Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cabo de Hornos, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2012 г.)

Издание:

Латиноамерикански морски новели

 

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна, 1977

Поредица „Световни морски новели“

Книга XIII

 

Съставител: Тодор Ценков

Редактор: Панко Анчев

Художник: Кънчо Кънев

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: К. Константинов

Коректор; Светла Димитрова

 

Латиноамериканска, I издание

Дадена за набор на 19. V. 1977 г.

Подписана за печат на 14. XII. 1977 г.

Излязла от печат на 25. XII. 1977 г.

Изд. № 1109 Печ. коли 23,25 Изд. коли 19,53

Формат 32/84/108

Код 08 9536872511/5770 — — 77

 

Цена 1,80 лв.

 

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

ДП „Ст. Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. №138

История

  1. — Добавяне

Край западния бряг на Огнена земя са пръснати безброй острови, между тях се извиват като змии тайнствени протоци, които изчезват някъде към Дяволския гроб, съвсем на края на света.

Моряци от различни страни твърдят, че при нос Хорн, на една миля от тази мрачна скала, от този несменяем секундант в безкрайния дуел между двата най-големи океана в света, е хвърлил котва самият дявол; в страшните бурни нощи дяволът със скърцане влачи по дъното тежка верига и тогава изглежда, като че ли вълни и черни сенки се издигат към небето и оттам рухват в бездната.

Тук идват само безстрашните ловци на тюлени и бобри — хора с най-различна националност, но всички до един отчаяни храбреци, които не се боят ни от бога, ни от дявола.

Някои от тях се заселват на островите и остават тук завинаги. Други — безименна тълпа, подгонена от глада — чергаруват от изток на запад и от време на време се появяват в тези негостолюбиви краища, където вятърът и снегът постепенно ожесточават човешкото сърце, правят го твърдо като желязо и студено като лед.

На границите между протоците се намира едно място, което си е спечелило мрачна слава — каторгата Ушуая. Сред индианците, живеещи на островите, понякога се срещат избягали каторжници, които с кървава борба са успели да си спечелят свободата; цената на тази свобода е точният изстрел и затова бегълците не смеят да се показват там, където царува правосъдието.

Тук никой не се учудва на нищо: дори ако в морето излязат четирима, а се върнат трима, или ако изчезне катер с цялата си команда. Когато пък делят кожи или злато, тогава вече няма място за учудване…

На границата на протоците, недалеч от нос Хорн е разположен остров Сън Стар.

Дълга декемврийска привечер. Двамата единствени жители на острова, двамата гринго Джеки и Питър седят на прага на своето ранчо. Ранчото — това е къща, построена от недялани греди, в която има само две стаи; по покрива й растат жълто-зелени лишеи и мъх — тези смели деца на дивата природа са се покатерили високо и упорито се стремят към озлобеното и неприветливо небе, което през по-голямата част от годината изсипва върху тях безкраен сняг.

Местните ловци смятат, че Джеки и Питър са братя, но тук никой нищо не знае точно; във всеки случай те самите никога не говорят за това, може би защото отварят устата си само когато се хранят или при друга крайна необходимост.

Джеки е среден на ръст, лицето му е пълно и неопределено като на новородено, очичките му святкат изпод подпухналите клепачи без мигли и той целият прилича на необикновено голям ембрион или на съвсем светъл тюлен.

Лицето на Питър е по-изразително, в него има нещо лисиче, смесено с котешко лукавство и мързел. На пръв поглед то изглежда дори приятно, но в рошавата златисточервена коса неочаквано лъсват няколко тъмни, сякаш боядисани кичури и това кой знае защо навежда на мисълта, че зад благодушната му външност се крие нещо мръсно и жестоко.

Говори се, че братята имали скрити доста пари и са се сдружили всъщност с единствената цел да се върнат заедно у дома. Но къде е този техен дом? Къде са родени те?

Никой не знае родното място на повече от хората, живеещи по тези места, никой не знае къде ще отидат те, къде ще се установят; изглежда, че те са изникнали от самата земя или са излезли от тези тайнствени, изоставени на края на света води.

