Дара Джой
Реджар (8)

Седма глава

Кожата на врата й настръхна.

Не, сигурно си въобразяваше. Разхождаха се на Седмичното техническо изложение, една разходка, която Лайлак очакваше от доста време.

Този ден беше претъпкано. Някои членове на обществото очевидно имаха същата идея като леля й. Имаше един експонат, който по-специално…

Ето отново…

Това странно чувство по врата й.

Лайлак погледна над дясното си рамо. Зелените й очи мигновено се разшириха, след това я обзе ярост.

— Не мога да повярвам! — възкликна тя с гневна нотка в гласа си.

— Какво има, скъпа? — попита леля й разсеяно. Тя вече се взираше през лорнета си в първия експонат.

— Този отвратителен княз е тук! Какъв ужасен късмет!

— Княз Азов е тук? — леля й отпусна лорнета, обърна се и огледа помещението. — Да, ето го там. — Лайлак стоеше безпомощно, наблюдавайки как леля й махва с ветрилото си по посока на княза. — Княз Азов, насам!

— Защо го направи? — изсъска Лайлак.

— Не ставай смешна, скъпа, той е наш приятел.

— От ога? — леля й не я слушаше, беше твърде заета да привлече вниманието на княза. Проклятие!

— Лейди Агата, Лайлак — Реджар поздрави сърдечно двете жени, едната сияеше от щастие, че го вижда, докато другата изглеждаше извънредно разярена. Той позволи на очите си умишлено да проблеснат победоносно само за да раздразни Лайлак. По лицето му премина закачлива усмивка, когато тя бързо му обърна гръб. Толкова обичаше да си играе с нея!

— Виж ти, княз Азов, какво приятно съвпадение! — Агата му намигна конспиративно. — Ще се присъедините ли към нас, докато обикаляме музея?

Лайлак се завъртя обратно ужасена.

— Лельо!

— Благодаря ви, лейди Агата — Реджар наблюдаваше Лайлак изпод натежалите си от желание клепачи. Синьо-златният му поглед я смущаваше. — Смятам да направя точно това.

— Отлично! Ние току-що започнахме — Агата посочи първия експонат. — Това, според мен, е пресъздаване на битката за Александрия.

Реджар знаеше, че музеят е сграда с артефакти. Идеята не го вълнуваше особено. Хвърли кратък поглед към картината, после насочи цялото си внимание към Лайлак, но това, което видя, го накара да погледне втори път.

Дребнички метални войници се движеха насам-натам върху малко бойно поле.

Това е магия!

Той бързо се огледа наоколо, за да види евентуалния виновник. Никой не изглеждаше подозрителен. Той разгледа стените — там нямаше нищо, с изключение на няколко стари метални меча и знамена. Къде беше източникът? Положително това беше отличителен знак за мощен магьосник! Инстинктивно той се приближи по-близо до двете жени, за да ги защити.

— Защо се движат? — заговори той ниско зад лейди Агата. — Омагьосани ли са?

Агата се изкикоти.

— Колко забавно, Ваше Височество! Човек наистина може да реши така, изглеждат толкова живи.

Реджар беше пленен от сцената пред себе си. Наблюдаваше с любопитство как мъничките войници маршируват в имитация на бойно поле. Светът, от който той идваше се основаваше на законите на магията, но механичните хора бяха мистерия за него.

— Не разбирам — промърмори той разсеяно.

— Каква изненада — гласът на Лайлак преливаше от сарказъм.

При снизходителния й тон, Реджар прехвърли вниманието си от странния експонат и й отговори с презрителен поглед, който ясно казваше: Не ми е забавно.

Разтреперих се, отговори нейният. Тя изпърха с мигли към него, с малка надменна усмивка.

Той изви вежди, а изражението му отговори: Засега ще бъда търпелив, но ще дойде време…

И така тонът беше определен до края на обиколката.

Агата беше доволна, Реджар изглеждаше объркан от движещите се фигури, и търпеливо толерантен към настроението на Лайлак, а тя страдаше от присъствието на княза, но нямаше намерение да мълчи. Постави си за цел да подхвърля словесни обиди към Негово Височество, когато й се отдадеше удобен случай. Това се случваше често, тъй като, според нея, принцът беше превъзходен глупак.

