Бари Айслър
Рейн-сан: Живеещият в сенките (5)

5.

Веднага си легнах, обаче не успях да заспя. Все си мислех за Хари, за Хари и Юкико. Усещах, че нещо не е наред. Какво можеше да иска от човек като Хари това момиче или онзи, за когото работеше то?

Предполагах, че Хари може да си е създал враг със своите хакерски трикове. Но дори да беше така, беше адски трудно да го разкрият. И какъв смисъл имаше да му пробутват момичето?

Хари ми бе казал, че вечерта, когато се беше запознал с Юкико, шефът му го завел в „Дамаск Роуз“ да „празнуват“. Ако му я бяха пробутали, шефът му също трябваше да е съучастник. Поблъсках си главата над тоя въпрос.

Помислих си дали да не отида при него. Можех да науча името и адреса му, да го причакам някоя сутрин на път за работа.

Съблазнително, ала дори да се сдобиех със сведенията, които исках, това щеше да създаде проблеми на Хари, може би сериозни. Не ставаше.

Добре, да опитаме нещо друго. Може някой да се интересуваше от Хари само във връзка с мен.

Обаче никой не знае за Хари, помислих си. Даже Тацу.

Мидори знаеше, естествено. Знаеше къде живее. Беше му пратила писмо.

Не, не го виждам.

Станах и започнах да се разхождам из стаята. Мидори имаше връзки в света на развлеченията. Дали ги бе използвала, за да накара някой да се сближи с Хари като начин да ме открие?

Спомних си последната нощ с нея в хотел „Империал“ — как я прегръщах изотзад и тя преплиташе пръстите си с моите, как ухаеше косата й, вкуса на устните й… Прогоних спомена.

Разбрах, че в момента няма как да установя кой стои зад невероятната любовна история на Хари. Затова оставих Мидори и се съсредоточих върху въпроса какво, а не кой.

Трудна мишена ме прави фактът, че в живота ми няма установени точки — работно място, адрес, известни познати, — за които някой може да се закачи й да ги използва, за да се добере до мен. Ако някой бе направил връзката с Хари, бе получил такава установена точка. И беше логично да я използва.

Това означаваше, че наблюдават Хари, Не само чрез Юкико. Трябваше да го следят колкото може по-често.

Но когато се срещнахме в „Дийз“, той беше чист. Бе ми го казал, но и сам се убедих, че после след мен нямаше опашка.

Реших да проведа експеримент. Беше малко рисковано, макар и не чак толкова, колкото да се опитам да отрезвя Хари. За да изпипам нещата, щеше да се наложи да остана още една нощ в Токио. Това нямаше да е проблем. Докато следях мафиота, бях отсядал в анонимни градски хотели за по една седмица — нямах желание да привличам вниманието с по-дълъг престой — и резервацията ми за „Ню Отани“ важеше за още три дни.

Погледнах часовника на нощното шкафче. Минаваше четири. Божичко, и аз следвах същия шантав режим като моя влюбен приятел.

Смятах да му се обадя довечера, когато и двамата щяхме да бъдем будни. И, което бе по-важно, когато Юкико щеше да бъде в „Дамаск Роуз“, а Хари — сам. В зависимост от резултата от моя малък експеримент, щях да реша какво да му разкрия.

Пак си легнах. Последната ми мисъл, преди да се унеса беше за Мидори, за писмото й, в което казваше, че иска да принесе жертва за духа ми.

 

 

На другия ден се събудих освежен. По-късно щях да се обадя на Хари и да си уговоря среща за вечерта. Първо исках да скицирам ПН, която щях да го помоля да направи преди това.

Измислянето на маршрута отне по-голямата част от следобеда. Всеки елемент трябваше да се подбере идеално, иначе щеше да се провали самата проверка. Трябваше да се движа в границите на местата, които Хари вече познаваше, защото нямаше възможност за тренировки. Освен това в няколко точки времето щеше да е от значение и аз трябваше да извървя целия маршрут на Хари, че и моя отгоре, за да се уверя, че пътищата ни се пресичат само според плана ми. Докато обикалях, си водех подробни бележки върху листове машинописна хартия, които купих от магазин за канцеларски стоки.

Когато свърших, се отбих в едно кафене и начертах карта с обозначения на лист хартия. После отидох в Шин-Окубо на север от Шинджуку, крепост на корейската мафия, където между кабинетите на незаконно практикуващите лекари и магазинчетата, скрити в порутени блокове, успях да купя нелегален мобифон, двойник на друг, но законен, при това срещу пари в брой.

Следващата ми спирка беше кварталът на Хари в Иикура на юг от Ропонги. Там намерих подходящ магазин на „Лоусън“, недалеч от неговия блок. Обиколих книжарницата и пъхнах картата в едно от списанията.

Обадих му се от мобифона с платени разговори в седем вечерта.

— Събуждай се, сънчо.

