Рекс Стаут
Улика — нула (3)

III

Крамър, снажен и широкоплещест, с едро червендалесто лице и остри, недоверчиви сиви очи, седна на червеното кожено кресло до бюрото на Улф. Отказа предложената му бира, телевизорът бе угасен, а лампите — запалени.

— Отбих се пътьом и нямам много време — заговори Крамър. Той беше кисел, нещо обичайно за него. — Ще бъда признателен, ако ми дадете бързо някои сведения. Какво работите за Лео Хелър?

— Нищо. — Улф беше рязък — също нещо обичайно за него.

— Нищо ли не работите за него?

— Не.

— Тогава защо Гудуин е ходил тази сутрин да се срещне с Хелър?

— Не е ходил.

— Чакайте — намесих се аз. — Ходих по своя инициатива, само да сондирам почвата. Мистър Улф не знаеше; за пръв път чува за това.

Имаше едновременно два смъртоносни погледа: Крамър погледна Улф, а Улф — мен. Крамър подкрепи своя поглед с думи:

— Ей богу! Това е най-мръсният номер, който сте се опитвали да ми погодите досега! Цял следобед ли репетирахте?

Улф ме остави временно на мира, за да се разправя с Крамър.

— Пфу! Да речем, че сме репетирали. Имаш ли право да влизаш в къщата ми и да искаш сметка за действията на мистър Гудуин? Какво от това, че е посетил мистър Хелър? Да не би мистър Хелър да е мъртъв?

— Да.

— Хайде де! — Веждите на Улф се повдигнаха леко. — Престъпление ли?

— Убит е. Прострелян в сърцето.

— В жилището му?

— Да. Искам да чуя Гудуин.

Улф ме стрелна с поглед.

— Арчи, ти ли уби мистър Хелър?

— Не, сър.

— Тогава, моля те, услужи на мистър Крамър. Той бърза.

Услужих му. Първо му казах за вчерашното телефонно обаждане, за отказа на Улф да работи за Хелър, за разговора ми с Хелър, после разправих най-подробно за сутрешното си посещение на Трийсет и седма улица, като омаловажих тревожното състояние на Сюзан Матуро; посочих само, че ме е помолила да й уредя среща с Улф, но не ми е обяснила за какво. Когато свърших, Крамър имаше няколко въпроса. Една от тях гласеше:

— Значи изобщо не си виждал Хелър?

— Не.

Той изсумтя.

— Много добре зная колко си любопитен, Гудуин. В онази стая е имало три врати освен вратата, през която си влязъл. Нима не отвори нито една от тях?

— Не.

— Едната води към килера, в който един посетител, приятел на Хелър, открил трупа му днес в три часа следобед. Съдебният лекар казва, че наденицата и питките, които Хелър е ял на закуска в девет и половина, са престояли в стомаха не повече от един час, следователно е почти сигурно, че трупът се е намирал в килера, докато ти си бил в стаята. Какъвто си ми любопитен, още ли твърдиш, че не си отворил вратата и не си видял трупа?

— Не съм го видял. Моля за извинение. Следващия път ще отварям всяка врата, която видя, дявол да го вземе.

— Стреляно е с пистолет. Не усети ли миризмата?

— Не. Има климатична инсталация.

— Не прегледа ли чекмеджетата на бюрото?

— Не. Още веднъж моля за извинение.

— А ние ги прегледахме. — Крамър извади нещо от вътрешния джоб на сакото си. — В едно чекмедже намерихме този запечатан плик. На него беше написано с молив, с почерка на. Хелър: „За мистър Нироу Улф.“ Вътре имаше пет стодоларовите банкноти.

— Съжалявам, че съм пропуснал това — казах прочувствено.

Улф се размърда.

— Предполагам, че сте проверили дали на плика има пръстови отпечатъци.

— Естествено.

— Мога ли да го видя, моля?

Улф протегна ръка. Крамър се поколеба за момент, после подхвърли плика през бюрото и Улф го улови. Извади банкнотите, чистички, нови-новенички, преброи ги и надзърна вътре.

