Метаданни
Данни
- Серия
- Макензи (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Game of Chance, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Fantastique, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 240 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Глава 12
Десет дни по-късно, Съни така и не бе намерила начин да се отърве от него. Може би губеше своите умения, или пък работата беше в това, че от рейнджър, макар и бивш, трудно можеше да се избяга.
Напуснаха Сиатъл рано сутринта, на другия ден. Тя не искаше да лети обратно за Атланта, защото се опасяваше, че сутрешните новини са пълни с истинското романтично приключение, което споделиха с Чанс. Името му се споменаваше, но по някаква странна причина, лицето му никъде не се показваше изцяло — виждаше се или тила му, или съвсем малко от профила — като в същото време, нейното лице беше излязло, както се казва от ухо до ухо. Редакторът на едни сутрешни новини, дори ги бе проследил в хотела и в три часа посред нощ ги събуди с въпроса: Не искате ли да дойдете в студиото, да направим интервю на живо?
— Не, по дяволите — изрева Чанс в слушалката и затвори телефона.
След всичко това, те решиха по всякакъв начин да избягват средствата за масова информация. На разсъмване напуснаха хотела и взеха такси до летището. Самолетът бе зареден и готов за излитане. Когато слънцето изгря зад хребетите на Каскадните планини, те бяха във въздуха. Чанс не предостави на авиослужбите план на техния полет и така, никой нямаше да разбере накъде летят. Самата тя не знаеше, до момента, в който не се приземиха в Бойзи, Айдахо, където първата им работа бе, да обновят гардероба си. Тя винаги носеше у себе си достатъчно пари за такива случаи. Оказа се, че и Чанс има немалко в наличност. Той зареждаше с гориво като използваше кредитната си карта. Съни знаеше, че така оставят следи и по записите можеше да се определи къде са били за последно, но не и на къде са се отправили.
Присъствието на Чанс разрушаваше първоначалния й план из основи. Тя прекрасно умееше да изчезва, когато беше сама, но присъствието на мъжа и неговия самолет, усложняваха допълнително тази задача. От телефонен автомат в Бойзи, Съни се обади в службата си в Атланта и съобщи, че напуска, като помоли да преведат последната й заплата по банковата й сметка. Така проблемът с парите бе решен, и когато й се наложеше, щеше да ги използва. Понякога, когато бягаше от познатия и добре устроен живот, който бе създала за себе си се чудеше, дали не преиграва с възможността някой да я познае. Майка й бе умряла преди повече от десет години и съществуваха само няколко човека, които можеха да доловят външната им прилика. Възможността, да я разпознаят, след като я показаха по новините, бе нищожно малка. Но тя все още бе жива, защото майка й я бе научила да избягва всяка опасност, колкото и малко вероятна да бе тя. Именно затова живееше в непрекъснато бягство, което бе усъвършенствала напълно през първите пет години от своя живот.
Вероятността да забременее, също можеше да се счита за нищожна, но Съни все още очакваше началото на цикъла си, който така и не дойде. Бяха сгрешили два пъти, само два пъти: веднъж в каньона и втория път в банята на хотела в Сиатъл. Тогава времето за зачеване беше съвършено неподходящо и не трябваше да се случи нищо, дори и да не се предпазваха. Но защо тогава месечният й цикъл не идваше? Закъсняваше вече два дни, въпреки че бе абсолютно точен.
Съни не спомена нищо на Чанс. Вероятно бе леко закъснение, както й се бе случвало един-два пъти до сега. Беше претърпяла голям шок по време на катастрофата, когато си бе помислила, че непременно ще се разбият и може би емоционалния стрес бе нанесъл удар на хормоналната й система. И това се случваше.
Да, със същия успех можеха да й поникнат криле и да отлети, мислеше си Съни в тихо отчаяние. Беше бременна. Нямаше други признаци, освен закъснението, но тя знаеше, че е така — като че по някакъв начин, тялото й осъществяваше контакт с микроскопичния ембрион, растящ в нея. Щеше да бъде по-лесно да остави Чанс да се справя с всичко — той бе добър в това — а на нея тревогата, която изпитваше й бе предостатъчна. Дали бе забелязал, колко е разсеяна през последните няколко дни? Едва ли, той не знаеше, че й закъснява.
