Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (7)

6.

Въпреки че днес светът на бойните изкуства е много по-голям, отколкото по времето, когато започнах да се занимавам с джудо — през 70-те години на XX век, трябва много да внимавам. Лицето ми е познато не само в „Кодокан“ в Токио, но и в академията по джиу-джицу на Карлино Грасие, където тренирах маниакално в годината, в която живеех в Рио. И в двата клуба никой не знаеше името ми, но ако случайно се окажеше, че някой от посетителите им тренира сега в Париж, не исках да ми задава въпроси какво правя тук и къде живея. При всички решения трябва да се търси баланс между позитивите и негативите, а нуждата ми от тренировки беше толкова силна, че накланяше везните и омаловажаваше риска. Не ставаше въпрос само за поддържане на формата, макар че и това беше важно. Тренировките, също като нощните разходки, намаляваха тревожността. Затова се упражнявах пет следобеда в седмицата в спортен клуб „РД“ на булевард „Сен Дьони“ близо до канала „Сен Мартен“. Клубът разполагаше с доста екипировка — дюшеци, ръкавици, боксови круши — и много яки партньори, с които да си правя спаринги. Освен това бях доволен, че мога да си упражнявам и френския.

Всеки ден, обикновено след тренировка, се отбивах в някое интернет кафене, винаги в различно, за да си проверя съобщенията във форума, който ползвахме заедно с Докс. Не комуникирахме често, но навикът ми беше приятен. Правех нещо подобно дълго време и с Мидори, преди да скъсаме, а когато това стана, затворих форума. След това осъзнах, че ми липсва възможността да й изпратя съобщение, че съм свикнал с удоволствието на малката всекидневна надежда.

Никак не ми се щеше да си го призная, защото буйният нрав на Докс, неговата духовитост и използването на всяка възможност да спомене занаята ни с намигване ме подлудяваха, но никога не бях имал по-близък приятел от него. Когато се запознахме в Афганистан, не ми се искаше да се сближаваме кой знае колко. Беше много способен в операциите, но непрекъснатите му шеги и огромното му его ме дразнеха. Няколко години по-късно определени кръгове от ЦРУ се бяха опитали да се възползват от афганистанската връзка и да пратят Докс по петите ми в Рио. Но вместо да ме предаде, двамата започнахме да работим заедно. Отначало партньорството ни се основаваше на нуждата и аз му нямах доверие. Но на пристанището Квай Чунг в Хонконг той се отказа от пет милиона долара, за да ми спаси живота. С тази единствена забележителна постъпка той прескочи защитите ми и промени изцяло мирогледа ми. Все още се опитвах да се справя с последствията. Щях ли да сторя същото за него? Днес не бих се поколебал, но тогава… не, трябваше да си призная, че по онова време не бих го направил. Тогава не се доверявах на никого, смятах, че никой не заслужава доверие. Вярвах, че всеки има правото да е предател. Веднъж чух следната реплика във филм: „По дяволите, бих убил човек в честна схватка… или ако подозирам, че се кани да започне честна схватка.“ Такъв бях. Не виждах нищо нередно в предателството, нередно беше да се оставиш някой да те предаде. Но Докс промени това ми отношение. Беше единственият човек, повлиял ми толкова дълбоко, колкото и Дилайла.

Веднъж, по време на едно от посещенията ми в интернет кафенето, видях, че снайперистът ми е пратил съобщение. Усмихнах се и го отворих, като очаквах само няколко реда за времето в Бали и може би намек за някое прясно сексуално завоевание. Обичайното от Докс. Но как грешах! В съобщението пишеше:

„Хванахме приятелчето ти във вилата му в Бали. При нас е и засега е добре. Но ако не ни отговориш до двадесет и четири часа от написването на това съобщение, не можем да гарантираме, че ще продължи да се чувства комфортно.“

Усетих как и последната капчица кръв се източва от лицето ми и как се изпълвам с адреналин. Нямаше начин това да е шега. Докс обичаше да ме плаши, но това би означавало да прекрачи границата. Вдигнах очи от монитора и се огледах инстинктивно, но без полза. После отново обърнах очи към съобщението. Имаше и мобилен телефон — на Докс. Това беше всичко.

