Нора Робъртс
Честни предателства (13)

Глава тринадесета

Дните минаваха бързо. Келси си имаше собствен кон, интригуваща връзка с привлекателен и обезсърчаващ я мъж и пробудено любопитство по отношение на майката, която започваше да обича.

Не беше очаквала, че ще заобича Наоми. Да се заинтересува от нея — да, естествено. Може би дори да я уважава. Но беше невъзможно човек да живее в такава близост с жена като Наоми и да не изпитва най-противоречиви чувства.

Нямаше обаче много време да се замисля над това. С наближаването на състезанията в Блуграс, които даваха пропуска за съдбовното Дерби, в „Трите върби“ и в „Лонгшот“ кипеше трескава дейност.

Келси не искаше да си го признае, но вече виждаше Чест, покрита с наметалото от рози на Дербито след някоя и друга година.

Днес правеха важна крачка в тази посока.

От външната страна на тренировъчната писта в „Трите върби“ бяха монтирали стартова врата. Зимата отдавна отмина, но въздухът беше все още хладен. Келси нервно придърпваше сакото си като се надяваше, напрежението й да не се предаде на кобилата.

Чистокръвните коне се раждат, за да се състезават, напомняше си мислено тя. Това е само един обикновен урок. Независимо колко кръв на шампиони тече в жилите му, нищо не може да помогне на един кон да пресече финалната линия, ако не се научи как да преминава през стоманената клетка и да изскача от нея като стрела.

— Значи според теб тук се готви новият съперник — бавно се приближи Гейб и потърка с ръка носа на кобилата. Чест наостри уши и го изгледа, после успокоена от миризмата и допира му, отново се отпусна и се приближи.

— Сигурна съм, че е така — със собственически жест постави ръка на юздата й Келси. — Не съм те мяркала насам от няколко дни.

— Липсвах ли ти?

— Не особено. — Келси имаше право да се радва: не беше изпаднала в унизителното състояние да се ослушва за телефона. Засега. — Тия дни всички сме доста заети.

— Двойно или нищо вече тренира на пълна програма.

Келси изостави всички преструвки и хвана ръката му.

— Чудесно! Толкова се радвам.

Позволи си удоволствието да захапе леко кокалчетата на пръстите й.

— Спомни си тези думи, след като спечели Дербито.

— Парите ми са за Гордост. — Както и сърцето й. — Е, ще заделя нещичко и за Двойно.

— Ще го пратим на едно състезание в Кийнланд. Джейми иска да го изпробва в нещо по-сериозно преди квалификациите в Блуграс.

— Ти ще ходиш ли? — нехайно попита тя.

— Ще ходя навсякъде, където иде конят, включително и на арената за победителя в Чърчил Даунс. — Помилва косата й с ръка, почти по същия начин както бе помилвал коня. — Искаш ли да ми правиш компания?

Келси се извърна и провери ремъците на седлото.

— Смятам да бъда с Наоми на арената за победителя.

Гейб силно я дръпна за косата.

— Имах предвид Кийнланд, скъпа. Сама с мен за ден-два. — Приближи се по-близо. Сега вече и тя се бе пропила с миризмата на коне, но примесена със своя аромат на цитрус и пролет. — Чудно ми е колко ли пъти можем да го направим по време на едно кратко пътуване.

Мускулите на бедрата й омекнаха като восък.

— Има ли вече някакъв рекорд?

— Ще има. — Без да отделя очи от нейните, той се приведе и улови долната й устна между зъбите си. — Имаш — захапа я веднъж и видя как зениците й се разшириха — най-невероятните устни.

— Остави момичето на мира. — Моузес се опита да изглежда разгневен и тежко стовари ръката си върху рамото на Гейб. — Със съперника ли ще се сприятеляваш, Келси, или ще си гледаш работата?

Тя повдигна шапка и вирна брадичка.

— Мога да се справя и с двете. — Обърна се с лице към коня и Моузес й помогна да се вдигне.

— Много си самоуверена — подхвърли й той.