Говори два пъти с Маргрет и й спомена, че се готви да се покрие. Трябваше да се сдобие с нов мобилен телефон, регистриран на чуждо име и да й съобщи номера, преди да изключи този. Опита да разкаже на сестра си за всичко, което се случваше в живота й, но тя както винаги сведе разговорите им до минимум. Съни я разбираше. Беше й трудно да се справя с всичко, свързано с баща им. Може би, някога щяха да имат нормален живот и нормални сестрински отношения. Може би, някой ден Маргрет щеше да успее да превъзмогне това, което й бе сторил той и да бъде щастлива.
За момента Съни имаше Чанс. Той бе донесъл слънцето в живота й, а тя даже не бе подозирала, че живее в тъмните сенки. Мислеше, че се справя много добре, но това бе преди да разбере, че ерата ПЧ (преди Чанс) е била безцветна. Сега СЧ (след Чанс) светът й се разкри с нови, ярки цветове. Всяка нощ заспиваше в обятията му, спореше с него, шегуваше се, градеше планове — не твърде дългосрочни, но все пак бяха планове. С всеки ден чувстваше, че го обича все повече, макар да не разбираше как това бе възможно.
Понякога се щипеше, дали не сънува, защото той бе твърде добър, за да е истински. Мъже като него не се срещаха всеки ден. Повечето жени изживяваха целия си живот, без да срещнат мъж, който може да преобърне живота им с главата надолу само с един поглед. Но това положение — това безсмисленото обикаляне насам-натам — не можеше да продължава вечно. Най-вече, защото след време парите им щяха да свършат. Чанс не можеше да печели, докато летяха от едно летище на друго, нито пък тя. Трябваше да се погрижи за новите си документи, да си намери работа, да получи нов номер за мобилния, да намери акушер-гинеколог, всичко това струваше пари. Чудеше се как майка й бе успяла да издържи при тези условия — с изплашено, травмирано дете на ръце, бременна с друго и без уменията за оцеляване, които притежаваше Съни. Памела вероятно бе прекарала години в състояние на ужас. Вместо това, тя я помнеше винаги усмихната, как си играе с тях. Бе превръщала живота им в забава, дори когато ги учеше как да оцеляват. Искаше й се да притежава поне половината от силата, която имаше майка й.
Сега Съни бе изпълнена с безумни надежди — надяваше се да остане неразпозната, а също и бебето й да бъде здраво и щастливо. Но повече от всичко мечтаеше, двамата с Чанс да изградят съвместен живот, да бъдат щастливи заедно, заради бебето, въпреки че бе непланирано. Той да се грижи за нея, за тях, и въобще за всичко. Никога не каза, че я обича, но любовта се усещаше в гласа му, в действията му, в очите му, в докосването му, когато се любеха.
Всичко трябваше да се нареди. Нямаше друг начин. Прекалено много неща бяха заложени на карта.
Съни проспа времето, докато Чанс приземяваше самолета в Де Мойн. Той я погледна, но тя спеше дълбоко, като дете. Дишаше равномерно и бузите й бяха зачервени. Остави я да почива, защото знаеше какво й предстои.
Планът сработи прекрасно. Бе направил така, че лицето на Съни да бъде показано по целия свят, капанът бе заложен и резултатите не закъсняха. Неговите хора засякоха двама от мъжете на Хауер, при влизането им в страната, и им нареди дискретно да ги наблюдават. Чанс направи така, че проследяването им — неговото и на Съни — да бъде по-трудно, за да не е прекалено очевидно. От време на време оставяше различни малки следи, за да могат тези, които ги търсеха, да следват пътя им. А преследвачите на Хауер бяха много добри. Цяла седмица, бяха по следите им само с един ден разлика. Чанс бе решил да ги държи на това разстояние, докато не се покажеше самия Хауер.
Най-после новината, която чакаше, бе дошла вчера. В подземния свят на терористичните организации се разнесе мълвата, че Хауер е изчезнал. Не го бяха виждали от няколко дни и се говореше, че е в Щатите и планира нещо голямо.