— Ей, какво става? — зарадва ми се той. — Не очаквах да те чуя известно време.

Не звучеше сънено. Може пък да беше станал, за да изпрати Юкико до работа.

— Липсваше ми — отвърнах. — Сам ли си?

— Да.

— Имам нужда от услуга.

— Казвай.

— Свободен ли си в момента?

— Да.

— Хубаво. Искам да излезеш навън и да ми се обадиш от уличен телефон. Има един до „Лоусън“ в Азабу Иикура Катамачи, наляво, ако стоиш с лице към магазина. Обади се от него. Ще ти дам номера си.

— Тази линия е безопасна, нали знаеш.

— За всеки случай. Въпросът е деликатен — използвах обичайния ни шифър, за да му дам номера на мобифона си. След десет минути телефонът иззвъня.

— Добре, какво му е деликатното? — попита Хари.

— Мисля, че някой те следи.

Последва кратко мълчание.

— Сериозно ли говориш?

— Престани да се озърташ през рамо. Ако в момента те наблюдават, не искам да ги подплашиш. И без това няма да ги видиш по този начин.

Пак мълчание. После:

— Не разбирам. Ужасно внимавам.

— Знам.

— Защо ме следят според теб?

— Не по телефона.

— Да се срещнем ли искаш?

— Да. Но искам първо да вземеш нещо. Оставил съм бележка зад задната корица на втория отзад напред тазседмичен брой на „ТВ Таро“ в „Лоусън“, до който се намираш. Влез вътре и вземи бележката. Гледай да изглежда естествено, в случай че някой е наблизо. Купи кутия мляко, някакъв полуфабрикат, все едно набързо избираш нещо за вечеря. Занеси всичко у вас, изчакай половин час, после излез и пак ми се обади от друг телефон. И се приготви за двучасово ходене.

— Ясно.

Изтече половин час. Мобифонът отново иззвъня.

— Взе ли го? — попитах.

— Да. Разбирам какво си намислил.

— Хубаво. Просто върви по пътя. Започни точно в осем и половина. Когато свършиш, чакай ме на обозначеното на картата място. Знаеш как да разчетеш обозначенията.

Така му напомнях да не приема мястото на срещата буквално, а да използва телефонния указател на Токио и обичайния ни шифър, за да разбере истинското ми намерение. Ако го следяха и го нападнеха в момента, можеха да вземат; бележката, да видят мястото на срещата и да ми устроят засада не където трябва.

— Ясно — рече Хари.

— Бъди спокоен. Няма за какво да се безпокоиш. Ще ти обясня всичко, когато се видим. И не се тревожи, ако малко закъснея.

— Няма да се тревожа. Доскоро.

Затворих.

Хари беше чист, когато се видяхме в „Дийз“, това обаче не означаваше, че и преди е било същото. Бях го научил да започва своите ПН незабелязано, да се държи като обикновен гражданин, та онзи, който го наблюдава, да повярва, че е точно такъв. Но лесните неща са само за начало. С напредването на пътя проверката става все по-агресивна и целта й не е толкова да заблуди потенциалните преследвачи, колкото да ги принуди да излязат на открито. Слизаш от влака в метрото и чакаш перонът да опустее съвсем, после се качваш в обратната посока. Завиваш зад ъгъла, спираш и чакаш да видиш кой се втурва да те догони. Използваш много асансьори, което кара преследвачите да се притискат рамо до рамо с теб или да те оставят на мира. И тъй нататък. Идеята е, че е за предпочитане да се държиш като шпионин, отколкото да отведеш лошите до източника, който се опитваш да защитиш.

Хари най-вероятно беше спазил тези правила по пътя до „Дийз“, преди да се срещнем там. И когато неговите контрашпионажни ходове бяха станали по-агресивни, преследвачите му са били принудени да избират дали да ги забележат, или да се откажат от следенето, за да не се разкрият, и да опитат пак друг ден. Ако се бяха спрели на второто решение, Хари щеше да се появи на срещата чист, без да подозира, че малко по-рано са го следили.

А след като са установили, че прилага очевидна контрашпионажна тактика, преследвачите му биха предположили, че има нещо за криене, навярно същото, което търсят те. И в резултат щяха да усилят наблюдението.

Тазвечерното упражнение имаше за цел да определи дали наистина се е случило така. Маршрутът, който бях начертал, щеше да преведе евентуалните преследвачи на Хари в кръг през Ебису Гардън Палас, многоетажна открита търговска аркада, което щеше да ми даде няколко възможности незабелязано да наблюдавам него и опашката му. Маневрите бяха достатъчно агресивни, за да забележа преследвачите, ала не чак толкова, че да ги подплаша. Освен накрая, когато Хари щеше да се отдалечи напред, а аз да се приближа отзад.

