Светозар Златаров
Човешка мярка за нещата

Познавачи на фантастиката^[1] твърдят, че един италианец от 18 век е предшественик на съвременната фантастика. Става дума за отпечатаната през 1788 година книга „Икосамерон или историята на Едоардо и Елизабета, които прекарали осемдесет и една години при мегамикросите, туземни жители на Протокосмоса във вътрешността на нашата планета, преведена от английски от Джовани Джакомо Казанова ди Сенгалт, венецианец“.

Венецианският авантюрист и писател Казанова (1725–1798) не е превел този роман. По-скоро е преобърнал наименованието „Микромегас“ от Волтер и се е повлиял от една книга на Робърт Палток (1697–1767), чието заглавие е още по-дълго и би запълнило почти страница. В романа на Казанова малките деца Едоардо и Елизабета преживяват корабокрушение и през Маелстрьом попадат във вътрешността на Земята, населена със странни същества. Благодарение на условията за живот, начина на хранене, необикновеното вътрешно светило с постоянна светлина и други особености на този свят, времето не тече за двамата герои по обикновения начин. Когато те се връщат, за да разкажат за двадесет дни своята история, и двамата са още млади. Подробното описание на невероятното пътешествие и приключенията във фантастичния свят напомнят научнофантастичното направление, за чийто родоначалник се смята Жул Верн.

От своя страна италианците изтъкват за пръв представител на научната фантастика големия поет и мислител Джакомо Леопарди (1798–1837).

На много места из неговото творчество присъствуват „космически“ елементи. Той е учудващо съвременен с някои малко известни произведения (включени в „Нравоучителни трудове“). В „Палинодия за Джино Капони“ (1835) той с иронично-сатиричен тон разсъждава по теми злободневни и за днешните социолози: масовата култура, значението на ежедневната преса за общественото мнение, демографския взрив, летящите машини и човека, потребителското отношение към живота, значението на статистическите изследвания, опасността от масови избивания на хора в Европа и Америка, пазарите като причина за въоръжени конфликти, отчуждението… В друго произведение намираме още по-поразителни неща („Предложение за награди до Академията на Силографите“). Там за първи път Леопарди употребява израза „ера на машините“ и допуска конструирането на три типа автоматични машини (нарича ги „автомати“). Те биха могли да заменят човека в труда, в областта на чувствата, в интелектуалната дейност. Един от автоматите трябва да има външен вид на жена и да заеме достойно мястото й… Това е изпълнено с горчивина произведение. Леопарди смята човека за несъвършен и не вярва в неговото подобряване, като се надява, че изкуствените хора в много отношения ще превъзхождат естествените. Но да не забравяме, че Азимов ще се появи след повече от век…

Леопарди вярва във вечността на материята и безкрайността на нейните форми, храни подозрения, че една чисто техническа цивилизация ще увеличи злосторството и нещастията, отхвърля твърдението, че човекът е център и персонификация на вселената, поддържа идеята за множествеността на световете и на края твърди, че практическата дейност и солидарността между хората са средства за борба срещу болката и мъката.

С тези свои разбирания, макар и разхвърляни из различни трудове, Леопарди се нарежда сред предците на съвременната научна фантастика от Уелсов тип.

Разбира се, ако си дадем труд, ще открием елементи на фантастика в още по-стари произведения из италианската литература. Фантастичното е присъствувало винаги в тази книжнина, както и във всяка друга. И изобщо оказва се, че научната фантастика, която смятахме за породена от неудържимия съвременен научно-технически прогрес, има твърде стари корени, че явлението предхожда термина, изкован от Хуго Хърнсбак.

Сега във всички страни търсят (и намират) отколешни представители на фантастиката. Предтечи се търсят във все по-древни времена. При това съществуват различни класификации, догадки, теории за произхода и развитието на фантастиката.

Съвременната научна фантастика в Италия, както и другаде, се е утвърдила след ожесточена полемика. Мнението, че тя е за „масовия читател“, „народна“ и затова второкачествена литература, дълго е тежало върху нея. И онези, които са виждали у нея само звездни кораби, роботи, въображаеми планети, са я включвали в понятието „жанр“. Дълго не са забелязвали, че тя е свързана с пъпната си връв за съвременния свят, с неговите проблеми, страхове, надежди, както всяка жизнена литература.

Шейсетте години са особено плодоносни за фантастиката. Това са години на относителна стабилизация на италианската икономика. Редица буржоазни и дребнобуржоазни представители са заразени от мита за безкрайно благополучие. Потребителството доби невиждани дотогава размери. За чест на италианските фантасти трябва да се подчертае, че те бяха сред първите, които показаха, от една страна, ефимерността на явлението от социална гледна точка, и от друга, опустошаването на индивида, което го съпътствува, и че в края на краищата това е ново оръжие в ръцете на капитала. Така фантастите заговориха на един език с най-революционно настроената част на младежта. Ключови думи и за фантастите, и за „социално недоволните“ младежи станаха: „бунт на всяка цена“, „контестация“ и дори… „сексуална революция“. Както ще видим по-долу, най-добрите италиански фантасти и тук казаха своята дума.