Братята говорят на език, смес от испанския и гърления английски. Продължителната самота ги е отучила да изказват свързано мислите си и да произнасят дълги фрази. Отделните думи, които си разменят, са почти неразбираеми за цивилизованите хора, които прекосяват Магелановия проток с надеждата да добият скъпоценни кожи.

След като се навечерят с риба, Джеки и Питър си почиват на прага на своето ранчо; наоколо — странни отблясъци и неясни полусенки, характерни за полярните вечери.

Пред ранчото — дълбок притихнал проток; по-нататък — заливчета, чиито брегове са обрасли с дъб, там тъмнината се сгъстява, над гладката водна повърхност, като неспокойни черни сенки се издигат изпарения.

Тишина — хладна, вечна.

Отваряйки широко уста, Джеки се прозява като тюлен и подпрял с ръка бузата си, гледа в далечината към покритата със сняг планина; не, това не е вълнуващата тъга по прекрасното — просто човек трябва да гледа към нещо.

Изведнъж той се вслушва внимателно и обръща глава към близкия бряг, откъдето се чува слаб шум. Отначало изглежда, че това е бобър, който е излязъл от водата, стъпва по мокрите камъни, но после се разнася мек и внимателен плясък, подобен на плясък на весла.

Джеки, както това би направил всеки ловец на неговото място, отива за пушката и в очакване спира до вратата. Питър също става и чака.

След известно време плясъкът спира, после зашумоляват раздвижени клони и вече ясно се чува как някой се промъква през храсталаците на младата дъбова горичка, която обкръжава ранчото.

Тук не е прието да се употребява оръжие, когато се посреща гост, и Джеки, загубил всякакъв интерес, оставя пушката зад вратата.

Тук не стрелят по хора — та нали всеки куршум означава кожа от тюлен или от бобър, а ако ли някому омръзне да дели улова със съдружника си, то последния просто го забравят на някое самотно островче сред морето или в тиха нощ по време на плаване го блъсват зад борда.

Сред зелените храсталаци се появи кафяво петно и то се превърна в човек, облечен в мръсни мокри дрехи.

Той приличаше на животно, изгонено с тояги от мръсната вода върху това малко парче пампа[1].

Братята се спогледаха; непознатият спря на няколко крачки от тях. Въпреки ужасната му слабост и скъсаното облекло, от него се излъчваше някакво благородство; неподстригваните отдавна брада и мустаци бяха черни от кал. Той вдигна глава и като хвърли отчаян, умоляващ поглед, сякаш за да се защити от удар е камшик, рече:

— Дайте ми да ям! Съвсем малко… Аз избягах от Ушуая!

Гласът му беше странен, глух, сякаш поръждавял през дългите безмълвни затворнически дни.

Питър, онзи с тъмните кичури в червените коси, поклати отрицателно глава и сочейки към пътя, по който току-що беше дошъл човекът, каза, като заекваше и избираше с труд нужните му думи:

— Върви, върви!… Нямаш работа тук!… Изчезвай!

Непознатият не започна да моли, разбирайки, че това е безполезно; той вече реши да си тръгне, когато изведнъж погледът му се спря върху кожите на млади тюлени, закачени по стените на ранчото.

След ловците най-много се ценят петнистите тюлени; обаче европейските производители се научиха много добре да подправят техния цвят, използувайки кожите на малките тюленчета, убити и одрани в първите осем дни от живота им.

Тази обработена кожа се нарича „попи“ и за нея изкупвачите от Огнена земя плащат от четиридесет до петдесет пенса.

В Антарктическите райони има много едноцветни тюлени. Трудното е да се намери лежбището[2] и да се разбере точно времето на раждането, защото, както вече казахме, малките тюленчета трябва да се убиват в първите осем дни след раждането им.

— Вие сте ловци на „попи“!… — възкликна непознатият и на неговото лице се появи нещо подобно на усмивка. — Аз зная една пещера, едно огромно лежбище, където има толкова много „попи“, че никога няма да смогнете да ги избиете.

