Лео Таксил
Забавно евангелие (65) (или животът на Исус)

Глава LXIII
От Пилат до Ирод и обратно

Пилат го попита: ти ли си иудейският цар? А той отговори и му рече: ти казваш.

И първосвещениците го обвиняваха в много неща.

А Пилат пак го попита и каза: нищо ли не отговаряш? Виж, за колко работи свидетелстват против тебе.

Но Иисус нищо вече не отговори, тъй че на Пилата беше чудно.

Марко, гл. 15, 2–5.

— Стража, слушай моята команда! — подхванал капитанът. Посока — двореца на наместника. Напред, ходом… марш!

И ето Исус, придружен от войниците, замарширувал към преторията^[1] на римския управител Понтий Пилат.

Свещениците останали в храма, където вече започвали утринните жертвоприношения, а останалите побързали след войниците, като образували доста многобройна процесия.

Докато тя се движела през града, в нея се вливали любопитни минувачи и зяпльовци, така че скоро достигнала внушителни размери.

По това време гражданите се събудили и се готвели да се заемат с всекидневните си работи, но не би!

Градинари, търгуващи с моркови и цветно зеле, продавачи на храна за птици, коминочистачи, зарзаватчии, тръгнали към пазара със зеленчуци и плодове, млекари със своите гюмове, бакали, отворили вече дюкяните си — накъсо, цял Ерусдлим зарязал работата си и се устремил след осъдения към двореца на наместника, защото на всички им се искало да позяпат безплатно зрелище.

Въвели Исус в преторията. За някое време там го оставили сам, но стражата пазела всички входове и изходи. Пилат излязъл при обвиняемия. Здраво вързаният син на гълъба имал такъв жалък вид и толкова не приличал на опасен престъпник, че Пилат се изпълнил със съчувствие към него. Той вече бил слушал за пророчествата на този тъмен плебей и за неговите призиви към въстание против римляните, но докато никакво въстание не се предвиждало, предпочитал да не вдига наказваща десница.

И тъй, Пилат изгледал бившия дърводелец, излязъл пред юдеите и попитал:

— В какво обвинявате човека, доведен в моята претория?

В отговор обвиненията се посипали като от съдран чувал.

— Той е бунтовник!

— Грешник.

— Той въставаше против нашите закони, които наказват прелюбодейките!

— Той нарушаваше закона за съботата, забраняващ труда в деня на празника сабат!

— Влачеше се с разпътни жени!

— Подстрекаваше народа против правителството!

— Той е скитник!

— Мародер!

— Той открадна магаре!

И тъй нататък и тем подобни.

— Всичко това е ясно — отговорил Пилат, — но какво общо имам аз с вашия пленник? Вземете го и го наказвайте по вашите закони.

— Виждаш ли — възразил му един от мъдреците на синагогата, — извършените от него престъпления у нас по закон се наказват със смърт. А вие сам знаете, че след като нашата страна влезе в състава на Римската империя, ние загубихме правото да издаваме смъртни присъди без предварително съгласуване с представителите на императора.

— Той е твърде опасен смутител! — добавил друг, по всяка вероятност бирникът, който събирал местните данъци. — Нееднократно призоваваше народа да не плаща данъци, като казваше, че той е юдейският цар. Освен това уверяваше, че уж бил Христос, т.е. спасителят, или месията, призван да освободи Юдея. А това е още по-лошо!

— Добре — съгласил се Пилат. — Но най-напред искам да го разпитам.

Наместникът се върнал при Исус.

— Слушай, ти наистина ли се смяташ за юдейски цар? — попитал той.

Исус отговорил:

— По собствено желание ли питате за това? Или по внушение на моите врагове, които ме обвиняват, че съм се бил смятал за юдейски цар?

Отново работела само човешката му същност, затова Исус просто се измъкнал от отговор.

Пилат се намръщил.

— Твоите врагове не ме интересуват. Аз съм римлянин, а не евреин. Във вашите юдейски раздори аз не се меся. Твоят народ и твоите жреци те доведоха при мене. Обясни какво си направил.

Но Исус се въздържал от отговор:

— Кажи поне какво представлява твоето царство, за което казват, че претендираш?

— Моето царство не е тук. Ако това царство беше на земята, привържениците ми щяха да се сражават за мене и нямаше да ме оставят да попадна в ръцете на враговете си.

— Значи, ти си цар без царство?

— Повтарям: моето царство не е на тоя свят.

— Където и да е то, ти все пак се смяташ за монарх, така ли? Значи, ти си цар?

— Точно така, вие го казахте.

„Изглежда нещастникът е просто малоумен“ — помислил си Пилат. Той пак излязъл при първосвещениците и народа.