— Уверена — поправи го тя. И подкара Чест към стоманената клетка.

Вратите на приспособлението бяха отворени, за да се приучи младият кон да преминава през ограничителния тунел. Чест дръпна глава и се опита да се извие. Опитва се, помисли си Келси, да изпробва баланса на силите.

— О, не, недей — тихо й заговори тя. — Тук все още аз командвам. Нали не искаш да ни изложиш и двете пред цялата компания? — Докосване с коленете, здраво издърпване на поводите и Келси успя да я вкара, после я спря на място, щом вратата се затвори зад тях.

— Не е чак толкова зле, нали? — каза й отново. — Пък и не се налага да прекарваш кой знае колко време тук. Най-важното е какво става, след като излезеш. — После бавно излязоха от другата страна, заобиколиха и повториха процедурата.

— Добре се справя — кимна Моузес.

— Когато е на кон, прилича на Наоми повече от всякога — пъхна ръце в джобовете си Гейб. Сигурно имаше и по-добър начин да прекара сутринта, вместо да наблюдава как Келси дава уроци на наперената кобила, но той не се досещаше. — Как вървят нещата между тях?

— Бавно и спокойно. Не е като някой бурен спринт, но мисля, минаха първия завой, когато Наоми й подари коня.

— Има големи надежди за него.

— Храни големи надежди за момичето. — Без да спира да засича времето, Моузес се изви с лице към Гейб. — Знам, че си има баща, но не е тук, затова аз ще ти кажа да внимаваш какво правиш. Келси не е момиче за една нощ и Наоми много ще страда, ако направиш нещо на детето й.

Изразът на Гейб стана по-напрегнат. Когато заговори, нищо не издаваше обзелото го негодувание, нито гнева му. В думите му звучеше единствено леко любопитство.

— А ти смяташ, че имам такова намерение.

Моузес измъкна една пура от джоба му и я напъха в своя.

— Недей да ми се правиш на толкова непроницаем. Моето племе е владеело това изкуство, още когато твоите прадеди са живели в пещери и са яли месото сурово. И освен това нищо не смятам. Двамата сте хубава двойка. — Леко извърна поглед, за да види как напредва Келси. — Просто действай по-внимателно. Човек не разбира дали има пострадали от търкалянето в сламата, докато не се изтъркалят два-три месеца.

Устните на Гейб се изкривиха в усмивка.

— Това от кого си го научил? От непроницаемото или от изчезналото племе?

— Просто недей да я пришпорваш прекалено. Момичето е чувствително. — Ядосан на себе си, Моузес прекоси през тревата, за да даде наставленията си на Келси.

Да, наистина е чувствителна, съгласи се Гейб, докато я наблюдаваше как внимателно изслушва съветите на треньора. И във вените й тече синя кръв.

Мнозина от познатите му биха казали, че той изобщо няма никакви чувства. И никой не би се заблудил относно синята му кръв. Но това не го беше възпирало досега. И сега нямаше намерение да се откаже.

Имаше колкото иска жени — те на драго сърце биха забравили този пропуск в биографията му. Много вече го бяха правили. И още много, самоуверено си помисли той, които биха махнали с ръка на бащата, пияница и мошеник, на краткотрайния му престой зад решетките и на не докрай излекуваната му страст към залаганията.

Но той не желае коя да е жена, помисли си Гейб, докато Келси насочваше кобилата във вратата и после я принуждаваше да спре в затворения тунел. Иска точно тази жена.

Продължи да чака, после извади слънчеви очила, тъй като слънцето заблестя по-силно. Денят напредваше и трябваше да се върне към собствените си дела. Но се зареди с търпение и остана встрани, докато Келси слезе от коня.

— Добре се справи — тя целуна кобилата по бузата, докато й поднасяше морков. — Изобщо не се уплаши.

— Искам да те видя довечера.

— Какво? — извърна глава тя, все така опряла лице в лъскавата козина на Чест.

— Бих искал да излезем довечера. На вечеря, на кино, на разходка с колата. Ти избираш. Каня те на среща — добави бързо, защото тя продължаваше да се взира в него и погледът й ставаше все по-несигурен. — Установих, че съм пропуснал този момент с теб.