Устата на Питър се разтвори в усмивка и очите му заблестяха; така понякога в лунна нощ блести блатото, като че в него бликва чиста вода.

— Но най-напред ми дайте да хапна… Умирам от глад! — добави каторжникът.

— Не, първо ни кажи къде е това лежбище! — прекъсна го единият от тях.

— Чували ли сте някога за Птичия остров?

— Е, хубава работа! Разбира се, знаем, че там има тюленово лежбище, но никой още не е стъпвал на острова — входът на пещерата е в открит океан сред скали и подводни камъни.

— Всичко това е вярно!… — с явно удоволствие отбеляза беглецът. — През този проход действително не ще стигнеш до острова. Но където има птици, там има и тюлени, а където са тюлените, там е и рибата! Та, значи, при изхода към открито море, съвсем до завоя, на средата на острова, където играят стадата тюлена, има още един скрит проход.

— Е, добре, ела тук! — на хитрото лице на Питър отново блесна усмивка.

Дадоха на непознатия малко сушена риба, после той изяде и остатъците от печено месо и легна да спи върху кожите в мръсната, покрита с плесен кухня.

Братята се наместиха на наровете, сковани от груби дъбови дъски. Пролуките на стената, към която се допираше тяхното ложе, бяха запълнени с кълчища и парчета прогнила кожа, за да предпазват от снега и вятъра.

Отново настъпи тишина. Започна тиха мразовита полярна нощ.

Тук, както и навсякъде по света, времето е пари! На разсъмване, някъде към два и половина, тримата вече бяха на катера; човек би помислил, че те се познават много отдавна и сега заедно опъват ветрилото и се готвят да вдигнат котвата.

Точно в онзи момент, когато трясъкът на запаления мотор разкъса тишината и катерът бавно отблъсна и заплава надолу по течението, поел курс на юг, бледото полярно слънце насочи към земята коси лъчи, подобни на светлините на далечен слаб прожектор.

След три часа стигнаха края на протока. В далечината се виждаше океанът: огромните яростни вълни се успокояваха в тясното устие, за да се впуснат отново в широкото бурно море, особено опасно в часовете на приливите и отливите.

Катерът легна на левия си борд, направи лек завой и се насочи към малкото заливче в средата на острова, където Джеки хвърли малката котва.

Птичият остров е продълговат, прилича на легнал тюлен или на някакво чудовище, чиято глава е попаднала в здравата примка на южните ветрове, духащи откъм нос Хорн, напряга се с цялото си тяло и изригва парчета скали срещу вечно бушуващото море.

— Тука е! — рече бившият каторжник и показа от борда на катера една трудно забележима цепнатина, която влизаше дълбоко в тялото на острова и се губеше в гъстата растителност; той дълго гледа към сивата стена на брега и от гърдите му се изтръгна тежка въздишка.

И как иначе! — та това някога беше негов остров; той го видя за последен път преди осем години. И пещерата беше известна само на него. Точно в тези тесни проходи и цепнатини един път той се кри с контрабандна водка, забелязан от проклетите прожектори на бреговата охрана на Ушуая… Наложи се да се отбранява със стрелба и куршумите не пропаднаха напразно. Кой знае колко беше убил!… Но всичко това бе отдавна.

Високата скала завършваше с гладка наклонена козирка, надвиснала над морето. Нейната сянка като тъмно петно тежеше върху водата.

Мястото би било някакъв странен мъртъв свят, ако не бяха хилядите птици, свили гнезда в малките пукнатини и вдлъбнатини, които образуват стъпала на естествена стълба, съградена по капризите на природата; тук, на балконите на този странен небостъргач, се бяха приютили морски врани — корморани, гагари, бели кайкени, албатроси, чайки и гълъби.

На този „птичарник“, от който бе получил названието си и островът, цареше образцов ред. Най-долу се буна настанили пингвините с белоснежни гърдички, лениви и тлъсти; над тях живееха кормораните и гагарите, глупави и любопитни, готови да вдигнат скандал за всяка дреболия. Най-горе сновяха чайки и албатроси — те долитаха и отлитаха, като че ли се готвеха за далечни и смели експедиции.

