Онелио Хорхе Кардосо
Мъжът моряк

Намирахме се на пет или шест мили от кубинския бряг на борда на една яхта. Аз бях хвърлил въдиците си от задната палуба, но бях се загледал в човека, който държеше греблата на една голяма лодка, намираща се на няколкостотин метра от нашата яхта.

Понякога човек се заглежда в едва каква да е дадена точка, без да знае защо върши това, докато почне да си дава сметка, че гледа нещо и започне да мисли върху него.

Така се случи и с мене. Започнах да преценявам неговата фигура. Макар че не можех да го разгледам добре, помислих си, че той е дребен, с къси ръце, които се сливаха с греблата, с ниско наведена глава, чието лице беше почти цялото закрито в сянката на разнищената палмова шапка. Аз не можех да мисля дали неговата работа беше само да държи греблата, докато приятелят му ловеше с мрежата, или това беше естествена прегърбеност, която придаваше тъжен вид на цялото му същество и го правеше да наподобява някаква сянка в средата на лодката. Не зная, но този човек от пръв поглед ми направи такова впечатление, без да мога да разбера до каква степен всичко това е вярно. И в този момент стана така, че друг човек, прибавен към нашия екипаж, също ловец на омари като този, когото наблюдавах, започна да говори зад мене:

— Тая риба, която вие гледате — рече той, — един ден каза, че който няма жена — да си остане на борда и отиде много самоуверен у дома си. Само че като си пристигнал, се оказало, че жена му била отишла с друг.

И избухна в смях, който беше подет от целия екипаж. Аз си помислих, че над спокойните води гласовете се носят надалече и казах това. Когато няма вятър, в морето се чува всякакъв разговор. Затова погледнах с тревога към човека, но той продължаваше да седи с наведена глава и късите му ръце движеха бавно греблата.

После започна лекият бриз и ние прибрахме въдиците, за да се върнем в пристанището.

Но тази история беше завладяла целия екипаж: говориха за изневярата и за това, че при даден случай човек трябва да убие или да стори онова, което веднъж направил един субект. Той накарал съперника си да му заплати едно песо в момента, когато го сварил с жена си, и после напуснал къщата. С това накарал съпругата си от десет години съвместен живот да разбере, че такова трябва да бъде отношението към жените, които освен на собствения си мъж мотат да принадлежат и на който и да е друг. После собственикът на яхтата започна да говори за това, колко вкусно било забраненото месо на манати^[1] и колко жалко било да се убива поради неговата беззащитност.

Привечер, след като се прибрахме, отидох в бара, чиято цяла дървена конструкция е над морето. Там една платноходка може да мине под носа на човека. Започнах да гледам чайките, параходите и едно тъмно петно паяци, които пунктираха водната повърхност, когато забелязах носовата част на лодката и фигурата на човека, който ме интересуваше. Намираше се на същото разстояние както когато разказваха неговия случай и сега почувствувах любопитство да разгледам отблизо лицето му и също да видя как гледаха очите му. Но човекът спря да гребе и остана неподвижен. Помислих, че търси място къде да остави лодката и да излезе на суша, но после си дадох сметка, че той искаше да слуша музиката на грамофона в бара. И сам аз чух скандалната и похотлива песен, която се носеше далече наоколо:

Мъжът моряк

не бива да се жени,

защото щом парахода вдигне котва,

могат да го измамят.

Аз поисках да спра тая плоча, но не ми достигна време, защото докато търсех по апарата откъде се спира, човекът вече беше се обърнал и отново гребеше, а от борда едно кученце му лаеше гальовно.

После се върнахме в селището и тази привечер на масата господарят на яхтата седна до мене.

— Какво — каза ми той, — не ти ли хареса историята на ловеца на омари?

Отначало аз не си спомних, но той веднага ми помогна:

— На човечето, на което си отишла жената.

— Не го познавам — казах му аз.

Собственикът на яхтата замълча за момент и после се обърна към мене:

— Чувал съм историята много пъти и никога не ми е харесвала. Хората я разказват, защото животът е суров и онова, което един мъж не може да каже за друг, който стои над него, разправя го против всеки друг, който стои по-ниско от него.

Казаното беше така неочаквано, че аз продължавах да не разбирам и той се опита да ми го обясни по-добре:

— Ето какво, много са мъжете и всички са заети с някаква работа — тука със скаридите и омарите. Понякога трябва да се престои в морето до четири денонощия, хората живеят на борда на някоя платноходка, в която няма друга каюта освен коравия под, нито някаква завивка освен някой облак високо на небето през кратката нощ, доколкото я има. Със слънцето работата привидно се изменя, но не и мъката. Във всяка лодка има двама мъже: един с греблата и друг с мрежата. Това продължава през целия ден, за да се вадят един по един омарите. Много време трябва да стои наведен на носовата част онзи, който е с мрежата, и седнал, без да отдели ръцете си от греблата, онзи, който води лодката. Това се върши при вятър и без него, при дъжд и без него и не един ден, а всичките дни на един живот, които никога не се знае колко са. Даваш ли си сметка?

