Жул Верн
Фарът на края на света (10)

Глава X
След корабокрушението

На другия ден при изгрев слънце бурята продължаваше със същия бяс. Морето до хоризонта беше цялото побеляло. При носа пенестите вълни се издигаха на петнайсет-двайсет стъпки височина и пръските им се прехвърляха над крайбрежните скали.

Отливът и вихрите се срещаха при входа на Елгорския залив и се сблъскваха там с необикновена сила. Никой кораб не можеше да влезе, никой кораб не можеше да излезе оттам. Ако се съди по все още мрачното небе, изглежда, че бурята щеше да трае няколко дни — съвсем естествено по тия краища на Магелановия архипелаг.

Така че по всяка вероятност шхуната нямаше да напусне тази сутрин мястото, където беше закотвена. Лесно можем да си представим колко озлоби тази пречка Конгре и другарите му.

Такова положение завари Васкес, когато стана още при първите проблясъци на зората сред вихрушки от пясък.

И ето каква гледка се разкри пред очите му:

На двеста крачки, върху северния скат на носа, т.е. извън залива, лежеше разбитият кораб. Той беше тримачтов, с водоизместимост около петстотин тона. От мачтите му бяха останали само три отломки — или капитанът се бе видял принуден да ги отсече, за да се освободи от тях, или бяха паднали при засядането. Никакви останки не плаваха по морската повърхност; но възможно беше силният вятър да е изтласкал отломките към дъното на залива Елгор. Значи Конгре вече знаеше, че в подводните камъни край нос Сан Хуан се е разбил кораб.

Така че Васкес трябваше да бъде предпазлив, затова преди да тръгне, първо се увери, че при входа на залива няма вече нито един от бандата. За няколко минути той стигна мястото на катастрофата. Тъй като морето беше спаднало, можа да заобиколи заседналия кораб и да прочете на кърмата: „Сенчъри — Мобил“.

Значи това беше американски платноход, тръгнал от столицата на щат Алабама, в южната част на Съединените щати, на брега на Мексиканския залив.

„Сенчъри“ бе загинал с екипажа и товара си. Не се виждаше нито един оцелял от корабокрушението, а колкото до самия кораб, от него бе останал само безформен скелет. При сблъскването корпусът се бе разцепил надве. Вълните бяха измъкнали и разпръснали товара му. Останки от обшивката, ребрата, мачтите се търкаляха тук-там по подводните камъни, вече оголени въпреки силните пристъпи на вятъра. Около носа и по песъчливия бряг имаше пръснати сандъци, вързопи, бъчви.

Тъй като корпусът на „Сенчъри“ беше на сухо, Васкес можа да се вмъкне в него.

Опустошението там беше пълно. Вълните бяха разбили всичко — дъските на палубата изкъртени, горните каюти съборени, кормилото разглобено, а ударът в скалите бе довършил рушителното дело. И нито един жив — нито от офицерите, нито от членовете на екипажа!

Васкес извика силно, но не получи отговор. Завря се чак до дъното на трюма, ала не намери никакъв труп. Или тези нещастници са отнесени от вълните, или са се удавили в момента, когато „Сенчъри“ се е разбивал в скалите. Васкес слезе отново на брега, увери се пак, че нито Конгре, нито някой от другарите му не се е насочил към мястото на корабокрушението, после въпреки силния вятър се изкачи отново на нос Сан Хуан.

„Може би — казваше си той — ще намеря някого от екипажа на «Сенчъри» все още да диша и ще успея да му помогна.“

Търсенията му останаха напразни. Васкес се върна на брега и взе да разглежда всевъзможните останки, които вълнението бе изхвърлило там.

„Не е изключено — мислеше си той — да намеря някой сандък с консерви, които ще осигурят прехраната ми за две-три седмици!…“

Действително скоро издърпа едно буре и един сандък, които морето бе изхвърлило далеч от рифовете. Съдържанието им беше написано отвън. Така хлябът и месото му бяха осигурени най-малко за два месеца.

В пещерата си, която отстоеше най-много на двеста метра, Васкес пренесе най-напред сандъка, после изтъркаля дотам и бурето.

След това се върна на края на носа да хвърли поглед към залива. Не се съмняваше, че Конгре знае за корабокрушението. Вчера преди смрачаване той е успял да забележи от терасата на фара този кораб, понесен към сушата. А тъй като „Мауле“ не можеше да излезе от залива, бандата положително щеше да се притече до входа на залива Елгор, за да вземе дела си от корабокрушението. Тези грабители нямаше да изпуснат случая, щом имаше останки за прибиране, а между тях може би и ценни неща.

