Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Годениците на Леърд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wedding, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 338 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2012)

История

  1. — Добавяне

Глава четиринадесета

Изненадите изникваха една след друга. Конър осъзнаваше, че някъде дълбоко в обърканите мисли на жена му е изплувала идеята да му достави удоволствие. И все пак му беше трудно да си обясни, как въобще би могла да си помисли, че един параклис, построен в двора на крепостта би го направил щастлив.

Помисли си, че може да има и друга причина да върши такива глупости, но ако това бе истина, вероятно щеше да отиде в гроба без въобще да разбере каква може да е причината.

Само една мисъл го успокояваше. Не можеше да стане по-зле. Без значение какви други изненади му бе приготвила, нямаше да има нищо по-ужасно от параклиса.

Със сигурност трябваше да се досети, че това не е всичко.

Той не влезе вътре, за да говори с Еухемия, както бе планирал, когато пристигна, защото за да нареди да я повикат трябваше да премине през двора и да заобикаля множеството дупки. Куинлан го бе уверил, че са достатъчно дълбоки в тях да се скрие мъж застанал в цял ръст, но само при условие, че си падне на краката. А и, ако се приближеше към опустошения двор, щеше да се ядоса още повече. Разбира се, можеше да мине и през задната врата.

Въпреки това не го направи, защото имаше нужда да се отдалечи за малко, докато се успокои. Планът му бе да избягва двора, до вечерта, защото със сигурност дотогава дупките щяха да бъдат запълнени, а той щеше да има време да се възстанови от ужасната изненада.

След като изми мръсотията, която се бе натрупала по тялото му през последните две седмици, той отиде до северната част на защитната стена, за да види как върви подменянето на дърветата с камъни. Откриването не един проблем, водеше до друг, а той на свой ред до още един, и в крайна сметка успя да се върне в крепостта в късния следобед.

Слънцето залязваше, когато стигна до конюшните, и веднага щом влезе вътре, Конър забеляза две неща. Първото бе, че бокса на черния му жребец бе празен, а второто, че Дейвис се опитваше да се измъкне през задната врата.

Той студено му нареди да спре.

— Къде е черния жребец, Дейвис?

— Навън, леърд.

Това не беше удовлетворяващ отговор. Той нареди на главния коняр да се приближи, и тогава го попита.

— Да не би да се опитваше да избягаш през задната врата?

— Да.

— Защо?

— Исках да се измъкна, преди да забележите, че черния жребец липсва.

— Разбирам — отговори Конър, а гласа му бе мек и спокоен. — И къде точно е жребеца ми?

— Излезе на свеж въздух.

— И кой заповяда това?

Дейвис изглежда се страхуваше да му каже. Но се изправи и изпъна гръб, преди да отговори.

— Съпругата ви.

— Тя ти е наредила да изведеш жребеца ми от яслата? — попита той опитвайки се да разбере какво става и защо Дейвис е толкова нервен.

— Ами всъщност, не ми е наредила.

— Да не би да е помолила Куинлан или Криспин да го изведат?

— Не тя със сигурност не е помолила някой от тях да го изведе. Всъщност, не е молила и мен.

Конър си напомни да бъде търпелив.

— Помогни ми да те разбера, Дейвис и стой мирно. Няма да отидеш никъде, преди да получа отговори на въпросите си. Има ли някой с жена ми, или тя се е опитала да го разходи сама?

— Куинлан може би е при милейди, сега. Обикновено я придружава. Не разбирам обаче какво имате предвид с това „разходи“. Бихте ли ми обяснил? Не мисля, че някой се разхожда, най-малко жребеца ви.

Изведнъж прозирайки ужасяващата възможност, сърцето на Конър се разтуптя по-силно.

— Да не би някой да го язди?

— Да.

— Куинлан? — той едва се въздържа да не грабне Дейвис, да го стисне за врата и да изстиска отговора.

— Не.

— Тогава, кой го язди?

Дейвис премигна почувствал гнева в гласа на господаря си, и отговори.

— Ами всъщност, възможно е тя да го язди. Но също така е възможно и да не го прави.

Знаеше си, че Дейвис ще каже това. И ако Дейвис не го бе убедил предварително, че Куинлан е с нея, Конър щеше да изгуби контрол. Както изглежда, бе обграден от предатели.

Какво по дяволите си, е мислел Куинлан, за да позволи на Брена да поема такъв риск? Дори най-силните мъже, не можеха да се справят с проклетото животно, и Конър дори не можеше да си представи как малката му, нежна жена, се опитва да го управлява.

— Ако Куинлан се отдалечи от нея, звяра ще стъпче жена ми. Къде са те?