В осем часа отидох в ресторант „Рю Фавар“ на ъгъла на „Ебису 4-чоме“ срещу сградата на „Сапоро“. Исках да стигна рано, за да получа една от трите маси до прозорците на третия етаж на ресторанта — оттам щях да имам пряк изглед към тротоара, по който след малко щеше да мине Хари. Ако масите бяха заети, щях да разполагам с време да почакам. Освен това бях гладен и със своя еклектичен избор на паста и сандвичи „Рю“ бе подходящо място да се заредя с енергия. Обичах да ходя там от време на време, когато живеех в Токио, и с нетърпение очаквах пак да го посетя.

Последвах сервитьорката по дъсченото стълбище до третия етаж, като по пътя разглеждах шантавия интериор — зеленикавожълти стени с грамадни нарисувани цветя, пръснати в безпорядък столове и маси от дърво, метал и пластмаса. Когато пристигнах, всички места до прозорците наистина се оказаха заети. Казах на сервитьорката да не се безпокои, с удоволствия щях да почакам за привилегията да се порадвам на толкова хубава гледка. Седнах на едно диванче с чаша айскафе в ръка, като се любувах на нарисуваните по тавана бръмбари, пеперуди и водни кончета. След половин час двете бизнес дами на една от масите до прозорците си тръгнаха и аз заех тяхното място.

Поръчах ризото с гъби шийтаке и супа минестроне, като помолих да ги донесат бързо, защото се надявам да хвана филм в девет и половина. Щеше да се наложи да тръгна веднага, след като Хари минеше по улицата, и трябваше идеално да синхронизирам нещата.

Замислих се какво да направя, ако експериментът ми излезе успешен — тоест, ако потвърдя, че следят Хари. Отговорът изцяло щеше да зависи от това кои са и защо проявяват интерес. Главната ми грижа бе нищо да не попречи на приготовленията ми за заминаване, които, след като бях направил „услугата“ на Тацу, щях да ускоря. Налагаше се да защитя плановете си, дори това да означаваше да оставя Хари на произвола на съдбата.

Ризотото си го биваше и ако бях свободен, щях да му се наслаждавам по-дълго. Сега обаче го излапах набързо, като наблюдавах улицата долу. Когато свърших, си погледнах часовника. Имах време точно колкото за прочутото горещо какао на „Рю“, гъста смес от чисто какао и малко бита сметана. От тази напитка ресторантът не сервира повече от двайсет дневно. Поръчах си и с наслада го изпих, докато чаках и гледах.

Видях Хари малко след девет. Движеше се по посока на часовниковата стрелка от станция Ебису към „Кусуноки-дори“. Крачеше бързо, както го бях инструктирал. По това време на вечерта Ебису привлича главно търсачи на удоволствия, дошли заради модните ресторанти и барове в комплекса Гардън Корт. Ритъмът в тоя район е отмерено спокоен. Всеки, който се опитва да не изостане от Хари, щеше да се окаже в дисонанс общия ритъм и следователно да събуди подозренията ми.

Забелязах първия вероятен кандидат, когато Хари зави надясно по „Кусуноки-дори“ при полицейския участък на „Ебису 4-чоме“. Млад японец в морскосин костюм, хилав, с намазана с гел коса и очила с телени рамки. Вървеше на десетина метра зад Хари по отсрещния тротоар — добър метод, тъй като повечето хора забелязват само какво става точно зад тях, ако обръщат внимание и на това. Все още не можех да бъда сигурен, естествено, обаче позата и поведението, както и бързането му бяха подозрителни.

Хари продължи да се отдалечава от ресторанта. В далечината след него се появиха две групи млади японци, но аз ги отхвърлих като неподходящи. Държаха се прекалено спокойно и бяха твърде млади.

Следващият беше бял, едър тип, с небрежен тъмен костюм и самоуверена походка, които издаваха американеца. Крачеше бързо по тротоара и бе възможно да е бизнесмен, отседнал в недалечния хотел „Уестин“, който просто бърза за среща. Или пък не. Определих го като вероятен.

Хари изчезна, скрит зад клоните на едно от дърветата кусуноки, от които е взела името си улицата. Скри се и младият японец. Насочих вниманието си към американеца. Видях го да спира, като че ли изведнъж се е заинтригувал от плакатите с издирвани престъпници отстрани на полицейския участък.

Виж ти.

След малко Хари отново се появи, връщайки се по южната страна на улицата. Спря да разгледа светлинната карта на ъгъла пред „Сапоро“, диагонално срещу полицейския участък, където американецът, вече без да бърза за срещата си, задоволяваше нововъзникналия си интерес към най-издирваните лица в Япония.

Обратният завой на Хари беше умерено агресивен, обаче не толкова провокативен, мислех си аз, за да накара преследвачите му да го оставят на мира за тая вечер. Нямаше да почувстват, че ги е надушил. Засега.

Ще видим.

Той продължи надясно по булевард „Платанас“. Американецът остана на мястото си. След малко японецът навлезе в зрителното ми поле. Когато и той зави надясно по „Платанас“, американецът тръгна подире му.

