Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Formula One, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Spellweaver (2012)

Издание:

Боб Джад. Формула 1

Превод: Йосиф Леви

Преводът е осъществен със съдействието на фирма „Качин“.

Предпечатна подготовка: фирма „Транспринт“

Оформление: Емил Златанов

Печат ПОЛИПРИНТ ЕАД — Враца

Select-ABC International Publishers

ISBN 954–958–002–2

История

  1. — Добавяне

XXVI.

Арнълд Макинтайър, президент на организацията на конструкторите от „Формула 1“ и най-силният човек в автомобилния спорт, се облегна на седалката от състезателен „Рекаро“, която използваше като стол в кабинета си, и се вгледа в нас четиримата. Прозорецът зад него представляваше стъклена стена, която се простираше от пода до тавана. От мястото, където бяхме седнали Кен и аз, изглеждаше сякаш алуминиевото му бюро плава във въздуха над Хайд Парк. Синьо-зеленото на килима беше в тон със замъгленото синьо-зелено на парка, а светлосиньото на стените се сливаше със светлосиньото на следобедното небе.

— Едва ли мога да ви помогна — каза той. — Ако можех, щях да го направя, но се боя, че не е по силите ми.

Кен стана и бавно отиде до прозореца, загледан в парка. В далечината едва се виждаше кулата на лондонския Хилтън.

— Арни — каза той, — през всичките години, откакто те познавам, за пръв път чувам да използваш думите „не мога“. Никога не съм си представял, че те съществуват в речника ти.

— Невъзможното мога да направя. Чудеса — не.

— В такъв случай аз трябва сериозно да се замисля за завеждане на дело за „неправомерно отстраняване“ или както там е юридическият термин. Няма никаква причина да не бъде разрешено на Форест да кара в Аделаида.

— Ако искаш да дадеш под съд Ален, нямам нищо против. Отново ти казвам, поговори с него. — Не аз съм забранявал на Форест — той го е направил. Въпреки че трябва да ти кажа — тогава се съгласих с решението му.

Кен отиде до бюрото, огромното му тяло надвисна над Арнълд, а лицето му почервеня от гняв.

— Ален дори не отговаря на телефонните ми обаждания. А ти трябва да представляваш конструкторите. Тоест мен. По дяволите, ако не ме представляваш, кого представляваш тогава?

— Нека да обясня отново — казах аз.

— Няма нужда да ми обясняваш нещата два пъти. Този, как му е името, Дейв? Този Дейв, твоят механик, те е упоявал с наркотик, затова си катастрофирал и се държа като клоун на пистата. И ето, Дейв казва, че няма вече да прави така; и господинът от Скотланд Ярд гарантира, че той вече няма да прави така — значи няма причина да бъдеш отстранен. Така ли е?

— Точно — каза Дейв и застана до мен. — Форест няма никаква вина.

Макинтайър погледна Дейв, който за случая се беше облякъл с костюм и връзка.

— Защо не седнеш, Дейв? Отпусни се. Тук не съдим никого.

— Ако нямате нищо против, господин Макинтайър, предпочитам да остана прав.

Дойде ми нова идея.

— Арни, ти имаш договор със собствениците на писти, с телевизионните и с радиокомпаниите от цял свят, нали? — казах аз.

— Да.

— Ти снабдяваш всички отбори, плащаш транспорта им и всички пари за награди, а собствениците на писти ти плащат само постоянна такса? — Той кимна.

— Плюс процент от постъпленията? А договорите с телевизията и радиото се базират на броя на зрителите? Арнълд, не би ли казал, че при цялата известност, която имах — репортажите за катастрофите, скоростната кутия — не би ли казал, че ако се състезавам в Аделаида, броят на телевизионните зрители ще се повиши с двайсет процента?

Арнълд записа няколко цифри в бележника си.

— Пет, най-много десет процента, но не и двайсет.

— Струва си да се замислиш за това.

— Не съм чак такъв циник, Форест. Не се занимавам с това заради парите. Ти познаваш Ален — знаеш какво означава да се пребориш с него.

— Би могъл да му се обадиш.

Арнълд стана. Той беше висок, красив мъж, побелял по слепоочията. Обличаше се като преуспяващ актьор: бели памучни панталони, мек жълт пуловер, блестящи махагонови обувки, които отиваха на тена и авиаторските му слънчеви очила. Беше изминал дълъг път от дните, когато беше продавал старо желязо.