— Леърд, не съм сигурен, че ме разбирате какво ви казвам. Жребецът няма как да избяга от Куинлан, защото той въобще не е толкова близо до него. Той просто наблюдава милейди.

— Мили Боже… тя може да бъде…

— Не е пострадала досега. Знам го със сигурност.

Конър вече бе стигнал почти до врата, когато думите на Дейвис го спряха.

— От къде си толкова сигурен, че нищо лошо не й се е случило? — попита той.

— Някой от тълпата, щеше да дойде веднага да ви потърси, ако нещо се бе случило с жена ви.

— Тълпа ли? Каква тълпа?

— Тълпата, която гледа жена ви. Започнаха да се събират преди шест-седем дни. Никой не притеснява милейди, затова не бива да се безпокоите. А и Куинлан винаги е наблизо и бди над нея. Няма нужда да гледам, за да знам какво става. Само трябва да изляза навън и да се вслушам във виковете на тълпата, за да разбера веднага какво прави милейди. Когато се развилнее, тълпата става наистина шумна, а когато се изправи, е тогава те направо я аплодират, разбира се. Напоследък чувам повече аплодисменти от обикновено, което ме навява на мисълта, че милейди най-после е схванала какво точно да прави.

— Къде са те?

— От другата страна на склона зад кухнята. Просто следвайте шума — извика той, щом леърда му се затича. — Чувате ли виковете? Е, това означава, само че… — Дейвис не довърши изречението си, защото леърда му вече се бе изкачил на хълма.

Точно като мина покрай кухнята, Конър нямаше как да не чуе виковете и аплодисментите на тълпата, което значеше, че жена му е в безопасност… поне засега. Отново започна да диша по-леко, макар да беше доста учуден, че е успял да си спомни как се диша.

Миг по-късно видя, почти целия клан, скупчен от другата стана на хълма. Майки седнали на земята с бебетата в скута им, а съпрузите им стояха изправени зад тях и говореха помежду си. По-възрастните жени си бяха донесли гергефите, но и те, като всички останали, бяха твърде заети да гледат лейди МакАлистър, за да могат да се съсредоточат върху друго. Всички те, от най-младите до най-възрастните, се наслаждаваха на гледката застинали неподвижно.

Всички се бяха побъркали.

Конър най-после достигна билото, но незабавно спря, на известно разстояние от развълнувания клан, и се втренчи надолу, изумен от гледката, която се разкри пред погледа му.

Нищо не би могло да го подготви, за това, което видя. Не само, че жена му яздеше черния жребец, но го правеше и без седло, и, по дяволите, изглежда се справяше доста добре. Не, не добре, призна си той, всъщност бе забележителна. Гърбът и раменете й бяха стегнати и изправени като стълб, главата й бе вирната и тя яздеше с умението и вещината на воините му, и въпреки това с грация и елегантност, която допълваше цялостната картина. Златната й коса се бе разпиляла по гърба й, докато тя и звяра галопираха, а когато чу смеха й, сърцето му се изпълни с гордост от невероятното й постижение. И тогава разбра истината — и той бе оглупял, като всички останали.

Той забеляза купищата сено, разхвърляни наоколо, и разбра, че Куинлан се бе опитал да предотврати нещастие, като се бе надявал да омекотят падането й. Много умно от негова страна, но въпреки това Конър все пак възнамеряваше да го разкъса на парчета. Тълпата продължаваше да я аплодира и окуражава. Чак когато забеляза Куинлан да размахва ръце към Брена и да поклаща категорично глава Конър излезе от вцепенението си. Трябваше да сложи край на това безумие, преди да се е случило нещо ужасно.

Той не беше разбрал, нито дори бе подозирал, какво смята да направи тя, докато не стана прекалено късно. Конър се спусна надолу по хълма, точно когато жребеца прескочи първата купчина сено. Брена изглежда без проблем издържа на първия скок, но при втория едва не падна от коня.

Конър просто не можеше да издържи повече. Той спря разкрачил крака, твърдо стъпил на земята и изсвири силно с уста. Черният жребец веднага повдигна глава. Той чу командата, въпреки шума от тълпата и смени посоката.

Брена не можеше да разбере, какво му стана на Уили. Без значение колко опитваше, не можеше да накара коня да тръгне обратно. Той се засили към хълма, завъртя се и започна да се изкачва.

Само миг по-късно, разбра защо. Конър седеше до билото, с ръце скръстени на гърдите и предизвикателна стойка, давайки й да разбере, без съмнение, какво мисли за представлението й. Тя удвои усилията си да накара животното да се върне назад. Господ да й е на помощ, молеше се Уили да се смили над нея.