— Среща? — замисли се над идеята тя. — Нещо като да ме вземеш, да отидем някъде, където предварително сме се уговорили и после да ме изпратиш до вратата?

— Горе-долу нещо такова имах предвид.

— Добре, това вече е друго. — Вирна глава и се престори, че преценява предложението. — Ставам в пет, значи ще трябва да се прибера рано. Нямам нищо против да изгледам едно кино, да речем от седем. После може и да изядем по една пица.

Сега беше негов ред да се замисли. Не очакваше от нея да избере точно такъв начин за прекарване на вечерта. Може би е време да се поопознаят.

— Ранна прожекция и пица. Ще те взема в шест. — Хвана я за брадичката и я целуна доста разсеяно.

— Ей, Слейтър — извика тя след него. — Аз ли да избера филма?

Продължи да върви, но погледна назад през рамо.

— Без надписи.

— На първа среща? — изсмя му се тя. — За какво момиче ме имаш?

— За моето — подхвърли той и смехът й секна.

 

 

Нямаше нищо романтично в пицария, пълна с тийнейджъри. Което напълно отговаряше на замисъла на Келси. Нека всичко е съвсем непринудено, беше решила тя. Искаше да избегне ситуациите, където нещата можеха да станат прекалено опасни и да се опита да разбере какво движи Гейбриъл Слейтър.

— Тук е идеално — настани се тя на масата с хартиени италиански подложки в червено и зелено. — Почти бях забравила за съществуването на другите неща извън конете.

— На всички ни се случва. — Развеселен, че се е озовал на вечеря с жена в място, украсено с рисунки на усмихнати пици и калцоне по стените, Гейб изпъна крака. — Навлизаш много бързо и с големи крачки.

— Това е един от талантите ми. Или слабостите ми, зависи от гледната точка. Защо изобщо да се захващам с нещо, ако не му се отдам напълно? — Отпусна се и опря краката си на неговата пейка. — Така или обираш лаврите, или се проваляш и изгаряш.

— Това ли ти е целта, Келси? Славата?

Усмихна му се.

— Винаги съм бъркала славата с удовлетворението. — Вдигна поглед към сервитьорката, после отново към Гейб. — Ти избирай. Аз ще ям каквото и да е.

— Но не и аз. Донесете ни една малка…

— Голяма — поправи го Келси.

— Голяма — кимна той в знак на съгласие, — пеперони с гъби и две пепси-коли.

— Много консервативно — отбеляза тя, след като сервитьорката се отдалечи.

— Обичам да знам точно какво ям. — Предполагаше, че се дължи на цял един живот ровене из отпадъците. — Та като говорим за това, не изяде ли именно ти почти цял килограм пуканки само преди час?

Келси продължаваше да се усмихва и да си играе с обикновената златна верижка на врата си.

— Пуканките в киното не се броят. Те са си част от програмата, също като музиката.

— Имаше ли музика? Не мога да си спомня.

— Значи не съм избрала хубав филм — сви рамене тя. — Обичам екшъни. Веднъж дори написах сценарий за един от курсовете, в които учех. Хубавичка каша от бой, преследване с коли и стрелба.

— И какво направи с него? — Келси разсеяно потропваше с крак в такт с песента на „Гънс енд Роузис“, която гърмеше от уредбата.

— Получих отличен и го изоставих. Отказах се да го изпращам някъде, защото, ако наистина решат и го купят, ще започнат да променят всичко и вече няма да е моят сценарий. — Сервитьорката им донесе безалкохолните в големи червени пластмасови чаши. — Освен това не искам да ставам писател.

— Какво тогава?

— Много и най-различни неща — помръдна с рамене тя и се наведе да вземе чашата си. — Зависи от настроението ми. Както и от това, какво уча в момента — Усмихна се бързо и малко разсеяно. — Много ме бива да уча в разни курсове. Ако ти трябва да разбереш от всичко по малко, като се почне от компютрите и се стигне до вътрешно обзавеждане, аз съм насреща ти.