— Едно нещо, което не ми е ясно, е защо Дейв е направил това — какъв е бил мотивът му? Вие непрекъснато ми повтаряте, че това е част от по-голямо разследване, което, трябва да призная, не ме прави по-спокоен. Но онова, което съвсем ме озадачава, е как е било изпълнено. Не ми обяснихте това.

Мъжът от Специалния отдел, който лениво се беше проснал върху канапето с цвят на овесена каша, измъкна флаконче с прозрачна течност от джоба на сакото си. Той стана и го постави на бюрото на Макинтайър.

— Направихме бърз анализ сутринта. Това е най-вече трансдермален препарат, повече от деветдесет и девет процента полиетилбифемерол, което означава, че е достатъчно фин, за да може да прониква през кожата. Наркотикът, както ти каза Дейв, ЛСД или диетиламид на лизергиновата киселина — това е клиничното му име. Сега го виждаме по улиците във вид на наркотик, който децата наричат „екстаз“. Както може би знаеш, ЛСД е без мирис, без вкус, без цвят и единична доза от него е толкова малка, че е почти невидима. Течността — от която е тази проба — използвана от Дейв, е съдържала една много малка доза, по-малко от 10 микрограма. Това не е достатъчно да предизвика сериозна психологическа травма, но е достатъчно да влоши възприятията на Евърс. А нещото, което прави тази формула необикновена, е малко количество от един разтворим полимер, който се боя, че още не сме успели точно да идентифицираме. Във всички случаи полимерът действа като своеобразен термостат. При нормална температура този полимер прави препарата твърде гъст и той не може да проникне през кожата — ЛСД не действа, но ако температурата се повиши с десетина градуса до 48-те градуса, които обикновено пилотът чувства във вътрешността на каската си, полимерът се разширява достатъчно много и препаратът прониква в кожата. Дейв просто е изсипал малко от препарата в шапката под каската на Форест преди състезанието и тъй като за да подейства ЛСД са необходими малко повече от трийсет минути, след като температурата вътре в каската на Форест се е покачила достатъчно при обиколките за загряване и при чакането на старта, това прави пет или шест обиколки след началото на състезанието, Форест е започнал да усеща леки халюцинации и влошаване на преценките си. И още една хитрост на този препарат. След състезанието е практически невъзможно той да бъде открит, дори и ако знаеш какво търсиш и къде да го търсиш.

— Към това ЛСД се привиква, нали? — Арни беше седнал отново и разглеждаше цифрите, които беше записал в бележника си.

— Не съвсем. Възможно е у някои хора да има известна психологическа зависимост при дълготрайна употреба, но не е доказано. В случая с Форест няма опасност от привикване.

— Как каза, че ти беше името?

— Не съм казвал нищо.

Арнълд вдигна слушалката на телефона и започна да натиска бутоните на таблото пред него. Докато очакваше връзката, една идея го сепна.

— Кажи ми, Дейв, какво те накара да промениш решението си? Просто съм любопитен какво те кара изведнъж да започнеш да сътрудничиш? Бързаш да отидеш в затвора?

Мъжът от Специалния отдел отговори вместо Дейв.

— Господин Спенс ни помага в разследването и е дошъл тук с разбирането, че господин Евърс няма да му предяви обвинение.

— Обажда се Арни, там ли е Ален? — Последва пауза. — Ален… Слушай… Знам, Ален… Слушай… Слушай… Искам да възстановиш Форест Евърс. — Той отдръпна слушалката от ухото си и се намръщи. Чуваше виковете на Мафезон на френски на другия край на линията.

— Не, Ален — слушай… Имам доказателство… Абсолютно… Не, Евърс е бил жертва… Жертва, Ален. Ж-Е-Р-Т-В-А… Това означава, че някой го извършва върху него… Върху него… Да, той е тук, в моя кабинет… И полицията… Без съмнение… — После спря, погледна надолу към цифрите, които беше записал в бележника си, отново погледна към мене и сгъна ръката си в юмрук със стърчащ нагоре палец. — Да, аз лично гарантирам. Моята лична гаранция, Ален… Да, Ален, знам… Да… Да… в „Сен Шапел“ в единайсет часа… Добре, веднага след службата… Не, не. Разбира се, че съм свободен за обяд, но сега е твой ред, последният път бях аз.

Когато остави телефона, той каза, че след службата за Мишел в неделя в Париж ще има неофициално заседание на ФИСА и може би Кен би желал да дойде с него.