Съобщението беше пуснато в два през нощта по Гринуич. Това означаваше три през нощта в Париж. Значи… по дяволите, преди повече от дванайсет часа. Оставаха ми по-малко от дванайсет, за да реагирам.

Изтрих историята на браузъра и го затворих, след това излязох. По булевард „Дьо Мажента“ се стрелкаха коли и вдигаха във въздуха окапалите листа на дърветата. Пешеходците се отдръпваха да ми правят път, забързани към крайните си цели, привели глави и рамене, за да се предпазят от студения зимен вятър. Множество настойчиви въпроси и уплашени мисли се въртяха около мен и се опитваха да проникнат в ума ми. За няколко минути се съсредоточих изцяло върху дишането си и оставих студения въздух да проветри мозъка ми.

Какво знаете? — мислех си. Не какво подозирате, а какво знаете? Да започнем с това.

Всичко се свеждаше до малко на брой неща. Някакви хора са пленили Докс. Които и да са, добри са. Принудили са го да им каже за форума, което значеше, че са безмилостни. И сега искаха нещо от мен.

Какво друго? Форумът беше компрометиран. Ако бяха толкова добри, че да пленят Докс, значи са хакнали и сайта и са определили местонахождението на терминала, от който току-що бях влязъл. Всъщност, трябваше да призная, вече са получили потвърждение, че съм в Париж.

Мамка му, изругах наум. Мамка му.

Ако се обадех от Париж, това щеше да е още едно потвърждение за местонахождението ми. Но ако вече са хакнали форума, информацията от позвъняването щеше да им бъде излишна.

Мислех си какво мога да направя в оставащите ми часове — да отида в друг френски град или да хвана бързия влак за Брюксел или Франкфурт. Но веднага отхвърлих това предложение. Ако имаха данни за времето и мястото на влизането ми във форума и след часове им се обадя от друг град, това щеше да изглежда като опит да си залича следите, което би означавало, че Париж по някакъв начин е важен за мен. Най-добре да действам все едно съм тук за кратко и градът няма никакво значение за мен. Което означава да се обадя веднага и от тук.

Включих мобилния телефон с предплатена карта, който носех в себе си. Купих го в Ню Йорк преди месеци и все още не го бях използвал в Париж, нито в Барселона. Ако проверяват следите ми по него, той щеше допълнително да ги обърка къде могат да ме открият.

Сложих хендсфрий с блутуут връзка, набрах телефона на Докс и зачаках. Иззвъня веднъж, два, три пъти. Беше постановка, знаех си. Хората, които ми бяха оставили номера, държаха апарата си подръка. Изчакването трябваше да внуши безразличие, власт, контрол.

При четвъртото позвъняване някой вдигна.

— Да — изрече непознат глас.

— Получих съобщението — казах.

— Един момент — отговори гласът. Имаше лек, неопределим европейски акцент. Погледнах часовника си и започнах да следя стрелката за секундите. Пет секунди, десет. Изчакването трябваше да ми внуши, че си имам работа с група, с организация, и да ме накара да се чувствам сам и безсилен в сравнение с тях.

Всичко е наред, помислих си. И преди съм излизал срещу групи. Може и да ви покажа как се прави.

Но първо анализът, после действията.

Изтече цяла минута. После вече познат ми глас се обади:

— Здравей, Джон.

Изчаках малко и отвърнах:

— Здравей, Хилгър.

Ако се беше изненадал, че го разпознах, не се издаде. Не че имаше кой знае колко основания да се изненадва, след като се бяхме сблъсквали в миналото. Първия път с Докс убихме един френско-алжирски търговец на оръжия на име Белгази, с когото Хилгър работеше. После, само след няколко месеца с Дилайла и Докс премахнахме още един от лошите, който Хилгър беше вербувал — терорист на име Ал Джиб, както и израелския агент за свръзка Мани, оказал се ненадежден. В тази операция загина колегата на Дилайла, Гил. Хилгър го застреля.