Всъщност, моментът бе много удобен да го смачка, но тя почти не обръщаше внимание на присъствието му.

Почти.

Единственото, което малко я тревожеше бе, че всеки път, когато го критикуваше с една от подигравките си, той я даряваше с усмивка.

Една, която казваше: Ти можеш да си играеш колкото искаш, но аз ще спечеля играта.

Друга означаваше: Ще видим.

Тя наистина мразеше тези усмивки.

— Княз Азов, тъкмо си мислех за вас! Какво съвпадение! — тримата се обърнаха към тънкия женски глас точно зад тях. Задъханото й дишане звучеше сякаш бе тичала, за да ги настигне.

Реджар погледна надолу към хищническото лице на лейди Харкорт и почувства как раздразнението започва да засенчва доброто му настроение. Това беше усложнение, от което не се нуждаеше.

— Лейди Харкорт — отговори той студено.

— Да ви видя в този известен музей? И то с нашата прекрасна Лайлак Дивър — Леона Харкорт дари Лайлак с блестяща усмивка, очаровайки напълно по-младата жена. Агата, като по-възрастна и по-веща за порядките на обществото, вирна нос и изсумтя високомерно.

— Агата — Леона нарочно използва първото име на величествената дама, за да я подразни. — Днес изглеждате чудесно — за възрастта си.

Агата, която никога не оставаше по-назад, незабавно отговори:

— Точно си мислех същото за вас, Леона.

Само лекото мигване на дясното око на лейди Харкорт подсказа на Агата, че я е засегнала със забележката си. Беше добре известно, че развратницата е невероятно суетна и се страхуваше да не изгуби красотата си. Въпреки, че Агата призна неохотно пред себе си, че тази жена едва ли можеше да се притеснява точно за външността си, тя наистина беше красавица. Ненаситна красавица.

Агата хитро се намести между Реджар и Леона и сложи собственически ръка върху тази на княза.

— Хайде, Ваше Височество, да видим този експонат — тя разумно остави Лайлак и лейди Харкорт да ги следват.

Леона се примири с това да се наслаждава на гледката. Взираше се в задните части на Реджар с възхищение.

— Наистина е най-поразителният мъж — лейди Харкорт говореше на Лайлак, сякаш бяха добри приятелки, които си споделят най-лични тайни.

Лайлак нямаше представа какво лейди Харкорт намира за толкова привлекателно. Тя повдигна вежди и внимателно разгледа обекта на интерес на Леона. Ммм. Задните му части бяха доста добре оформени. Наклони глава на една страна — изглеждаха твърди, но заоблени и стегнати.

— Наистина ли мислите така?

— О, да. Нека ви издам нещо, скъпа: колкото повече разкрива, толкова по-добре за него.

Лайлак внезапно разбра смисъла на скандалните думи и лицето й пламна.

— Не искате да кажете…

— Разбира се, че точно това имам предвид. Той изглежда великолепно във ваната, почти ми взе дъха. Срещнахме се в провинциалното имение на Байрон. Трябва ли да казвам повече?

Е, той беше развратник и мошеник, както и глупак. Нима се бе съмнявала в това дори за минута? За нея беше очевидно, че лейди Харкорт познава княза интимно. Много интимно.

Не че я интересуваше. Не, ни най-малко. Изобщо.

Реджар избра точно този злополучен момент да я заговори:

— Виж това, Лайлак — той направи жест към изложените чуруликащи механични птици, усмихвайки се момчешки.

Какво невинно лице имаше само. Изведнъж той въплъти в себе си цялото двуличие и подлост на обществото. О, как го ненавиждаше!

— Вървете по дяволите, негодник такъв!

Устата на Реджар увисна. С какво беше предизвикал това? Погледна към лейди Харкорт, която се усмихваше… като котка. Беше усмивка, която той разбираше много добре. Хвана ръката на Лайлак и я дръпна настрани.

— Какво ти каза?

— Пуснете ме! — младата жена опита да се измъкне от хватката му.

Реджар нямаше намерение да я пуска.

— Кажи ми — сериозният му поглед я прониза.

— Тя просто ми каза истината, така че не трябва да се изненадвате. Аз, със сигурност, не съм! Знам що за мошеник сте! Това, което не разбирам, е защо продължавате да ми досаждате. Вече ви казах, че не се интересувам от ухажването ви — тя вирна упорито брадичката си във въздуха.