— Това, което иска, е едно изявление, което той да изпрати лично до собствениците на отбори, за да е ясно защо възстановява Форест. Трябва да го донесеш, Кен. Ти чу, че дадох личната си гаранция. Така че ако отново катастрофираш, Евърс, аз заминавам с тебе.

— Не ме изкушавай — казах аз, ухилих се и му стиснах ръката.

Благодарих и на мъжа от Специалния отдел.

— Ако не бяхте тук, щях да наблюдавам състезанието по телевизията.

— Е — каза той, — не всеки ден някой те завежда при два тона кокаин. Почувствах, че ви дължа нещо.

— Какво става с този случай? Има ли някакъв напредък?

— Ще прочетете във вестниците, сигурен съм. Да се пази толкова кокаин прибран е все едно да скриеш слон на пързалка. Всеки полицай в Англия иска доверие. Но нашият малък клон от Специалния отдел иска преразглеждане на бюджета, така че, кой знае, може дори да получа повишение на заплатата.

— А какво става с Кортланд? Все още ли е някъде навън?

— Все още. Проследихме го до Париж. Той е взел влак до Лондон и е излетял от Хийтроу до „Шарл де Гол“. После го изгубихме. Така всичко, което знаем, е, че може да се е насочил към Далечния изток, или към Ню Йорк, или към Чичикастинанго.

— Той очевидно има финансови ресурси и връзки в подземния свят, така че за него не би било трудно да получи фалшив паспорт, кредитни карти, къща на плажа в Тайван — всичко, което поиска. Предупредихме австралийските имиграционни власти. Но ако той пътува под друго име, можете просто да се спънете в него в Аделаида. А ако стане така, за Бога, не се опитвайте да се справяте сам. Първо, той няма да бъде много доволен, че не ви е убил още първия път… — Това изречение увисна във въздуха.

— Все си мисля, че ще ми кажете името си.

— То е различно. Променя се от седмица на седмица, така че не си струва. Всичко, което мога да направя, е да ви дам това. — Той ми подаде картичка с телефонен номер. Никакво име или адрес, само номер. — Може да се обадите на този номер по всяко време — каза той. — Попитайте за Боб. Звъннете ни следващия път, когато се сблъскате с тонове от бялото нещо.

Откарах „Астъна“ обратно до гаража в Пемброук Мюз и го паркирах отвън. Беше изцапан и онези ужасни колела със спици, които се огъват всеки път, когато завивате на някой ъгъл, трябваше да се чистят с часове.

Изчистих ги.

Измих цялата кола със студена вода, без миещо вещество, и я изсуших с гюдерия. За завършване я намазах я с паста „Класик“ и я лъснах, докато колата светна под следобедното слънце. Избърсах кожата отвътре със специален шампоан. Почистих постелките с прахосмукачка. Изчистих над, под и около всяка от седемдесет и двете спици на всяко колело. Проверих маслото и налягането на гумите. После я вкарах на заден ход в гаража, извадих свещите и капнах малко масло в цилиндрите, завинтих обратно свещите без лулите им, завъртях двигателя веднъж и отново поставих лулите. Намазах клемите на акумулатора с вазелин и прибрах тубичката в джоба си. После извадих проводника за високо напрежение от бобината и го скрих на едно рафтче в задната част на гаража, така че да не може да се запали. Включих алармената инсталация, после застанах отстрани, полюбувах се на колата, на тъмнозеления й цвят и вдадените навътре фарове, меките й форми и агресивна стойка. Затворих вратите и ги заключих. Бащината ми кола.

Когато се върнах в къщата, на телефонния секретар беше записана Алисия.

„Съжалявам, че не си ме намерил, когато си се обадил, Форест. Бях тръгнала да видя дали не искаш някаква закуска в кухнята ми. Вероятно съм минавала точно покрай тебе по А41. Не си най-добрия пазител на къщи, но не искам и да чуя за плащане. Както и да е, преди твоето малко празненство тази стая приличаше на наказателна колония. Това е чудесен повод за Алисия да се заеме за работа и да пребоядиса стените с нещо по-интересно. Например с фрески с голи тела върху мазилката, гръцки момчета, които размахват пишките си — ще измисля нещо интересно. Така че пази се, мили, и ако видиш стария козел, ритни го през пищялките от мое име. Някой ден трябва да ми разкажеш какво правиш в къщата ми, докато ме няма. Можеш да ме поканиш, знаеш ли. Чао.“

Позвъних на Ники в Париж, за да й кажа, че пристигам на „Шарл де Гол“ в девет.