— Нормално. Отгледал те е преподавател в колеж — вдигна чаша той. — Познанието е нещо свято.

— Донякъде наистина е така. Но по-скоро си въобразявах, че ако опитам повече неща, рано или късно ще попадна на най-подходящото за мен.

— И успя ли?

— Да. — Келси въздъхна. — Моите хора ще побързат да възразят, че и преди съм казвала така. Но сега е различно. Всъщност и това съм казвала преди — проговори като на себе си тя. — Обаче наистина е. Нищо до сега не ми се е струвало толкова подходящо и толкова естествено. Господ ми е свидетел, никога през живота си не съм работила толкова много. — За потвърждение, тя погледна ръцете си. Заякнали са, помисли си. Искаше й се да вярва, че и тя е заякнала заедно с тях. — Ами ти? Успя ли да попаднеш на нещо подходящо?

Очите му се взираха в нейните. За момент й се стори, че долавя някакви тайни в дъното им, както и някакъв глад, който няма нищо общо с мириса на чесън и топено сирене.

— Може би.

— Винаги ли гледаш жените с поглед, който ги кара да очакват да започнеш да ги ядеш откъм краката?

Устните му се раздвижиха — бавно и непринудено — но погледът му не се промени.

— Никоя не ми е задавала такъв въпрос. — Постави ръката си на глезена й, опрян на пейката до него и започна да я милва. — Но сега, като ме подсети, си мисля дали не е интересен начин да завършим вечерта.

Сервитьорката постави на масата пицата им заедно с две бели пластмасови чинии.

— Приятен апетит — пожела автоматично и се отдалечи.

— Харесва ми обстановката тук. — Келси внимателно смъкна крака си на земята и седна изправена. — Но се отклонихме от темата. Питах те за фермата. Откри ли в нея, каквото търсеше?

Гейб взе пластмасовия нож и наряза няколко парчета, после постави по едно в нейната и в своята чиния.

— Устройва ме.

— Защо?

— Знаеш ли, скъпа, може би си направила грешка, като си се отказала от писането. Поне от журналистиката.

— Как ще разбереш отговора, ако не зададеш въпроса. — Отхапа първата хапка с пикантни парченца червена чушка и точещо се топено сирене и изпъшка от задоволство. — Поне с някои хора е така. Не обичаш ли въпросите, Слейтър?

Не обърна внимание на последното и отговори на първия й въпрос.

— Устройва ме, защото е моя.

— Толкова ли е просто?

— Не, много е сложно. Недей да проваляш вечерта с разкази за живота ми, Келси. Ще си развалиш апетита.

— Имам здрав стомах — облиза соса от палеца си тя. — Ти знаеш моята история, Гейб. Поне по-важните моменти. Няма да продължавам по-нататък, ако не разбера поне отчасти с кого си имам работа. — Продължи да се храни, докато той я гледаше навъсен. — Това не е нито ултиматум, нито някаква гаранция. Просто факт. Харесваш ми и ми е приятно да съм с теб. Но не те познавам.

Ако това стане, знаеше колко е голяма вероятността останалите й чувства значително да отслабнат. Шансовете са много малки. Е, и преди беше рискувал. Когато печалбата беше достатъчно голяма.

— Нека първо ти кажа нещо за теб. Единствено дете на предан баща. Добро обкръжение, безгрижен живот. Разглезена.

Последното малко я подразни, но не можа да го отрече.

— Добре де. Вярно е, когато бях малка, имах почти всичко, което пожелаех. В емоционално и материално отношение. Предполагам, до голяма степен се е дължало на желанието да наваксат заради липсата на майка. Но аз не чувствах тази липса.

— Красива къща в предградията — продължи той. — Добри училища. Летни лагери, паркове, уроци по балет.

Ако целта му беше да я подразни, наистина успя. Келси преднамерено спокойно взе още едно парче от пицата.

— Забрави пианото, плуването и ездата.

