Мишел Рио
Погрешна стъпка (1)

Един автомобил изникна от далечината и наближи, проблясвайки в заревото на залеза. Спря. От него слезе мъж. Безшумно затвори вратата. Огледа правата безкрайна улица. На запад, точно там, където тя се губеше, слънцето залязваше в сияние и последните му лъчи се търкаляха по асфалта, като го заливаха с оранжево злато и покорно следваха пътя, прокаран между двойната редица от разкошни вили и декоративни дървета, сякаш устремени на изток, за да се преборят с настъпващия мрак. Наоколо беше пусто и в безлюдната тишина по-ясно се чуваше вечерната песен на птиците. Мъжът тръгна покрай ниските огради на именията. Крачеше широко, уверено, безшумно. Беше висок и строен. Интелигентното му без възраст лице бе застинало в някакво безразличие — смесица от грубост и меланхолия. Живи бяха само сивите очи — очи на ловец или преследвач. Той се спря пред една вила, чийто двор бе отделен от улицата с кичест жив плет. Отмести бялата портичка и продължи бавно и уверено напред, заобикаляйки къщата отляво. Сградата беше ниска, солидна и груба. На фасадата, с ниска площадка отпред, имаше масивна врата и четири широки прозорци, защитени с железни пръчки, циментирани в корнизите. Подобна редица прозорци, но с дебели метални капаци, прорязваше единствения етаж. Тръгнал по застланата с камъни алея, която обхождаше сградата, непознатият мина покрай западната стена, отстояща на няколко метра от пояса дървета, засадени при дългата дървена ограда, която бележеше границите на имението. На тази стена имаше по два прозореца един над друг, подобни на онези, които вече бе видял. Задната страна на къщата изглеждаше като фасадата, само че вратата беше с по-скромни размери и нямаше площадка. Градината — доста дълга и с малко по-голяма ширина от сградата, представляваше обикновена морава, тук-таме с пъстри цветни лехи и борови дръвчета. Непознатият мина покрай източната стена и се върна в двора. Когато стигна до портичката, огледа улицата. Впери очи към източната й част, която водеше към града и където мракът се сгъстяваше. Гледаше втренчено, без да мига, сякаш търпеливо разчленяваше настъпването на нощта. Стоеше съвсем неподвижно. Залязлото слънце все още обагряше в розово няколко източени облаци, зареяни в пълната прозрачност на небето, подчертавайки кристалната му чистота. Излъчваше някакво спокойно щастие — късната песен на птиците, които лунатичното упорство на светлината държеше будни, шумоленето на клоните, полюляващи се едва-едва от полъха на прохладния бриз, умиротворения вид на сградите, дискретно замаскирали несъвършенствата си в предвидената джунгла на зеленината, оживена от свежестта на цветята. Непознатият долови бръмчене на мотор и без да бърза се прикри зад оградата. Един автомобил с двама души в него бавно мина покрай: имението и спря на стотина метра по-нататък. Никой не слезе. Непознатият се усмихна. Върна се в градината, надяна ръкавици от тънка кожа и пъхна шперц в ключалката на задната врата, която бързо се отвори. Влезе в дълъг широк вестибюл, който прекосяваше къщата от север на юг до главния вход, като една трета от дължината му бе стеснена от стълба, водеща към първия етаж. Той отвори вратичката под стълбата непосредствено от лявата страна. Беше тоалетна. Тръгна по коридора. След стълбата имаше четири врати, разположени една срещу друга. Планът на къщата беше много прост. Двайсетте метра на фасадата и петнайсетте метра на страничната стена определяха вътрешната площ, която беше малко под триста квадратни метра, разделени на пет равни части — вестибюл и четири стаи, т.