— О, толкова съм щастлива, че идваш. Ще дойда да те посрещна и можем да отидем на вечеря — може би, ако закъснеем, няма да се налага да се срещаш с ужасните ми родители.

Сложих в сака си тъмен костюм — за службата в памет на Мишел, една вратовръзка без петна, която успях да намеря, чифт джинси, широки панталони и една шепа чорапи и гащи от чекмеджето. Добавих чифт обувки, четка за зъби и комплекта ми за бръснене. После застанах в старата ни спалня и се огледах за последен път. Костюмите и спортните ми сака висяха добре подредени в гардероба, а до тях — един ред панталони. В чекмеджето на тоалетката имаше снимки на Сюзън и мен на почивка и през уикендите, те не се виждаха. Трофеите ми бяха долу при книгите. Някой път Зилна можеше да ги прибере. И да ми ги изпрати някъде.

Когато таксито пристигна, заключих предната врата и сложих ключа в плик с „другия“ адрес на Сюзън. После отидох до червената пощенска кутия на ъгъла и го пуснах. Сбогом. Всичко най-хубаво.

Парижаните са дали името „Шарл де Гол“ на главното си летище, но не го наричат така. Наричат го „Роаси“, по името на едно село с 1500 оглушали души, над което кръстосват сенки на самолети „Джъмбо“, които с грохот излитат и с грохот кацат. Без съмнение те го наричат „Роаси“ от уважение към Големия Стар Нос, който никога не би позволил тази сбъркана смес от бетонна поничка и пластмасови тръби да петни „славата на Франция“.

Докато се возех на ескалатора вътре в една от дузината пластмасови тръби, окачени във вътрешността на бетонната поничка, ми беше лесно да си представя, че някъде горе има един оплешивяващ, розоволик, британски психопат. Който наблюдава.

Като по чудо изтърканият ми кожен сак се показа на лентата, а Ники ме чакаше отвън, зад непрозрачната стъклена врата.

Тя бе отслабнала и под очите й имаше тъмни кръгове, но се затича към мен и силно ме прегърна, а аз осъзнах колко се радвам да я видя. Косата й беше подстригана късо — по-късо отзад, отколкото отпред — като рамка за огромните сини очи и широката й уста — бижу от слонова кост в черна овална рамка. Носеше черна права минирокля, която подчертаваше дългите й крака. И плоските й гърди, помислих си с неудоволствие. Прегърнах я силно, вдигнах я и я завъртях.

— За една опечалена дама — казах аз, когато я оставих на земята, — изглеждаш много добре.

— Това е почти отминало — скръбта, Фори. Но моля те, не ми се подигравай. — Тя несръчно се опита да вдигне сака ми, но аз я отместих и тя ме поведе към мястото, където един полицай гледаше с гняв черното й „Рено 5“. Последваха реплики на френски, твърде бързи, за да разбера нещо, и полицаят се отдалечи, мърморещ нещо под носа си.

Потеглихме списък на гуми и се вляхме в магистралата към Париж. Тя караше уверено, сменяше скоростите плавно като професионален шофьор. Мишел я беше научил на нещо, помислих си. После, когато преминахме покрай три бавно движещи се коли със скорост, два пъти по-голяма от тяхната, си помислих, че може би тя е научила Мишел.

Купето на колата беше изненадващо луксозно: сив велур, килимчета и телефон. Между допълнителните прибори имаше и датчик на турбоускорението.

— Това е единствената кола за Париж — каза тя и превключи на по-ниска предавка за излизането към околовръстното шосе. — Ив Сен Лоран има същата. Окачването е много гъвкаво за големите неравности, много е малка и лесно се паркира. Освен това нямаш нищо против, когато някой се блъсне в нея, както винаги става в Париж. — Ние запълзяхме в непреставащото задръстване на околовръстното шосе. — Слушай, Фори, може ли аз да избера ресторанта? Това е особена вечер за мен.

Ресторантът, който избра Никол, беше „Горски звезди“ — на малка уличка до булевард „Сен Жермен“. Беше облицован с огледала, махагон и месингови украшения, с картини в едуардиански стил с рамки в стил „арт нуво“, на които имаше сочни дами в прозрачни рокли. Всичко това излъчваше приятния блясък, който идва след едно столетие лъскане.