— Всичко това си влиза в програмата. Бал за дипломирането, колеж по избор и за капак на всичко — голяма и пищна сватба.

— Не забравяй и продължителния и досаден развод. Какво искаш да кажеш с всичко това, Слейтър?

— Нямаш никаква представа откъде съм излязъл аз, Келси. И да ти кажа, няма да ме разбереш. — Но все пак ще й каже, реши той. И ще види как ще се подредят картите. — Понякога вечер си лягах не чак толкова гладен. В такъв момент може би е имало достатъчно пари за храна или съм успял да открадна, или изпрося достатъчно. От децата стават добри просяци и крадци — добави, загледан в очите й. — Възрастните им съчувстват или ги съжаляват.

— Много хора са изпадали в положение да се молят за пари — внимателно каза тя. — Няма нищо срамно.

— Защото на теб никога не ти се е налагало да молиш. Или да вземаш. — Разклати леда в чашата си и отново я остави. — Вечер понякога слушах или се опитвах да не слушам кавгите в другата стая. Или как майка ми плаче. Или съседката, която си заработва надницата на час с някой пияница. При повече късмет се събуждах в същото легло, в което съм си легнал. В други случаи майка ми идваше посред нощ и се измъквахме, преди да ни изхвърлят, защото баща ми отново бе загубил парите за наема.

Келси си представи картината, която й описваше, нарисувана с мрачни краски.

— Къде си живял?

— Навсякъде. Били сме в Чикаго, Рино или Маями. През зимата отивахме на юг, защото времето е по-хубаво и сезонът на хиподрума продължава по-дълго. Където и да е. Местата ти изглеждат едни и същи, щом си без пукната пара и бягаш. Разбира се, старецът твърдеше, че просто се местим. Че работи по една голяма сделка. Майка ми чистеше тоалетни, за да не умрем от глад, а той й вземаше почти всичките пари и ги профукваше за коне, на карти или за да се обзалага колко ще скочи някой скакалец. Нямаше никакво значение за какво се правят залагания, стига да можеше да извади няколко банкноти и да направи големия удар. — Говореше без никакво вълнение, само в очите му едва проблясваше озлобление. — Обичаше да мами. Най-много го биваше за това, но ако не успееше, майка ми се стараеше да събере достатъчно, за да го спаси да не му строшат ръцете. Обичаше го. И това именно беше най-горчивият залък, който трябваше да преглътне. — Много жени обичаха Рич Слейтър. — Продължи да се храни, сякаш за да убеди сам себе си, че това вече е без значение. — Обичаше да им причинява болка. Някои продължаваха да се връщат за нов пестник в лицето. Носеха насинените си очи и разбити устни като медали. Майка ми беше една от тях. Ако някога се опитвах да го спра, той направо ни пребиваше от бой и двамата. Тя никога не ми благодареше, че съм я защитил, а повтаряше, че не разбирам. И беше права — добави той. Никога не я разбрах.

— Все трябва да е имало място, където да можеш да отидеш. Някой дом за деца, социални грижи, полицията.

Той само я погледна и отново забеляза безупречния тен на лицето й, доброто й възпитание, просмукано до мозъка на костите.

— Някои хора просто са изхвърлени зад борда, Келси. Такава е системата.

— Не, не бива да е така.

— Когато търси помощ, човек или вярва, че ще я получи, или да има настойчивост да се моли за нея. Майка ми не правеше нито едното, нито другото. Тя вървеше с наведени очи, без нищо да очаква и без да се моли за нищо.

Сега очите на Келси не се отделяха от него и блясъкът им помръкна от ужас и мъка.

— Но ти си бил дете. Някой е трябвало… да направи нещо.

— Нямаше да му се зарадвам особено. Бяха ме научили да си плюя на петите, като видя ченге, да мисля за социалните работници като за досадни книжни плъхове, чиято единствена работа е да ти пречат да правиш каквото си искаш. Така че ги избягвах. Понякога ходех на училище, понякога не ходех. Господ е свидетел — той изобщо не се интересуваше, а на майка ми не й оставаха достатъчно сили, за да се занимава с мен. Така че през повечето време си правех каквото искам. Старецът обичаше да ме влачи със себе си — понякога, за да привличам играчи, а понякога и сам да организирам игрички. Пък и когато бях с него, успявах да спася малко пари, след като се напие достатъчно, за да не ме забележи.