— Да.

— После хората се завръщат на пристана и ако не днес, то утре всеки от тях трябва да се вмъкне в резервоара, където има хиляди живи омари, и да ги лови с хамото^[2], без да се гледа дали водата е до кръста или до гърдите му. А тия шипове на омарите, от които нито с крака, увити в чували, човек може да се спаси от убождането им! Тогава какво му остава на един мъж? Неговата част от няколко песос. Омарите се заплащат добре, но на следния ден ще трябва пак да се отиде с лодката. И човек не може да отиде до Хавана и да изхарчи нещо за малко живот, според това как всеки за себе си го разбира. Тогава идват в бара и тук се намират с грамофона, с една бутилка и с една жена. Даваш ли си сметка? И това до края на всичките дни.

— Сега разбирам.

— Говоря за всички мъже, които вършат една и съща работа, но взимам за пример само един от тях: онзи, който говори тази сутрин на борда, онзи, който посочи другия с греблата. Спомняш ли си? Този човек не може да каже, че не обича тоя живот, защото е единственият, който има. Само понякога би искал някое време от тоя живот само за себе си, но за да постигне това, трябва да злослови срещу много неща, които са над него и не знае кои са. Е, добре, тогава той се облекчава, като говори за онзи, който е долу, точно за онзи, комуто отнеха жената.

Стопанинът на яхтата замълча, поиска една пура, после, без аз да кажа нещо, започна отново:

— Познавам човека, на когото отнеха жената. Това е друга история. Той е ловец на омари като всички, но устната му е заешка и е нисък на ръст. Такъв един човек има различна уста и отделен свой свят и винаги когато е със своята уста, движи се и със своя свят. Разбираш ли това?

— Да, той трябва да е някакъв тъжен мъж.

— Тъжен или не, но е мъж и всички мъже имат един период, през който могат да станат весели. Но тъй като имат различна уста и свой свят, често пъти обичат, без да казват това. Има много мъже, които се спасяват от тези мисли. В техния живот се случва нещо добро и сигурно и с това се чувствуват сити до края. Други не, и този човек е един от тях. Те живеят с мисълта, че може би биха могли да се насладят на всичко в живота или почти на всичко, но не и на това чувствата им да бъдат споделени. Ясно ли ти е? И така един ден този човек отиде в равнината и оттам си дойде доволен. После отиде още много пъти, докато една привечер се завърна с една женичка, която го следваше отзад, а той се оглеждаше на всички страни, като че това там не му принадлежеше. Женичката, когато той я доведе, нямаше и обувки. Но един мъж като него не можеше да иска повече — беше му достатъчно това, че тя беше жена. В равнината се живее лошо. Там един мъж или жена никога не придобиват своя пълен ръст, но след като престоят малко време тука, веднага им израства перушината. И тази женичка от своя страна тук си взе каквото й липсваше. Тя никога вече не ходеше боса, защото тоя човек слизаше от кораба и без да си отпочине, отиваше да купува за нея онова, което все още не беше похабено, но на път да се износи. Много доволен и усмихнат, той веднага й го донасяше, макар и с наранени крака от обувките, които никога не обуваше освен когато имаше да излезе за някъде. Разбираш ли? Живееше само за нея и имаше един период, когато почти не живееше и за нея, и за детето, което щеше да дойде. Детето, за което трепереше душата му да не би тая негова устна да се повтори на света. Тогава беше неговото най-лошо време: понякога губеше улова, тъй като ако не придвижи на време греблата, течението го отвлича от избрания път. Работи на мъж, който има свой свят и своя уста, въпреки че ръцете му здраво са стиснали греблата и има пред себе си задължения. Тя най-сетне роди момче. Беше едно добре оформено момче, без нещо да му липсва или да е в повече, но той се хвалеше само с устата му, като че детето му нямаше нищо друго по-хубаво в тялото си…

Стопанинът на яхтата отново замълча, докато разкъсваше книжния пръстен на пурата и после се обърна към мене:

— Даваш ли си сметка? Тя най-малкото би трябвало да бъде благодарна, нали? Освен това имаше и дете. Но другото? Ти можеш ли да го разбереш?