Реджар прокара ръка през косата си. Някак си, не беше сигурен как точно, нещата с нея отново се бяха объркали.

— Каквото и да ти е казала, Лайлак, не е истина.

— Не сте се срещнали с нея в провинциалното имение на лорд Байрон? В банята? — хванат, Реджар отвори уста да обясни, но тя го прекъсна. — Мисля, че е вярно! Изглеждате виновен като греха. Всъщност — каза тя, оглеждайки го обидно отгоре до долу, — вие изглеждате като греха.

— Това е глупаво! Казвам ти, нищо не се случи! — сякаш трябваше да й обяснява какво е правил! Или не е. Само мисълта за това беше достатъчна, за да предизвика раздразнението му. Да не говорим за безпокойството му. — И защо показваш такъв интерес? — каза бързо той. — След като, заяви, че не се интересуваш от моето ухажване?

Самодоволното му изражение наистина я ядоса.

— Оо, мразя ви!

Изправен високо над нея, топлият му поглед се фокусира върху възхитителната уста.

— Това е жалко, сук-сук, защото смятам да те имам.

Устните й се разтвориха под изгарящия му поглед и тя внезапно се задъха.

— Какво искате да кажете с това?

Пламтящите му двуцветни очи безмълвно й казваха: Точно каквото си мислиш.

Лайлак пребледня. Сложи ръка на сърцето си, което внезапно бе започнало да тупти неравномерно, и каза с тънък глас:

— Никога!

Бавна, хищна усмивка премина през чувствените черти на лицето му.

— Скоро — обеща той.

Погледите им се сключиха и задържаха за един дълъг миг.

Лайлак преглътна, негодникът изглеждаше сериозен! Можеше да види това в решително стиснатата му челюст и по израза на лицето му. Какво беше направила, за да накара този мъж да се… заинтересова толкова силно от нея?

Лайлак не можеше да измисли дори една-единствена причина. Сигурно си бе изгубил ума. Беше на път да опита отново да разгадае мотивите му, когато женски писъци, идващи от следващия експонат прекъснаха мислите й. Каква ли глупост причиняваше тази врява? Лайлак провря главата си до сложната фризура на лейди Харкорт, за да види по-добре. Беше голям механичен паяк!

Тя се усмихна широко. Това беше експонатът, който толкова много искаше да види, беше чувала, че е напълно реалистичен и че майсторската изработка е изключителна.

Какво правеше този глупак сега?

Реджар, разтревожен от женските викове на страх, застана рицарски пред жените и се опита да изпрати мисловно предупреждение към многокракото създание, идващо към тях.

Съществото не реагира на сигнала му и не отвърна по никакъв начин, само продължи да настъпва. Странно, но той не можеше да усети никакъв живот в него. Как бе възможно това? Дали магьосникът беше враждебен? Ако бе така, можеше да се окаже смъртоносно.

Той бързо сканира помещението, търсейки нещо, за да се защитят, в случай че създанието продължи с агресивното си настъпление.

Погледът му просветна при вида на древните мечове, закачени на стената. Те бяха грубовати, но щяха да свършат работа. Способността му да призовава всички животни тук беше слаба и се нуждаеше от по-стандартни защитни средства.

Той се насочи директно към стената и със замах издърпа един от мечовете от поставката. Като изпробва тежестта и баланса му, се завъртя и без да се замисли, застана пред Лайлак и леля й като щит. Заел бойна поза, той се сблъска с многокракото животно.

В този момент, той се превърна в Авиарански воин. Син на баща си.

Наклони опитно меча в ръката си, като внимателно следеше пътя на животното. С гъвкаво грациозно движение, характерно за расата му, и ловкостта на войн, усъвършенствана от Кру, Реджар предизвикваше нападателя с кръгови дразнещи движения на острието.

Целта му беше да отвлече вниманието на животното от жените. Ако се окажеше, че е враждебно и е инструмент на зъл магьосник, то можеше да промени формата си във всеки един момент и да се превърне в ужасна и смъртоносна заплаха.

Лайлак не можеше да повярва на очите си.

— Какво прави този дългокос глупак? — изсъска тя към леля си.

— Тихо, скъпа — леля й насочи лорнета си към княза, за да не пропусне този вълнуващо абсурден театър.