— Сигурно си мислил да се махнеш, да избягаш от него.

— Разбира се, мислил съм. Но си мислех, че ако остана, ще мога да го спра да не я пребие до смърт. И успях, доколкото можах. Майка ми умря в приют за бедни. От пневмония. Гледах я шест месеца, като спестявах от парите, които припечелвах със залагания или някаква работа на хиподрума. После се махнах. Бях на тринадесет. — И доста висок за възрастта си, спомни си. Хубавичък. Вече пораснал. — Старецът на няколко пъти успя да ме пипне. Проблемът беше, че ме привличаха конете и обикновено се озовавах на хиподрума. Той също. Хващаше ме натясно и хубавичко ме притискаше. Обикновено успявах да се откупя.

— Да се откупиш?

— Ако напоследък ми беше провървяло, имах пари. Две-три стотачки му стигаха, за да се захване да играе сам или да се запие в най-близката кръчма. — Разбира се помисли си Гейб, от тогава цената се беше повишила. — Всеки път се отървях, започвах отначало… с една-едничка мисъл. Един ден ще бъда самостоятелен и той няма да може да ме пипне. Никой няма да може. Но ти не се храниш.

— Съжалявам. — Келси се протегна и силно стисна ръката му в своите. — Наистина съжалявам, Гейб.

Не очакваше от нея съжаление. Сега си даде сметка, че иска да я види ужасена, иска да я види как се отвръща от него. Тогава ще има оправдание — нали така — да се отдръпне и да се откаже от безразсъдното препускане към едно бъдеще, което дори не можеше да си представи.

— Прекарах известно време в затвора заради една игра на покер: не успях достатъчно бързо да разбера, че е нагласена. — Изчака я да каже нещо, но тя не проговори. — Бях дребна риба, но ме хванаха заедно с по-едрите. Когато излязох, вече бях поумнял. Работата в конюшните ми осигуряваше добър начин да изкарам пари. Пък и обичах конете. Пазех се чист, защото в затвора не ми хареса. Не пиех, защото всеки път, когато посягах, усещах миризмата на моя старец. И извадих късмет. — Приключи, облегна се назад и запали пура. — Сега стана ли ти по-ясно.

Наистина ли вярва, че тя не усеща гнева, зарасналите рани? Хората край масата им вероятно виждат само един мъж, който води приятен разговор на маса. Но ако се вгледат в очите му, ако добре се вгледат, как биха могли да не забележат студената и неизличима ярост? Келси отново решително хвана ръката му.

— Сигурно не мога да го разбера така, както го виждаш ти, но струва ми се знам какъв кошмар е да се живее с алкохолик, който…

— Той не е алкохолик — прекъсна я с непреклонен тон Гейб. — Има разлика между алкохолик и пияница, Келс. Никаква дванадесетстепенна програма няма да промени факта, че е пияница, и то жесток, който обича да бие жените или всеки друг, по-слаб от него. И не беше кошмар. Истина беше. Беше моят живот.

Тя отдръпна ръката си.

— Предпочиташ да не те разбирам.

Гейб завъртя пурата и се вгледа във върха й. Не беше си давал сметка, че тази простичка и безрезервна симпатия ще събуди толкова много спомени и чувствата, свързани с тях, ще изплуват отново на повърхността.

— Права си. Предпочитам да ме погледнеш и да приемеш това, което виждаш. Или да се откажеш.

— И двамата сме продукти на възпитанието си, Гейб. По един или друг начин. Няма да харесам някого само заради това, което изглежда отвън. Никога повече. И ако ме желаеш, се налага да приемеш, че не ми е все едно.

— Това вече наистина ми звучи като ултиматум — загаси пурата си той.