е. всяка по петдесет квадратни метра. Това икономично разпределение с оглед за най-рационално използване, но извънредно щедро по отношение на големината, създаваше впечатление за простор, какъвто никой не би предположил, съдейки по външния вид на сградата. Западната част на приземния етаж се състоеше от трапезария на юг, с изглед към двора и улицата, и необичайно голяма кухня на север, с изглед към градината. А източната — от салон и библиотека. Всяко помещение обилно се осветяваше от по три прозореца — два на фасадата или на задната страна на къщата и един на някоя от страничните стени. Непознатият набързо обиколи кухнята, трапезарията и салона. Позадържа се в библиотеката. Стените й бяха покрити с дъбови рафтове, запълнени с книги, и плътно опасващи прозорците. В центъра на помещението имаше бюро от масивно дърво, с чекмеджета от двете страни и плот, облицован с кожа, потъмняла от времето и употребата, опразнено от всякакви книжа, отгоре само с една лампа и рамка с подпора, обърната към стола. Тази мебел беше обърната срещу вратата и поради това дневната светлина не се използваше добре, тъй като единственият прозорец на източната стена се падаше в гръб, а другите два, с изглед към градината, се падаха отдясно. В северозападния ъгъл на помещението тежък и удобен кожен фотьойл, опрян до рафтовете, бе отреден за посетителите, а вероятно и за четене, за което говореше наблизо поставеният лампион. Общото осветление бе от плафониера. Като остави отворена вратата на библиотеката, непознатият се качи на горния етаж. Тук имаше същото разположение. Централен коридор, две спални в източната част, а в западната една спалня и огромна баня, разположена над кухнята. Непознатият влезе в нея и отиде до прозореца на западната стена. Отвори го. Пантите леко проскърцваха. Отиде в съседната спалня и отвори прозореца, който бе на същата странична стена. Отваряше се съвсем безшумно. Повтори опита много пъти с все същия резултат. Наведе се навън. Височината бе около четири метра, долу минаваше каменистата алея между къщата и пояса дървета, през които прозираха последните отблясъци на деня. Слезе отново в библиотеката и затвори вратата след себе си. Запали плафониерата и мина зад бюрото. В рамката с подпорка имаше черно-бяла снимка на жена и момиченце, снимани в едър план. Жената изглеждаше на около трийсет години, а момиченцето — на шест. Приличаха си. И двете имаха изпъкнали скули, продълговати светли очи, деликатна уста с пълни устни, нежен овал на лицето, нарушен при момиченцето от детската закръгленост на бузите. Косите на жената бяха тъмни, а на момиченцето — светли, почти бели. Жената беше сериозна. Момиченцето — усмихнато. Но сигурно този контраст бе плод на някаква илюзия, която се дължеше на ведрата детска усмивка и белота. Светлината бе добила художествена материалност, като че идваше едновременно отвън и от детето, сякаш изкуственото сияние на някаква лампа се смесваше с истинския блясък на вътрешна светлина. Известно време непознатият разглежда снимката с все същия аналитичен, хладен поглед. После се зае да изследва съдържанието на чекмеджетата. Бяха празни, с изключение на горните две. В едното имаше автоматичен пистолет и кутия с патрони, а в другото — лист хартия, изписан със сбит почерк до половината, поставен върху купчина бели листа, химикалки и пълнители. Непознатият взе пистолета, установи, че е зареден и го върна на мястото му. После прочете ръкописната страница. Беше недовършено писмо.