Изчаках около минута, за да видя дали още някой няма да задейства радара ми, обаче това не се случи.

Слязох по стълбите на първия етаж, платих и благодарих на собственика за великолепната вечеря. После прекосих напряко през комплекса Гардън Корт и се качих на втория етаж на откритата аркада. Облегнах се на високата до кръста каменна стена пред офисния комплекс Гардън Корт Тауър като часови пред замък, наблюдавайки пешеходците долу.

Знаех, че Хари е минал по един от подлезите и по пътя е спрял да позяпа витрините, за да ми даде време да заема позиция. След няколко минути го видях да се появява под мен и диагонално да прекосява улицата. Ако исках, можех да застана в отсрещния край на аркадата, за да наблюдавам приближаването му, но вече бях деветдесет процента сигурен, че съм забелязал опашките му, и нямаше нужда да рискувам да ме видят.

Те не закъсняха да се покажат, разгърнали се след Хари като двата върха на ъглите в основата на подвижен разностранен триъгълник. Забелязах, че японецът оглежда витрините на магазините и ресторантите, както и хората, зяпащи от аркадата. Видях, че главата му се завърта назад и въпреки че най-вероятно щях да остана анонимен сред тълпата наоколо, отстъпих няколко крачки, за да съм сигурен, че няма да ме зърне.

Японецът вземаше прилични, но в случая безрезултатни контрашпионажни мерки. Явно беше забелязал, че Хари го води в кръг, класическа контрашпионажна тактика, която дава многобройни възможности на статична група наблюдатели да регистрират евентуалната опашка. Само че бях предвидил такава реакция и оттук нататък маршрутът щеше да е по права линия — чак до момента, в който Хари щеше да слезе от сцената и да настъпи, мигът на моята изненадваща поява.

Изчаках десет секунди и пак пристъпих напред. Хари тъкмо стигаше горния край на рампата, която щеше да го изведе от комплекса към станцията Ебису. Японецът и американецът продължаваха да са по петите му. Наблюдавах ги, докато и тримата напуснаха полезрението ми, после изчаках, за да се уверя, че няма и други. Не се изненадах от липсата на други интересни лица. Ако бяха повече на брой, когато бяха усетили, че ги въртят в кръг, щяха да променят позициите си, за да избегнат евентуалното си разкриване. Фактът, че не го бяха сторили, убедително подсказваше, че групата им е само от двама.

Погледнах си часовника. Още петнайсет минути.

Минах през подлеза до „Уестин“, където хванах такси до недалечния „Хиро“. Хари и неговите двама следовници се насочваха натам и таксито ми даваше възможност да стигна по-рано, за да ги посрещна.

Слязох на „Мейджи-дори“, където се вмъкнах в един „Старбъкс“.

— Какво обичате? — попита ме на японски момичето на касата.

— Само кафе — отвърнах. — Голямо. И може ли да е адски горещо?

— Съжалявам, кафето започва да тече от машината точно при деветдесет и осем градуса, но докато се напълни чашата, изстива до осемдесет и пет. Не мога да го променя.

Божичко, тия хора наистина са дресирани, удивих се аз.

— Ясно. Обаче съм настинал и имам нужда от нещо горещо заради парата. Например чай?

— А, чаят е много горещ. Не се прави с машина, запарва се и се сервира при температура деветдесет и осем градуса.

— Чудесно. Направете ми голям ърл грей.

Тя ми приготви чая и го остави на плота до касата. Платих и го взех.

— Почакайте — спря ме момичето и ми подаде втора чаша. — Така ще остане по-дълго горещ.

Усмихнах се на загрижеността й.

— Благодаря.

Покупката ми беше отнела около четири минути. Извървях неколкостотин метра по десния тротоар и стигнах до детска площадка, където седнах на ъглова пейка. Оставих чая и се обадих по нелегалния си мобифон, за да се уверя, че поръчаното такси ме чака. Казах на диспечерката, че пътникът ще отиде на мястото само след няколко минути.

Пет минути по-късно видях Хари да се приближава. Той зави наляво по безименна улица, която щеше да го отведе в доста тъмен и тих жилищен квартал. Място, където трудно можеш да хванеш такси. За щастие Хари знаеше, че колата ще го чака. Неговите двама приятели, естествено, нямаше да извадят такъв късмет.

Ето ги и тях, по един от всяка страна на улицата. Водеше американецът, по моя тротоар. Той пресече и последва Хари. След десет секунди натам тръгна и японецът. Взех си чая и закрачих след тях.

Петдесет метра наляво, петдесет надясно и петдесет пак наляво. Тия улички бяха изключително тесни и от двете им страни се издигаха бели бетонни стени. Цял лабиринт. Вървях бавно. Не ги виждах от такова разстояние, обаче знаех накъде отиват.

