Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (34)

XXXI Глава
Отоми се обръща към своя народ

Когато се събудих, се намерих в пещера с мъжделива светлина. Отоми се наведе над мен, а малко по-нататък един човек вареше нещо на огън от сухи листа алое.

— Къде съм? Какво стана? — попитах аз.

— Спасен си, любими — отвърна Отоми. — Поне за известно време. След като се наядеш, всичко ще ти разкажа.

Донесе ми супа и питка и аз започнах да ям настървено. Щом се наядох, тя заговори:

— Помниш ли как тласкалът тръгна след нас и как се отървах от него?

— Помня, Отоми, но не знам откъде намери сили да го убиеш.

— Любовта и отчаянието ми ги дадоха, но дано никога не ми се наложи отново. Не говори за това, съпруже, защото то беше по-ужасно за мен от всичко досега. Едно обаче ме утешава: мисля, че не съм го убила. Мечът се извъртя в ръката ми и сигурно само съм го зашеметила. После хукнахме и когато се обърнах, видях, че другарите му, другите двама тласкали, тръгнаха след нас. Първо спряха там, където лежеше той безчувствен, и се вторачиха в него. Сетне бързо се спуснаха по следите ни и скоро щяха да ни хванат, ти едва мърдаше, беше в безсъзнание, а аз нямах повече сили да те нося. Продължавахме да се препъваме и да се движим напред. Когато преследвачите ни бяха на петдесетина крачки от нас, видях осем въоръжени мъже, които изскочиха от храстите. Бяха хора от моето племе, отоми, твои войници. Наблюдавали испанския лагер и щом видели сам испанец, дошли да го убият. И едва не го направиха, защото в началото бях толкова запъхтяна, че не можех да говоря, но най-после успях с няколко думи да им съобщя името си, коя съм и в какво положение си ти. В това време тласкалите ни настигнаха, аз извиках на отомите да ни защитят и те се хвърлиха срещу враговете ни, убиха единия, а другите двама взеха в плен. Сетне направиха носилка, сложиха те върху нея и те носиха без почивка двадесет левги през планината, докато не се добрахме до това тайно убежище. Тук ти лежиш вече три дни и три нощи. Теулите те търсят навсякъде, но напразно. Вчера двама от тях, заедно с десет тласкали, минаха на стотина крачки от пещерата и с много усилия удържах войните си да не ги нападнат. Но вече си отидоха и мисля, че за известно време сме в безопасност. Скоро ще се оправиш и ще можем да продължим.

— Къде ще отидем, Отоми? Ние сме като птици без гнездо.

— Трябва да потърсим убежище в Града на боровете или да избягаме отвъд океана, друг изход нямаме, съпруже.

— Отвъд океана не можем, всичките кораби тук са испански, а не знам как ще ни посрещнат в Града на боровете, след като загубихме каузата си и хиляди от техните войни са избити.

— Трябва да рискуваме. В Анауак още има верни сърца, които ще ни подкрепят в общата мъка. Нима не минахме с теб през големи опасности? Дай сега да превържа раните ти и си почини малко.

Три дни още лежах в планинската пещера и Отоми се грижеше за мен. В края на този период вече бях в състояние да пътувам на носилка, макар че можах да тръгна самостоятелно едва след няколко седмици. На четвъртата нощ поехме. Мъжете ме носеха на раменете си до дефилето, което водеше към Града на боровете. Тук ни спряха часовоите. Отоми им разказа историята ни и помоли няколко души да отидат преди нас и да я повторят пред старейшините на града. Тръгнахме бавно след вестоносците. Носачите ми бяха уморени и пред вратите на красивия град пристигнахме, когато червените лъчи на залеза падаха върху извисяващия се зад него снежен връх на вулкана Шака и оцветяваха димната му шапка в червено като разтопено желязо.

Новината за пристигането ни се разнесе из целия град. Навсякъде се събираха тълпи от хора и ни наблюдаваха как минаваме. Повечето стояха там мълчаливи, само от време на време някоя жена, чийто съпруг или син беше загинал при обсадата, ни проклинаше.

Уви! Колко различно ни посрещнаха тук днес в сравнение с деня преди една година, когато за пръв път влязохме в Града на боровете. Тогава ни ескортираше армия от десет хиляди войни, музикантите пееха пред пас, пътят ни беше обсипан с цветя. А сега! Сега пристигахме като двама бегълци, спасяващи се от отмъщението на теулите. Четирима войни ме носеха на носилка, Отоми, принцесата на този народ, все още облечена в рокля на развратница, заради което жените й се надсмиваха, а тя нямаше какво друго да облече, крачеше до мен и обитателите на града ни проклинаха като виновници за тяхната беда. Не се знаеше дали щяха да се задоволят само с думи.