„Скъпа моя,

Вече привършвам разследването. Сега съм сигурен, че ще получа последните доказателства. След няколко дни Х ще може да вземе пълното досие и вестникът ще го публикува. Манжен искаше неопровержимо доказателство и аз ще му го дам. Заедно с бележката Х ще ти донесе по-подробни новини. Тази безкрайна раздяла е към края си. Понякога се страхувам Жюли да не ме забрави.“

Непознатият върна писмото върху купчината листа и затвори чекмеджетата. Отиде да разгледа библиотеката. Организацията й беше проста. В началото, от лявата страна на входа, където можеше да се разположи въвеждащата част, имаше трудове по физика и астрономия. Следваха томове по биология и етиология. После исторически трудове. Накрая повече от половината рафтове, стигащи до дясната страна на входа, бяха определени за художествена литература. Непознатият плъзна разсеян поглед по научните издания и се спря на историческите. Взе едно доста тънко томче и го разлисти. Беше „Апология на историята или професията на историка“ от Марк Блок. Угаси плафониерата, запали лампиона, настани се във фотьойла и зачете.

 

 

Нощта бе настъпила окончателно. Удобно разположен във фотьойла, непознатият четеше. Дочу шум от мотор, изскърцване на спирачки, боботене при забавен ход, след което пак настъпи тишина. Угаси лампиона. Библиотеката потъна в мрак, но все пак се виждаше като нарисувана в черно и бяло от светлините, идващи от прозорците. Затръшна се врата на кола. Прозвуча металът на ключ, пъхнат в ключалката на главната врата, два пъти прещрака езичето на бравата и леко изскърца крилото на вратата, завъртащо се на пантите. Тънка ивица светлина се процеди под вратата на библиотеката. Входната врата се затвори със сух шум. Непознатият остави книгата на пода, извади от джобовете на пардесюто си автоматичен пистолет и лъскав цилиндър на заглушител, който завинти на оръжието. Направи го за миг, не защото бързаше, а поради абсолютната точност на движенията си. Чу да се отваря и затваря, както прецени, вратата на кухнята, после на тоалетната. Прошумя течаща вода. Тежки и бавни стъпки отекваха сред звуците от премествани предмети. Вратата на библиотеката се отвори. Вълна от светлина, насочена от рамката, проникна в помещението и в осветения правоъгълник на пода и на мебелите се очерта тъмен удължен мъжки силует. Плафониерата светна. Мъжът отиде до бюрото.

— Не мърдайте, господин Бремон — каза непознатият. — Не се обръщайте. Сложете ръцете си на тила.

Говореше спокойно, почти галантно, с нисък, приятен тембър. Мъжът се подчини. Непознатият пристъпи към него с насочен пистолет и го претърси със свободната си ръка. Не намери никакво оръжие. Отстъпи до фотьойла, сваляйки пистолета.

— Идете да дръпнете завесите.

Мъжът събра тежките завеси, които се спускаха от тавана до пода и плътно закриваха трите прозорци.

— Седнете до бюрото и сложете ръцете си отгоре, така че да се виждат.

Мъжът седна и за първи път обърна лице към него. Беше приятно, почти младежко, уморено и напрегнато. Небръснатата от няколко дни брада покриваше бузите. Той гледаше непознатия с тревога, примесена с някаква обреченост и фатализъм, сякаш от много отдавна бе предвидил, че това ще се случи, но въпреки всичко не бе успял напълно да се освободи от страха.

— Не мислех, че Алберти ще ме открие тук — каза той.

— Всички скривалища са илюзия, господин Бремон.

— Не всички. Досието няма да намерите.

— Бихте могли да ми кажете къде е.

— Не, няма.

— Не си придавайте важност. Никой не може да бъде сигурен за своите реакции при болката. Защото една прекомерна болка е невъобразима.

Непознатият бе казал това с пълно безразличие. За миг страхът, присвил стомаха на Бремон, сякаш се изтръгна от неговия контрол и цялото му тяло се разтресе.

— Успокойте се — продължи непознатият. — Не обичам нито да гледам, нито да причинявам страдание. Жестокостта е присъща на слабите. Пък и вашето досие не ме интересува. То не е обект на моето посещение.

Бремон дълбоко пое въздух, изглежда си възвръщаше спокойствието при мисълта за неизбежната смърт. Вглъбен в себе си и сякаш отсъстващ, той зарея поглед и съзря книгата, оставена на пода до крака на фотьойла. Загледа я с любопитство.

— Обичате да четете? — попита той.

Непознатият не отговори, сякаш смяташе въпроса за излишен или наивен. След кратко мълчание каза:

— Според мен, организацията на тази библиотека има качествата на доста сполучлив образец. Тя тръгва от най-широката дисциплина, в смисъл обхвата, пространството и времето на нейния предмет, за да стигне до най-тясната, при което всяка една като цяло съдържа по принцип следващата: физика, биология, история, литература… Защото, следвайки тази линия, можем да кажем, че въображаемото е само една от култивираните области на съзнанието, съзнанието — една случайност при живото, а живото един епизод на материята. И отбележете, че размерите на предмета са обратнопропорционални на речта, с която се представя. Има много повече книги по биология, отколкото по физика, повече книги по история, отколкото по биология, а литературата заема далеч по-голямо място. И така стигаме до заключението, че колкото по-обширна е една дисциплина, толкова е по-точна и колкото е по-малко точна, толкова е по-бъбрива. Ето една тема за полезен и забавен размисъл върху лаконизма на истината и многословието на илюзията. Бремон слисан го гледаше.