Три минути по-късно някъде отпред потегли такси и се насочи към мен. Хвърлих поглед към задния прозорец и видях Хари. Радвах се, че тая част е минала гладко. Ако имаше проблем, той щеше да се обърне и просто да продължи да върви, а аз щях да импровизирам. Само че моята цел беше това ненадейно и малко театрално изчезване на плячката им да принуди преследвачите да се съберат на съвет. Щеше да ми е по-лесно, ако можех да ги изненадам едновременно.

Докато таксито ме подминаваше, нито Хари, нито аз издадохме с нещо, че се познаваме. Продължих нататък и завих надясно по улицата, от която току-що бе излязла колата.

Беше дълга трийсетина метра и в края завиваше под прав ъгъл надясно. Нито следа от нашите двама приятели. Нищо. Улицата, на която ги бе довел Хари, нямаше изход.

Насилих се да продължа с небрежна крачка, просто обикновен пешеходец. Сърцето ми се разтуптя. Усещах го как бие в гърдите ми, как почуква в ушите ми.

Десет метра. Махнах пластмасовото капаче на хартиената чаша с палец. Усетих го да се премята по горната част на дланта ми.

Седем метра. Адреналинът забавяше възприятията ми. Японецът се озърна към мен. Втренчи се в лицето ми. Очите му започнаха да се ококорват.

Пет метра. Той протегна ръка към американеца, жест, настойчив дори при моето забавено от адреналина зрение. Хвана колегата си за ръката и го задърпа.

Три метра. Американецът вдигна поглед и ме видя. Цигарата увисна от устните му. Очите му не показваха, че ме познава.

Два метра. Лиснах чашата напред. Горещият деветдесет и осем градуса чай ърл грей попари лицето и шията на американеца. Той разпери ръце и изкрещя.

Обърнах се към японеца. Очите му се бяха облещили и главата му се въртеше назад-напред в универсален отрицателен жест. Понечи да вдигне ръце, сякаш за да ме отблъсне.

Сграбчих го за раменете и го шибнах в стената. Като използвах инерцията, пристъпих напред и забих коляно в слабините му. Той изпъшка и се преви надве.

Пак се обърнах към американеца. Беше се навел напред и се олюляваше, обхванал лицето си с шепи. Сграбчих го за яката на сакото и дъното на панталона и го тласнах към стената както матадорът прави с бика. Тялото му се разтърси от сблъсъка и мъжът се строполи на земята.

Японецът лежеше по хълбок, стискаше слабините си и дишаше тежко. Изправих го за реверите и го опрях с гръб към стената. Погледнах наляво, после надясно. Бяхме само тримата.

— Кажи ми кои сте — заповядах му на японски.

Той издаде задавен звук. Виждах, че има нужда от малко време.

Като притисках гърлото му с лявата си ръка, аз го претърсих, за да се уверя, че не носи оръжие, после проверих ушите и сакото му за предавател. Беше чист. Бръкнах във вътрешния джоб на сакото и извадих портфейла. Разтворих го. Личната карта бе в прозрачния преден ламиниран джоб.

Томохиса Канезаки. Втори секретар, консулски отдел, посолство на САЩ. Печатът с плешивия орел на американския държавен департамент хвърляше жълто-сините си металически отблясъци.

Значи тия чешити бяха от ЦРУ. Пъхнах портфейла в джоба на панталона си, за да разгледам съдържанието му по-късно на спокойствие.

— Стегни се, Канезаки-сан — преминах на английски аз. — Иначе този път ще те заболи сериозно.

— Чото мате, чото мате — изпъшка той и вдигна ръка, за да подчертае думите си. Чакай малко, чакай малко. — Сецумеи суру то якусоку шимасу кара… — Обещавам, ще ти обясня всичко, но…

Говореше с американски акцент.

— Карай на английски — предложих му. — Нямам време да ти давам урок по японски.

— Добре, ясно — вече не се задъхваше толкова. — Казвам се Томохиса Канезаки. От американското посолство в Токио.

— Знам кой си. Току-що проверих портфейла ти. Защо следяхте оня човек?

Той дълбоко си пое дъх и сбърчи лице. Очите му сълзяха от ритника в тестисите.

— Опитвахме се да те открием. Ти си Джон Рейн.

— И защо съм ви притрябвал?

— Не знам. Изискванията бяха дадени…

Силно стиснах гърлото му и излаях в лицето му:

— Не ме интересуват твоите изисквания. Незнанието няма да ти помогне. Поне тази вечер. Ясно ли е?

Томохиса се опита да ме отблъсне.

— Просто ме остави да говоря, става ли? Ако продължиш да ме душиш, няма да мога да ти кажа нищо!

Съобразителността му ме сепна. Стори ми се по-скоро ядосан, отколкото уплашен. Като че това хлапе не съзнаваше колко е загазило. Ако не ми кажеше каквото исках, щеше да се наложи да пренастроя нагласата му.

Хвърлих бърз поглед към проснатия му на земята приятел, после пак се втренчих в него.

