Енрике Серпа
Перки от акула

Фелипе имаше смътното усещане, че трясъкът на будилника го преследва като някаква замайващо бърза риба сред водите на съня. Още неразбудил се добре, той едва долови, че жена му, легнала до него, се обръща неспокойно в леглото. Тогава отвори очи. И като съгледа, че лъч светлина, проникнал през горния праг, потреперва със сребърен отблясък по пода, той скочи с боси крака на земята. Пипнешком потърси панталона и ризата си, сложени върху един сандък до горната част на кревата. После обу едни обувки без връзки и нахлупи някаква омазана шапка. От джоба на ризата извади кутия кибрит и запали газовия фенер.

В стаята беше душно, въздухът тежък и тръпчив от миризмата на влага, кисела пот и мизерия. Фелипе се обърна и неговите тъмни, разсеяни очи се опряха на тялото на жена му. Тя беше се проснала по корем, с глава между кръстосаните й ръце. Покриваше я наполовина една покривка за легло от изкуствена синя коприна, избеляла и осеяна с кръпки. Единият й крак беше открит до коляното и на него, след като се повъртя малко, кацна една муха. На една страна едно наскоро родено спеше с подгънати крачета и ръчички, свити на гърдите, в поза, запазена още от майчината утроба. Другите три момчета бяха увиснали като гроздове в една висяща люлка, пред която бяха наредени три разкривени стола, за да ги предпазят да не се изтъркалят на пода. Едно от тях, след като се размърда, започна да мърка неразбираемо. Фелипе, превърнал мазолестата си ръка невероятно бързо в мека и пухкава, го залюля бавно и го потупа по бедрата. Детето отрони една продължителна въздишка и замълча.

Големият жилищен дом започна да се раздвижва при повика на утринта. Разнесе се трясъкът на някаква желязна врата, отворена с грубо блъскане. После се дочу надалече скърцането на трамвай. И веднага, почти едновременно, грохотът на мотор и оглушителният вой на клаксон. Някакъв мъж се преви от остра, болезнена кашлица и на края започна да храчи просташки. През затворената врата проникна ясно потракването на чехли. Разнесе се весел детски глас, на който отговори мъж. Настъпи кратка пауза. И детският глас отново се разнесе с радостна изненада: „Татко, виж как гледа към тебе кучката!“

Фелипе взе кошницата, в която държеше своите рибарски съоръжения: канапите, въдиците, оловните топки, една дамаджанка за вода, и я сложи под мишницата си. Отправи един последен поглед към люлката, в която лежаха децата му, и излезе от стаята.

На уличната врата на дома той поздрави една старица, толкова стара, набръчкана и изтощена, че беше заприличала на сянка.

— Как е Амброзио? — запита я той.

Старицата изкриви лицето си в израз на мъка.

— Лошо, мойто момче, много лошо! Снощи Мерсе повика лекаря от болницата за бърза помощ, защото беше много зле. Но той не поискал да дойде, защото казал, че не знам какво, че не му се падало нему, но че сега, сутринта, щял да дойде друг. И ето ме тук да го чакам. Аз мисля, че умира, сине!

— Това никой не може да знае. Може и да се оправи и всички ни да закопае — каза Фелипе, подтикнат от желанието да окуражи старицата.

Случайното споменаване на смъртта все пак помрачи неговото настроение. И внезапно, продължавайки пътя си, той съобрази, че му се натрапва споменът за един инцидент, станал с него предния ден следобеда. Случката беше предизвикана от една от ония оскърбителни постъпки, които превръщат в убиец и най-мирния и търпелив човек, постъпка, която можеше да има трагични последици. Спорът беше изникнал за някакви перки от акула. От много време вече Фелипе, както и останалите рибари от Ла Пунта и Каса Бланка, избягваше да лови споменатия вид риби. Специален декрет на президента на републиката беше отдал монопола на този вид риболов на една компания, която като не беше в състояние да върши това сама, опита се да експлоатира несправедливо частните рибари. Дотогава уловът на акули беше издръжката на множество бедняшки семейства от крайбрежието. Един азиатец, търговец от улица Занха, купуваше, за да посоли и после да изнася за Сан Франциско в Калифорния перки и опашки на акули. Те заедно с лястовичите гнезда и супата от есетра са най-ценните лакомства в китайската кухня. Той плащаше две песети за комплекта перки. Това беше добра сделка за рибарите, като се има пред вид, че те използваха, и останалата част от животното: от гръбначния стълб, правеха интересни бастуни, изглеждащи като да са от слонова кост, от зъбите приготовляваха амулети против всякакви неблагополучия, а главата, след като бъде добре изсушена, продаваха като сувенири на североамериканските туристи.