— Що за човек сте вие? — гневно възкликна той. — А говорехте за жестокост, нали? Какво е всичко това, ако не някаква префинена жестокост на палач? Свършвайте, за бога! Свършвайте!

Настъпи тишина.

— Лъжете се — каза накрая непознатият. — Това е разговор. Възможност за истинска размяна на мисли, като се вземат предвид обстоятелствата…

— Тогава, според вашата собствена теория, би трябвало да сте лаконичен.

Непознатият хладно се усмихна. Бремон въздъхна уморено.

— Защо работите за този вулгарен мръсник Александър Алберти? — поде той.

— За никого не работя.

— Единак ли сте? Защо вършите тази работа? За удоволствие ли?

— Няма значение.

— За удоволствие? Обичате да убивате?

— Интересува ли ви това?

— Да. Една истинска размяна, както казвате.

— Искате да разберете нещата до последния миг?

— Да. А вие не искате ли?

— Може би.

Отново настъпи мълчание.

— Нямате желание да ми отговорите, така ли? — попита Бремон.

— Упорит сте.

— Да. И тъкмо затова сте тук.

Непознатият го погледна с известна симпатия.

— Да речем, че е призвание и просто професия — каза той.

— Не се ли ръководите от някаква етика за приемане на договорите?

— Разбира се. Аз убивам само преследвачите.

— И аз съм такъв във вашите очи?

— Да. Алберти беше вашият дивеч. Сега вие сте неговият.

— Аз не съм искал да го убия. А само да разоблича един мръсник, надянал пред обществото маска на почтеност.

— С други думи, да го елиминирате. Да убиеш, да елиминираш, това са само нюанси. Всеки си има свои методи за ловуване.

— Работата на журналиста е да преследва истината.

— Вашата формулировка съдържа забавна двусмислица.

— Стори ми се, че имате известно влечение към истината…

— Разбира се. Но истината във връзка с Алберти е смехотворна и безинтересна. Винаги е имало и ще има хора като Алберти. Те са само един жалък симптом за всеобщата склонност на вида към злосторничество, а това е мащабна истина. Да се унищожи Алберти не означава нищо. Все едно, че се стремите да унищожите цифрата като понятие, премахвайки числото осем хиляди четиристотин двадесет и шест. Това е само символичен жест, следователно смешен и лишен от смисъл. И струва ли си за такова нещо да пожертвате собствения си живот?

— Мисля, че да.

— Не ви разбирам.

Бремон погледна снимката.

— Има ли смисъл да говорим? — каза той с примирен глас. — Защо не ме застреляхте веднага?

— Знаете защо. Пък и има още нещо, което ви засяга. Искам да ви направя едно предложение.

— Предложение ли?

— Договор. Предлагам ви да убия Александър Алберти.

Бремон се втренчи в него, сякаш странното, почти чудато поведение на непознатия вземаше връх в съзнанието му над страха, който той му вдъхваше.

— Какво целите? — попита Бремон.

— Точно това, което казах. Предлагам ви да убия Александър Алберти.

— Готов сте да смените мишената?

— Не съм казал такова нещо. Винаги спазвам стриктно договорите си. След вашата смърт, никой друг няма да има такава възможност да унищожи Алберти, каквато имате вие. Предлагам ви да го направя аз по моя метод.

— Защо?

— Да речем, че става въпрос за обикновено професионално предложение.

— То не ме интересува. Не искам да го елиминирам по такъв начин. Не храня никаква лична омраза към Алберти. Искам публичен процес. За назидание. А освен това вашето предложение противоречи на моя морал. Пък и нямам с какво да ви платя.

— Имате, с тази снимка — каза непознатият като посочи рамката.

— Какво?

— Дайте ми тази снимка. И аз ще смятам, че съм щедро възнаграден.

— Защо ви е?

— Това са жена ви и дъщеря ви, нали?

Силна тревога отново изпълни очите на Бремон.

— Те са на безопасно място, много далече. Никога няма да ги намерите — с дрезгав глас каза той.