— Говори бързо.

— Само трябваше да те открием. Изрично ми беше наредено да не осъществявам контакт.

— Какво трябваше да се случи, след като ме откриете?

— Оттам щяха да поемат началниците ми.

— Обаче знаеш кой съм.

— Казах ти, да.

Кимнах.

— Тогава си наясно какво ще направя с теб, ако някой от отговорите ти не ме задоволи.

Той пребледня. Явно загряваше.

— Кой е онзи? — посочих с глава американеца.

— Дипломатическа охрана. Изискванията… Наредиха ми при никакви обстоятелства да не рискувам среща насаме с теб.

Бодигард. Изглеждаше вероятно. Не ме беше познал, бях убеден в това. Сигурно бе там само за охрана и за участие в проследяване.

А можеше и да е наемният убиец. Управлението използва наемници за мокрите си поръчки, хора като мен. Спокойно можеше да е такъв.

— Не е трябвало да оставаш насаме с мен, защото…

— Защото си опасен. Имаме досието ти.

Написаното от Холцър. Ясно.

— Мъжът, когото следяхте — казах. — Обясни ми за него.

Той кимна с глава.

— Казва се Харуйоши Фукасава. Един от твоите известни сътрудници. Следяхме го, за да се доберем до теб.

— Не е достатъчно.

Томохиса студено ме изгледа, като че ли се готвеше да ми отправи предизвикателство.

— Нищо повече не знам.

Партньорът му изпъшка и започна да се надига на колене. Канезаки хвърли поглед към него. Знаех какво си мисли: ако оня дойдеше на себе си, трудно щях да се оправя и с двамата.

— Не ми казваш всичко, което знаеш, Канезаки — заявих аз. — Ще ти покажа нещо.

Приближих се до партньора му, който ни гледаше, застанал на четири крака, и сумтеше нещо неразбираемо. Наведох се, хванах го за брадичката с едната ръка и отстрани за главата с другата и изведнъж рязко завъртях. Шията шумно изхрущя и той се свлече на земята.

Пуснах главата му и се върнах при Томохиса, чиито опулени очи се местеха от мен към трупа и обратно.

— Мама му стара! — изпелтечи той. — Божичко!

— За пръв път ли виждаш такова нещо? — с нарочно небрежен глас го попитах. — С времето става по-лесно. Естествено, в твоя случай следващия път ще се случи с теб.

Лицето му бе бледо и още повече пребледняваше. За миг се зачудих дали няма да припадне. Трябваше да му помогна да се съсредоточи.

— Канезаки. Разправяше ми за Харуйоши Фукасава. Дето си знаел, че е мой сътрудник. Продължавай нататък, моля те.

Той дълбоко си пое дъх и затвори очи.

— Знаехме… знаехме, че е свързан с теб, защото засякохме едно писмо.

— Какво писмо?

Очите му се отвориха.

— От него за Мидори Кавамура в Ню Йорк. Споменаваше се за теб.

По дяволите, помислих си. Просто не можех да се измъкна от тия хора. Бяха като ракови клетки. Мислиш, че си се отървал, а те все се появяват отново.

И се разпространяват, обхващат хората наоколо.

— Продължавай — намръщих се.

— Господи Боже, казвам ти всичко, което знам!

Ако съвсем се паникьосаше, нямаше да узная нищо полезно. Номерът беше хем да го е страх, хем да не обезумее чак толкова, че да започне да си измисля, за да ме задоволи.

— Добре. Не знаеш нищо повече за начина. Но още не си ми казал нищо за причините. Защо се опитвате да ме откриете?

— Виж, наясно си, че не мога да приказвам за…

Силно го стиснах за гърлото. Очите му се облещиха. Той провря едната си ръка между моите и се опита да откопчи пръстите ми, хватка, която сигурно бе изучавал на някой от неделните курсове за лична самоотбрана в Управлението. Чест му правеше, че си я спомни при извънредни обстоятелства. Жалко, че не постигна нищо.

— Канезаки — предупредих го, като разхлабих хватката си само колкото да може да диша, — след една минута или ще продължиш да живееш, или някой ще те намери проснат до приятеля ти. И изборът изцяло зависи от информацията, която ми дадеш през тая минута. Почвай да пееш.

Усетих, че преглъща под натиска на дланта ми.

— Добре де, добре — накрая изпъшка той. Вече говореше бързо. — Правителството на Съединените щати от десет години оказва натиск на Япония да реформира банките си и да постави финансите си в ред. Положението от десет години само се влошава. Сега икономиката започва да се срива. Ако сривът продължи, Япония ще бъде първата паднала плочка от доминото. Ще я последват Югоизточна Азия, Европа и Америка. Страната трябва да се реформира. Монополите обаче толкова дълбоко са се окопали, че реформите са невъзможни.

Погледнах го.

— Остават ти четирийсетина секунди. Не ми харесваш.