Когато Васкес стигна завоя на крайбрежните скали, връхлетя го силният вятър, който нахълтваше в залива.

При такъв насрещен вятър шхуната не можеше да се движи, а дори и да стигне до нос Сан Хуан, не ще успее да излезе в открито море.

В тоя миг, при настъпилото кратко затишие, се чуха викове. Беше скръбен зов, нададен от полуугаснал глас.

Васкес хукна по посока на този глас, към първата кухина, където се бе подслонил, близо до пещерата. Не беше изминал и петдесетина крачки, когато в подножието на една скала забеляза проснат човек. Ръката му се движеше, като че молеше за помощ.

За секунда Васкес се озова до него.

Нещастникът беше към тридесет-тридесет и пет годишен и на вид със здраво телосложение. Облечен в морска униформа, полегнал на дясната си страна, със склопени очи, той дишаше тежко и се тресеше от конвулсивни тръпки. Впрочем не изглеждаше ранен и по дрехите му нямаше никаква следа от кръв.

Този човек, може би единственият оцелял от „Сенчъри“, не бе чул приближаването на Васкес. Обаче когато последният сложи ръка на гърдите му, той направи напразно усилие да се привдигне, но изтощен се строполи отново на пясъка. Ала отвори за миг очи и от устните му се отрониха думите: „Помогнете ми!… Помогнете ми!…“

Васкес коленичи до него и го подпря внимателно до скалата, повтаряйки:

— Приятелю… приятелю… аз съм тук… Погледнете ме!… Аз ще ви спася…

Клетникът можа само да протегне ръка и тутакси загуби съзнание. При това крайно изтощено състояние трябваше незабавно да му се окаже помощ.

„Дали не е вече късно!“ — рече си Васкес.

Най-напред трябваше да се махнат от това място. Всеки момент бандата можеше да пристигне с баркаса или с лодката на шхуната и дори пеш по брега. Васкес трябваше да пренесе този човек в пещерата, където щеше да бъде в безопасност. И именно това се залови да направи. Натоварил на гръб безчувствения човек, той измина около двеста метра, които му отнеха четвърт час, мушна се в пролуката между скалите и сложи корабокрушенеца на едно одеяло, като подложи под главата му вързоп дрехи.

Човекът не беше се свестил, но дишаше. Макар че рана не се виждаше, дали все пак не си е счупил ръцете или краката, когато се е блъскал в подводните камъни? От това най-много се опасяваше Васкес, който не знаеше какво да прави в такъв случай. Той го опипа, раздвижи крайниците и му се стори, че тялото е здраво и читаво.

Васкес наля в една чаша малко вода, прибави няколко капки бренди, останали още в манерката му, и сипа в устата на корабокрушенеца една глътка от тази напитка; после смени мокрите му дрехи с други, които бе намерил в пещерата на пиратите, и разтри ръцете и гърдите му.

Да направи повече беше извън възможностите му.

Най-после със задоволство видя, че болният се свестява. Той успя дори да се привдигне и като гледаше Васкес, който го подкрепяше под мишниците, каза с вече не толкова слаб глас:

— Жаден съм… жаден съм!

Васкес му подаде чашата с вода и бренди.

— По-добре ли е? — попита Васкес.

— Да!… Да!… — отговори корабокрушенецът.

И сякаш събрал спомените си, все още смътни в главата му:

— Тук?… Вие?… Къде съм? — додаде той, стискайки немощно ръката на своя спасител. Той говореше на английски и Васкес му отговори на същия език:

— Вие сте в безопасност. Аз ви намерих на брега след корабокрушението на „Сенчъри“.

— „Сенчъри“!… Да, спомням си…

— Как се казвате?…

— Дейвис… Джон Дейвис.

— Капитан на тримачтовия кораб?

— Не… помощник-капитан!… А другите?

— Всички са загинали — отвърна Васкес, — всички. Вие сте единственият спасен от корабокрушението!

— Всички?…

— Всички!

Джон Дейвис беше като смазан от чутото. Само той оцелял! А благодарение на какво бе оцелял? И ето разбра, че дължеше живота си на тоя непознат, надвесен загрижено над него.

— Благодаря, благодаря!… — каза той и от очите му се отрони едра сълза.

— Гладен ли сте?… Искате ли да ядете?… Малко сухари и месо? — предложи Васкес.

— Не… не… още съм жаден!

Прясната вода, примесена с бренди, помогна много на Джон Дейвис и скоро той беше в състояние да отговаря на всички въпроси.