От време на време започваше бой, някой корморан, изхвърлен от скалата с удар на клюна, се премяташе надолу и разперваше криле, за да не се разбие; друг с крякане се устремяваше сред стотиците птици, готов да си разчисти място и да го защити с помощта на клюна, крилете и ноктите.

„… Където има птици, там има и тюлени, а където са тюлените, там е и рибата!“ — така каза непознатият. Птичият остров с дълбок залив, покрай който минава като тясна лента подводно течение, се намира на централния път, по който непрекъснато плуват всякакви обитатели на морето.

Тук може да се наблюдава вечната борба, която се води в океана: изведнъж над водата се показва кръглата глава на тюлен, звярът изплува, като държи в зъбите си морски костур, треперещ, приличащ на бяла мокра ръка. На повърхността на морето отчетливо се откроява скулптурна група — тюлен с тъмна блестяща кожа, с могъща широка шия; мустаците му като филтър задържат парченца лед; силните челюсти приличат и на кучешки, и на човешки — навярно това е от мустаците — и в ненаситната уста, здраво стисната, се мята риба, извива се и удря звяра по устните и зъбите.

Малко по-надалеч на двойки и на групи плуват петнисти тюлени, те се гмуркат, за миг проблясват изящните им вретеновидни тела…

Като се прехвърлиха на малка лодка, тримата ловци се приближиха към тесен проход, скрит сред лишеи и виещи се растения. Те разтвориха зелената завеса и навлязоха по тъмен канал. Това беше тайният вход на пещерата. От скалата, покрита с влага, излизаше вода, събираше се на едри капки и по малко улейче се стичаше надолу.

Осветявайки пътя с фенер и отблъсквайки се с греблата от мокрите хлъзгави стени, ловците се придвижваха напред. Приблизително след тридесет метра забелязаха пред себе си слаба светлина, която постепенно се приближаваше. После малко по малко в гробната тишина на коридора започна да прониква неясен глух шум, подобен на биене на огромен барабан. Това беше бушуващото море, което разбиваше своите вълни при непристъпния вход на пещерата край нос Хорн.

Постепенно полутъмнината се разсея и светлината стана по-равномерна. Чувствуваше се, че стените се изкачват някъде нагоре, таванът на пещерата не се виждаше, над главите лежеше гъст, потискащ мрак.

Бившият каторжник пое управлението на лодката и я поведе с голяма предпазливост. Плавните и внимателни загребвания е веслата почти не издаваха шум, а слабото ехо се поглъщаше от пещерата.

Когато ставаше особено страшно, и тримата инстинктивно свиваха глави между раменете си и настръхваха.

Внезапно като топла струя в лицата ги удари неприятна миризма на кръв и гниеща риба. Тя нарастваше все повече и повече, топлата струя се превърна в задушаваща вълна, скоро се дочу приглушен мек шум.

Внезапно стените на тъмната пещера се разтвориха и в дълбочината на огромен, закрит от всички страни залив хората видяха хиляди големи закръглени кафяви тела, които се придвижваха тромаво и несръчно.

— Ето го лежбището! — извика каторжникът с хрипкав глас и допълни: — Трябва да се пазим от старите мъжкари, ето тези здравеняци, брадатите. Те охраняват женските по време на раждането. Пригответе пушките и когато се приближим, стреляйте. Женските тюлени ще се отдалечат от брега и там ще се разчисти място, където ще можем да пристанем.

При изстрела животните се раздвижиха и освободиха тясна ивица земя, където пристана лодката, ловците слязоха на брега, като всеки от тях държеше тежка тояга.

Огромен тюлен с чудовищни остри мустаци се озъби и като гледаше свирепо с малките си очички, заплашително се надигна… Раздаде се изстрел, беше стрелял Джеки и тюленът с глух рев рухна на земята.

