех такова некадърно копеле като теб.

— Ще си ми платиш като поп — разпалено рече Еди.

— Само стой и гледай, приятелче.

 

 

Долтън стискаше легена, докато напъните от гаденето в стомаха му продължаваха, само че нямаше какво повече да излезе. Струваше му се, че в стомаха му е останала само лигавицата, но не беше много сигурен.

Успя някак да събере сили да се изправи на крака и да се наведе над умивалника в банята. Едва след като наплиска лицето си със студена вода и си изми зъбите, се осмели да се погледне в огледалото.

Очите му бяха така дълбоко хлътнали, че почти не се виждаха. Кожата му беше загубила тена и свежестта си. Сега лицето му изглеждаше сивкаво и изпито, сякаш е стоял затворен в килер седмици наред.

Приличам на претоплена пикня, каза си той, преди да обърне гръб на огледалото и да се отправи към импровизирания си офис в клуба. Взе ключовете на колата и тръгна към Еди да чуе новините от детектива.

Докато караше, отново и отново си припомняше последните събития. Трябваше да се вземе в ръце и да започне да мисли логично.

Бяха минали няколко дни, откакто бе влязъл в къщата на покойния лекар посред нощ и бе преровил всяка папка в кабинета. Най-накрая бе открил папката със своя номер и името на реципиентката. Положението му беше все пак доста отчайващо, като се има предвид рискът, който бе поел.

Когато заяви пред Еди, че ще се вмъкне в къщата, това беше спонтанна реакция. После се замисли над тази идея, огледа я от всеки ъгъл, стигна до заключението, че няма друг избор, освен да го направи. Но беше изплашен, ужасно изплашен.

Не можеше да повярва, че е паднал толкова ниско, че да престъпи закона. Как му се искаше сега да не беше имал такава отчайваща нужда от пари, да не беше влизал в онази клиника. Искаше му се да не бяха го одобрили. Да беше знаел, че случилото се тогава ще се върне, за да го преследва. Господи, толкова неща му се искаше да промени!

Но сега вече нищо не можеше да се направи. Миналото си е минало. Само че не съвсем.

То го бе застигнало и заплашваше да съсипе живота му.

По дяволите, сега не можеше да се размеква. Това си беше бизнес — нито повече, нито по-малко. Ако все пак откриеше детето, нямаше никакво намерение да се обвързва емоционално. Да се привързва, духовно или физически, не беше работа за него. Уединението — това беше единственият начин на живот, който познаваше.

Много пъти любовта му е била захвърляна в лицето. Беше се опитвал да обича баща си, беше се опитвал да обича брат си. И двамата бяха отблъснали тази любов, бяха я пренебрегнали. Бяха пренебрегнали него. Не, любовта бе за слабите хора, не за него. Бе възприел тази философия отдавна, не виждаше причина да я променя сега. Всъщност не можеше да си представи да е влюбен и да иска да се съобразява с чувствата на някой друг, освен със своите.

Все пак разбра, че не е толкова закоравял, колкото си мислеше. Когато се промъкна в онази къща посред нощ, облечен в черно, носейки малко джобно фенерче и торбичка с инструменти — това го бе разтърсило до дън душа. Фактът, че се бе справил успешно, го удиви, особено след като така трудно успя да отстрани решетката и после да изкърти прозореца. Беше облян в пот от главата до петите.

Едва след като влезе вътре, стомахът му, който потреперваше като желе, се стегна. Папките, които се намираха в един малък офис до кабинета, бяха подредени. Трябваха му само трийсет минути да открие своята папка. Притисна я към гърдите си и изчезна.

Оттам отиде право при Еди, събуди го, даде му папката и му каза, че ако иска да поправи грешката си, най-добре е да събере всякаква възможна информация за жената, която бе родила детето на Долтън.

Сега, няколко дни след това посещение при Еди, Долтън вдигна очи и го видя да влиза в кабинета.

— Време беше да се появиш — рече Долтън.

Еди му хвърли поглед и направи гримаса.

— Господи, приличаш на…

— Претоплена пикня — довърши Долтън вместо него. — Знам.

— Да не би извършването на престъпление да е причината за това?

— А да не би съветите да са част от детективските занимания?

Еди повдигна вежди:

— Окей, тогава направо към въпроса.