— Като досието ли? Предполагам, че досието е у жена ви…

— Не. Тя няма нищо общо с всичко това. Вие никога няма да ги намерите.

— Кой ви казва, че ще ги търся? Аз искам само снимката. А в замяна ще убия Алберти. Рискувам живота си, за да довърша вашата работа и ви искам само това късче картон.

— Какво ви пречи да вземете снимката, след като ме убиете?

— Аз не съм крадец, господин Бремон.

Дълго време Бремон не пророни нито дума.

— Не, това предложение не ме интересува — накрая каза той.

— Помислете. Скрити са две неща. Досието за Алберти и вашето семейство. Според мен те са на едно и също място. И аз няма да съм единственият, който ще си го помисли.

След известно време непознатият продължи:

— Изложили сте жена си и дъщеря си на опасност, за да задоволите своя морал или може би суетност. Алберти ви е открил. И тях ще открие. Предлагам ви възможност да поправите донякъде грешките си. Не упорствайте. Алберти е прекалено едър дивеч за вас.

— А за вас не е ли прекалено едър?

— Не.

— Защо?

— Оръжията на Алберти са властта, парите, хората, с които разполага, и липсата на всякакви скрупули. А вашите — умът, ожесточението за разкриване на истината и законността. Това е неравна борба, защото вие се придържате към правилата на законността, а Алберти има свои собствени правила. Аз съм сам като вас и играя по мои собствени правила като него. Същевременно, аз познавам неговите правила, а на него моите са му неизвестни. Именно затова той не е прекалено едър дивеч за мен.

— Не разбирам защо ми предлагате да го убиете.

— Защото искам тази снимка. И единственото, което мога да ви предложа в замяна, е главата на Алберти.

— Не ми звучи убедително. Преди миг снимката беше възнаграждение, а сега се превърна в мотив…

— Малко са случаите, когато мотивът за една работа не е и самото възнаграждение за нея. Но да не се впускаме в общи разсъждения, още повече в такава сфера. Ако приемете договора, ще ви посоча основание, което ще ви убеди.

Бремон примирено въздъхна.

— Добре — каза той — приемам договора. При условие, че прибавим една клауза към него: в никакъв случай да не нападате моето семейство.

— Разсъждавайте логично. Защо ще нападам семейството ви, след като съм премахнал човека, за когото това би представлявало интерес. Пък и аз ви казах, че убивам само преследвачи.

— Предпочитам да се доверя на професионалната ви етика, отколкото на чувството за морал. Обещавате ли да спазвате тази клауза?

— Имате честната ми дума.

— По липса на избор ще се задоволя с нея. А сега какво е вашето убедително основание?

— При всички случаи щях да убия Алберти.

— Защо?

— Алберти трябва да подхвърли на полицията един виновен. Разбира се, мъртъв. И без да е свързан по какъвто и да било начин със самия него. Тъкмо затова ме нае за работа, която и най-неопитният от хората му щеше да свърши без особени усилия. За мен беше трудно да ви намеря, господин Бремон, защото сте умен. Но да ви убия, е чиста формалност. За Алберти аз съм идеалният изпълнител: професионален убиец, и труп, без да са оставени следи, задънена улица за полицията. Достатъчно е веднага след вашата смърт да организира сцена, от която да се извади заключение, че журналистът Бремон и неизвестен мъж взаимно са се застреляли по неясни причини. Хората му вече са навън.

— Откъде знаете?

— Чаках ги и видях, че пристигнаха. Но не беше необходимо.

— Кога разбрахте това?

— В мига, когато Алберти ми предложи договора.

— И вие приехте?

— Да. Казах ви, че познавам правилата на неговата игра и че той не знае моите. Неговата логика е безскрупулна, но класическа. Позволява му да изфабрикува тази инсценировка, но му пречи да помисли, че съм се досетил за нея, именно защото приех договора. Което ми осигурява голямо предимство пред него.

— Защо приехте?

— Сумата беше значителна. Но това е второстепенно основание. Винаги ме е интересувала борбата на ума срещу силата. А и когато на човек му е безразлично дали ще живее или ще умре, какво друго може да прави, освен да си играе със смъртта? Един екстремален начин да дадеш залог за живота е да превърнеш самия живот в залог.