И ето че съвсем неочаквано беше обявен онзи проклет декрет, който като е магическа пръчка накара китайския търговец да изхвръкне от тая търговия. Все пак в началото работата не изглеждаше прекалено лоша, докато въпросът се разглеждаше само на теория. При крайбрежието дойдоха някакви агенти на компанията за улов на акули и направиха оферта, която рибарите, без да могат да я преценят добре, приеха като разумна. Акулите щяха да им купуват на цена в зависимост от тяхната дължина. Тези хора говореха толкова увлекателно и бързо, че рибарите приеха предложението с ликуване и дори с малко благодарност. Но почти веднага можаха да си дадат сметка, че са били измамени. Работата не беше така, както я рисуваха агентите на компанията и за да се заплати едно песо, животното трябваше да има размери, които са далече по-големи от обичайните размери на тия животни. Освен това акулата трябваше да се предава цяла, без да й липсва опашката, някоя перка и дори нито едно късче от кожата.

Рибарите, почувствували се измамени, започнаха да протестират и да настояват за увеличение на цената. Но компанията, без да се съгласи да се обсъжда въпросът, се заканваше на рибарите, позоваваше се на президентския декрет, който ги покровителствуваше и ги заплашваше със затвор. Започна да налага своето право и с насилие. А за да не бъде измамена, компанията имаше на разположение пристанищната полиция, която, насърчена от една добавка към заплатата си, изплащана от компанията, проявяваше повече старание да дебне рибарите да не ловят скришом акули, отколкото в преследване на пристанищните крадци и контрабандисти. Това беше непоносима несправедливост, още повече и от факта, че компанията използваше всичко от акулата. Перките продаваше на китайците, костите на една фабрика за копчета, а кожите на кожарските фабрики. От черния дроб извличаха едно превъзходно масло, което предлагаха на пазара като китово масло. И като че всичко това беше малко, осоляваха малките, на няколко седмици акули, и ги продаваха под фирмата „треска без кости“.

Цялата тази работа доведе дотам, че след известно време рибарите решиха да не ловят вече акули. И ако въпреки тяхното решение някоя акула се хванеше на въдицата, предпочитаха да я убият и да я захвърлят, нарязана на късове, в морето, отколкото, да я дадат на компанията за трийсет или четирийсет цента.

Фелипе, естествено, беше солидарен със своите другари. Но, както той казваше: „… когато нещо има да стане“… От три дни вече как отиваше навътре в открито море и не беше успял да улови нито една есетра, нито една щука, нито дори един прост шаран, който макар и бързо да се разлага, винаги намира купувачи между безскрупулните гостилничари, които, за да припечелят някоя стотинка в повече, рискуват да изтровят клиентите си.

И изведнъж една акула беше започнала да обикаля около неговата лодка. Беше едно голямо животно около петнайсет стъпки дълго, с големи и широки перки като платна на малка лодка. Фелипе посегна инстинктивно към харпуна. Но веднага се почувствува възпрян от мисълта, че не бива да лови акули. И започна да наблюдава животното, което наподобяваше някакъв голям, тъмен и гъвкав дънер. Колко ли можеше да струва? Фелипе пресметна, че който и да е китаец от Занха би дал, без да спори, две песос за перките и за опашката. Всъщност той би трябвало да вземе тези две песос, които морето му предлагаше така щедро в момента на такава крайна немотия. Две песос означаваха три изобилни хранения за неговите изгладнели деца. Ами полицията? А агентите на компанията? В Малекон винаги бдеше някой от ония зли животни и изчакваха да се завърнат рибарските лодки, за да видят дали не носят акули или перки. И макар че понякога се задоволяваха с това да конфискуват улова, друг път, и то не нарядко, се заинатяваха и арестуваха рибарите. А след това се знаеше: пет песос глоба в мировото съдилище, където дори не им позволяваха да говорят, за да се защитят. Не, не е работа „да си търсиш белята“ без нужда. Така или иначе, но няма да се отърве от беднотията. Две песос все пак са две песос. И колкото и да се трудеше през този ден, неговата жена може би нямаше да може да стъкне огнището. В края на краищата риболовът е почти като хазартна игра и невинаги щастието съответствува на положеното усилие. Да можеше да зависи от човека да кълват рибите! А ония перки там, които му са толкова под ръка… Като че му казват: две песос…