Накрая пресякохме площада, над който падаше сянката на теокали, и стигнахме древния, украсен със скулптури дворец точно когато се стъмни и димът над свещения хълм Шака се освети от огъня във вътрешността на вулкана. В двореца не се бяха приготвили да ни посрещнат и тази нощ ние вечеряхме питки и вода на светлината на факли като най-последни бедняци. После допълзяхме до леглото. Болката от раните не ме остави да спя и чух как Отоми, която мислеше, че съм заспал, плаче до мен. Гордият й дух беше сломен и тя, която бях виждал да плаче само при смъртта на първородния ни син по време на обсадата, сега горчиво ридаеше.

— Защо толкова скърбиш, Отоми? — попитах накрая.

— Не знаех, че си буден, съпруже — изхлипа тя. — Иначе нямаше да издам мъката си. Скърбя за всичко, което сполетя нас и моя народ. Скърбя още, макар то да не е най-важното, че те унижиха, че се отнасят към теб като към последния човек, скърбя за студенината, която намерихме тук.

— Знаеш каква е причината — отвърнах аз. — По-добре кажи какво ще правят сега с нас? Ще ни убият ли, или ще ни предадат на теулите?

— Не знам. Утре ще научим. Но жива няма да се дам.

— И аз, жено. По-добре смърт, отколкото великодушната милост на Кортес и неговия агент Де Гарсия. Има ли някаква надежда?

— Да, има надежда, любими. Сега отомите са покрусени и помнят само, че ние поведохме на смърт цвета на тази земя. Но те имат смели и благородни сърца и успея ли да ги трогна, всичко може да се оправи. Умората, болката и споменът ни отслабиха, а и откъде смелост при толкова злини. Поспи сега, съпруже, и ме остави да помисля. Всичко ще се оправи, все някога трябва да има край на нещастията ни.

Заспах. На сутринта се събудих отпочинал, с по-бодри мисли, защото кой човек не възвръща силите си, огрян от светлината, освежен от почивката?

Когато отворих очи, слънцето беше вече високо, но Отоми се беше събудила още в зори и не си беше губила времето цели три часа. Успяла да набави храна и други дрехи, по-подходящи за положението ни от дрипите, които носехме. Освен това бе събрала няколко благородници, приятелски настроени, верни на нея в бедата ни, и ги разпратила из града, за да известят на хората, че по пладне тя ще говори на народа си от стълбите на двореца, защото Отоми прекрасно знаеше, че сърцата на тълпата се разпалват по-лесно от студените сърца на старейшините.

— Ще дойдат ли? — попитах аз.

— Не се бой! — отвърна тя. — Желанието им да видят онези, които са преживели обсадата, и да узнаят какво се е случило, ще ги доведе. А някои ще дойдат, за да потърсят начин да ни отмъстят.

Отоми се оказа права. Към обед жителите от Града на боровете започнаха да се събират, докато пространството между стълбите на двореца и подножието на пирамидата не почерняха от многохилядно множество. Отоми разреса вълнистата си коса, пъхна цветя в нея, метна блестящ плащ от пера на раменете си (той се провеси върху бялата й рокля), сложи на гърдите си великолепната смарагдена огърлица, която Куаутемок ми беше дал в съкровищницата, а тя я беше запазила през всичките ни премеждия, и постави златен колан на кръста си. Взе в ръка един малък абаносов скиптър със златни орнаменти, който намери в двореца заедно с други украшения и символи на властта. Така натъкмена, въпреки че умората от пътуването и преживените страдания се бяха отразили върху нейната красота, тя изглеждаше най-царствената жена, която някога съм виждал. После ме накара да легна в грубата носилка и когато настана пладне, заповяда на войните, пренесли ме през планината, да ме носят до нея. Така преминахме широката врата на двореца и застанахме върху горната площадка на стълбището. Многохилядната тълпа нададе свиреп вик, сякаш диви зверове ревяха срещу плячката си. Той ставаше все по-силен и по-силен, вик, който всяваше ужас дори в най-смелото сърце, и скоро разбрах смисъла му.

— Убийте ги! — крещеше тълпата. — Дайте тези лъжци на теулите!

