Дърк Флетчър
Певицата от Канзас Сити (10)

Десета глава

— Никъде няма да ходиш, момче!

Тълпата от новопристигнали във Фейгън се раздели и пропусна един младеж със зачервено лице, който вървеше с бързи крачки, плътно следван от огромен мъж с карабина „Уинчестър“ в ръка и заплашително блестящи очи. Той имаше гъста черна коса, която стърчеше на всички страни, мощни рамене и врат като на бик. Дрехите му, целите покрити с прах, висяха по него на парцали.

„Като че ли се е случило нещо не особено приятно“ — помисли си Маккой, секунди преди младото пъпчиво момче да се блъсне в него; младежът го погледна изненадано, в очите му се четеше страх.

— Джонсън! Предупреждавах те неведнъж да държиш мръсните си ръце далеч от дъщеря ми.

— Но мистър Солт, аз… ние…

— Затваряй си устата! Но ти не ме послуша. Позволи на разгорещената си кръв да вземе връх. Сега дъщеря ми е опозорена, посрамена, използвана като някоя проклета курва! Заради теб тя никога няма да може да стане жена на някой свестен човек! Не ми остава нищо друго, освен да отпратя Миси на полето при кравите!

Спър отблъсна момчето от себе си. Ако положението станеше твърде напечено, щеше да се намеси и да се опита да оправи нещата.

Джонсън се огледа наоколо, целият треперещ от страх, когато мъжът застана пред него, момчето заби поглед в земята.

— Вижте, мистър Солт, аз… аз не исках да направя нищо лошо. Просто се позабавлявах малко.

Енок Солт вдигна карабината си и я насочи срещу младежа пред себе си.

— Какво, по дяволите, означава това? — той се задъха от ярост.

— Но ние…

— Избирай, Джонсън! — излая той. — Или ще се ожениш за Миси — и то веднага, като я отведеш при пастора и уредите нещата законно, или още в този момент ми даваш три долара.

Младежът го погледна изненадан.

— Три долара? Но за какво? — недоумяващо попита той.

— За да мога да ти уредя погребение, след като ти пръсна вътрешностите по улицата. Не искам вонята ти да се разнася след теб.

— Хей, Енок, Майерс взима пет долара за ковчег и погребение. Цената се повиши — обади се глас от тълпата, която се беше събрала наоколо, привлечена от зрелището.

— Не съм казвал, че ще ти бъде уредено прилично погребение! — изгърмя гласът му заплашително.

— Татко! — извика един тънък, приятен глас и след секунди се появи и притежателката му, момиче, чието лице не се отличаваше с някаква особена хубост, но в никакъв случай това лице не можеше да се нарече грозно. Просто това беше съвсем обикновено момиче. Тя се намръщи, проправяйки си път през навалицата, като се опитваше да се приближи до Солт. — Наистина, татко! Посрамваш ме пред всички тези хора! Как смееш! Защо просто не се върнеш в ранчото?

— Аз те посрамвам! — изръмжа той. — Като че ли Джонсън вече не се е погрижил за това!

— Ти не разбираш… — започна тя.

— Дяволите да ме вземат, наистина не разбирам!

— Не е това, което си мислиш. Нищо не се е случило! — извика Миси, като сграбчи ръката на баща си, опитвайки се да отклони оръжието му. — Вече ти казах, че нищо не се е случило!

Енок хвърли поглед към дъщеря си.

— Не се опитвай да защитаваш любовника си. Твърде късно е за това, Миси!

Момичето поклати отрицателно глава.

— Не го защитавам и той не ми е любовник. Поне веднъж помисли, татко!

— Да помисля ли? — каза той, като не откъсваше поглед от младежа. — Момиче, преди половин час ти се втурна в къщата усмихната, а роклята ти на едно място беше скъсана. Бе излязла с Джонсън на разходка в гората. Не виждам как би могло да има друго обяснение.