— Добре де, добре! Токийското оперативно бюро има за задача да осъществи програма за стимулиране на реформите и премахване на пречките пред тях. Програмата се казва „Здрач“. И двамата знаем с какво се занимаваш. Мисля… мисля, че моите началници искат да те помолят за помощ.

— С каква цел?

— За премахване на пречките.

— Но не си сигурен, така ли?

— Виж, служа в Управлението от три години. Не ми казват много неща. Но всеки, който познава миналото ти и знае за „Здрач“, може да събере две и две.

Погледнах го и обмислих възможностите. Да го убия ли? Началниците му нямаше да узнаят какво се е случило. Обаче щяха да предположат, че зад всичко това стоя аз, естествено. И въпреки че нямаше да успеят да се доберат до мен, Хари и Мидори бяха в ръцете им.

Не, убийството на това хлапе нямаше да прогони Управлението от живота ми. Нито от живота на Хари и Мидори.

— Ще обмисля вашата оферта — казах му. — Можеш да го предадеш на началниците си.

— Никаква оферта не съм ти отправял. Това е само предположение. Ако съобщя на началниците си за какво сме си приказвали, ще ме върнат на канцеларска работа в Ленгли.

— Кажи им каквото искаш. Ако проявя интерес, ще се свържа с теб. Лично с теб. В противен случай мълчанието ми ще означава отказ. Очаквам също да престанете да се опитвате да ме откриете, особено чрез други хора. Ако науча, че не сте уважили тези ми желания, ще те държа лично отговорен. Лично теб. Ясно ли е?

Той понечи да каже нещо, но се задави. Сетих се какво ще стане и се отдръпнах. Канезаки се преви и повърна. Приех го за „да“.

Върнах се пеш до Ебису и хванах метрото до Шибуя. Излязох през изхода за Миямасузака на „Шибуя 1-чоме“, после извървях краткото разстояние до кафенето „Хату“. С тъмните си дъсчени подове и маси, с дългия плот хиноки, със стотиците си изящни порцеланови чашки и чинийки, с изключително приготвените си напитки това заведение без прозорци беше едно от обичайните ми свърталища, докато живеех в Токио, или поне толкова обичайно, колкото можех да допусна да стане което и да било място. Липсваше ми.

Влизаше се направо от улицата. Мъжът на бара тихо каза „ирас-шаимасе“, но без да ме погледне. Продължи да налива вдигаща пара вода от сребърен чайник през филтър, поставен върху синя порцеланова чашка. Навеждаше се настрани, така че очите му да са на равнището на чайника. Ръката му описваше малки кръгове във въздуха, за да може водата да тече равномерно през кафето във филтъра. Сякаш рисуваше или дирижираше миниатюрен оркестър. Беше истинско удоволствие да видиш такава отдаденост на свещенодействието. Не успях да се сдържа и спрях да го погледам.

Когато свърши, той се поклони и отново ме поздрави. Отговорих и се запътих към дъното. Завих наляво в края на Г-образното помещение и видях Хари, седнал на една от трите крайни маси.

— Здрасти — изправи се той и ми подаде ръка.

Стиснах я.

— Радвам се, че си намерил заведението.

Хари кимна с глава.

— Упътванията ти си ги биваше.

Погледнах масата. Имаше само чаша вода с лед.

— Не пиеш ли кафе?

— Не знаех кога ще дойдеш, затова поръчах две чашки кафе от отлежали зърна. Някаква смес, която се казва нире. Приготвяла се за половин час. Реших, че ще ти хареса — сервитьорката каза, че било „изключително силно“.

Усмихнах се.

— Така е. Не съм сигурен, че ще ти е по вкуса.

Той сви рамене.

— Обичам да опитвам нови неща.

Юкико, помислих си. Седнахме.

— Е? Как мина? — попита Хари.

Извадих портфейла на Канезаки и го плъзнах по масата към него.

— Следяха те — осведомих го.

Хари го разтвори и погледна личната карта.

— Уф, мама му стара — промълви. — ЦРУ ли?

Кимнах.

— Но как? Защо?

Предадох му разговора с втория секретар.

— Излиза, че са се интересували от мен само защото са се интересували от теб — накрая заключи Хари.

Бавно кимнах.

— Така изглежда.

— Питам се дали знаят кой съм, извън връзката ми с теб.

— Не може да се каже. Възможно е да са се допитали до други служби и в такъв случай са разбрали, че някога си работил в Агенцията по национална сигурност. Но невинаги са толкова стриктни.

— Успели са да ме открият по онова писмо. Беше глупаво от моя страна да го пратя.

— Тук има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Само писмото ми се струваше недостатъчно. Нямах време да попитам обаче.

Помълчахме малко.

— Може и да е било достатъчно — рече накрая той. — Аз го подписах само с малкото си име, но родителите ми са избрали три канджи, вместо обичайните две. — Хари начерта на дланта си йероглифите за „пролет“, „даване“ и „амбиция“, необичаен правопис на иначе разпространено име.