Реджар беше зает с паяка.

Паякът отстъпи назад, завъртя се на механичните си крака три пъти и отново тръгна напред.

Князът нанесе бърз удар с меча.

Паякът отскочи назад няколко метра, поколеба се за миг, но тръгна напред.

Няколко зрителки все още издаваха кратки писъци от страх, както подхождаше на дами, изправени пред такъв ужас като един механичен паяк, макар, че повечето от тях бяха спрели, за да наблюдават смелия княз, който владееше меча толкова прецизно. Гъвкавите мъжки движения ги разсейваха от ужасната заплаха от автоматизирания паяк.

От друга страна, мъжете, които първоначално се бяха чудили какво е намислил княз Азов, сега се обвиняваха, защото не се бяха сетили сами за смешната лудория. За тази новаторска смела постъпка щеше да се говори с дни в игралните зали и частните клубове на Бо Монде. Княз Азов беше луда глава. И всички жадно наблюдаваха действията му.

Князът направи смел скок, улови паяка с върха на острието си и ловко го обърна по гръб.

Паякът, забръмча с краката нагоре, като непрекъснато издавеше отвратителен стържещ звук.

Хесенските ботуши го стъпкаха със сила. Хрущящия звук беше последван от части и парчета метал, които се затъркаляха по пода.

Паякът вече не можеше да върви.

От мъжката част от публиката дойдоха одобрителни викове, жадни да се присъединят към забавлението. Нетърпеливо наобиколиха княза с радостни възгласи, потупвайки го по гърба.

Лайлак наблюдаваше скептично сцената. Идиот! Никой, освен нея ли не забелязваше, че той не играеше театър? Глупакът наистина мислеше, че се дуелира с механичната играчка! Тя огледа тълпата почитатели с отвратен поглед и срещна този на леля си.

Лейди Агата знаеше.

Острият поглед, с който й отвърна го доказваше. Лайлак повдигна вежда подигравателно, жестът имаше за цел да покаже на леля й, че през цялото време е била права за този мъж.

Агата поклати глава леко, стоманено зелените очи пронизаха тези на племенницата й.

— Грешиш, знаеш го. Той направи нещо много смело. Ще ти кажа само едно, Лайлак — независимо дали става въпрос за малка заплаха или петдесетфутово чудовище, той щеше да действа по един и същи начин. Защото е смел човек, който на драго сърце ще даде живота си, за да защити тези, за които го е грижа.

Лайлак не се съгласи.

— Глупости! Той е един палячо!

— Не — Агата бавно смъкна пенснето. — При всяка наша среща, наблюдавах поведението му много внимателно. Той не е като тези плиткоумни глупаци от обществото — неучтиви празноглавци, криещи се зад елегантната си външност. За разлика от тях, неговият външен вид крие истински човек. Обърни внимание на думите ми.

Лайлак разгледа княза внимателно. Леля й беше много проницателен познавач на характери. Това беше и основната причина да не се омъжи — отказваше да прави компромиси свързани с характера. А ако грешеше за него?

За съжаление точно в този момент Реджар отметна глава назад и се разсмя на нещо, което лейди Харкорт беше прошепнала в ухото му. Веждите на Лайлак се снишиха. В този случай леля й бе преценила неправилно. Тя остана на първоначалното си мнение: Имаше запалена лампа в камбанарията, но вътре нямаше никой. Глазурата беше сладка, но кейкът отдолу не беше вкусен.

Един наистина смаян вик прекъсна размишленията й. Очевидно мистър Уикс беше разбрал за участта на възлюбения си паяк. С необичайна демонстрация на раздразнение, той отблъсна всички и затвори вратите с трясък, вероятно, за да оплаче унищоженото си велико създание.

Лайлак беше много щастлива от това, че се бе отървала толкова бързо от компанията на княза.

Но щастието й щеше да е краткотрайно.

 

 

През следващите седмици независимо къде отиваше, той беше там. Като че ли този мъж притежаваше някаква тайнствена способност да предсказва действията й. Как го правеше?

В Пантеона случайно беше седнал до тях.

В книжарницата на Хауърд просто се случи да влезе с тях, въпреки, че не изглеждаше ни най-малко заинтересован от закупуване на някаква книга.