Отоми пристъпи напред до края на площадката, вдигна абаносовия скиптър и застана смълчана. Слънцето озаряваше красивото й лице и фигура. Множеството викаше, подиграваше ни се, заплашваше ни, вълнението растеше. После се хвърли към нея, сякаш готово да я разкъса на парчета, но на последната стълба се отдръпна, както вълна се отдръпва от скалата, защото някой беше хвърлил копие и то премина над самото й рамо.

Войните, които ни носеха, като видяха, че ни грози сигурна смърт, а нямаха желание да умрат заедно с нас, сложиха носилката на камъните и се пъхнаха обратно в двореца, но Отоми не трепна дори когато копието профуча край нея. Стоеше величествено и презрително пред тях като царица над цариците и малко по малко нейното величие и смелост ги накара да замлъкнат. Когато най-сетне се възцари тишина, тя заговори с ясен глас, който се чуваше надалече.

— Сред своя отомийски народ ли се намирам? — попита тя с горчивина. — Или сме се загубили по пътя и сме попаднали при онова диво племе, тласкалите? Чуй ме, народе отоми! Аз имам само един глас и не мога да споря с цялото множество. Изберете един, който ще говори от ваше име, и нека той изложи всичко, което тежи на сърцата ви.

Врявата пак започна. Едни крещяха едно име, други друго, но накрая напред излезе един жрец и благородник на име Махтла. Той имаше голяма власт сред отомите, но преди всичко беше човек, който навремето държеше за съюз с испанците и се противопостави на решението да бъде изпратена армия в помощ на Куаутемок за защитата на Теночтитлан. Но той не беше сам. С него дойдоха четирима вождове. По дрехите им разбрах, че бяха тласкали и пратеници на Кортес. Сърцето ми замря. Не беше трудно да се досетя за целта на тяхното пристигане.

— Говори, Махтла — рече Отоми. — Трябва да те чуем, преди да ти отговорим. А теб, народе отоми, моля те за тишина, за да отсъдим правилно, когато всичко бъде казано.

Настъпи мъртва тишина сред множеството, което се събра още по-плътно, като овце в кошара, и напрегна слух, за да чуе думите на Махтла.

— Разговорът ми с теб, принцесо, и с твоя незаконен съпруг, теула, ще бъде кратък и рязък — започна той грубо. — Преди известно време вие дойдохте тук да поискате войска в помощ на Куитлауа, императора на ацтеките, в борбата му срещу теулите, синовете на Кецал. Тази войска ви беше дадена против желанието на много от нас, защото ти спечели Съвета с благите си думи, а ние призовавахме за внимание, дори за съюз с белите, синовете на бога, но никой не ни слушаше. Вие си тръгнахте оттук и двадесет хиляди мъже, цветът на нашия народ, ви последваха в Теночтитлан. Къде са те сега? Аз ще ви кажа. Около двеста души се промъкнаха обратно вкъщи, останалите се носят из въздуха в мускулестите стомаси на сопилотите или пълзят по земята в търбусите на чакалите. Всички те загинаха и ти ги поведе към смъртта. Много ли е това, че за живота на тези двадесет хиляди души, нашите синове, съпрузи и бащи, сега искаме вие двамата да заплатите с живота си? А ние дори това не искаме. До мен стоят пратениците на Малинцин, командира на теулите, който пристигнаха тук преди един час. Ето какво иска Малинцин, чуйте неговите думи:

„Предайте ми Отоми, дъщерята на Монтесума, заедно с родоотстъпника, нейния любовник, известен като Теул, който избяга от справедливото наказание за престъпленията си, и нищо лошо няма да ви се случи, отоми! Ако ги скриете или откажете да ни ги предадете, съдбата на Града на боровете ще бъде същата като съдбата на Теночтитлан, царицата на долината. Избирайте между обичта ми и гнева ми, отоми! Подчините ли се, миналото ще бъде забравено и робството ще бъде лесно за вас. Откажете ли, градът ви ще бъде сринат със земята, а името ви завинаги изтрито от летописите за света.“

— Кажете, пратеници на Малинцин, това думите на самия Малинцин ли са?

— Да, това са неговите думи, Махтла — рече говорителят им.

Отново настана врява сред хората, които крещяха:

— Предайте ги, предайте ги на Малинцин като залог за мир.