Упоритият кон обаче отказа да й се подчини, без значение колко го молеше и колко силно дърпаше юздите му. Той продължи напред и спря пред господаря си, точно когато тя се наведе към ухото му, за да му даде да разбере, какво мисли за поведението му.

— Предател.

Конър я чу. И той искаше да й каже няколко думи, но се въздържа, защото знаеше, че щом веднъж започне, няма да може да спре, преди да нарани чувствата й.

По твърдия поглед, който прочете в очите на съпруга си, Брена разбра, че здравата го е изплашила. Искаше й се да му каже, че всичко е наред. Но не посмя. Имаше нещо в изражението му, което й подсказваше, че е по-добре да не се опитва да го успокоява, точно сега.

Затова реши да се престори, че не е забелязала гнева му. Беше доста лош план, но точно в момента не можеше да измисли по-добър.

Тя погледна към него и се постара да изглежда весела.

— Хареса ли ти изненадата ми? — попита тя, като знаеше много добре, че изненадата въобще не му е допаднала. Той изглеждаше бесен. Все пак винаги имаше надежда, колкото и малка да бе, че тя ще намери начин да успокои бурята бушуваща в него.

Очакваше да я издърпа от гърба на Уили и да започне да й крещи. Но той не го направи. Просто се обърна и тръгна към конюшните.

Уили послушно го последва. Криспин изведнъж изникна от дясната й страна. Изглеждаше толкова блед, сякаш току-що бе видял ужасяващо видение и ако я погледнеше, щеше да го попита какво се е случило. Тогава Куинлан застана от лявата й страна, зачервен от бързане да ги настигне, но с много самодоволна физиономия. И той не я погледна, затова не можа да го попита, защо, за Бога, е толкова самодоволен.

Чак когато стигнаха до конюшните Конър проговори. Той заповяда на Криспин да свали жена му, от черния жребец и да изчака отвън с нея, докато поговори с Куинлан в конюшнята.

В мига, в който вратите се затвориха след тях, Конър изкрещя на Дейвис.

— Стой точно там, където си — нареди той.

— Искате ли да поема жребеца от вас? — попита Дейвис. — Изглежда доста наплашен от тона ви.

Той му позволи да вземе юздите от ръцете му и се обърна към Куинлан.

— Започвай да обясняваш.

— Нищо, което кажа, няма да може да оправдае поведението ми. Има само едно нещо, което искам да ти кажа, леърд. Трябва да ме махнеш от тази позиция с всичките възможни последици от нея.

— Ядосан съм, не глупав — изръмжа Конър. — Не можеш ли да подчиниш една жена? По дяволите, много добре знаеш как, защото ти командваш, когато ме няма. Сега кажи ми, къде ти беше акъла, да разрешиш на жена ми да поема подобен риск? Всички изглежда са се побъркали. Как си могъл да позволиш това да се случи?

— Да позволя да се случи ли, Конър? Сигурно се шегуваш. Сигурно по-лесно ще наредя на дъжда да спре да вали, отколкото на жена ти да ми сътрудничи. От две седмици не правя нищо друго, освен да я накарам да размисли, и всичките ми усилия бяха напразни.

Конър вдигна ръка и го накара да спре, щом забеляза, че Дейвис отново се опитва да се измъкне през задната врата.

— Дейвис — изръмжа той, — ако излезеш през тази врата, си мъртъв. Ела тук.

Главният коняр побърза да се подчини.

— Просто исках да ви осигуря малко усамотение, леърд, нищо повече. Искате ли нещо друго?

— Да. Искам да ми отговориш на няколко въпроса.

— На твое място нямаше да го питам нищо — каза Куинлан. — В крайна сметка, ще се ядосаш още повече.

— Това е невъзможно. Сега, Дейвис, както знаеш аз винаги изслушвам внимателно, преди да действам.

— Да, знам го, разбира се — съгласи се той.

— Жена ми сама ли е отишла в яслата на черния жребец и му е сложила юзда?

— Не, не го направи.

— А кой?

— Аз.

Клепачите на Конър потръпнаха.

— Ясно. Знаеше ли, че жена ми е планирала да го изведе навън?

— Да — отговори той. — По начало заради нея влязох вътре с юзда в ръка.

Конър забеляза усмивката на Куинлан, погледна го лошо, за да му даде да разбере какво мисли за поведението му и отново насочи вниманието си към Дейвис.

Куинлан просто не можеше да се насили да спре да се усмихва, защото знаеше какво следва.

— Обясни ми, защо си решил да направиш подобно нещо, за да не продължавам да мисля, че си полудял.

— Усмивката й, леърд и това е цялата истина.

Конър премигна.

— Усмивката й?

Дейвис кимна.