— Това е било запечатано — забеляза той хладно, — името ми е написано на него, а вие сте го отворили.

— Разбира се. — Крамър се приведе и протегна ръка. — Дай ми го.

Това не беше молба, а заповед, и Улф машинално реагира. Ако бе помислил малко, щеше да разбере, че щом го иска, трябва да го заслужи или поне да си даде вид, че го е заслужил. Ала тонът на Крамър беше предизвикателен и Улф не можеше да търпи такова нещо. Прибра банкнотите в плика и го сложи в джоба си.

— Това е мое — заяви той.

— Но е улика — изръмжа Крамър — и аз го искам.

Улф поклати глава.

— Каква улика? Като служител на закона ти би трябвало да разбираш тия работи. — Той потупа джоба си с върха на пръста. — Пликът е моя собственост. Ако щеш, докажи, че има връзка или че аз съм свързан с някакво престъпление.

Крамър се сдържаше, което никак не беше лесно при тези обстоятелства.

— Трябваше да се сетя — каза той ядно. — Значи искаш да докажа, че си замесен в някакво престъпление? Добре. Не знам колко пъти съм седял в това кресло и съм слушал твоите теории. Не твърдя, че никога не съм ги използувал, казвам само, че си силен в теориите. Сега и аз имам своя теория, която искам да изложа, но най-напред ето някои факти. В онази сграда на Трийсет и седма улица Хелър живеел на четвъртия етаж, а работел на петия, най-горния етаж. В десет часа без пет минути тази сутрин, според достоверни показания, той напуснал жилището си, за да се качи в кабинета. Гудуин твърди, че влязъл в този кабинет в десет и двайсет и осем минути, следователно ако по това време тялото е било в килера — а почти сигурно е било там, — Хелър е бил убит между девет часа и петдесет и пет минути и десет часа и двайсет и осем минути. Не можем да намерим човек, който да е чул изстрела; стаята има добра звукоизолация и вероятно никога няма да намерим такъв. Изпробвахме я.

Крамър стисна силно очи и пак ги отвори — имаше такъв навик.

— Много добре. От портиера получихме списък на всички, които са влизали в сградата пред това време, и повечето хора събрахме, а останалите издирваме. Били са шестима. Медицинската сестра, Сюзан Матуро, която излязла, преди Гудуин да се качи горе, а другите петима са напуснали по-късно, на интервали, когато им омръзнало да чакат идването на Хелър — поне така твърдят. При това положение, а не виждам какво би могло да се промени, един от тях е убил Хелър. Всеки, който се е качил с асансьора на петия етаж, е можел да влезе в кабинета на Хелър и да го застреля, а после да мине в чакалнята.

Улф промърмори:

— И е напъхал трупа в килерчето?

— Разбира се, за да го открият по-късно. Ако някой случайно е видял убиеца да излиза от кабинета, убиецът можел да каже, че е ходил да търси Хелър и че Хелър го няма, ала не би могъл да каже това, ако трупът е стоял там на показ. Има следи по пода, където тялото — а Хелър е бил категория „перо“ — е било влачено към килерчето. На излизане човекът оставил вратата открехната, та ако някой го види, всичко да изглежда правдоподобно; просто я е заварил така. Освен това…

— Грешка.

— При първа възможност ще му предам думите ти. Освен това, разбира се, той не е могъл да излезе от сградата. Знаейки, че Хелър започва да приема посетители в единайсет часа, всички тези хора дошли рано, за да не чакат дълго. Включително и убиецът. И той като другите е трябвало да влезе в чакалнята и да чака. Един от тях наистина е излязъл — медицинската сестра, която е държала да каже на Гудуин защо си отива и при разпита ще трябва да ни убеди в това.

— Ти щеше да доказваш, че съм свързан с някакво престъпление.

— Точно така. — Крамър беше категоричен. — Но преди това още един факт. Пистолетът беше в килерчето при трупа, на пода до него. Това е стар „Гюстейн“, грозен и малък, с къса цев и въпреки старанията ни, няма шанс дори едно на хиляда да установим на кого е принадлежал. А сега ето моите предположения. Убиецът е дошъл въоръжен с цел да убие, натиснал е копчето на вратата на Хелъровия кабинет и е бил пуснат. Тъй като Хелър отишъл до бюрото си и седнал, значи не е имал причина…

— Установено ли е?