— Щом животът не струва нищо, значи залогът е нула и играта е безинтересна.

— Да, ако единственият интерес в играта е нейният залог. Но не и ако този интерес се крие преди всичко в механиката на духа и в безупречността на изпълнението. В случая говорим за игра на шах, а не за руска рулетка.

— Аз не съм играч. Не играя срещу Алберти. Което съвсем не означава, че няма залог. Има. Но не е моят живот. Фактът, че рискувам живота си, е само следствие, а не същинският залог. Иначе би било безнравствено. Така че за мен единственият основен залог е само съвестта. И. тези думи не са стремеж за някакво остроумие.

— Да. Те са израз на безсмислена идея — непознатият посочи рамката и продължи: — Това е реално и независимо, дали го наричате залог или следствие, вие го излагате на риск. А и вашите прословути обществени добродетели са само заблуда, празни приказки. Ако си давате сметка, но не искате да го признаете, вие сте по-безнравствен и от мен, дори от Алберти.

Бремон с интерес го погледна. Изглежда страхът го бе напуснал, било защото в думите, в простия факт на казаното и чутото, бе намерил нови сили или чисто и просто тревогата му се бе поразсеяла, било защото съдържанието на разговора го накара да приеме неизбежното, дори може би наказанието, или напротив — решението да действа.

— Какво смятате да предприемете, за да убиете Алберти? — попита той.

— Ще продължа да правя това, което убягва на логиката му.

— Тоест?

— Алберти е изключително недоверчив. Когато пътува, го охраняват повече от държавен глава и на практика е недостижим. На безопасно място се чувства само в имението си, превърнато в крепост, в която се смята за неуязвим. Следователно тъкмо там ще отида да го убия.

— Но може би там действително е неуязвим.

— Само по принцип. Наистина закрилата, която му предлага това убежище, е много по-сигурна и усъвършенствана от охраната, която има при пътуване, въпреки недоверчивостта му и огромните предпазни мерки, които взема при тези случаи. Трябва обаче да се вземе под внимание същественото значение на времето. Една относителна или дори импровизирана охрана за кратко време е по-ефикасна от една постоянна закрила, която изглежда отлична, но все пак дава възможност на нападателя да проучи нейния принцип, тоест недостатъците, и да избере най-подходящия момент. Защото при първия случай ключов фактор е случайността, а при втория — умът. Аз никога не разчитам на случайността и знам, че не съществува безпогрешна защитна система. Тя е само продукт на мисълта, следователно може да бъде разбита от мисълта.

Говореше спокойно и търпеливо сякаш държеше да втълпи на упорит или невъзприемчив човек няколко очевидни истини по един банален въпрос.

— И открихте ли слабото място на Алберти? — попита Бремон.

— Да.

Бремон прошепна:

— Вие сте болен.

Неочаквано се наведе, отвори чекмеджето на бюрото и се изправи с пистолет в ръка. В същия миг непознатия стреля един-единствен път. Заглушителят издаде лек метален звук. Покосен, Бремон се свлече на стола до бюрото. Непознатият замислено го погледна. И каза:

— А вие, господин Бремон, сте мъртъв.

Той излезе от библиотеката и се качи на горния етаж, без да пали лампата. Влезе в банята и отиде до един от прозорците, които гледат към градината. Взря се. Очертани на лунната светлина храстите и дърветата бяха почти неподвижни, защото вятърът бе утихнал и само от време на време полъхваше слабо. Непознатият не се стараеше да прониже с поглед мрака, нито да разграничи конкретни предмети. Като хищна птица от висок полет, той дебнеше едно движение в общата неподвижност. Почака известно време. Накрая долови леко помръдване зад една леха. Грижливо си набеляза ориентири за мястото. После отиде в една от стаите към улицата. Дворът не предлагаше никакво убежище, където да се скрие. Не видя нищо подозрително. Но все пак трябваше да има по един човек на всеки вход. Отиде и отвори прозореца на западната стена, който бе изпробвал малко след идването си. Прехвърли крак през перваза и скочи. Приземи се като котка, без да вдигне ни най-малък шум, на застланата с камъни алея. Мина между дърветата при оградата, прескочи я и се озова в съседното имение. Тръгна по дължината й към дъното на градината. Там отново я прескочи, мина между дърветата и продължи към лехата, набелязана от прозореца. Там бе клекнал някакъв мъж с гръб към него и наблюдаваше задния вход на къщата. Отново се чу приглушен, едва доловим звук, погълнат от пространството. Мъжът се свлече в тревата, без да гъкне. Непознатият хвърли поглед към сградата и алеята, която се губеше от двете й страни. Нищо не се случи. Престъпи крачка, спря за миг, за да се увери, че мъжът е мъртъв, и продължи към алеята. Заобиколи къщата покрай западната стена, като се придържаше плътно до нея. Предпазливо надникна към двора. Срещу фасадата, близо до главния вход, стоеше друг мъж. От прозорците бе невъзможно да се види, освен ако човек не се наведеше навън. С два безшумни скока непознатият се озова до него, опрял оръжието си в корема му. Мъжът вдигна ръце.