— Моята причина от самото начало до края, бе усмивката й. Тя ме изигра, но никога не бих го казал гласно, защото щеше да звучи нелоялно, а аз не съм нелоялен, просто съм откровен. А и сърцето й — добави той и отново кимна.

— Сърцето й?

— Сърцето й е толкова чисто, също като на ангел, както и усмивката й, но умът й, виждате ли, той води до беди. Мисля си, че в ума й има нещо нередно, но не бих си позволил да го кажа. Милейди не е като другите дами наоколо. Тя мисли като мъж, и то умен мъж, но аз откъде можех да го зная? Нито веднъж не ме е излъгала. Не, леърд, не ме е лъгала.

— Тогава защо й позволи да изведе жребеца?

— Заради усмивката й.

— Въртиш-сучиш и пак стигаш до тук, Дейвис. Винаги стигаш до усмивката на милейди — каза Куинлан.

— И сърцето й, разбира се, защото когато се усмихне, мога да видя, че е чиста като ангел…

Конър го прекъсна.

— Дейвис предлагам ти веднага да напуснеш конюшнята. Можеш да се върнеш, когато изляза, но не и преди това.

Възрастният човек не изчака втора покана. Той се отдалечи със скоростта на човек, който току-що е забелязал, че задната част на панталона му гори.

— Трябва ли да наредя на жена ми да спре да се усмихва?

— Може и да помогне — каза Куинлан със странно изражение на лицето. — Също така трябва да й наредиш да спре да мисли като мъж.

— Какво, по дяволите означава това?

— Тя е много по-умна от Дейвис.

— Да не би да е по-умна и от теб, Куинлан?

Воинът въздъхна.

— Не съм сигурен. Въпреки това е много, много умна.

— Изплаши ме до смърт.

— Чувството ми е познато.

Нито един от двамата не знаеше, кой е започнал да се смее пръв, но след няколко секунди, те се превиваха от смях. Конър предполагаше, че се смее от облекчение, че жена му не се е претрепала пребила. Куинлан знаеше, много добре защо се смее. Следващия път, когато леърда му напуснеше крепостта, на Криспин, щеше да се падне честта да се грижи за господарката им, и той нямаше търпение да разбере в какво ще се забърка тя, докато той трябваше да се грижи за нея.

Брена и Криспин чуха шума отвътре. Тя не можеше да се сдържи да не си помисли, че именно тя е причината за смеха им, а когато Криспин забеляза колко е любопитна, каза:

— Не се притеснявайте, милейди. Нито Конър, нито Куинлан ще се подиграват на Дейвис, а и никой друг не би го направил, ще е под нивото им.

— А не помисли ли, че може би се смеят на мен? Защото аз си го помислих — призна тя, преди да му даде време да отговори. — Но ще бъде под нивото ми да си помисля, че мъжът ми и приятеля му, може да бъдат толкова неучтиви. Затова смятам, че знам, защо се забавляват толкова — добави тя.

— И защо, милейди?

— Въпреки, че Конър едва ли ще си признае пред мен, смятам, че изненадата ми му е допаднала. Само почакай да види останалите.

— Има и още? — прошепна ужасено Криспин.

— Разбира се, че има и други изненади.

По някаква причина, която тя не разбра, Криспин намери коментара й за много забавен. Тя го потупа по ръката, за да му покаже, че няма нищо против, а после реши, че вероятно смехът, който идваше отвътре, е разсмял и него.

От всички мъже, Конър пръв успя да спре да се смее.

— По-късно ще поговоря с жена си — обеща той на приятеля си. — Отговори ми само на един въпрос, и ще излезем навън. Има ли още?

— Още какво?

— Изненади.

— Само една, за която знам.

Конър го погледна така, сякаш искаше да го събори на колене. Куинлан бързо обясни.

— Не е нещо, за което да се притесняваш. Тя направи само няколко малки промени, за да може голямата зала да стане по-приветлива. Видях стаята тази сутрин — добави той и кимна.

— Моли се да си прав — измърмори леърда му, преди да се пресегне, за да отвори вратата. — Ще ми отнеме цяла седмица да се възстановя от гледката, как жена ми стои върху гърба на черния жребец. Всеки път като се сетя, се разтрепервам като старец. Не спирам да си я представям как пада…

Не можа да продължи. Разтърси глава, за да се отърве от мислите, и като осъзна, че ръцете му все още треперят, той въздъхна примирено.

Куинлан също си представи как господарката му язди жребеца и знаеше, че и на него ще му трябва доста време да се възстанови. Едновременно с това, обаче, осъзна, колко веща е станала в ездата.

Докато отваряше вратата, Конър все пак прошепна на Куинлан.

— Но все пак е добре, това е най-важното.