Според мене — казал той, — вашият пленник не заслужава бесилка.

В отговор цялата тълпа дружно заревала:

— Не, не! Заслужава! Смърт за него!

И отново върху помазаната с миро глава се посипали най-страшни обвинения.

Тогава управникът заповядал да доведат Исус и се обърнал към него:

— Чуваш ли колко души свидетелстват срещу тебе?

Бившият дърводелец мълчал. Отново го обвинили, че подстрекава към метеж, и Пилат попитал:

— Къде е държал размирни речи?

— Навсякъде — отговорили, — от Галилея до Ерусалим!

Думата „Галилея“ подсказала на наместника изход от положението: той изобщо не възнамерявал да поема отговорността за това заплетено дело.

— Я слушай, Исус — зарадвано казал той, — а ти случайно не си ли галилеец?

— Разбира се, че съм галилеец.

— В такъв случай, господа — заявил Пилат, като се обърнал към първосвещениците и народа, това дело не влиза в моята компетенция. То засяга единствено Ирод. Така че вземете си вашия обвиняем и нека го обеси Ирод, ако иска. Аз нямам общо с тая работа.

И ето повели Исус при тетрарха. Ирод се бил вече наслушал за Христос. Както съобщава евангелистът Лука, „Ирод, като видя Исус, много се зарадва, понеже отдавна желаеше да го види, тъй като… се надяваше да види някое чудо да стане от него“. За съжаление, този ден Исус не го бивало и решително отказал да демонстрира дори най-дребния фокус. Напразно го молел Ирод: бившият дърводелец, който с една дума уж премествал планини, нищо не казал и нищо не направил.

Ирод, както и Пилат, си помислил, че обвиняемият просто не е с всичкия си и че едва ли може да го държат отговорен за подстрекателски приказки.

Той наредил да облекат Исус в бели дрехи — общоприетата в ония дни униформа на лудите и малоумните — и в такъв вид го изпратил при Пилат.

На римския управител тая история вече му дошла до гуша.

— Вие довеждахте при мене тоя човек — казал той на първосвещениците — и го обвинявахте, че подбуждал народа към въстание. Аз го разпитах и не го смятам за опасен престъпник. Изпратих го при Ирод, но и той не е сметнал за възможно да го осъди на смърт. Какво още искате?

Жреците от храма, които вече извършили утринните жертвоприношения и успели да дотичат в двореца на Пилат, посрещнали думите му с глух ропот. Нужно им било на всяка цена да се отърват от назарянина! Както е известно, свещенослужителите от всички времена и народи са се отличавали с еднаква жестокост.

Като чул ропота, Понтий Пилат решил да ги успокои и предложил:

— За всичките си дребни провинения Исус ще бъде наказан: ще заповядам да го нашибат с пръчки, но след това ще го пусна.

— Не, не! — развикали се ерусалимските попове. — Съвсем не за това сме дошли! Според нашите закони той трябва да умре. Смърт за него!

Тогава в главата на наместника се родила една мисъл, която за сетен път показва, че той е бил благороден човек. Понтий Пилат си спомнил за своето право да амнистира на пасха по един затворник. Това се правело, за да не забравя народът за милосърдието на римляните.

Той заповядал на войниците си да доведат от тъмницата най-гнусния престъпник. Това бил някой си Варава, извършил през живота си всички мислими и немислими злодеяния.

Замисълът на Пилат бил прост.

„Ще покажа на тълпата Исус и Варава — мислел си той. — А след това ще попитам: «Кого искате да пусна?» Свещениците са озлобени срещу Исус, но народът сигурно се страхува повече от Варава. Освен това днес в двореца се е събрал цял Ерусалим. Ако тоя Исус наистина е изцерил много сакати, както уверяват неговите последователи, всички тези бивши хроми, слепи, еднооки, прокажени и паралитици ще застанат като планина зад своя лечител“.

Идеята наистина не била лоша!

Но уви, уви и още веднъж уви! — Пилат не взел под внимание човешката неблагодарност. Той не подозирал, че бившите еднооки, бившите хроми, бившите безноги и тем подобни първи ще поискат смъртта на своя изцелител и най-малкото поне ще се присъединят към хора на Исусовите врагове. Затова, когато Пилат представил на народа Исус и Варава, той чул в отговор единодушен вопъл:

— Пусни Варава! Разпни, разпни Исус!

Това бил последният опит. Напразно съпругата на Пилат, мадам Клавдия Прокула, която се отнасяла със съчувствие към съдбата на сина на гълъба, изпратила на мъжа си бележка със следните думи: „Не се меси в тази работа. Нощес ми се присъни кошмарен сън, това е лошо предзнаменование“. Пилат решил, че при толкова единодушно и недвусмислено настояване на тълпата вече е късно да се отстъпва.