— Да. Нямал причина да се страхува от някаква смъртна опасност. Но след като поговорили, може би не повече от няколко минути, както вече установихме според развоя на събитията, не само започнал да се страхува, но и почувствувал, че смъртта го дебне, а в тази свръхзвуконепроницаема стая бил безпомощен. Пистолетът бил изваден и насочен срещу него. Хелър разбрал, че всичко е свършено. Заговорил, опитвайки се да печели време — не защото се надявал да остане жив, а защото искал да остави някакво съобщение, което да бъде прочетено след смъртта му. Като се тресял от напрежение, с трепереща ръка, може би с умолителен жест, бутнал чашата с моливи на бюрото си, а после нервно ги заопипвал, размествайки ги пред себе си, като продължавал през всичкото време да говори. Тогава пистолетът гръмнал и Хелър се успокоил завинаги. Убиецът заобиколил бюрото, уверил се, че жертвата му е мъртва, и довлякъл трупа в килерчето. И през ум не му е минало, че пръснатите моливи са подредени така, че да предадат някакво съобщение — ако се е сетил, с един замах на ръката е щял да го заличи. Ужасно бързо трябвало да се измъкне оттам и да се прехвърли в чакалнята.

Крамър стана.

— Ако ми услужиш с осем молива, ще ти покажа как бяха подредени.

Улф отвори чекмеджето на писалището си, но аз го изпреварих, като взех шепа моливи от кошничката с канцеларски принадлежности и ги подадох. Крамър застана до Улф, който с гримаса отмести стола си, за да му стори място.

— Намирам се на писалището в дома на Хелър — заговори Крамър — и ги разполагам така, както е направил той от мястото си зад писалището. — След като подреди осемте молива, той се дръпна самодоволно настрана. — Ето, вижте.

Улф ги огледа от своето място, а аз — от моето. Улф виждаше нещо такова:

— Казваш, че това е било съобщение, а? — запита Улф.

— Да — потвърди Крамър. — Би трябвало да е съобщение.

— По чие разпореждане? Твое?

— Глупости. Много добре знаеш, че няма шанс дори едно на милион тези моливи да образуват такава фигура случайно, Гудуин, ти си ги видял. Така ли бяха?

— Приблизително — признах аз. — Не знаех, че в този момент в килерчето има труп, тъй че не се интересувах чак толкова. Но щом ме питаш, — остриетата на моливите не бяха обърнати в една и съща посока, а гумичката на един от тях се намираше ей там в средата. — Докоснах с пръст мястото. — Точно тук.

— Нагласи я точно както ти си я видял.

Застанах до двамата от другата страна на бюрото, където беше Улф, и направих каквото искаха, като извадих гумичката на един от моливите и я поставих така, както бях посочил. Получи се следното:

— Разбира се — рекох, — фотографът ви е заснел това. Не твърдя, че е точно така, но моливите бяха обърнати в различна посоки и гумичката беше ей там.

— Не разбра ли, че е съобщение?

— Има си хас! Някой ден ще заложиш капан, в който ще се хвана и ще квича. Аз, разбира се, предположих, че по този начин Хелър иска да ни каже, че е отишъл в тоалетната и ще се върне след осем минути. Осем молива, нали? Много хитро. Нали това означава?

— Не — изрече твърдо Крамър. — Мисля, че Хелър ги е обърнал насам, за да има по-малка вероятност нападателят му да разбере какво е това. Минете насам, моля. И двамата. Погледнете оттук.

Ние с Улф се приближихме до Крамър откъм левия крак на бюрото и погледнахме, както бе казал. Един поглед беше достатъчен. Можете да видите същото, като изместите страницата на деветдесет градуса по посока, обратна на часовниковата стрелка.

Крамър заговори:

— По-ясно NW не може да се изпише.

— Може — възразих аз. — А защо е допълнителният молив от лявата страна на W?