Ето какво разказа с няколко думи:

„Сенчъри“, тримачтов платноход с водоизместимост петстотин тона от пристанището Мобил, напуснал преди двайсет дни американското крайбрежие. Екипажът му се състоял от: капитан Хари Стюърд, помощник-капитан Джон Дейвис, десет матроси, един юнга и майстор-готвач. Бил натоварен с никел и различна дребна стока за Мелбърн, Австралия. До 55 градуса южна ширина плаването му по Атлантическия океан минало благополучно. Тогава го връхлетяла неочаквано силната буря, която бушувала от предния ден по тия места. Още отначало „Сенчъри“, изненадан от първия напор на бурята, загубил заедно със задната си мачта и всички задни платна. Малко след това една огромна вълна, прехвърляйки се през левия борд, помела палубата, разрушила част от горните каюти и отнесла двама матроси, които не могли да спасят. Капитан Стюърд възнамерявал да потърси убежище зад остров Естадос, в пролива Льомер. Той бил уверен в местоположението си, тъй като географската ширина била измерена още през деня. Този път основателно му се струвал за предпочитане с оглед да заобиколи нос Хорн и след това да се насочи към австралийския бряг.

През нощта бурята забушувала с удвоена сила. Всички платна били прибрани, с изключение на две долни, и тримачтовият кораб се носел, тласкан от вятъра.

Капитанът мислел, че се намира още на повече от двайсет мили от сушата. Смятал, че щом съзре светлината на фара, ще мине северно от него и ще влезе благополучно в пролива, без да бъде изложен на опасност да се натъкне на рифовете около нос Сан Хуан.

И тъй „Сенчъри“ продължил да се движи при попътен вятър, понеже Хари Стюърд бил уверен, че най-много до един час ще види фара, чийто лъч имал обсег десет мили.

Ала не видял лъч. И докато мислел, че е още на значително разстояние от острова, почувствувал страшен трус. Трима матроси, които работели нещо около мачтите, изчезнали с предната и средната мачта. В същото време вълните се нахвърлили върху корпуса, който се пробил, и капитанът, помощникът му и останалите членове на екипажа били изхвърлени зад борда сред прибоя, където нямало спасение за никого.

Така „Сенчъри“ загинал с хората и товара си. Единствен Джон Дейвис благодарение на Васкес се спасил от смърт.

А сега Дейвис не можеше да разбере на кой бряг се е разбил тримачтовият кораб.

Той запита отново Васкес:

— Къде сме?

— На остров Естадос.

— Остров Естадос! — възкликна Джон Дейвис, смаян от този отговор.

— Да… на остров Естадос — продължи Васкес, — при входа на залива Елгор!

— Ами фарът?

— Той не беше запален!

Джон Дейвис, чието лице изразяваше най-дълбоко учудване, чакаше Васкес да му обясни, но последният изведнъж се изправи и наостри уши. Счули му се бяха подозрителни шумове, та искаше да провери дали бандата не се навърта наоколо. Затова се провря през пролуката между скалите и обгърна с поглед крайбрежието чак до нос Сан Хуан.

Навред беше пусто. Ураганът ни най-малко не отслабваше. Вълните продължаваха да бият брега с изумителна ярост, а по хоризонта, забулен от мъгли, се носеха още по-тъмни облаци.

Шумът, дочут от Васкес, се дължеше на разпадането на „Сенчъри“. Под напора на вятъра задната част на скелета му се бе преобърнала, и бурята, прониквайки във вътрешността, го тласкаше още повече към песъчливия бряг. Той се търкаляше по него като огромна продънена бъчва и на края се разби окончателно в ръба на крайбрежната канара. На мястото на корабокрушението, осеяно с хиляди отломки, бе останала само втората половина от кораба.

Васкес се върна и се изтегна на пясъка до Джон Дейвис. Помощник-капитанът на „Сенчъри“ възвръщаше силите си. Той можеше вече да стане и опрян на рамото на другаря си, слезе на песъчливия бряг. Но Васкес го задържа и тогава Джон Дейвис го запита защо тази нощ фарът не е бил запален.

Васкес му описа страшните събития, които бяха станали преди седем седмици в залива Елгор. Първоначално, около две седмици след заминаването на куриерския кораб „Санта Фе“, нищо не нарушавало работата на фара, поверен на него, Васкес, и на двамата му другари, Фелипе и Морис. Няколко кораба се появявали през това време край острова, сигнализирали и получавали надлежен отговор.

Но на 26 декември към осем часа вечерта до входа на залива се приближила една шхуна. От дежурната стая, където бил на пост, Васкес не преставал да следи светлините й и всички нейни маневри. Помислил, че капитанът, който я командува, трябва да познава пътя, щом се движи така уверено.