На терориста му се беше отдало да се изплъзне някак си от Европа и да влезе в страната незабелязано. Но тъй като вече знаеше за тайното му оръжие — къртицата във ФБР — Ченс не се изненада. Хауер беше прекалено умен, за да се присъедини открито към хората си. Във всеки случай се намираше някъде наблизо. Беше от този вид терористи, които държаха сами да разпитват пленниците си, в случая собствената му непокорна дъщеря.
Чанс бе готов да го разкъса с голи ръце, но да не позволи това да се случи.
Трябваше да организира всичко, така че Хауер да си мисли, че е намерил Съни, без да разбере, че през цялото време е заобиколен от агенти. Надяваше се самият той да не бъде застрелян още в началото, когато се окажеше на пътя на своите момчета. Ако хората на Хауер бяха достатъчно умни щяха да се опитат да използват Съни, като я поставят на огнената линия, за да го накарат да се подчини. В миналото вече му бяха доказали, че наистина са умни. Това беше най-рискованата част от плана и Чанс задейства всички възможни оперативни работници.
Днес всичко трябваше да приключи. По един или по друг начин. Ако минеше добре и двамата оцелееха, Съни най-накрая можеше да живее свободно, без да се крие. Той се надяваше, че един ден няма да го намрази и ще разбере действията му, без които не можеха да хванат Хауер. Кой знае? Може би един ден щяха се срещнат отново.
Чанс рулира с Чесната до специално определеното място и загаси двигателя. Въпреки внезапната тишина, Съни продължи да спи. Помисли си, че сигурно той беше причината за нейната умора и недостатъчен сън, които накрая я събориха. И това го накара да се усмихне въпреки вътрешното си напрежение. През последните две седмици бе правил секс с нея до изнемогване, като че несъзнателно се опитваше да събере спомени и усещания за времето, когато вече нямаше да са заедно. Но колкото и често да го правеха, той все още я желаеше. Отново. Още по-силно. Чувстваше, че е почти готов, само докато мисли за нея.
Внимателно я разтърси, а тя отвори сънено очи и го погледна с толкова любов и доверие, че сърцето му подскочи. Изправи се, протегна се и се огледа наоколо.
— Къде сме?
— Де Мойн — погледна я озадачен, — нали ти казах къде отиваме?
— Спомням си — отговори и се прозя, — просто съм много уморена. Уау! Това се казва дрямка. Обикновено не спя през деня. Изглежда не си доспивам напоследък — примига срещу него. — Чудя се защо ли?
— Нямам представа — невинно отговори той. Отвори вратата на кабината и скочи, после се обърна и подаде ръка на Съни, за да й помогне да слезе. Тя се озова в обятията му и той я остави да стъпи на земята. Ченс погледна към просторното синьо небе и също се протегна, за да освободи събралото се напрежение в гърба.
— Хубав ден. Можем да си направим пикник.
— Какво? — погледна го, все едно й бе заговорил на чужд език.
— Пикник. Нали знаеш, когато седиш на земята, ядеш с ръцете и гониш дивите животни, да не ти крадат от храната.
— Звучи забавно. Но според мен, вече сме го правили?
Той се засмя.
— Този път ще го направим както трябва — шарена покривка, пържено пиле и други неща.
— Добре, щом е така, аз съм в играта. Къде ще го направим? Може би на пистата?
— Всезнайка! Ще вземем кола под наем и ще отидем да се разходим.
Очите й засияха, когато разбра какво има предвид. Това бе, което най-много обичаше в нея — способността й да се наслаждава на живота във всяка ситуация.
— Колко време имаме? Кога трябва да излетим?
— Хайде да останем за няколко дни. Айова е прекрасно място, а и на задника ми му е необходимо малко време да си почине от седалката на самолета.
Чанс уреди формалностите на летището, след това отиде до фирмата за автомобили под наем и се върна с ключове.
— Взел си джип, под наем? — ядоса се Съни, когато видя зеления Форд Експлорер. — Защо не взе нещо по-стилно, като червена спортна кола, например?