— Сложил го е умишлено, за камуфлаж, за да не бие толкова на очи или пък моливът се е търкулнал там случайно, но не е важно как е станало. Няма съмнение, че това е W. — Крамър погледна Улф. — Нали обещах да докажа, че си свързан с някакво престъпление.

Улф се върна на креслото си и сплете пръсти.

— Сериозно ли говориш?

— Не се шегувам. — Крамър седна отново на червеното кожено кресло. — Затова дойдох тук, и то сам. Ти отричаш, че си пратил Гудуин там, но не ти вярвам. Той признава, че е стоял в кабинета на Хелър десет минути, защото не може иначе: портиерът го е забелязал да се качва, а петима души са го видели да влиза в чакалнята. В едно чекмедже на бюрото има плик с твоето име и петстотин долара в брой. Ала ключът на загадката е в това съобщение. Седнал на бюрото си, сигурен, че след няколко секунди ще бъде убит, Хелър използувал тези секунди, за да остави съобщение. Може ли да има някакво съмнение какво е било това съобщение? За мен няма. Предполагам, че е искал да посочи убиеца или лицата, виновни за смъртта му. Отхвърляш ли това предположение?

— Не. Според мен то е много правдоподобно. Съвсем правдоподобно.

— Приемаш ли го?

— Не го приемам, само установявам факта.

— Тогава те моля да посочиш някое лице освен теб, чието име да отговаря на инициалите NW. Ако не можеш да го сториш тук и веднага, ще ви отведа с Гудуин в полицейското управление като важни свидетели. В колите отвън има мои хора. Ако аз не свърша това, районният прокурор ще го свърши.

Улф се поизправи и въздъхна дълбоко с пълни гърди.

— Вие сте изключително противен, мистър Крамър. — Той стана. — Извинете ме за момент. — Като заобиколи краката на Крамър, прекоси стаята и отиде до лавиците с книги точно зад големия объл абажур, пресегна се към една, сложена нависоко, взе я и я отвори. Беше много далеч от мен, та не можах да видя каква е. Първо обърна на последната страница, където би трябвало да е съдържанието, ако имаше такова, а после — някъде към средата. Прелисти друга страница, след това — трета, докато Крамър, едва сдържайки чувствата си, извади от един джоб пура, пъхна я в устата си и стисна зъби. Той никога не палеше.

Най-сетне Улф се върна на бюрото си, отвори едно чекмедже и сложи книгата в него, затвори го и заключи.

— Аз не фантазирам — говореше Крамър. — Ти не си го убил, защото не си бил там. Не смятам дори, че Гудуин го е убил, макар че е могъл. Казвам, че Хелър е оставил съобщение, което би ни насочило към убиеца, и то гласи NW, а това значи Нироу Улф, следователно ти знаеш нещо и аз искам да зная какво е то. Искам да ми отговориш с „да“ или „не“ на следното: Знаеш ли нещо, което ще ни помогне или би могло да ни помогне да открием кой е убил Лео Хелър?

Улф се бе разположил отново на креслото си и кимна.

— Аха. Значи знаеш. Какво е то?

— Съобщението, което е оставил.

— То е само NW. А по-нататък?

— Трябват ми повече данни. Нужно е да зная… още ли са моливите там, на бюрото му, както сте ги намерили?

— Да. Не са побутнати.

— Разбира се, ти имаш човек на мястото. Повикай го на телефона и ми дай да поговоря с него. Ти ще ни слушаш.

Крамър се подвоуми, тъй като това не му харесваше, после реши, че е по-добре да се съгласи, дойде до бюрото ми, набра един номер, свърза се с помощника си и му каза, че Улф иска да говори с него. Улф използува своя телефон, докато Крамър остана на моя.

Улф беше учтив, но рязък.

— Както подразбрах, ония моливи са там, на бюрото, така както са били намерени. Всички, с изключение на един, имат на края гумички, една от които е на бюрото, между двете групички моливи. Така ли е?

— Точно така. — Гласът на детектива звучеше отегчено. Долавях го по телефона, сложен на масата до облия абажур.