Фантастите от шестдесетте години отхвърлиха самоцелната черна и вносна фантастика. Помъчиха се да намерят национална физиономия. Доколкото има черногледство у тях, то се дължи на свръхчувствителността на творците и дори на страховете им от някои съвременни тенденции за капиталистическа свръхексплоатация.

Сега сред авторите, които пишат фантастика, могат да се наброят редица значителни имена. Известността на Лино Алдани, Дино Будзати, Джани Родари, Итало Калвино, Ана Ринонаполи и десетки други прехвърли границите на страната. С. Ошеров подчертава острия социален тон и човечността на съвременната италианска фантастика („Луна дванадцати рук“, Москва, 1967), а Еремей Парнов потърси в героите на италианската фантастика борци срещу опошляващото ежедневие на рекламата, потребителството, полукултурата.

Тези черти са присъщи и на разказите, които предлагаме.

„Онирофилм“ на Лино Алдани е един от най-превежданите разкази на италианската фантастика. По смел начин е нарисувано едно експлоататорско общество, което е унищожило любовта, а сексът е превърнало в средство за подтискане и стока. Алдани се занимава с тази тема не защото е южняк и „любовната тема“, според общоприетите представи, е особено близка за италианците. В тази страна съвременното разбиране за отношенията между двата пола, за сексуална култура, за освобождаването на жената се сблъсква с вековни забрани, с табу и наслоени църковни, феодални, еснафски и буржоазни предразсъдъци. Всички прогресивни мислители винаги са се борили за съвременно решаване на тези въпроси. Ала заслугата на Алдани (и други фантасти) бе в това, че видя веднага и другата опасност: от жертва на закостенялостта, чрез мнима свобода сексът в капиталистическото общество може да се превърне в стока за широко потребление и инструмент за подтискане.

Пиеро Проспери е автор, който по пестелив начин търси не „пластичност“, а многозначителност на притчата. Той е антимилитарист и в „Капитан Дизраели“ е нарисувал една фашизирана военщина, разпростряла своята дейност из Космоса. А не е ли това и разгъната метафора за едно общество, което създава и оправдава своето съществуване, като само̀ произвежда своите противници, „врагът“, „терористите“, за да увековечи властта си? Проспери разкрива и докъде може да стигне наглостта на експлоататорите, които биха превърнали работниците в роботи. Една подробност в разказа „Твърде съвършен“ представлява ключ за гражданската позиция на автора. „Гражданският комитет“, който мимоходом се споменава, това е местен комитет, съставен от индустриалци, висши чиновници, прелати и други влиятелни лица: едно наистина чудовищно средство за налагане на най-реакционни класови интереси.

„Необикновената случка с наклонената кула в Пиза“ от Джани Родари на пръв поглед е фантастичен шарж, фарс в италиански дух. Ала и тук стрелата на автора е насочена срещу царството на рекламата, срещу „културните“ колонизатори.

Много от италианските фантасти разчистват сметките си с местната бюрокрация. Такива са разказите на Ана Ринонаполи и „Подземията“ на Безана и Каролио. Последният разказ има многозначен смисъл, намеква за някакво тайно правителство, зловеща администрация, която не допуска да се осъществи епохално научно откритие, за да не се разклати общественият ред. Този момент — страх от тайни и задкулисни машинации на секти и трибунали — е лесно обясним там, където има мафия и терористи.

Със своя оптимистично-хуманен, бих казал „ефремовски“ тон, се откроява разказът на Джулио Райола — „Хвърчилото“. Контакт чрез детска играчка, но и чрез най-доброто у човека: топлотата на отношенията, разбирането, откривателството…

„Нулево време“ от Рикардо Минути — представител на литературата, която англосаксонците наричат „спекюлейтив фикшън“ — е умствена, мозъчна, теоретично-експериментална белетристика. Там на преден план е проблемата. Разказът не търси „да рисува и вая“, а да даде храна на мисълта.

Може би в сборника най-необичайно звучи тонът на Итало Калвино, при когото научнофантастичната приказка направо се превръща във философска. Този голям автор винаги е имал вкус към необичайното, а и към многозначно звучащото обобщение. В своите „Космически комедии“ (откъдето са взети двата разказа) Калвино е надарил с вечен живот едно „съзнание“, кръстил го е условно Qfwfq и го е катапултирал сред необичайни и нечовешки обстоятелства. Това съзнание по парадоксален начин защищава антропоцентризма, показва едва ли не невъзможността да си представим съзнание, което да не използува нашите човешки мерки — от микрокосмоса до пространствата, измервани с милиони светлинни години. В последна сметка това е превъплъщение на хуманизма, защото утвърждава човешката мярка за нещата.