Не разбрах какво искаше да каже. Стопанинът на яхтата сега ме гледаше, като че чакаше аз да кажа вместо него онова, което той имаше вече оформено в мисълта си, но без да се реши да го каже. Виждайки моето упорито мълчание, той го каза наведнъж:

— Но тази бедна негова уста? Може да се целува много време от благодарност, но по света има хиляди уста и всички са на улицата. Някой ден се целува само за да се целуне, и се търси друга уста. И този ден дойде, приятелю, и донесе своя мъж: един момък от северния бряг, комуто кръвта вреше във вените от жизненост и на когото господ беше сложил най-хубавото лице в това пристанище. Разбираш, нали? С прозорците един срещу друг и момъкът никога неизлизащ на море, защото нямаше нужда, и тя, която сега имаше всичко, което преди не е имала, която беше станала жена, но една истинска жена, разбираш, нали? С детето още пеленаче тя отиде с него. И тази същата вечер беше нощта, когато той каза онова, което каза при слизане на пристана, който няма жена, да остане.

— Но тогава човекът?

— Нищо. Известно време престана да идва на пристанището, докато веднъж дойде и осъмна на следния ден с ръце на греблата. Какво повече трябва на хората? Беше се опитал да не идва, но гладът го издуха насам. Само че сега се закле една нощ в бара, че се връща, за да събере малко по малко пари и после да се махне и че ако не постигне това, само господ знае какво би могло да му се случи.

— И спестява пари, нали?

— Да, спестява.

— Дали това не е някакво друго хитруване?

— Не, аз му пазя парите и понякога, когато мога, му прибавям някое и друго песо в повече.

— От състрадание?

— Не съвсем… — И стопанинът на яхтата се загледа в синия дим на пурата си, после продължи с нисък глас:

— За онова, което сам той каза, че само господ знае… ето за това — и добави, като гледаше пристанището, което изглеждаше, че спи с изключение на бара.

— Можеш ли да си представиш колко време може да бъде сам един мъж и да отстоява на всички, които вършат същата работа като него?

Това беше последното, което чух онази вечер от собственика на яхтата. След това дори стигнах дотам, да мисля, че се надува и сякаш беше изгубил нещо от своята личност с това, което ми каза:

Аз вече бях стигнал до моята стая, за да си легна, когато видях първия рибар, онзи, който подхвърли историята на човечето със заешката уста, и ми хрумна да го повикам. Той носеше вързоп въжета на рамото си и ходеше бос. Въжетата захвърли при портала и ме запита какво желая.

— Да разговаряме — казах му, — ако това не ви е досадно.

— Не, разбира се.

И въпреки това аз не знаех как да започва. Исках да го заговоря за измамения мъж, когато откъм брега дочух отново песента:

Мъжът моряк

не трябва да се жени

— Слушайте това — каза другият, — отново му я пуснаха. Днес са я свирили най-малко двайсет пъти… Ах, и при това спокойно море… Не е ли истина, господине?

— За кое не е ли истина?

— Ах — продължи той лукаво и многозначително. — Не си ли опомняте, когато казахте, че гласовете вървят много върху морето? Е, добре, представете си сега сред тая нощ, която стои над нас, без капчица вятър и тази плоча да се носи из въздуха… Ах, песенчицата трябва да достига до лодката на човечето…

Аз го гледах, докато се смееше, и го видях да прави усилия да предаде и на мене онази горчива наслада, която може би запълваше неговия живот. Но не почувствувах друго освен съжаление към него, за неговия живот и за неговото бедно недоразвито сърце като на хората от равнината. После той се смути и се сбогува, като натовари вързопа е въжета и се изгуби бос в нощта.

Аз не зная дали по-късно не са повторили плочата, защото тази нощ заспах, както обикновено, с глава, захлупена под възглавницата. Единственото, което зная, е, че трябва да е било призори, когато ме разбуди тичане насам-натам на хора и отворих прозореца, за да гледам. От пристанищното управление бяха изпратили двама моряци в бара. Аз ги видях, когато запалиха газолиновия фенер, който освети всичко. И през отворената врата съзрях до самия грамофон парчето от въже, което напразно бяха прерязали тичешком, и малкото тяло на човека, чиято шия беше на другия край на въжето.

После още няколко дни се говори за човека, затова че бил добър ловец на омари. След време, когато над пристанището падне тишина и започнат да се разказват станали неща, винаги ще се намери някой, който да повтори същите думи: „И така едно време имаше един човек, който каза… който няма жена…“ Естествено, не може да се плаче хиляда години за един човек. Освен това мъртвите са като ония, които си отиват с платноходка — стават все по-далечни и по-малки, докато вече не могат да се различат. Останалото е съвпадение: това, че има една плоча с неприлична песен и че има един човек, който иска да се хареса на ония, които са се качили на една яхта, с една тъжна история, разказвана толкова наблизо до онзи, който лови своите омари, с половин живот умрял вече преди много време в неговото сърце.