На соаретата, градинските партита и сбирките, на които присъстваше Лайлак — винаги беше там. Канеше я на танци. Сядаше до нея по време на вечерите. Обсебваше компанията й. Настойчивото му преследване стана главна тема за разговор в обществото.

Нещо повече, започнаха да се появяват малки подаръци пред вратата на спалнята й всяка сутрин. Странни символи, наистина — дълга красива панделка за коса, комплект лъскави резбовани брошки, сложна дантелена кърпичка, и веднъж, подбрана селекция от вкусно месо, опаковано в салфетка.

Когато Лайлак попита слугите, никой не призна да е изпълнявал заповеди на княза, но въпреки това тя беше сигурна, че именно той стои зад това.

А ако, случайно тя избереше да си остане у дома някой ден, той като по чудо се появяваше на прага й за посещение, за чаша чай, да й донесе сладкиши, да настоява тя да се присъедини към него на разходка в градините или да я моли да му почете на глас. Основно, за да я дразни.

За щастие той не повтори смущаващото си нахално поведение, което беше показал по време на катастрофалната разходка в Хайд парк.

Вместо това, като че ли просто я наблюдаваше, сякаш тя бе някаква мистериозна загадка, която трябваше да разреши. Можеше само да гадае кога той щеше да разбере това, което толкова много го объркваше. Може би тогава щеше да я остави на мира, по дяволите!

Тя не представляваше голяма загадка.

Колкото по-скоро този мъж го осъзнаеше, толкова по-бързо щеше да поеме по пътя си.

 

 

Реджар погледна нагоре към долната част на покритото с балдахин легло на Лайлак. Не че наистина обръщаше внимание на малките крилати фигурки на закръглени, голи деца, които по неизвестна причина лудуваха върху чудноватия плат с миниатюрни лъкове и стрели. Той се облегна назад на таблата, едната му ръка лежеше небрежно върху повдигнатото му коляно, а косата му се спускаше по гърба. Много неща се въртяха в съзнанието му.

Преследването напредваше с бавни стъпки.

Меко казано беше доста неприятно.

Лениво наблюдаваше, лежащата пред него Лайлак над изпънатата си ръка. Тя се бе извила към бедрата му и спеше спокойно, сякаш нямаше никакви грижи. Той въздъхна възмутено.

Както вървеше, едва ли скоро щеше да облекчи най-наложителните си нужди. Защо отнемаше толкова много време?

Беше положил толкова голямо старание, за да я примами в леглото си. Лайлак се бе оказала изключително трудна плячка. Реджар изпитваше разочарование от преследването, наред с другите неща…

Беше му отнело твърде много време.

Фамилиерите не оставаха толкова дълго без удоволствия, поне той не мислеше, че го правят. Реджар не бе отгледан в родния свят на фамилиерите Ма’ан, за това не можеше да каже със сигурност какво правят останалите фамилиери. Когато беше посещавал народа на майка си, той не бе забелязал някой там да се лишава от сексуална наслада за твърде дълго време.

Това се отнасяше с пълна сила за по-възрастния му кръвен роднина Джайън Рен, който се оказа много активен в търсене на забавления. Нещо повече, веднъж, когато бе гостувал на Джайън, бяха прекарали цели седмици в гуляи.

Това се очакваше от по-младите мъже фамилиери.

А когато откриеш нещо особено съблазнително, хубаво е да се позабавляваш с него известно време. Всеки фамилиер знаеше това.

Погледът му се премести върху Лайлак отново. Беше си играл тук дълго време, обаче изглежда нямаше да има награда.

Той издиша шумно.

Мисълта, че може да се откаже от преследването на мис Дивър дори не минаваше през фамилиерското му съзнание. Това, което го занимаваше в момента, бе защо не преследваше други жени междувременно.

Той забарабани с пръсти по завивката на леглото.

Имаше множество привлекателни кандидатки през последните седмици — жени, които му бяха намекнали доста недвусмислено, че ще приветстват сексуалните му постижения. И все пак не беше направил нищо. Или по-точно, тялото му не бе направило нищо. Неудобната мисъл го накара нетърпеливо да прехвърли косата си над рамото.

Може би причината да не го направи беше, че не можеше.

Това бе ужасяваща теория. Нещо физически ли не беше наред с него? В опита си да преодолее страха си, той погледна надолу към себе си.

Изглеждаше нормално, но кой можеше да каже?