— Точно така. — Келси побутна чинията и взе сакото си. — Доста път ни чака обратно. По-добре да тръгваме.

 

 

Мислеше си много за малкото момче, което в детството си е трябвало да краде и мами. За детето, което нощем си е лягало и вместо приспивни песни, е чувало проститутките и пияниците.

Колко от това момче бе останало у мъжа, Келси не знаеше. Но според нея бе много повече, отколкото самият Гейб предполага. Много повече, отколкото щеше да бъде позволено някога на някого да узнае.

Той чисто и просто се бе изградил като нова личност.

Безупречните, свободни маниери, изумителната къща на хълма, конюшнята с породисти шампиони. Колко хора от елита, свързани с конете, знаеха за съмнителния му произход? И ако знаеха, дали го възприемаха като някаква забавна ексцентричност?

Колкото и на Гейб да му се искаше противното, тя започваше да го разбира. И, независимо дали той го долавяше, или не, но вече никак не й беше безразличен.

 

 

Наближаваше един след полунощ, когато Бил Кънингам забърза към вратата — хлопаше се. Пътьом наметна червен копринен китайски халат върху голия си корем. Надникна през стъклото на вратата и остана доволен от вида на непробудно заспалата Марла, последната му възлюбена. Ласкаеше се от мисълта сладкото похъркване в огромното му водно легло да се дължи на страхотния секс, но много по-вероятно беше да е от хапчетата, които тя лапаше като бонбонки.

Каквато и да беше причината, му олекна, защото щеше да посрещне късния си и неочакван посетител сам.

— Предупредих те никога да не идваш тук — процеди през зъби той и приглади онова, което бе останало от косата му. След като мине Дербито може да си позволи присаждане.

— Хайде стига, Били! Никой не ме видя, приятел. — Рич беше около критичната точка на солидно напиване. Не залиташе, нито пък беше стигнал до там, да заваля думите. Но си личеше по светналия му поглед. — Пък и да ме е видял някой, дявол да го вземе, нали още никой закон не забранява на човека да иде на гости на стар приятел от покера? — ухили се той и огледа разкошната обстановка. Старият Бил изглежда пак се беше оправил доста добре, отбеляза Рич и прецени възможността да поизцеди старото си приятелче за още някой долар. — Какво ще кажеш за по едно?

— Да не си откачил? — макар в къщата, освен него да бе само Марла, а благодарение на барбитуратите и тя пътешестваше в света на сънищата, Кънингам продължаваше да шепне. — Знаеш ли, ченгетата идваха тук? Тук — повтори той сякаш новопостроената му къща е някаква светиня, някакъв храм. — Задаваха ми въпроси, защото някой приказлив коняр им изпял, че съм бил взел Липски няколко дни да ми рине лайната.

— Казах ти, че беше грешка. Но съвсем мъничка. — Вдигна два пръста и го погледна с присвити очи. — Къде е барът, Бил? Засъхнал съм като шибаната Сахара.

— Не искам да пиеш в дома ми.

Рич само се усмихна още по-широко, но погледът му стана по-груб.

— Хайде сега, няма да разговаряш така с деловия си партньор, нали Бил? Особено когато имам ново предложение за теб.

Кънингам навлажни устните си.

— Вече сключихме сделка.

— Точно за това искам да поговорим. И да ударим едно по приятелски.

— Добре де, добре. Но карай бързо. — Хвърли неспокоен поглед към стълбите за горния етаж, докато минаваше покрай тях, за да влезе във всекидневната, обзаведена в златно и тъмно синьо. — И по-тихо. Горе има жена.

— Ах ти, мръсник — приятелски го смушка в ребрата Рич. — Не знаеш ли дали няма приятелка. И по тая линия доста отдавна съм на сухо.

— Няма. И стой настрана. Не искам да разбира за теб и за цялата тази история. На вид я бива, но не е много умна.

— Най ги обичам такива — отпусна се с одобрителна въздишка Рич в един от фотьойлите, тапицирани в златисто кадифе. — Наистина знаеш как да живееш, приятел. Винаги съм го казвал — това момче Бил знае как да живее.