Шхуната стигнала заливчето в подножието на фара и там хвърлила котва. Тогава Фелипе и Морис, които били излезли от жилищното помещение, се качили на борда да предложат услугите си на капитана, но нападнати вероломно, загинали, без да могат да се защитят.

— Клетите! — извика Джон Дейвис.

— Да… клетите ми другари! — повтори Васкес, чиято мъка се съживи с цялата си сила при тези мъчителни спомени.

— А вие, Васкес? — запита Джон Дейвис.

— От терасата чух виковете на другарите си… Разбрах какво се е случило… Тази шхуна беше пиратски кораб… Ние бяхме само трима!… Двамата те убиха, а третият не ги интересуваше.

— Как успяхте да се спасите? — попита пак Джон Дейвис.

— Спуснах се бързо по стълбата на фара — отговори Васкес, — втурнах се в жилищното помещение, взех оттам това-онова, малко хранителни припаси, избягах, преди екипажът на шхуната да бе слязъл на брега, и дойдох да потърся убежище в тази част от крайбрежието.

— Мерзавци… мерзавци! — повтаряше Джон Дейвис. — Значи те са господари на фара и не го палят вече. Те са виновни за крушението на „Сенчъри“, за смъртта на капитана и на целия ни екипаж?

— Да, те са господари там — рече Васкес — и можах да узная техните планове, като подслушвах разговора на главатаря им с един негов подчинен.

Така Джон Дейвис научи как тези грабители, настанили се от години на остров Естадос, примамвали там кораби и избивали оцелелите корабокрушенци, а всичката ценна плячка скътали в една пещера в очакване Конгре да завладее някой кораб.

Когато започнал строежът на фара, бандата се видяла принудена да напусне залива Елгор и да се скрие при нос Сан Бартоломе, на другия край на остров Естадос, където никой не подозирал присъствието й.

Преди повече от месец и половина, когато работата свършила, бандитите се върнали, но вече разполагали с шхуна, която била заседнала при нос Сан Бартоломе, а екипажът й загинал.

— А защо не е заминала още с товара на тези грабители? — запита Джон Дейвис.

— Поради сериозния ремонт, който я задържаше досега… Но, както лично се уверих, Дейвис, ремонтът е завършен, товаренето — също, и шхуната трябваше да замине още тази сутрин.

— За къде?…

— За тихоокеанските острови, където тези разбойници ще се чувствуват в безопасност и ще продължат пиратския си занаят.

— Обаче шхуната не може да излезе, докато трае тази буря…

— Разбира се — отвърна Васкес, — а ако се съди по времето, това забавяне може да продължи цяла седмица.

— А докато са тук, Васкес, фарът няма да бъде запален?…

— Точно така, Дейвис.

— И други кораби са изложени на гибел, както загина „Сенчъри“?

— Такава е горчивата истина.

— Не може ли да се сигнализира на моряците, които се приближават до острова нощем?

— Може… с помощта на огньове, запалени на брега, на края на нос Сан Хуан. Именно това се опитвах да направя, Дейвис, за да предупредя „Сенчъри“. Исках да запаля клада от корабни отломки и суха трева. Но вятърът духаше толкова силно, че не успях.

— Ала това, което не сте могли да направите, Васкес, ще го направим ние — заяви Джон Дейвис. — Дърва няма да ни липсват. Останките от моя клет кораб и, за нещастие, от толкова много други ще ни осигурят гориво в изобилие. Защото в края на краищата, ако заминаването на шхуната се забави, идващите насам кораби не ще виждат фара на остров Естадос и кой знае дали няма да станат нови корабокрушения.

— Във всеки случай — забеляза Васкес — Конгре и бандата му не могат да останат дълго на острова. Уверен съм, че шхуната ще отплава, щом времето й позволи да излезе в открито море…

— Защо мислите така? — попита Джон Дейвис.

— Защото знаят, че скоро ще пристигне новата смяна на фара.

— Новата смяна ли?…

— Да, през първите дни на март, а сме вече 18 февруари.

— Някакъв кораб ли ще дойде тогава?

— Да, куриерският кораб „Санта Фе“ трябва да пристигне от Буенос Айрес… към 10 март, а може би и по-рано.

Същата мисъл, която бе хрумнала на Васкес, осени и Джон Дейвис.

— Ах — провикна се той, — но това променя всичко! Дано лошото време да продължи дотогава и да даде господ тия негодници да бъдат още тук, когато „Санта Фе“ хвърли котва в залива Елгор!