— Защото съм метър и деветдесет — отвърна той. — И краката ми не се събират в нито една спортна кола.
Съни бе купила малък сак, който носеше сега със себе си, вместо голямата чанта. В него бе сложила тоалетните си принадлежности и дрехи за смяна, тъй като не прекарваха повече от една нощ на определено място. Това означаваше, че пистолета й бе постоянно с нея напълно сглобен, освен когато минаваха през метален детектор, и Чанс не възразяваше против това. Собственият му пистолет бе винаги с него, мушнат в колана на дънките и скрит добре от хорските погледите, под спуснатата риза. Съни хвърли сака на пода и седна на пътническата седалка. Започна да натиска всички бутони и да включва всички копчета, до които можеше да достигне. Чанс седна зад волана.
— Страх ме е да пусна това чудо в действие. Никъде не е описано какво може да се случи.
— Страхливец! — каза тя — Кое е най-лошото, което може да стане?
— Благодарен съм на производителя, че не е сложил в Експлорера, катапултиращи седалки — промърмори той, докато завърташе ключа на запалването. Двигателят заработи веднага. Едновременно с това изрева радиото, чистачките се задвижиха напред-назад като луди, яростно замигаха аварийните светлини. Съни се разсмя, а Чанс затърси копчето на радиото, за да намали звука до поносимо ниво. Тя си сложи обезопасителния колан, като продължаваше да се смее, много доволна от себе си.
Чанс имаше карта на местността, получена от фирмата за наемане на коли, но и без нея знаеше точно къде отива. Служителят му даде много конкретни указания и Чанс го кара да повтаря до тогава, докато бе сигурен, че той ще си спомни, когато хората на Хауер дойдеха, за да го разпитат. Чанс лично проучи мястото, преди да приложи плана в действие. Спокойно, уединено място в края на града, където нямаше опасност да пострадат невинни граждани. Там имаше и укрития за хората му, които щяха да са по местата си преди тяхното пристигане. Най-важното бе, че Хауер и наемниците му не можеха да приближат незабелязано. Чанс се погрижи на мястото да има достатъчно сътрудници, така че да не може и мравка да присъства на пикника им, без да я забележат. И най-хубавото от всичко бе, че Зейн щеше да бъде някъде там. Обикновено не взимаше участие в полеви операции, но този път се бе включил специално, за да прикрива гърба на брат си. Чанс предпочиташе Зейн пред цяла армия войници, толкова беше добър.
Със Съни спряха по пътя пред един супермаркет, за да накупят всичко необходимо за техния пикник. Дори намериха покривка на червени и бели карета, която да постелят. Купиха пържено пиле, картофена салата, салата от зеле, рула, ябълков пай и нещо зелено, което според Съни представляваше салата от шам-фастък. Чанс веднага реши, че няма да го докосне. След това купиха малък охладител с лед, за безалкохолните напитки. Мина повече от час, когато най-сетне успя да изкара Съни от магазина, а портфейлът му олекна със седемдесет долара.
— Нали имаме ябълков пай — оплака се той, — защо са ни необходими ябълки?
— За да ги хвърлям по теб — отговори тя. — Или още по добре, да стрелям в ябълка поставена на главата ти.
— Ако приближиш към мен с ябълка, ще крещя — предупреди я Чанс. — А маринованото цвекло? Извинявай, кой яде мариновано цвекло?
Съни повдигна рамене.
— Сигурно някой го яде. Иначе нямаше да го има по рафтовете.
— Ти някога яла ли си мариновано цвекло? — попита я подозрително.
— Веднъж. И беше отвратително — смръщи нос тя.
— Тогава, защо по дяволите го купи? — възмути се Чанс.
— Ами исках ти да го опиташ.
Трябваше да й е свикнал до сега, помисли си той, но някои нейни фрази, все още го оставяха безмълвен. Докато си мърмореше под носа, той пренесе покупките, включително и маринованото цвекло, в багажника на Експлорера.
Господи, как щеше да тъгува по нея!