Давах си сметка, че толкова опасен човек като Хилгър, който в добавка имаше и ужасно много връзки, никога не би сметнал подобно нещо за приключено. Доколкото разбирах, беше напуснал държавната си служба и беше започнал свой бизнес, някакъв вид частно разузнаване, по-сенчесто, с повече връзки нависоко и доста по-безотчетно от частните фирми в областта на сигурността, като „Блекуотър“ и „Трипъл Канопи“^[1]. Мислех, че след Хонконг е вън от играта, но очевидно е имал спасителен пояс.

Настана мъчителна тишина, която трябваше да ме принуди да кажа нещо и да издам нетърпението си. Пак тактика, помислих си. Все още чертае границите на бойното поле. Отново си погледнах часовника. Беше „Жаже-Льокултр реверс гран тай“^[2] от неръждаема стомана с кафява кожена каишка. Нищо не ми пречеше да нося и „Трасе“^[3], но гледах да избягвам всичко, което можеше да бъде разпознато като тактическо оръжие. Хората, които разбират веднага щяха да се досетят. Пък и имам слабост към скъпите часовници като „Жаже“. Оценявах целия интелектуален потенциал, вложен в проектирането и производството им, представях си как часовникарите ги изработват, сложили дебели очила и извадили лупи и фини инструменти, за да направят всичко както трябва…

— Искам да ти поръчам да свършиш нещо — заговори най-накрая Хилгър. — Всъщност — три неща. Ако се съгласиш, Докс ще живее. Ако не — умира.

— Дай ми да го чуя — казах, като се стараех тонът ми да е спокоен.

Чудех се дали ще ми откаже. На негово място не бих постъпил така глупаво — нямаше да си мръдна пръста, без да получа това, което в бизнеса с отвличанията наричаха „доказателство, че похитеният е жив“. Никой не дава нищо безплатно. Хилгър можеше да поиска да размени няколко думи с Докс преди да се съгласи. Дотук беше режисирал всичко много внимателно; може би ще иска да поиграе още малко театър. Но не го направи. Каза само:

— Почакай.

След трийсет секунди чух носовия баритон на Докс.

— Как си, готин? — Тъкмо да му се скарам, че ме нарича така, защото не исках Хилгър да знае колко сме близки, и той продължи. — Да знаеш, че тези четири момчета са пуснали високоговорителя на телефона.

Високоговорител, значи. Трябваше да го предположа, добре, че Докс ми каза. Беше умно от негова страна да спомене и колко са на брой, ей така, между другото. Хилгър сигурно нямаше нищо против, вероятно смяташе, че така ме смазва психически с численото си надмощие.

В тона на Докс се усещаше известна мрачност, която нямаше нищо общо с неговия открит и нахакан характер, който се бях научил да приемам, а после и да харесвам. Отново буря от емоции заплаши да ме погълне: облекчение, че е жив, тревога за предстоящото, гняв, че е позволил да бъде пленен. Опитах да се овладея, после почувствах как леденостудената ми същност, скрита дълбоко в мен, излиза на повърхността и поема контрола. И когато това се случи, изпитах единствено облекчение. Най-накрая истински повод за страх. Истинска причина да не се боря със собствената си същност.

— Добре ли си? — попитах.

— Жив съм. Смятам, че този разговор цели да установи това.

— Знаеш ли къде си?

— На яхта. Ще ми се да мога да ти кажа повече.

След това гласът му изчезна, а от другата страна на връзката отново се появи Хилгър.

— Ще използваме форума — каза.

Внезапното грабване на телефона ми подсказа, че се притеснява да не би Докс да ми каже нещо, което би ми било полезно. Но какво?

— Не — отвърнах. — Каквото имаш да ми казваш, ще ми го кажеш в лицето.

— Не, ще стане както аз искам или…

— … или ще вървиш на майната си — и натиснах бутона за прекъсване на разговора. Или по-скоро — направи го леденостудената ми същност. Тя знаеше, че ако не установя някакъв контрол още от самото начало, винаги ще съм след събитията, ще се опитвам да догонвам всяка следваща стъпка и накрая, въпреки отчаяните ми усилия и трескавата ми надежда, Докс щеше да се окаже мъртъв и вероятно и самия мен щеше да ме последва същата съдба.