Много странни неща се бяха случили с него, откакто бе дошъл на този окаян свят.

Имаше само един начин да се увери.

Той кимна на себе си, убеден, че е на прав път. Трудното обаче беше да докаже теорията си. Двуцветните му очи се взряха замислено в Лайлак.

Беше обещал пред себе си, че няма да прави това отново, но в момента се намираше в бедствено положение. Аях, беше благодарен, че тя прекъсна целувката, преди да навлезе в устата й! Ако не го беше направила, в момента нямаше да е способен да опита това. Тогава къде щеше да е сега?

Как щеше да се наслаждава на жените ако се окажеше безполезен? А какво е един фамилиер, който не може да доставя наслада на жените! Това щеше да е най-ужасното нещо. Толкова страшно, че дори Лайлак можеше да одобри решението му, ако разбереше голямата услуга, която е на път да му направи…

В продължение на пет минути фамилиерът не само изготви план за едно малко съблазняване, но и успя да обмисли всичко разумно. Ако брат му Лорджин беше тук, за да го види, щеше да се пръсне от смях.

Преди някоя основателна причина да го разколебае, Реджар бързо събуди Лайлак като побутна гърба й с голото си бедро. Веднага щом тя отвори очи, той я завладя.

— Ваше Височество — каза тя сънливо, прозявайки се. — Какво правите в моето легло? — в настоящето й състояние това беше напълно нормален въпрос.

Реджар потърка уста по меката й буза.

— Поне ме наричай Николай, сук-сук.

— Ммм — отговори на милувката му. Притисна се към лицето му, вдишвайки познатия аромат на канела и мирта. В сънливото й очаровано състояние, той беше топъл и мек като любимия й стар юрган.

— Усещам те толкова добре, Николай… — тя го прегърна, обвивайки сънливо ръце около врата му.

Беше добре известен факт, че фамилиерите са отлични любовници — любвеобилни и нежни.

Но той не я искаше интимно, все още не.

Отстрани ръцете й от врата си.

— Не сега, Лайлак.

Събирайки двете й китки в една си ръка, той се търкулна наполовина върху нея.

— Трябва да проведа един тест. Това е много сериозно нещо, така че трябва да бъдеш готова да ми помогнеш — горещият му поглед се спря върху плътните й устни. — Искаш ли? — прошепна той.

Лайлак се взря в него, запленена от разтапящия му поглед.

— Да — въздъхна тя, сигурна, че това е само сън. — Предполагам, че ще го направя — Реджар изпусна сдържания си дъх. Лайлак се зачуди защо ли е толкова напрегнат. След това, като че ли не можеше да си помогне, князът наклони глава и докосна устните й със своите. От движението косата му да падна напред и дългите кичури подразниха гърдите й. Лайлак реши, че харесва плъзгащото усещане. С нетърпение чакаше да види какво ще последва.

Не й се наложи да чака дълго.

Със свободната си ръка Реджар започна да развързва връзките на нощницата й, а ловките му пръсти се справиха бързо със задачата. Когато свърши, Лайлак остана разголена до талията.

Реджар разгледа млечно бялата кожа, красивите закръглени гърди с техните малки розови зърна, грациозната извивка на талията й.

През него премина тръпка. Това беше добър знак. Преди да има възможност да премисли върху това, което в действителност правеше, той сграбчи в шепа разтворения до кръста плат. С едно силно дръпване го разцепи до долу и я разкри напълно пред погледа си.

Тя беше прелестна. Дори по-красива, отколкото си бе представял.

Втора тръпка премина през него. Устните му откриха първо чувствителния плосък корем. Задържа се там с благоговейна признателност, потри лицето си по гладката копринена кожа.

Лекото докосване на устата на княза върху плътта й, накара Лайлак да потръпне. Малко гъделичкащо, помисли тя замаяно. Обаче, когато Негово Височество започна да я обсипва с малки целувки и неравномерни трепкащи близвания на влажния си език, тя се отпусна и въздъхна с наслада. Николай я караше да изтръпва до пръстите на краката. За пръв път не изпитваше раздразнение към него. От сънищата си бе разбрала, че князът изпъкваше с едно свое качество. Беше неустоим.