Тук, в дъното на пещерата, в самия център на острова, заобиколени от мрачни сенки, замаяни от тежкото зловоние и горещина, хората за миг загубиха увереност и спряха объркани, когато прозвуча този предсмъртен рев…

Разбира се, хората са привикнали на всичко… но това беше там, в морето, където в лицето те бият вълните и вятърът, а тук, в тази чудовищна бърлога цареше тъмнина и неизвестност.

— Така им се пада на тези каналии! — викна Джеки, сочейки убития звяр.

Раждането беше в разгара си. Някои женски тюлени съвсем без сили лежаха на страните си, а около тях пълзяха току-що родилите се мокри тюленчета, приличащи на огромни тлъсти гъсеници със зачатъци на плавници. Други, мъчейки се в последните родилни напъни, издаваха отривисти, жални, почти човешки стонове. Понякога раждащите се събираха и притискаха една върху друга, като в такива моменти малките ги заплашваше опасността да бъдат смачкани и майките започнаха отчаяно да се хапят и блъскат. Някои тюленчета, непохватни и смешни като детски играчки — мечета, нравеха своите първи крачки: те се катереха по гърбовете на майките си и се прекатурваха долу.

От цялата тази страдаща безформена маса закръглени тъмнокафяви тела започваше бавният трепет на здравия и неизтощим живот.

Ниски глухи стонове. Удари на меки тела. Пляскания на плавници, сумтене. Нещо тайнствено като самия живот, който непрестанно се заражда във влажните недра на природата.

Изглеждаше, че не животните, а самият остров се превива от болка. Остров в родилни конвулсии!… Плачът на майката-природа в това ложе от черни води и вонящ въздух. Плодоносната утроба на земята, износваща безценните деца на морето!… А морето, бурен и неудържим самец, измива отвън принадлежащите му скали!… Създателят, който отново се връща в белия ореол на пяната и дарява ненаситни ласки на пещерата, за да изпита тя отново родилните болки! Кътче от изоставения свят!… Тюлени, ловци, чудни острови! Земя, внушаваща страх, незабравима, безкрайно скъпа. Човекът, който поне един път е вкусил от нейните тайнства, вечно ще помни бреговете й! Тази земя и нейните хора приличат на айсберг: когато бурите вече съвсем разрушат основата на синия леден блок, той внезапно се обръща с другата си страна и отново плува сред забравените брегове като неразрушима бяла грамада!…

Животът иска да се скрие по-дълбоко, в самите недра на тази земя, но напразно — човекът прониква навсякъде и върху всичко слага отпечатъците от своята алчна ръка.

Тримата ловци се заеха с обикновената си работа: да убиват, да убиват… да унищожават живота даже при неговите извори.

С вдигнати нагоре смъртоносни тояги те прескачаха телата на майките и стоварваха град от точни удари върху главичките на новородените. Без да издават нито звук, нежните тюленчета падаха безжизнени, простили се завинаги с живота, който бе продължил само миг…

Да убиват, да убиват… Колкото по-бързо, толкова по-добре! Сякаш овладени от някакво безумие, хората нанасяха удари и събираха малките телца на купчина.

Изпотени и уморени, те спряха за минута на кратка почивка. Наложи се да убият с пушка голям самец, който няколко пъти се опита да ги нападне. Женските тюлени не се защищаваха, те гледаха убийците на своите деца с неподвижни, безизразни очи.

Като прецениха какъв товар може да вземе лодката, ловците започнаха да хвърлят плячката на дъното и хвърляха дотогава, докато водолинията не се скри под водата.

И ето, лодката, напълнена до горе с блестящи телца, се отправи в обратен рейс, по тесния каменен проход; най-после хората излязоха на светло със своя товар. Те приличаха на някакви тайнствени рибари, хвърлили мрежа в ада и изтеглили оттам този необикновен улов.

За целия ден те успяха два пъти да влязат в пещерата, като за отправна база им служеше катерът. Здрачът вече се сгъстяваше, когато ловците пристанаха до брега, недалеч от ранчото и веднага, даже без да си починат, започнаха да дерат тюленчетата — през нощта нежните кожи можеха да се развалят.

На следващата сутрин кожите „попи“, закачени да съхнат навсякъде, където беше възможно, изпълниха ранчото.