Погледнах отново часовника си и започнах да следя ритмичното движение на секундната стрелка. Чувствах как сърцето ми бие стабилно, пулсът ми беше малко над нормалния. Бях самият себе си, обитавах пространства, които само аз познавах, отчужден, откъснат от събитията.

Продължавах да се взирам в движението на стрелката. Един оборот. Два. Още един. Улицата вече беше изчезнала. Бях се фокусирал изцяло върху циферблата.

Голямата стрелка започваше петата си обиколка, когато телефонът позвъни. Видях номера на Докс да се изписва на дисплея и вдигнах.

— Имаш късмет, че телефонният ти номер току-що се записа в моя апарат. Иначе приятелчето ти щеше вече да е мъртво. Слушай сега, искам да чуеш нещо.

В далечината се чу как Докс започна да крещи. Отдръпнах телефона от ухото си и отново погледнах часовника.

Каквото и да му правеха, то трая десет секунди. След това писъците престанаха.

— Надявам се, че няма повече да му причиняваш това — заговори отново Хилгър.

— Къде искаш да се видим? — попитах, гласът ми беше равен като ледена пързалка и два пъти по-студен.

— Няма да се срещаме. Казах ти: ще ползваме форума. Това не може да се обсъжда.

— Тогава няма какво да обсъждаме.

Настъпи пауза.

— Пак ли искаш да го чуеш да пищи? — попита той.

— Карайте го да пищи колкото желаете. Но ако искаш да работя за теб, ще ми поставиш задачата лично. Искам да те гледам в очите, когато ми я възлагаш. Така ще знам доколко мога да ти имам доверие, че ще го пуснеш, когато всичко приключи.

Отново мълчание, този път по-дълго. Усещах как обмисля и претегля своите „за“ и „против“. Мислеше си: „И аз щях да поискам същото. И със сигурност щях да търся начин да налагам правилата. Но това е задънена улица… Ако ме удариш, докато моите хора държат Докс — Докс умира. Пък и аз ще избера времето и мястото, така ще контролирам ситуацията.“

Разбира се, имаше и друга възможност: прикритостта на Хилгър беше прочута. Може би той не искаше да убивам никого, а е пленил Докс, за да ме извади на открито и да ме убие. Ако беше така, като настоявах за среща, му давах точно каквото иска.

Но трябваше да поема риска. Докс ми бе спасил два пъти живота. Ако играех на сигурно, нямаше как да му върна услугата. Ако не накарам Хилгър да се движи, ако не успея да го отклоня от собствения му план, щях във всички случаи да съм една стъпка след него, и така до горчивия край.

— Хонконг — предложи той.

Хонконг беше негова територия. Там беше в свои води. Аз пък държах на обкръжението от азиатци, така можех лесно да се слея с тълпата, а за него ставаше по-трудно.

— Токио — контрирах.

— Не става — отвърна той, тъй като знаеше, че в Токио би бил в същото прецакано положение, както аз в Хонконг. — Банкок.

Започвахме да вървим към споразумение. Не много отдавна беше пратил набързо екип в Банкок, който едва не ни видя сметката с Докс, след като провалихме една от неговите операции. Знаех, че и там ще се чувства като у дома си. Не ставаше. Трябваше да е на място, което ми е познато и където той да няма достъп до местни ресурси. Нещо в мен проговори и преди да се усетя, произнесох:

— Сайгон.

Настъпи мълчание.

— Кога? — попита той.

— Вдругиден.

— Не мога толкова бързо. За Виетнам ми трябва виза.

Знам, казах си наум. И това ще ми осигури още една възможност да те проследя.

— Службите ще ти осигурят виза за един ден — изтъкнах.

— Ами ти?

Щях да пътувам с японския си паспорт и не ми трябваше виза. Но Хилгър нямаше нужда да го знае. Най-добре да си мисли, че ще пристигна в деня на срещата ни. Така не само щях да имам време за разузнаване, ами и той нямаше да знае, че съм имал време.