— Добре. Е, какво разбра?

— Нещо, което определено ще направи деня ти по-приятен. Лия Фрейзър живее в Гълфпорт.

— Шегуваш се — прошепна Долтън. — Искаш да кажеш, кажи-речи, в задния ми двор?

— Няма защо да се изненадваш.

— Не се изненадвам, но самата мисъл ме подлудява.

— Близо до ума е, че щом докторът живее някъде тук, то и пациентът навярно също живее някъде тук. И вече знаем, че всеки лекар, в което и да е градче, може да извърши процедурата.

— А защо според теб тя е отишла в Харисбърг, а не в Гълфпорт, където живее?

Еди вдигна рамене.

— Сигурно защото не е искала някой да разбере какво възнамерява да прави. Нали знаеш как жените обичат да клюкарстват.

— Да, и аз мисля така. Но причината няма значение. Нищо няма значение, освен това, че я открихме.

На Долтън изведнъж му се прииска да изкрещи с все сила. За втори път в живота съдбата му се беше усмихнала. Вместо това обаче въздъхна тихо и каза:

— Разкажи ми останалото.

— Както кажеш — Еди се отпусна върху стола пред масата и отвори папката. Но не започна веднага да чете. Измъкна чифт очила от джоба си и ги намести върху носа си.

Долтън забарабани с пръсти по масата.

— Омъжена е за някой си Руфъс Фрейзър, който е болен и е настанен в клиника.

— Продължавай.

— Тя е правоспособен архитект и дизайнер, наскоро е напуснала една голяма фирма, за да започне самостоятелен бизнес.

— Трудно ли беше да се добереш до тази информация?

— Всъщност не. Но има още нещо, и то не е хубаво.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами има някакви големи неприятности. Заподозряна е в кражба там, където е работила последно. Досега не е арестувана.

Долтън подсвирна.

— Значи положението й е като в оная поговорка: плава срещу течението без гребло.

— Точно така. Освен това финансово е много зле. Има страхотна нужда от пари, поради което е заподозряното лице номер едно на застрахователната компания.

Долтън се облегна назад и сплете ръце зад врата си.

— Силно съм впечатлен, Темпъл. Това компенсира отказа ти да влезеш в дома на доктора.

Лицето на Еди почервеня:

— Казах ти…

— Да, да, знам какво ми каза.

След тези резки думи на Долтън в стаята настъпи мълчание. После той попита:

— Ами нещо за детето? — надяваше се, че думите му са прозвучали равнодушно, без да издават напрежението, което чувстваше отвътре.

— А, да, детето. То е момче и се казва Коти Майкъл.

Сякаш електрически ток мина през Долтън. Син. Той имаше син. Някаква жена, която дори не бе зървал, дори не бе докосвал, бе родила неговото дете. Тази мисъл го караше да се чувства адски объркан.

— Има и други неща, но всичко е тук, в папката — Еди затвори папката, после я сложи пред Долтън. — Е, и какво по-нататък?

— Плащам ти и си хващаш пътя.

Еди се ухили:

— Ти си един кучи син, Монтгомъри, но трябва да си призная, че харесвам стила ти.

Долтън изсумтя, докато попълваше чека, после го подаде на Темпъл.

— Ако имам нужда от още нещо по-нататък, ще ти се обадя.

Еди се изправи, погледна чека, после се ухили:

— Ако има нещо, викай.

С тези думи той излезе от стаята, оставяйки Долтън насаме с мислите си и с намалена банкова сметка. И така, какво следва по-нататък, запита се Долтън. Как можеше да се срещне с Лия Фрейзър?

Дявол да го вземе, нищо не му идваше наум.

После изведнъж изправи гръб върху стола и усети как сърцето му се разтуптя, а устата му се размекна като памук. Отговорът беше прост, още един знак на съдбата, която му се усмихваше отново.

Ухилен като идиот, вдигна телефона, набра номера и зачака.

— Тони, Долтън е.

— Здрасти. Тъкмо се канех да ти звъня и да те питам дали днес ще работим върху тези планове.

— Да и не — отвърна Долтън.

— Не те разбирам.

Върху лицето на Долтън се разля усмивка.

— Вместо да си съдираме задниците, мисля, че трябва да наемем архитект и дизайнер за вътрешното обзавеждане.