— Ще разбереш, ако само спреш и ме изслушаш — каза момичето. — Томи и аз излязохме да се поразходим. Аз се спънах и паднах. Роклята ми се закачи на един храст и се скъса — тя се обърна към Джонсън. — Томи беше достатъчно любезен да ми помогне. Затова го целунах по бузата. Това беше всичко. Кълна се! Винаги преувеличаваш нещата. Не ми вярваш, само защото мама избяга с онзи…

— Истина е! — намеси се Том Джонсън, като пристъпи напред. — Вижте, Солт, твърде дълго търпях заплахите и глупостите ви. Омръзна ми да бъда обвиняван за неща, които никога не съм вършил, омръзнаха ми вечните наставления да връщам Миси преди мръкване, писна ми от теб и от голямата ти уста!

Солт изпухтя, примигна няколко пъти, погледна втренчено момчето и свали карабината си.

— Добре… — той се запъна и не знаеше какво да каже.

Миси се приближи до младежа.

— Кажи му ти, Томи! — очите й блестяха.

— Да ми бъдете тъст би наранило гордостта ми, но ако не бяхте човек с толкова нечестни помисли, щях да помоля дъщеря ви да се омъжи за мен!

Миси пое дълбоко дъх и го целуна по бузата.

Енок Солт се замисли за момент, като гризеше долната си устна, след това метна карабината през рамо и сви рамене.

— По дяволите, добре, момче; щом имаш смелост да ми се противопоставиш, предполагам, че си достатъчно добър за Миси — той отново изръмжа и се запъти към къщи. — И, Джонсън…

— Да, сър? — веднага се отзова младежът.

— Да върнеш дъщеря ми до… до — той се поколеба, — до десет. Десет часа, разбра ли?

Том се усмихна.

— Добре… татко!

Спър поклати глава и се отдалечи, като остави двамата млади да правят планове за бъдещия си съвместен живот.

Той продължи обиколките си, като проверяваше в регистрите на хотелите за новопристигнали. В първите три хотела не срещна познати имена, но в четвъртия — „Джейсън Лоумакс Ин“ — имаше едно име, Джейк Гоулд, регистриран в стая 305. „Възможно е това да е Голд“ — помисли си Спър, тъй като инициалите бяха същите. Той запомни номера на стаята и излезе отново на улицата, където слънцето печеше безмилостно. Спър тръгна към хотела, където преди беше отседнала Патрис. Той започна подробно да разглежда сградите срещу хотела. Смесеният магазин на Мърфи се намираше точно срещу него. Острият покрив на тази сграда изглеждаше достатъчно висок. Голд лесно би могъл да се качи на покрива и да стреля в стаята на Патрис. Хммм.

Все още не беше сигурен дали причината за пожара бе заблуден куршум, или Голд наистина бе решен да убие Патрис; каквато и да беше причината, Спър трябваше да отиде при шерифа.

 

 

Един мъж, гол до кръста, облечен в черни панталони, стоеше прав и усърдно миеше лицето си.

— Вие ли сте местният шериф? — попита Маккой.

Мъжът изтри лицето си, хвърли хавлиената кърпа на масата близо до легена и кимна утвърдително.

— Да. Не виждате ли сребърната значка на гърдите ми?

Спър кимна.

Мъжът навлече сива муселинена риза.

— Казвам се Франк. Текс Франк. И преди да сте ме попитали какво правя в Канзас с име като това, ще ви кажа, че Текс е съкратено от Тецкатлипока — докато говореше, Франк натъпка ризата в панталоните си. — И преди да ме попитате какво, по дяволите, значи това, ще ви кажа, че баща ми се интересуваше от подобни мексикански дивотии и ми прикачил това смешно име. Така че няма нужда да ме питате защо предпочитам да ме наричат Текс — след като приключи с обличането, мъжът приглади ризата и се усмихна. — И така, какво мога да направя за вас?

Изненадан от необичайния стил на говорене на този човек, Спър премигна недоумяващо, след което протегна ръка към него.

— Казвам се Спър Маккой.

— Не ме карайте да се здрависвам — каза Текс, но сетне се усмихна и енергично разтърси ръката на Спър.