— Колко са, а? Като че ли настъпи краят на сезона… — каза единият гринго, без да се опитва да скрива възторга си.

Пет дни наред катерът се връщаше у дома, препълнен с „попи“. Ловът завършваше. Изминаха осем дни от появяването на бял свят на малките тюленчета.

Вечер, по време на кратката почивка след обработването на кожите, братята разговаряха с госта, оказал се така полезен за тях. Сега те бяха много по-приветливи с него. А за тези дни той също се измени: резките му черти, замръзнали в напрегнато очакване, малко се бяха смекчили, под тъмните мустаци от време на време се появяваше и усмивка.

В полярното утро, светло и студено, натрапчивият трясък на мотора на отблъскващия катер още един път наруши тишината и приглушеното ехо полетя над протоците.

— Днес е последен ден и трябва да се върнем три пъти! — каза Джеки, обирайки рифовете, та слабият бриз, духащ по борда, да помогне на катера да развие по-голяма скорост.

Избягалият каторжник блажено се усмихна и бавно произнесе, гледайки към небето:

— А когато завършим всичко, аз ще потегля на север! Нали знаете!… На мен ми трябва малко — само две-три кожи, за да заплатя на собственика на първия кораб, който може да ме вземе! Аз бих останал, но каква полза ще имате сега от мен? Сезонът на лова мина, а и близо до Ушуая никога не се чувствувам спокоен…

Гринго се спогледаха, очите им светнаха студено… В тежки моменти те винаги си разменяха такива погледи. И двамата бяха мерзавци, но кой би си признал откровено това… И братята се стараеха да си подхвърлят един на друг мръсното кълбо от черни мисли.

Както в миналите дни, ловците проникнаха в пещерата през тъмния канал и пристанаха до тънката ивичка на брега, незаета от животните.

И както винаги, дори в момента на раждането, ведно с живота вървеше и смъртта.

С отворена уста, сякаш застинала в усмивка, бившият каторжник се спусна в пещерата и започна да нанася удари наляво и надясно, стоварвайки дървото върху крехките главички на тюленчетата. Той отиваше все по-навътре и по-навътре, скривайки се постепенно сред черните сенки; овладян от жаждата да убива, човекът като дявол скачаше върху гърбовете на животните и неговата тояга с глух звук, подобен на ехо от далечен взрив, падаше в гъстата тъмнина. И точно тогава братята пак се спогледаха. В техните погледи искреше страхът. Те не си казаха нито дума, но мръсните им мисли вървяха в една посока. Всичко беше ясно… и двамата, подчинени на общ инстинкт, скочиха в лодката и бързо се отдалечиха.

Каторжникът уморен спря за минута и бавно се огледа. Лодката вече се приближаваше към тъмния отвор на пещерата. Беше твърде късно. Човекът замря изумен, като че ли целият свят изчезна някъде и е останал само той, захвърлен в тази бездна, в тази пустиня без земя и небе.

Когато вашият кораб, съоръжен с такова внимание, натоварен с най-радостни мечти и илюзии, изведнъж отплава, а вие вкаменен стоите на брега на лъжата и измамата и гледате как той изчезва в далечината, оставяйки след себе си само разпенена ивица, по която даже не може да се тръгне… ето тогава идва отчаянието; не все пак човекът, наполовина сломен, прегърбен под бремето на тежкия кръст, легнал на плещите му, се оглежда, за да търси обратен път, напряга сили, изправя се, отхвърля кръста и отново се връща към живота.

Но ако няма път назад, тогава е трудно да се запази душевното равновесие. От едната страна е острието на ножа, а от другата — пропастта. Известно време още човекът балансира и се опитва да се задържи, но все пак пада.