Отоми пристъпи напред и се възцари тишина. Всички искаха да чуят какво ще каже. Тогава тя заговори:

— Изглежда, народе отоми, че сега аз и съпругът ми сме изправени пред съда на собствените ми поданици. Е, добре, аз ще се защитя колкото мога като жена, а вие ще отсъдите кой е прав — ние или Махтла с неговите съюзници Малинцин и тласкалите. В какво ни обвинявате? Дойдохме тук по заповед на Куитлауа да искаме помощ за войната с теулите. Какво ви казах тогава? Казах ви, че ако народите на Анауак не се изправят заедно срещу белите, ще бъдат начупени поотделно като развързан сноп пръчки и хвърлени в огъня. Излъгала ли съм ви? Не, аз казах истината, защото заради предателството на някои племена и главно заради предателството на тласкалите Анауак падна, а Теночтитлан е в развалини, осеян с мъртъвци като царевична нива.

— Вярно — извика някой.

— Да, народе отоми, вярно е. Ще ви кажа още, че ако войните на всички народи на Анауак се сражаваха както вашите синове, нещата щяха да стоят другояче. Те са мъртви и заради тяхната смърт вие ще ни предадете на техните и на вашите врагове. Аз не оплаквам сега мъртвите, въпреки че между тях има и мои близки. Не, не се гневете, а ме изслушайте. По-добре е да лежиш мъртъв, но с чест, заслужил за себе си слава и безсмъртие в Обителта на слънцето, отколкото да живееш като роб. Но, изглежда, такова е твоето желание, народе отомийски. Аз не ви казах нито една грешна дума тогава. Сега пръчките, които Малинцин използва, за да сломи Куаутемок, ще бъдат пречупени, изгорени и теулите ще варят чорба на тях. Тези измамници са вече негови роби. Не сте ли чували за заповедта му всички съюзнически племена да работят в каменните кариери и по улиците, докато величественият град, който те изгориха, не се издигне отново над водата? Няма ли и вие да побързате да участвате в работата, народе отоми, работа без почивка и като награда само бой от надзирателите и ругатни от теулите? Може би ще побързате, планинци? Вашите ръце са свикнали с лопатите и мистриите, а не с лъковете и копията и ще ви е по-приятно да изпълнявате желанията на Малинцин и да умножавате богатствата му под палещото слънце на долината или в сенчестите каменоломни, отколкото да живеете свободно в планините, където вражески крак не е стъпвал досега.

Тя замълча и ропот на съмнение и безпокойство премина сред многохилядната тълпа. Махтла пристъпи напред и се приготви да каже нещо, но хората закрещяха:

— Отоми, Отоми! Да чуем какво ще каже Отоми.

— Благодаря ви, народе мой — рече тя. — Защото имам още много неща да ви кажа. И така, нашето престъпление е, че поведохме войска, която да се бие с теулите. А как я поведохме? Нима ви заповядах да се строите и да тръгвате? Не, аз ви обясних всичко и ви казах: „Избирайте“. Вие избрахте и сами изпратихте онези славни отряди, които сега са мъртви. Следователно моето престъпление е, че вие сте направили грешен избор, както твърдите, но аз все още настоявам, че той беше най-правилният. И заради това престъпление аз и съпругът ми трябва да бъдем дадени като залог на теулите. Слушайте, преди да ни дадете на теулите и устите ни да замлъкнат навеки, искам да ви разкажа нещо за войната, в която участвахме. Откъде да започна? Не знам. А, да. Аз родих син и ако той беше оживял, щеше да стане ваш принц. Но детето умря от глад пред очите ми, малко по малко, ден след ден, аз го гледах как умира от глад. Но как мога да се оплаквам, че съм загубила сина си, когато толкова много ваши синове са мъртви и с тяхната кръв са изцапани ръцете ми? Слушайте! — И тя продължи да разказва разпалено за ужасите на обсадата, за жестокостите на испанците, за храбростта на отомийските войни, които аз командвах. Говори цял час, а огромната тълпа поглъщаше всяка нейна дума. Разказа им и за моето участие в сраженията, за действията ми и от време на време някой войн от тълпата, служил при мен и успял да се спаси от глада и клането, извикваше:

— Вярно е. Видяхме го с очите си.