— Добре. Тук съм, защото търся един човек.

Франк въздъхна.

— Ако не можете да я намерите в някоя от кръчмите, мисля, че просто не сте погледнали където трябва.

— Не търся жена, а мъж. Той напусна Холмс под името Джошуа Голдън, но истинското му име изглежда е Джак Т. Голд.

Текс се облегна на стола си и започна да разбърква тесте карти.

— Хм. Не. Това име не ми говори нищо — Текс отново разбърка картите. — Ти също си шериф, нали?

— Да. Не виждаш ли значката на гърдите ми?

Франк се разсмя.

— Сега сме квит.

— Не, работя за правителството. Секретните служби.

Франк чак подсвирна.

— Дяволите да го вземат, чувал съм за хора като теб, но никога не съм се надявал да срещна някой от вас.

В следващите няколко минути се чуваше само шумоленето на картите, които Текс не изпусна от ръцете си нито за миг. После вдигна поглед и се втренчи многозначително в Спър.

— Как да съм сигурен, че просто не ме баламосваш?

— В хотелската стая имам документи, които доказват самоличността ми, мога да ги донеса, ако е необходимо.

Кокалестите му пръсти продължаваха да размесват картите, които с плясък се удряха една в друга, смесваха се, образувайки една купчина, която само след секунди отново се разделяше.

— Не, не. Гордея се със способността си да познавам характера на човека. Изглеждаш точно такъв, за какъвто се представяш. И така, защо търсиш този… — по дяволите, как му беше името?

Начинът, по който говореше този човек, и постоянната му игра с картите дразнеше Маккой, но той беше единственият източник на информация в града.

— Голд. Джак Т. Голд. Уверен съм, че това е човекът, който ограбва малките градове в тази част на Канзас, като се движи в посока запад от Канзас Сити. Досега е ограбил пет банки и е убил най-малко дванадесет мъже и жени.

Картите в ръцете на Текс за момент престанаха да се движат, след което безкрайната игра продължи.

— Изглежда, този тип е истинско копеле — лицето на Текс потъмня. — Мислиш, че той е тук, във Фейгън?

Спър кимна.

— Един мой приятел го е видял вчера в „Червения Ас“. А може би е същият човек, регистрирал се като Джейк Гоулд в „Джейсън Лоумакс Ин“.

Той изпусна една въздишка.

— Да се опитваш да го намериш в тази тълпа е все едно да търсиш девственица в бардака „Четирите Валета“ — Текс отново разбърка картите, след това пак и пак.

— Не знам със сигурност, но мисля, че миналата нощ той се опита да убие моя приятел — всъщност това е жена — в хотела „Дебнещият лъв“.

— Ах, да. Патрис Карлън. Чух за това. Изглежда е подпалила стаята, изгорила едно килимче, маса и няколко завеси, след което изчезнала.

Спър се усмихна.

— Бях там, когато това се случи. Някой стреля в прозореца и събори една лампа. Ето кое причини пожара. А що се отнася до това, че е изчезнала, тя прекара нощта в моята стая.

Шерифът кимна.

— Не знам какво да ви кажа. Ако този Голд е в града, за да ограби и Фейгънската банка, искам да го хвана на всяка цена. А дори и да не мисли да ограбва каквото и да било, такъв тип — убиец на жени — не заслужава да диша един и същ въздух с нас — той хвърли картите на масата и се изправи. — Ако мога да ти помогна с нещо, просто ме уведоми.

— Можете да разчитате, че ще го направя, шериф Франк. Не знам дали ще можете да ми помогнете, просто исках да ви предупредя, че в бъдеще може и да имате проблеми в града.

— Да, разбира се. Това може да ни е само от полза — Текс бе сложил маската на отегчение, но все пак си личеше, че бе заинтригуван.

— Какво всъщност правите с тези карти?

Текс се усмихна.

— Държат ме далеч от чашката.

Маккой подаде ръка за довиждане и излезе от офиса. Преди да затвори вратата, отново чу монотонното шумолене на разбърквани карти.