— Вземи гумичката и я пъхни на края на молива, който е без гумичка. Искам да зная дали е била толкова разхлабена, че е паднала случайно.

— Инспекторе, на телефона ли сте? Вие казахте да не пип…

— Карай — изръмжа Крамър. — Тук съм.

— Добре, сър. Почакайте, моля.

След дълго чакане детективът се върна на телефона.

— Гумичката не е могла да падне случайно. Частица от нея все още е залепнала за края на молива. Сигурно е била дърпана, откъсната, грапавините по нея са светли, пресни. Мога да измъкна гумичка от друг молив и да ви кажа колко сила е нужна за това.

— Не, благодаря ти, няма нужда. Но за да бъдем сигурни и за доклада, предлагам да пратиш молива и гумичката в лабораторията, нека проверят дали откъснатите частички съвпадат.

— Да ги пратя ли, инспекторе?

— Да, не е зле. Отбележи точно кое къде е.

— Слушам, сър.

Крамър се върна в червеното кожено кресло, а аз седнах в моето. Той вирна пурата си, поставена в ъгълчето на устата му, и попита:

— И тъй?

— Много добре знаеш какво тъй — заяви Улф. — Гумичката е била измъкната и поставена нарочно като част от съобщението. Сигурно е точка след N, за да покаже, че е инициал, а? И на Хелър са му попречили завинаги, преди да успее да сложи гумичка и след W?

— Сарказмът не променя нещата. То си е пак NW.

— Не. Не е. И никога не е било.

— За мен и за районния прокурор си е така. Май е по-добре да отидем в кабинета му.

Улф вдигна длан.

— Ето нá. Не си лекомислен, ама си твърдоглав. Предупреждавам ви, сър, ако действувате въз основа на предположението, че онова съобщение на мистър Хелър значи NW, спукана ви е работата; в най-добрия случай могат да ви лепнат етикета „глупак“.

— Предполагам, че знаеш какво гласи съобщението.

— Да.

— Значи знаеш?

— Да.

— Чакам.

— Има да чакаш. Ако бях сигурен, че мога да спечеля тези пари… — Улф потупа джоба си, — … като ви дешифрирам съобщението, щеше да бъде лесно, но в сегашното ти състояние само ще си помислиш, че кроя някаква измама.

— Провери ме.

— Не, сър. — Улф притвори очи. — Предлагам нещо друго. Можеш да продължиш, както си започнал, и да видиш докъде ще стигнеш, но помни: ние с мистър Гудуин ще отричаме упорито, че знаем нещо за тази работа или за замесените в нея хора, като се изключи това, което вече ти е известно, а аз ще продължа работата по свой път; или пък ти би могъл да доведеш убиеца тук и да ми позволиш да поговоря с него… в твое присъствие.

— На драго сърце. Само ми го посочи.

— Когато го открия. Трябват ми и шестимата, за да разбера кого визира съобщението на Хелър! Аз мога да разтълкувам съобщението, а ти не можеш, следователно ти имаш повече нужда от мен, отколкото аз от теб, но можеш поне да ми спестиш много време, труд и разходи.

Във втренчения поглед на Крамър нямаше нито следа от благоразположение или симпатия.

— Щом можеш да разтълкуваш това съобщение и отказваш да го сториш, ти укриваш улика.

— Глупости. Една догадка не е улика. Бога ми, твоето предположение, че с моливите е изписано NW, не е улика. Нито моето, но то би могло да доведе до някаква улика, ако аз водя играта — Улф размаха нетърпеливо ръка и повиши глас. — Дявол да го вземе, та аз не ти предлагам това за мое лично удоволствие. Да не мислиш, че ще ми бъде приятно в жилището ми да нахълтат цели взводове полицаи, подкарали стадо уплашени, заподозрени граждани?

— Не. Знам много добре, че няма да ти бъде приятно. — Крамър извади пурата от устата си и се взря в нея, сякаш се мъчеше да определи точно какво представлява. След като свърши тази работа, хвърли поглед към Улф, после погледна и мен, но съвсем не като най-мил приятел.

— Ще използувам телефона — каза той, стана и дойде до бюрото ми.