— Красиви времена — изчурулика Ники през рамо, когато един келнер със смокинг, черна папионка и дълга снежнобяла престилка ни поведе към стълба, която се извиваше над бара. Оберкелнерът я познаваше и я поздрави с някаква тъжна почит („О, мадмоазел Маришал, толкова се радвам, че дойдохте тази вечер“ — каза той. — „Имаме маса за вас.“) Докато ни водеше през пълната зала под големия купол от матово стъкло и всички обръщаха глави, за да ни видят, аз разбрах, че като любовница на Мишел за нея сигурно са писали по вестници и списания; след което през последните три седмици тя е понасяла зловещата си известност.

Мислех, че тя ще е затворена и тъжна, но когато седна върху стола от мека черна кожа с лице към мен, тя ми отправи ослепителна усмивка.

— Толкова се радвам, че съм тук с теб. Първата вечер, когато Мишел имаше достатъчно пари за ресторант в Париж, той ме доведе тук. И когато имахме някакъв повод, идваше винаги тук. Не, не, не се мръщи, Фори. Ние бяхме много щастливи, просто искам да си спомня щастливите мигове с Мишел, преди утре да се сбогуваме с него. За мен това е сбогуване без тъга. Ние двамата бяхме като две деца. Познавам го от четиринайсетгодишна в манастирското училище. Майка му беше главна готвачка. Съблазних го, когато бях на петнайсет. Прекарахме заедно чудесно — споделяхме всичко, знаеш ли?

Знаех.

Келнерът донесе сребърна кофа с лед и бутилка „Мое де Шандон Дом Периньон 1980“.

— Мосю Домбравол, управителят, ви поздравява, мадмоазел Маришал. И се надява, че не ви е попречил; също така се надява, че ще приемете неговата почит към вас и мосю Фабро заради много щастливите за нас мигове, когато сте били тук. Ако разбира се, това е приемливо за господина — добави той и отправи лек поклон към мен.

Ники поблагодари и той отвори шампанското с приглушено пукване.

— Виждаш ли? Мишел беше едно щастливо време за мен и не мога да прекарам живота си под облак, защото сме били заедно. Вероятно никой не може да разбере защо искам да бъда тук, да пия шампанско с теб, но Мишел би разбрал. С него бях дете — моят подарък за него. След тази вечер аз вече не съм дете.

Наруших всичките си правила и отпих от най-хубавото шампанско на света с усмивка — със засмяно, прекрасно момиче с тъмни кръгове под очите. Тя ми разказа своите истории за Мишел; как е бил толкова тържествен и е трябвало да спечели и как тя го накарала да се смее. А аз й разказах моите истории със Сюзън и Вероника и лудориите с момичета, когато бях младеж.

Вдигнахме очи от кафето, когато чухме, че смехът ни отеква в стените, и с изненада открихме, че ресторантът е почти празен. Беше едва един и половина след полунощ.

— Добре — каза Ники. — Родителите ми са заспали и няма нужда да говорим с тях.

Когато Ники влезе в двора на каменната къща на улица „Фий дю Калвер“, предположих, че родителите й притежаваха апартамент в сградата. Но не беше така — това беше тяхната къща. И разбира се, не бяха си легнали — очакваха дъщеря им да се върне.

Майка й отвори вратата от ковано желязо и стъкло, докато се качвахме по стълбите.

— Пол си легна — каза тя с лек упрек към дъщеря си; на английски (в моя чест). — Така че — блесна очарователната й усмивка, — трябваше сама да отворя вратата ни, за да ви кажа добре дошъл, мосю Евърс. Моля, влезте, да ни бъдете гост е голяма чест за нас — каза тя и протегна ръка. — Никол много ни е разказвала за вас, но ти си забравила да кажеш, Ники, че той е толкова красив. — Тя продължаваше да ме държи за ръка и разглеждаше отблизо израненото ми лице. — Но ще трябва да ми позволите да сложа компрес на бузата ви, Форест. Мога ли да ви наричам Форест?

Ники ритуално целуна майка си.

— Майко — каза тя, — ти си една безсрамна флиртаджийка.

Майката на Ники беше дребна и хубава, а тънките й китки я правеха да изглежда крехка. Но тя имаше и широката уста и огромните очи, които беше наследила Ники. Леката й копринена рокля със старомодна блуза шумолеше, когато тя ни поведе по коридора, за да се срещнем с мосю Маришал. Очевидно това, че беше дребна и тънка, съвсем не означаваше, че е и немощна.