Съни свали стъклото и остави вятъра да развява светлите й коси. Усмихваше се щастливо и разглеждаше всичко, покрай което минаваха. Нямаше нещо, което да не й е интересно — бензиностанцията, възрастна жена водеща дебело чихуахуа, чието коремче, почти се влачеше по земята. Тя се разсмя. Пет минути след това, все още продължаваше да се смее.
Ако се налагаше да изяде проклетото мариновано цвекло, за да я накара да се смее отново, то по дяволите щеше го направи с радост. Но после трябваше да опита и нещо друго, защото ако го застреляха, не искаше този вкус да бъде последното, което да остане в устата му.
В късния следобед на августовския ден бе все още горещо, когато се отклониха от пътя. Пред тях се показа поляна обградена с дървета.
— Да се разходим натам — Чанс кимна към дърветата на стотина метра от тях. — Да погледнем по-отблизо. Мисля, че трябва да има малка рекичка.
Съни се огледа наоколо.
— Може би най-напред, трябва да поискаме разрешение?
Той повдигна вежди.
— Да виждаш къща наблизо? Кого да питаме?
— Добре, но ако имаме проблеми, вината ще бъде твоя.
Чанс взе хладилната чанта и повечето храна. Съни метна сака си на рамо, и понесе покривката и буркана с цвеклото.
— По-добре аз да нося това — каза тя, — защото ти може да го изпуснеш.
— Защо не взе още нещо, по дяволите? — избухна той. — Тези неща са много тежки.
Тя се протегна и взе един от пакетите, в който най-отгоре стоеше ябълковият пай.
— И това няма да ти позволя да изпуснеш.
Чанс ръмжа по целия път до мястото на пикника, защото тя явно се наслаждаваше на всичко. Това бе последния ден, когато слушаше дрязгите й, чуваше щастливия й смях, виждаше усмивката й.
— О, тук наистина има рекичка! — възкликна тя, когато стигнаха до дърветата. Внимателно постави буркана с цвеклото на земята и разгърна шарената покривка с плавно движение, на което като че ли бяха обучени всички жени в света, и търпеливо я изчака докато се разстла върху неокосената трева. Духаше лек вятър и за да не излети покривката, Съни я затисна от едната страна със сака, а от другата с буркана.
Чанс постави пакетите с храна и охладителя на земята и легна върху покривката.
— Сега съм прекалено уморен, за да се наслаждавам — оплака се той.
Съни се наведе и го целуна.
— Мислиш, че не те познавам ли? Сега ще кажеш, че нещо ти е влязло в окото и ще ме помолиш да погледна по-отблизо. След това ще те засърби гърба и веднага трябва да си свалиш ризата и после изведнъж и двамата ще се окажем голи, и когато стане време да си вървим, ние все още няма да сме започнали дори да се храним.
Той я погледна шеговито.
— Много добре си го планирала, нали?
— До най-малката подробност.
— Харесва ми — той посегна към нея, но тя отскочи по-надалеч със смях. Взе буркана с цвеклото и го погледна в очакване.
Той се облегна назад със стон и я помоли:
— О, моля те, само не ми казвай, че сега трябва да го опитам.
— Не. Искам само да го отвориш, а аз ще хапна малко.
— Но, нали каза, че е отвратително?
— Да, така е. Но искам да си припомня, толкова ли е ужасно, колко беше последния път — подаде му буркана. — Ако го отвориш, ще ти дам да ядеш пържено пиле и картофена салата, за да събереш достатъчно сили, преди напълно да те изстискам и да те просна да съхнеш.
Чанс се повдигна и взе буркана.
— Само в мечтите ти малка мис Не-смей-да-ме-докосваш-развратник-такъв — едва напрегна мускули и капака се отвъртя.
— Мислех да ти направя някои отстъпки — отвърна му тя, — но сега да не си посмял да ме молиш за милост.
Съни се пресегна за буркана. Разхлабеният капак отлетя и стъклото се изплъзна от ръцете й. Чанс се опита да го хване, защото не желаеше цвекло по цялата покривка. Когато се наведе, дървото зад него оглушително се взриви и милисекунда по-късно се чу звука от изстрел.
Чанс мълниеносно се превъртя във въздуха, покри с тялото си Съни и двамата заедно се претърколиха зад прикритието на най-близкото дърво.