— Трябва да са наблюдавали и Мидори — прибавих.

Той кимна.

— Да. Знаели са, че се познавате. Може да са я следили и да са проверявали пощата й с надеждата, че ще се свържеш с нея. Вместо това са се натъкнали на мен.

— Вероятно си прав.

— Пуснах онова писмо близо до централната поща в Чуо-ку, не много далеч от службата си. Имало е клеймо. Може да са го използвали, за да търсят в разширяващи се концентрични кръгове. Глупаво от моя страна. Трябваше да го пусна от другаде.

— Не може вечно да внимаваш — погледнах го аз.

Той въздъхна.

— Сега пак трябва да се местя. Не мога да ги оставя да научат къде живея.

— Не забравяй, те знаят и къде работиш.

— Не ми пука за това. В момента върша много неща от къщи. В дните, когато се налага да ходя до службата, ще правя извънредно щателни ПН.

— Досега не си ли го правил?

— Съжалявам. Не толкова усърдно, колкото би трябвало. Но повярвай, когато идвам на среща с теб, внимавам.

Това си беше проблем. В компютърната мрежа Хари бе абсолютно невидим. Обаче в истинския свят общо взето си оставаше обикновен човек. Слабо място в моята броня.

Свих рамене.

— Ако не внимаваше, ония вече щяха да са се добрали до мен. Или в „Дийз“, или някой друг път. Твоите ходове са ги заблудили.

Думите ми го накараха да се поободри.

— Нали не смяташ, че ме заплашва нещо? — попита след малко.

Замислих се. Не бях споменал, че партньорът на Канезаки не е останал жив след срещата. Сега му го казах.

— Мама му стара — изруга Хари. — Точно това имам предвид. Ами ако поискат да си отмъстят?

— Съмнявам се, че ще си го изкарат на теб. Ако насреща ни беше якудза, друг въпрос, щяха да се насочат към приятелите ми само за да ми направят мръсно. Но ако ЦРУ има някакъв проблем, той е с мен. Ти не представляваш опасност за тях. От друга страна, не разполагат с толкова много хора. Конгресът не им отпуска средства. Тъкмо затова имат нужда от такива като мен.

— Ами полицията? Таксито ме взе от същото място, на което някой ще намери труп.

— Канезаки ще се обади тук-там и трупът ще изчезне, преди някой да се натъкне на него. А дори ченгетата да се включат в играта, с какво разполагат? Таксиметровият шофьор, ако го открият изобщо, знае само едно фалшиво име и едва ли ще може да опише пътник, който не се е отличавал с нищо особено, пък и не го е видял добре в тъмното, нали?

— Сигурно си прав.

— Но все пак трябва да внимаваш. Това момиче, с което поддържаш връзка, Юкико, имаш ли й доверие?

Той ме погледна. След малко кимна утвърдително.

— Защото щом прекарваш нощта с нея, тя знае къде живееш. Това е слабо място в защитата ти.

— Да, тя обаче няма нищо общо с тези хора…

— Човек никога не знае, Хари. Никога не знае.

Последва дълго мълчание.

— Не мога да живея така — заяви накрая той. — Като теб.

Сигурно е трябвало да помислиш за това, преди да се забъркаш в моя свят, мина ми през ума.

Но не беше честно. Нито особено смислено.

Сервитьорката донесе две чашки нире и ги остави изключително внимателно, като че ли бяха безценни. Сетне се поклони и се отдалечи.

Изпихме кафето. Хари похвали своето, но очевидно насила. По-рано обичаше да се подиграва с моите кулинарни препоръки. Нямаше как да не забележа разликата и това не ми хареса.

Поговорихме за общи неща. Когато свършихме с кафето, си пожелахме лека нощ и аз го оставих, за да тръгна по обиколния си път към хотела.

Питах се дали наистина вярвам, че ЦРУ не представлява опасност за Хари. Общо взето, да. Друг въпрос бе дали имаше опасност за мен. Може и да им трябваше помощ, както беше казал Канезаки. А може и да ме търсеха, за да си отмъстят за Холцър. Нямаше как да бъда сигурен. Така или иначе, очистването на бодигарда на втория секретар нямаше да ги изпълни с нежни чувства към мен.

Освен това стоеше въпросът с Юкико. Тя продължаваше да не се вписва в картинката и нямаше как да узная дали е свързана с Управлението или с някой друг.

Когато се прибрах в хотела, си легнах и се вторачих в тавана, отново неспособен да заспя.

Значи в края на краищата не е била Мидори, помислих си.

Управлението вместо Мидори. Каква утеха, мамка му. Стига. Прекрати.

Изведнъж се почувствах още по-несигурен от предишната вечер, че това ще е последната ми нощ в Токио. Дълго се взирах в тавана, преди да потъна в сън.