Бащата на Ники седеше в ъгъла на тъмна стая, с книги до тавана, загледан в зелен компютърен екран, на който трепкаха числа. Той стана, за да ни поздрави, и отново присъствахме на ритуална размяна на целувки — по двете бузи — между баща и дъщеря.

Ники ни представи.

— Татко, мога ли да те запозная с господин Форест Евърс. Форест, баща ми — Шарл Шардоно де Маришал.

— Шарл, моля — каза той с изненадващо дълбок и звучен акцент, който беше колкото френски, толкова и британски. — Наричайте ме Шарл. Всъщност наричайте ме както желаете, само не Чарли. В Оксфорд ме наричаха Чарли и по тази причина намразих това място. Сега вие, дами, отивайте да си легнете — времето за лягане мина, а пък аз ще се опитам да убедя господин Евърс да изпие чаша коняк с един старец. — Той ме хвана за лакътя и ме насочваше към един рафт с големи чаши за коняк и кристална гарафа. Последното нещо, от което се нуждаех, беше коняк, но тази вечер беше за нарушаване на правилата.

Наля в две чаши, подаде ми моята, после отиде да изключи компютъра си.

— Играя игрички на борсата — каза той и махна пренебрежително с ръка. — Нещо, с което да се занимава един старец. — Той се върна през стаята към мен — докато вървеше, паркетът поскърцваше — и ние допряхме чаши за тих тост, последван от церемонията на вкусване, помирисване и преглътване. Това беше много стар, прекрасен коняк, с дълбокия блясък на умиращ огън.

— Никол каза много хубави неща за вас, така че ако ми простите, чувствам, че мога да бъда много прям.

— Не й е било леко.

— Да. Естествено, аз бях много опечален — аз съм много опечален от смъртта на Мишел. Знам, че сте бил там и че той е бил ваш приятел. Но няма да бъде честно, ако не си призная, че изпитах и чувство на, как да се изразя, нещо като облекчение.

Кимнах. Това беше реч, която той беше репетирал. Реч — не разговор. Не беше необходим отговор.

— Не защото неговото семейство е по-долу нашето. Ние не сме чак толкова старомодни. Но трябва да сте наясно, че той по никакъв начин не й беше равен в интелектуално отношение. Не желая да се намесвам в живота на дъщеря си. А и се съмнявам, че бих могъл, дори и да опитам. Обаче тя има първокласен ум, който я прави да изглежда по-стара и по-изискана, отколкото е всъщност. Тя е на деветнайсет, господин Евърс, и се надявам да се съгласите, че е много важно тя да следва. Би било ужасно да я видя как пропилява интелектуалните си възможности.

— Това ли е, което тя желае — да отиде в университета?

— Тя беше приета в Политехниката, което, както знаете, е доста голяма чест. Но не — в момента желанието й е да отиде с вас в Австралия.

— А вие не искате да отиде?

— Аз страстно желая тя да не заминава. А особено не искам тя да заминава с друг автомобилен състезател. Вие сте женен, доколкото знам.

— Разведен, но не виждам какво общо има това с Никол. — Доста бях преживял, за да ме третират като ученик.

Той усети, че у мен се надига гняв, и повдигна ръка.

— Моля, не ме разбирайте погрешно. Не искам тя да отиде, но естествено, трябва да приема, че би било много добре за нея да бъде извън Париж за известно време. Въпросът, който искам да поставя пред вас, е, че ние я ценим твърде високо — повече от всичко друго. И аз бих желал, ако може, и вие да се отнасяте така към нея. Като джентълмен.

— Тя ще бъде в добри ръце.

Дери да беше забелязал ужасния гаф, той беше истински джентълмен, за да го покаже.

Поведе ме към широките стълби, надолу по един коридор, където зад ъгъла имаше малка стая, запълнена от двойно легло със свалени покривки. Пожела ми лека нощ и изчезна в мрачния коридор, изпълнил дълга си. Без съмнение стаята на Ники беше в друго крило, на друг етаж — толкова далече, колкото е възможно.

Заспах гол между свежите ленени чаршафи и спах, докато едно малко момиче в униформа на прислужница ме събуди с чаша чай. Слънцето блестеше през прозореца зад нея и я осветяваше като ангел.