— И така — продължи тя, — всичко свърши. Теночтитлан е в руини и моят братовчед и император, славният Куаутемок, бе пленен от Малинцин, а заедно с него мъжът ми, сестра ми, аз самата и много други. Малинцин се закле, че ще се отнася с Куаутемок и останалите с уважение. Знаете ли как се отнесе с него? След няколко дни нашият император Куаутемок беше сложен на стола за изтезания и робите го горяха с нажежено желязо, за да издаде скривалището със съкровището на Монтесума. Сега можете да крещите „Позор“, но ще закрещите ли още по-силно, когато узнаете, че не само Куаутемок страдаше така. Човекът, който лежи там, страда заедно с него и дума не пророни. И аз, вашата принцеса, бях обречена на изтезания. Избягахме пред прага на смъртта, защото казах на мъжа си, че отомите имат верни сърца и няма да ни изоставят в бедата. Заради него аз, Отоми, се преоблякох в дрехите на една пропаднала жена и избягах. Но ако знаех какво ще чуя и видя тук, ако си бях представила, че ще ме посрещнете така, сто пъти бих предпочела да умра, вместо да се изправя пред вас и да прося милост. О, народе мой, народе мой, умолявам те, не се споразумявай с лъжливите теули и остани смел и свободен. Твоят врат не е за робски ярем, твоите синове и дъщери са твърде благородни по кръв, за да служат за забавление и удоволствие на чужденците. Не се поддавайте на Малинцин! Някои от нашите войни заминаха, но хиляди останаха. Тук, във вашите планини, можете да отблъснете всеки теул в Анауак, както в миналото продажните тласкали отблъснаха ацтеките. Но тогава тласкалите бяха свободни, а сега са робско племе. Искате ли да споделите робията им? О, народе мой, народе мой, не мисли, че моля за себе си или за моя съпруг, който ми е по-скъп от всичко, освен от честта. Наистина ли си въобразявате, че ще ни дадете живи на тези кучета тласкалите, които Малинцин изпрати като посланици, та да ви унижи? Гледайте! — И тя отиде до мястото, където лежеше хвърленото по нея копие и го вдигна. — Това оръжие ни изпрати някакъв приятел и ако не чуете молбата ми, ние ще го използваме пред очите ви. После, ако искате, можете да изпратите телата ни на Малинцин като залог за мир. Но за ваше добро ви моля, не вярвайте на Малинцин и ако все пак трябва да умрете, умрете като свободни хора, а не като роби на теулите. Не виждате ли какво е милосърдието им, такава ще бъде и вашата съдба, ако послушате другия съвет, съвета на Махтла.

Отоми дойде до носилката, в която лежах, бързо разкъса дрехите ми и ме разголи до кръста, махна превръзките от раните ми, вдигна ме и аз се изправих на здравия си крак.

— Гледайте! — извика тя презрително, като посочи белезите и незарасналите рани по лицето и краката ми. — Гледайте какво направиха теулите и тласкалите, гледайте как се отнасят враговете с победените. Покорете им се, ако искате, предайте ни, ако искате, но ви казвам, че тогава вашите тела ще бъдат белязани по същия начин, докато не остане и един грам злато, с който да засищате лакомията на теулите, докато не остане нито един мъж, който да им работи, нито едно момиче, което да ги задоволява в безделието им. — Тя млъкна, внимателно ме пусна на земята, тъй като не можех да се държа сам на крака, изправи се над мен с копие в ръка, готова да го забие в сърцето ми, ако народът още искаше да ни предаде на пратениците на Кортес.

За миг настъпи тишина. После изведнъж целият площад се огласи от крясъци и врява, десет пъти по-свирепи отпреди. Но вече не бяха отправени към нас. Отоми победи. Благородните й думи, красотата й, разказът й за мъките и изтезанията ни свършиха работата си и сърцата на хората се изпълниха с ярост срещу теулите, които разбиха тяхната войска, и срещу тласкалите, които им помагаха. Никога досега умът и красноречието на една жена не са предизвиквали такава бърза промяна. Хората надаваха викове, късаха дрехите си, хвърляха оръжието си във въздуха. Махтла се опита да говори, но те го свалиха долу и скоро той побягна да се спасява. После се обърнаха към пратениците тласкали и започнаха да ги бият с пръчки и да крещят:

— Това е отговорът ни за Малинцин. Бягайте, кучета, да му го съобщите — докато ги изгониха от града.

Най-сетне врявата стихна, един от великите вождове мина напред, целуна ръка на Отоми и каза:

— Принцесо, ние, твоите чада, ще останем с теб до смърт, защото ти вдъхна нова душа у нас. Права си. По-добре да умрем свободни, отколкото да живеем като роби.

— Виждаш ли, съпруже — рече Отоми, — не сбърках, като ти казах, че моят народ е верен и справедлив. Но трябва да се готвим за война. Работата отиде твърде далеч, връщане назад няма. Когато вестта стигне до ушите на Малинцин, той ще се разяри като пума, на която са отнели малкото. А сега да вървим да отпочинем. Много съм уморена.

— Отоми — отвърнах аз, — никога на тази земя не е живяла по-велика жена от теб.

— Не знам, съпруже — каза тя с усмивка, — но щом спечелих похвалата ти и безопасността ти, това ми стига.