— Обърни се с лице към къщата, — каза непознатият. — Мини крачка напред. Още. Подпри се с протегнати ръце на стената.

Силно наведен, мъжът стоеше в неудобна поза, която не му позволяваше каквото и да било внезапно движение. Непознатият го претърси. Извади от колана му автоматичен пистолет със заглушител, а от един джоб — резервен пълнител. Отвинти заглушителя и пъхна всичко в десния джоб на пардесюто си. — Тръгвай.

Двамата заобиколиха къщата. Мъжът хвърли бърз поглед към дъното на градината. Непознатият отвори вратата и го избута през вестибюла в библиотеката. Мъжът съзря убития журналист. Лицето му остана спокойно, безразлично, но в очите му се появи нещо ново и то беше страх.

— Легни по корем, скръсти ръце под себе си и се разкрачи.

Мъжът се подчини. Непознатият вдигна пистолета на Бремон, паднал на пода до крака на бюрото.

— Стани.

Докато мъжът се изправяше, непознатият стреля с пистолета на журналиста. В сравнение с лекото щракане на заглушителя, този път изстрелът проехтя като гръм. Мъжът отново падна, хващайки се с ръце за корема, и от болка така се сгърчи на кълбо, че от устата му се изтръгна само един-единствен стон. После се отпусна и не мръдна повече. Непознатият го огледа. Постави собствения му пистолет в лявата ръка, защото оръжието беше пригодено за левак, и многократно долепи пръстите му около дръжката. После сложи пистолета до трупа. Върна пистолета на Бремон точно на мястото, откъдето го беше вдигнал. Мина във вестибюла и огледа улицата. Не забеляза нищо необичайно. След няколко минути излезе в градината и отиде да скрие трупа на убития при лехата. У него намери автоматичен пистолет, заглушител и пълнител, които пъхна в левия джоб на пардесюто си. Върна се в библиотеката. Извади от чекмеджето на бюрото недовършеното писмо и внимателно го прегледа. Първия път беше забелязал, без да му направи впечатление, бледа задраскана буква, след второто „Х“. Разгледа я. Беше „о“ или „а“. Запита се дали странната чертичка върху тази единствена буква, която никъде вече не се повтаряше, не показва, че хикс, знакът за анонимност, съвпада с първата буква на име, което Бремон благоразумно е решил да скрие под този знак, когато е започнал машинално да изписва името, но веднага си е дал сметка за това. Претърси трупа на журналиста и намери във вътрешния джоб на сакото му бележник с адреси. Отвори го на „Х“. Страницата беше празна. После започна да чете отначало, обръщайки внимание на малките имена. На „М“ видя: Мерло Ксавие, ул. „Едгар Алън По“ 23. Следваше телефонен номер. Дочете бележника, без да намери нищо друго. Върна го на мястото му, извади снимката от рамката, а рамката прибра в едно чекмедже на бюрото. Позагледа се за миг в книгата на Марк Блок, оставена на пода, извади от джоба си банкнота и я сложи в чекмеджето с рамката. Взе книгата, пъхна в нея снимката и писмото на Бремон, плъзна поглед наоколо, излезе от помещението и напусна къщата през вратата към градината. Малко след това автомобилът му изчезна в нощта по посока на града.