Омагьосаният й отклик беше точно това, на което Реджар се надяваше. Идеята му се бе оказала отлична! Освен, че проверяваше себе си, също така я възбуждаше. Вече нямаше защо да се притеснява за предполагаемия си проблем. Този страх беше погребан почти веднага.

Нямаше абсолютно нищо нередно в него.

Той се изсмя срещу корема й и я дари с малко любовно захапване.

Изобщо нищо нередно.

Реджар продължи своя приятен криволичещ път. Сега беше сигурен, че тя е настроена към него подсъзнателно и възбудата й щеше да я събуди. А той определено искаше съзнателно да го асоциира с възбудата. Реджар подразни пъпа й със завъртане на езика си. След това, използвайки само влажния връх, стимулира деликатно малката вдлъбнатина.

Лайлак беше омагьосана от предизвикателните ласки. Когато повдигна леко бедрата си, за да му даде по-добър достъп, усети вибрациите на ниския му смях срещу кожата си.

Това действаше. Реджар гризна долната част на закръглената й гърда. Всичко, от което се нуждаеше тя, беше малко време, за да се приспособи към него, реши той. Лайлак издаде звуци на одобрение и нетърпеливо потри торса си към лицето му.

Дали пък не действаше прекалено добре.

Можеше да я възбужда, докато бе в състояние да контролира ситуацията. Беше важно тя да разбере това. Реджар спря любовната игра и я погледна с присвити очи.

— Няма да докосваш косата ми, сук-сук — предупреди той строго.

— Щом казваш, Николай — беше задъханият й отговор.

Доволен, че е разбрала пряката му заповед, той й кимна твърдо, преди да възобнови действията си.

Притисна устни към извивката на горната част на бедрото й, следвайки пътеката към вътрешността. На това място се поколеба за кратко, забелязвайки малък белег във формата на котка. Устните му се извиха нагоре в прекрасна изненада.

Той не можеше да направи нищо, освен да го покрие с устни, да го вкуси с уста, да го люби с езика си.

Свободната му ръка се плъзна съблазнително по крака й, по закръгленото бедро и настрани, за да погали най-тясната част на гърба й. Чувствителното място отговори добре на изкусното му докосване и тя се опита да се доближи до него.

Погълнат от вкуса, допира, усещането и уханието й, Реджар се оказа на един много съблазнителен кръстопът и поемайки риска, той много внимателно отвори специалните си сексуални сетива към нея. Това беше нещо, което избягваше да прави досега, по очевидни причини.

О, а тя беше толкова сладка.

Като най-рядък деликатес, като кристализиран мед!

Тя беше… недокосната.

Реджар замръзна.

Не можеше да бъде! И все пак трябваше да е така — фамилиерските сетива никога не го бяха мамили. Лайлак никога не бе докосвана от ръката на друг мъж! Никога не бе целувана, или галена, или милвана, или…

Той поклати глава, за да я проясни. Тя беше зряла жена — кой някога бе чувал такова нещо? Спомни си закачливата си шега от преди няколко седмици, за жените на тази планета и това, че не понасят любовните игри, и се запита дали просто не е имал лош късмет.

Какво да прави сега? Той освободи ръцете й от хватката си.

Капчици пот избиха над горната му устна. Имаше нещо повече.

Много повече.

Когато той отвори сексуалните си сетива към нея за пръв път, откри също така и нещо друго. Нещо напълно неочаквано.

Тя беше негова.

Не можеше да отрече този факт. Това, за което бе сляп през всичките тези седмици, сега му стана кристално ясно. Тя беше неговата жена.

Как можа да не разбере досега? Фамилиерите усещаха жените си веднага. Това беше тайно умение, присъщо на вида им. И все пак той никога не бе подозирал…

Трябва да е било заради пътуването му през Тунелите. По някакъв начин тази му сетивност беше засегната.

Или Тунелите го бяха довели при нея? Напълно невеж за мистичните порядки, той беше пропуснал съвета на Яниф, мъдрия съвет, който определено щеше да му е от полза. Странно, но изведнъж осъзна, колко много бе разчитал на стареца в миналото. Спомни си ясно как стария магьосник винаги беше до него.

Сега, обаче, Яниф не беше тук и той имаше голям проблем за решаване.

Недокосната! Това обясняваше поведението й към него. Но какво щеше да прави той с недокосвана жена? Той, фамилиерът! Беше абсурдно.

Момент!