— Мога да си намеря за един ден — отвърнах. — Дръж телефона на Докс в себе си. Аз ще нося този. Форумът ще е за подсигуряване. Ще се срещнем на публично място, където можем да си имаме доверие, че никой от нас няма да прави пакости.

— Аз ти имам доверие. Защото, ако възникне проблем, писъците, които току-що чу, ще ти се сторят музика.

Стиснах зъби и издишах.

— Внимавай как използваш този лост, Хилгър. В момента единствено той ти спасява живота.

— Възможно е. Но пък ти спасяваш живота на Докс. Ако направиш и една стъпка встрани, ще го убиеш.

— Искам пак да го чуя.

— След като изпълниш първата задача. И то ако не възникнат проблеми — понечих да протестирам, но той вече беше затворил.

Тръгнах пеша към Двореца на републиката, където знаех, че има туристическа агенция. Параноята, която ми помагаше да оцелея, се беше развихрила с пълна сила. Не исках да ровя в интернет за полети до Сайгон толкова скоро, след като бях засечен в Париж. По-добре организацията за пътуването да стане в затворена система.

От информацията, която имах за Хилгър и за държавните служители, които държеше в ръцете си, предположих, че ще разполага с достъп до митническа информация. Ако знаеше с кой полет ще пристигна, много лесно можеше да прати екип да ме причака в Сайгон. Най-безопасно би било да летя до Ханой и да пътувам до Сайгон по земя. Но нямаше време да го уредя. Най-доброто, което можех да направя, беше да тръгна директно от Париж. Така поне щях да замаскирам времето си на пристигане. Имаше полет от Франкфурт в 7,20 тази вечер, с прехвърляне в Банкок, който щеше да ме отведе в Сайгон около 3,25 утре следобед. И разбира се, трябваше да си избера полет от Париж до Франкфурт. Жената, която ме обслужваше, беше малко объркана защо искам да летя само с „Ер Франс“. Казах й, че така трупам мили за намаление. Целта е да се кача в по-горна категория. Но, по дяволите, някъде съм си изгубил клиентския номер… Ще го потърся по-късно и ще го дам направо на авиолинията. Запазих билет на името на Таро Ямада, лицето от японския ми паспорт, с който смятах да пътувам. Това беше японският еквивалент на Джон Смит. Ямада за момента беше най-стабилното ми второ аз, с напълно достоверна самоличност, в която се включваше шофьорска книжка, кредитни карти, банкови сметки и други атрибути на средностатистическия гражданин.

Не бях ходил в Сайгон от повече от трийсет години и знаех, че имам да уча много нови неща за града за много малко време. Е, можех да си взема пътеводител на летището и да го прочета в самолета. С тази информация, както и със знанията ми от прекараното там време, плюс допълнителния ден, който щях да спечеля, получавах предимство пред Хилгър.

Вече бях в апартамента и си събирах багажа, преобличах се и взимах малко по-малко от десет хиляди долара в брой, когато си дадох сметка, че се бях уговорил да се видя с Дилайла за по питие в Монпарнас. Мамка му! Замислих се бързо какво да правя. Дали да не й се обадя на мобилния? И какво да й кажа?

Погледнах си часовника. Взимах само ръчен багаж, значи можех да се видя с нея и пак да успея за самолета. Излязох и тръгнах по булевард „Анри IV“, където хванах такси.

След като се погрижих за логистиката, ме обзе коварно безпокойство, напълно отделно от страховете ми за Докс. Може би Виетнам беше лоша идея. Сайгон ми даваше известни преимущества относно сигурността, така е, но за мен това беше и земята на непогребаните спомени, на онази част от живота ми, която, макар и оставил я назад във времето, нямаше никога да забравя. Почудих се дали ледената ми същност не иска да се върне там и какво се опитва да постигне по този начин.

Засега се налагаше да изтласкам тези мисли встрани и да се доверя на ледената си същност както винаги преди. Най-важното беше, че тя успя да се появи на повърхността, извикана от кризата. Номерът беше да я накарам да си тръгне, когато кризата свърши.