— Само внимавай да не тръгнеш да го разправяш наляво и надясно точно сега. — Кънингам наля две чаши с дванадесетгодишно уиски. Струваше му се истинско разхищение да го предлага на Рич, но винаги изпитваше нужда да впечатлява. — Трябваше да се справиш с Липски.

— Нали го направих. — Със самодоволен вид Рич завъртя чашата с уиски, помириса го и едва тогава отпи. — Класическо, нали? Да го убия, както се убива кон.

Ръцете на Кънингам трепереха, докато вдигаше чашата към устните си.

— Не искам да чувам за това. Вече ти казах. За Бога, Рич, никой не трябваше да умира. Старият Майк беше като светец на хиподрума.

— Непредвидено усложнение — отвърна Рич и се изправи, за да напълни отново чашата си. — И Липски си плати за това. Но както виждаш, отвори ми допълнително работа, Бил. Ще ти струва още десет хилядарки.

— Ти добре ли си? — скочи Кънингам, разливайки уиски. — Направи го на своя глава, Рич.

— За да защитя инвестициите ти. На ченгетата щяха да им трябват само пет минути, за да накарат Липски да пропее за мен. А щом стигнат до мен — любезно продължи той, — значи стигат и до теб. Така че още десет хилядарки, Били. Цената е справедлива.

Кънингам мъчително преглътна. Парите, които му паднаха от Биг Шеба бяха същинско чудо. Но чудото си има цена.

— Така можеш да ми поискаш и десет милиона. Затънал съм до гуша.

Рич очакваше подобен отговор и беше готов.

— Ще почакам до май, няма проблем. Какво са няколко седмици за приятелите? А сега… — кръстоса той крака — съм дошъл с една нова идея, Били. Малка промяна в основния замисъл, удовлетворителна и за двама ни. Ти искаш да гушнеш наградата в Чърчил Даунс, аз също. Но имам да свърша и една друга работа, да оправя едни стари сметки с моето момче.

— Пет пари не давам за семейните ти проблеми, стига основната сделка да стане. — Но мисълта да си отмъсти на Гейб започваше полека-лека да се събужда в него и го разгорещи много повече от уискито. — Тази история с Липски едва не провали всичко.

— Недей да се тревожиш. Няма смисъл — лениво размаха чаша Рич. — Всичко ще бъде по план… с една мъничка промяна.

— Каква промяна?

— Виж сега — въздъхна Рич и отпи от чашата — Ще ти кажа и се надявам да оцениш иронията на ситуацията, Били, приятелю. Наистина се надявам я оцениш.

 

 

По-късно Кънингам се промъкна обратно в леглото, целият разтреперан. Опитваше се да се убеди, че не е жесток човек и няма никаква вина за двамата мъртъвци. Просто лош късмет, както се бе изразил Рич.

Сигурно беше лудост от негова страна да се забърква с Рич Слейтър, но беше отчаян. Пък и всичко бе дошло в толкова подходящ момент, че го възприе като знак на съдбата. В новия план на Рич имаше жесток, но логичен смисъл.

Какъв избор имам, отново си задаваше въпроса Кънингам. Ако загуби в Чърчил Даунс, няма да има повече Марла или която и да е друга, нито голяма къща в провинцията, нито перчене по хиподрумите.

Биг Шеба беше неговият последен коз. Беше заложил парите си — всеки спестен долар и всичко, което успя да вземе назаем — в тази кобила. А белите й дробове нямаше да издържат още дълго. Стисна очи и се опита да заспи, като се проклинаше за страстта си да залага на коне.

Трябваше му само Дербито — нищо повече, — за да може да си стъпи на краката. Веднъж да мине и ще я заплоди. Ще си живее добре с парите от кончетата й.

Правил го е и преди, помисли си, припомняйки си плана на Рич. И се беше измъквал като на шега. Едно бягане, само едно добро бягане.

Изпитваше нужда от топлина, затова се сгуши в Марла и скоро ритмичното й похъркване го унесе в сън.