Тук можеше да има нещо особено. Нещо, което първоначално бе пренебрегнал ужасен от тази ситуация. Макар и да бе вярно, че е неопитна, беше също и истина, че тя все още нямаше развити желания или предпочитания.

Хмм… Това би могло да бъде интересно.

Той можеше да я научи на всичко за чувственото пътешествие, да й покаже как да го задоволи и на свой ред как той може да задоволи нея. Тя нямаше да има предубеждения, които да повлияят на готовността й да експериментира с него. Можеше да я пробуди напълно. За всичко.

Идеята го развълнува. А когато осъзна, че никой досега не я бе имал, и че той щеше да е единственият мъж, предявил претенциите си над нея, направо се влюби в идеята.

Докато Реджар правеше невероятното си откритие, Лайлак се чудеше защо Николай от съня й спря да й доставя удоволствие. Все още в разгара на силната страст, която бе предизвикал у нея, тя потопи ръцете си в буйните кичури на косата му.

Реджар почти се задави със собствения си дъх.

— Лайлак… спри!

Окуражена от самото естество на съня си, тя решително отказа.

— Не. Това е моят сън, ще правя каквото ми харесва — не друго — нарочно, тя масажираше скалпа му и пагубно милваше от край до край копринената му грива.

Реджар попадна напълно под контрола на предизвикателното й чувствено поведение, което така противоречеше на предишното й държание. От една страна, той беше горд, че е в състояние да я развълнува толкова, но от друга, бързо губеше контрол. Вече лежеше гол между бедрата й.

Тя беше свързана с фамилиерските му сетива, които сега бяха напълно уязвими към нея. Скоро той бе неспособен да различи техните отделни аромати, дъх, тела.

Ароматът й се смесваше с неговия и стана техен аромат. Вкусът й, бе единственият женски вкус, който можеше да запомни. Усещането й, толкова уникално по характер, принадлежеше само на него.

От сега нататък той не можеше да си представи никоя друга.

Той беше неин.

Но не по този начин.

— Трябва да спреш — той затвори очи, за да почерпи сили от волята си. Беше трудно, пулсираше срещу нея и не можеше да повярва какво му причинява докосването й. Имаше опасност да полудее.

Той улови ръцете й отново и ги задържа настрани. Неочаквано тя се раздвижи под него, разклащайки равновесието му. Реджар падна върху нея. Лайлак бързо завъртя глава и улови меката част на ухото му с малките си зъби.

Сега наистина го накара да се разтрепери. Той простена гласно.

— Лай-лак…

Действията й се оказаха успешни. Николай трепереше срещу нея. Тя стрелна езика си в ухото му със закачливо плъзгащо движение.

Реджар стисна зъби. Това трябваше да спре — сега.

— Стига — изрече той стягайки китките й. — Спри сега, Лайлак, или и двамата ще съжаляваме.

Тонът на гласа му я стресна. Все още се намираше под него.

Реджар пое голяма глътка въздух, в опит да успокои пулсиращото си тяло. Не се получи. Остана му само едно нещо, което да стори.

— Затвори очи, сук-сук.

Лайлак погледна лицето му, толкова близо до нейното.

— Защо? — тя също дишаше задъхано.

— Направи каквото ти казвам — простена той в агония. — Моля те.

Лайлак веднага затвори очи.

— За колко време, Николай?

— За няколко минути… — гласът му вече заглъхваше.

Последва светкавица и сънят изчезна.

Лайлак се оказа, будна в средата на леглото. Нощницата й беше разкъсана на две и висеше от нея на дрипи. Изплашена от странния, ужасяващо реалистичен сън, наранена от неудовлетворените си желания, които не разбираше, тя избухна в сълзи.

Скоро след това леглото се огъна и тя усети утешителното побутване на мустаци по лицето си.

— О, Реджар! — обвивайки ръце около любимия котарак, тя плака в продължение на половин час. Равномерното му леко мъркане най-накрая я приспа отново.

 

 

Знанието се беше разкрило пред него.

Като Пазител на древните, Реджар остана близо до нея през цялата нощ. Беше отчасти мистично, отчасти суеверие. Едновременно ритуал и задължение. Задължение и желание. Винаги е било свещен дълг. Понякога, това беше съдба.

Народът на баща му го наричаше Чи’ин тсе Лю.