Каторжникът се приближи до самата вода. Седна на пясъка и машинално плъзна поглед по кафявите гърбове на животните, по мрачните стени, по зловещата неподвижна вода на черната пещера…

Някъде навън лодката вече излизаше в протока, срещу жизнерадостната светлина и птиците…

Задушен зной… Отвратителната миризма приижда на вълни, обвива като мек памук… прониква в носа, в устата, застава на гърлото…

Тюлен, огромен, черен… да, да, тюлен с остри мустаци, стърчащи от отвратителни тлъсти устни над смрадлива паст… тюлен, който излъчва отвратителна воня, тюлен, който сега ще му смачка гърдите с плавниците си, огромни, меки, лепкави и тежки, тежки като дъски на ковчег…

Но не, това не е тюлен! Това е Лучано, италианчето, мъртво пиян, той го натиска с тялото си. Дебелите му устни, вмирисани на тютюн, не се движат, но очите питат: къде са кожите? Именно онези кожи, заради които се скараха и Лучано остана да лежи на пясъка с нож, забит до самата дръжка в корема му!

Кръв!… И съвсем не боли!… Сега той бавно плува в морето, а до него, в светлозелената кристалночиста вода си играят познатите тюлени… Но изведнъж водата пак потъмнява… Впрочем това вече не е вода… Това е кръв, гъста и мътна… а до него плуват два дълги белезникави тюлена… Не, това не са тюлени, а някакви чудовища — полутюлени, полухора… Но не! Това са Джеки и Питър — те показват белите си зъби, те се смеят…

Но какво е това? Боже мой, боже мой! На лицето му се покатери раждащ тюлен… Малкото прилича на хлъзгав тъмен червей… Проклетият звяр го задушава… Не… всичко премина! Сега е добре. И изведнъж раззиналата утроба на майката започва да го поема, да го всмуква, той е вече в нея… И тя го смачква с чудовищна сила.

Сега тюленът го ражда и съвсем не може да го роди! Мускулите го изтласкват, притискат, извиват цялото му тяло… и всичко е черно, всичко е кръв… тъмна, гъста.

И най-после облекчение!… Някъде в далечината бавно се разнася погребален звън. Постепенно той преминава в мелодичен хор от детски гласове. Настъпва вечер, лазурна, прозрачна, пещерата се изпълва с деца… Не, това са ята птици… Или не, не, това са тюленчета, плавниците са се превърнали в крила… те летят, те пеят…

А той, какво прави той?… Той е ударил с кинжал тюлена, който плуваше до него. Но това бе Лучано и той го зарови в пясъка…

Но, господи, нали аз съм добър… как можах да го сторя? И защо нападнах тюленчетата, които пеят над мен като ангели? И защо ги убивах с дръжката на кинжала? Защо бях така жесток?…

… А малките тюленчета все падат и падат… и постепенно замлъкват небесните им гласове.

Сега всичко е покой, блаженство, мълчание… Израстват му крила. Той става безтегловен и иска да се слее с лъча светлина, за да излезе навън. Той се повдига леко и лети към чистото небе покрай скалистите облаци… Все по-високо и по-високо… Натам, където има сияние и тишина…

 

 

След няколко години в един от вестниците, излизащи на Огнена земя, се появи къса бележка. Тя не учуди никого, защото в тези краища хората са привикнали с мрачните трагични произшествия, които стават от време на време в морето:

„Капитанът на кораба, извършващ изследване в протоците на крайния юг, съобщи на морското командуване, че край острова, известен с названието Птичи, разположен до нос Хорн, срещнал катер, по всяка вероятност отдавна изоставен от екипажа.“

Един стар ловец, който научи новината в бара на дон Паулино, астуриеца, изказа мнението си по този повод. Отпивайки глътка след глътка гроздова водка, той рече:

— Мисля, че това е катерът на Джеки и Питър… Гринго бяха така алчни… Те преобърнаха света, за да открият пещерата на Птичия остров. Но входът се намира в открития океан, където е пълно с подводни скали и рифове… Казват, там, вътре, имало голямо тюленово лежбище.

… Двамата гринго успели да влязат в пещерата, но не могли да излязат… и повече никога не ще излязат…

Бележки

[1] Равнинни територии в Южна Америка, покрити с тревна растителност. Б.пр.

[2] Място на сушата, където се разполагат морски животни: тюлени, моржове и др. Б.пр.

Край