Той наредил да освободят Варава от веригите, заявил на първосвещениците, че могат да правят с Исус всичко, каквото пожелаят, и за да покаже по-ясно, че си измива ръцете, заповядал да му донесат умивалник и тас и потвърдил изявлението си с действие.

В това време вече войниците бичували Исус за огромно удоволствие на събралите се.

Богословите на християнската църква, за да трогнат паството, разказват за това бичуване всякакви ужаси: на Исус уж смъкнали дрехите, разголили го до кръста, вързали го за стълб и започнали да го шибат с въжета, пръчки и волски жили. На това би могло да им се отговори, че изтезанията на инквизицията са били далеч по-страшни от бичуването на Христа, защото не са му изкълчвали нито ръцете, нито краката, не са му трошили костите в менгеме, не са го обливали с врящо масло или разтопено олово, не са изгаряли гърдите му с горяща смола, не са смазвали черепа му със специален обръч и не са му наливали в отворената с помощта на особена разпънка уста дели ведра вода, и то не наведнъж, а капка по капка върху пъхната между зъбите гъба или мек парцал. Към това може да се прибави, че юдейските свещеници не отрязали на Исус ръцете до китките, не размазали краката му в „испански ботуш“, не изрязали ремъци от гърба му, не го набили на железен кол, не му изметнали ръцете от раменните стави и не го обесили за краката. Дърводелецът от Назарет, който бил същевременно бог и винаги имал на свое разположение втора божествена същност, благодарение на която можел изобщо да не чувства нищо, ако страданията надминават човешките възможности, не е изпитал следователно дори една стотна част от онова, което са изтърпели мъчениците на свободната мисъл от милосърдните божи служители.

Но ние няма да говорим всичко това на нашите свещеници. Достатъчно ще бъде да вземем евангелието и да им кажем, че всички приказки за бичуването на Христос, за пролятата кръв и насечената кожа са плод на тяхното възпалено въображение.

В евангелие от Матей (гл. 27, 26) се казва:

„Тогава им пусна Варава, а Иисус бичува и го предаде на разпятие“.

Евангелие от Марко (гл. 15, 15) повтаря:

„Тогава Пилат, като искаше да угоди на тълпата, пусна им Варава, а Иисус бичува и предаде на разпятие“.

Лука изобщо не споменава за тази подробност.

Евангелие от Йоан (гл. 19, 1) гласи:

„Тогава Пилат хвана Иисуса и го бичува“.

Всъщност знаменитите мъки господни, за които чувствителните набожници проливат толкова сълзи през страстната седмица, се свеждали до най-обикновен пердах. Освен това от разказите на евангелистите личи, че макар и първосвещениците, и народът на Ерусалим да настоявали за смъртта на Исус, воините от стражата се ограничавали с ругатни, плесници и главно с груби шеги, които нямат нищо общо с изтънчения садизъм. Няколко удара по врата, половин дузина ритници, презрително заплюване — ето всичките страсти на прословутото бичуване!

За да не остане по-назад от веселите юдеи, Пилат не само оставил на Исус бялото одеяние на умопобъркан, но добавил от себе си „багреница“ — наметало от червен вълнен плат, — дал му в дясната ръка тояга и заповядал да сложат на главата му венец, сплетен от млада тръстика с няколко клончета магарешки бодил.^[2] В тази премяна представили Исус на тълпата и казали:

— Ето го юдейския цар! Радвайте се!

За да стане още по-весело, войниците замъкнали бившия дърводелец на една естрада, взели му тоягата и няколко пъти го халосали с нея.

Пилат, след като старателно си измил ръцете, за последен път се обърнал към народа:

— Предупреждавам ви най-сериозно: щом сте осъдили този човек и единодушно искате неговата смърт, няма да се противя; но запомнете: вие го осъдихте, а не аз. Ако той е невинен, нека кръвта му падне върху вас.

— Съгласни сме! — заревала тълпата. — Нека падне! Не възразяваме!

Тогава Исус вероятно си е помислил, че за съжаление неговата кръв не може да падне върху никого, защото той се явил тъкмо за да я пролее на земята за изкупление на миналите, настоящите и бъдещите грехове на човешкия род.

Това станало между десет и половина и единадесет часа сутринта. Сега вече нищо не пречело за екзекутирането на осъдения.

(Виж евангелие от Матей, гл. 27, 2–31; от Марко, гл. 15, 1–20; от Лука, гл. 23, 1–25; от Йоан, гл. 18, 28–40; гл. 19, 1–16).