Фелипе изведнъж се реши. Имаше на разположение две песос, другото по дяволите. За да задържи акулата, докато приготви харпуна, той й хвърли всичката стръв, с която разполагаше — няколко почти вмирисани риби. Акулата подаде извън водата твърдите си тръбни перки и на слънцето проблесна белезникавият й корем. Тя нагълта една след друга рибите, като едва отваряше стоманените си челюсти. След като свърши, тя кротко се потопи във водата и след няколко минути се появи отново откъм задната част на лодката.

Харпунът, точно изстрелян от Фелипе, се заби в тила на акулата, която се разтърси от конвулсивни потрепвания, докато опашката й бясно блъскаше водата сред пенест водовъртеж. Няколко удара със специалния чук по главата бяха достатъчни тя да утихне. И четвърт час след това тялото на акулата, очистено от перките и опашката, потъваше, въртейки се около себе си, за да послужи за храна на събратята си на дъното на морето. След осакатеното тяло остана като бегъл и мълчалив протест една кървава следа.

Като наниза перките и опашката на късо въженце, Фелипе почна да гребе към брега. Необходимо беше да стигне до Малекон колкото може по-бързо, за да отиде рано в китайския квартал и да потърси някой купувач. Щеше може би да се разбере с Чан, господаря на „Кантон“. В края на краищата ще замени перките срещу хранителни продукти.

И внезапно фаталността беше дошла, навлечена в една синя униформа. Фелипе едва беше успял да завърже лодката си на тихо, отстранено място, и го стресна един хриплив и подигравателен глас:

— Е, сега вече не можеш да отричаш — пипнах те с ръцете в тестото.

И като се обърна с разтреперано сърце, видя един полицай, който се усмихваше злобно, сочеше с показалеца си перките, на акулата. След миг мълчание пазачът добави:

— Ще ги взема.

Наведе се, за да вдигне перките. Но не успя дори и да ги докосне, защото Фелипе скочи и ги вдигна в силно свитата си десница.

— Мои са… мои!… — изхриптя той мъчително.

За момент полицаят остана като зашеметен, от това неочаквано поведение. Но веднага реагира, готов да си възвърне застрашения авторитет.

— Хайде, дай ги насам или ще те поведа пред мене заедно с перките.

Тогава Фелипе го изгледа продължително. Беше човек дребен на ръст, слаб и грубоват. Неговата невзрачна фигура силно контрастираше с гръмкия му глас и позата, която беше заел, на готов за бой петел. Фелипе, без да иска, навъси лицето си и изпъна мишците си. Почувствувал силата и еластичността на мускулите си, той си каза на ум: „Това типче не е нито за половин пестница на един мъж.“

Междувременно около Фелипе и полицая бяха се натрупали много любопитни:

— Дай ми ги или ще се каеш!

— Дай му ги, Фелипе! — посъветва го с натъртен глас един стар рибар с бронзово лице. И като промени тона си, добави: — Дано да му послужат за доктора.

Фелипе почувствува като мъчителна тежест погледите на множество очи, втренчени в него. И неговото мъжко достойнство, бунтуващо се от това неоправдано унижение, си представи подигравателните усмивки и иронични подмятания, с които отпосле щяха да го оскърбяват свидетелите на тази сцена. Освен това ясното и бунтуващо чувство, че е жертва на една нетърпима несправедливост, го подтикваше към неподчинение „та да става каквото ще става“.

— Чакам те! Ще ми ги дадеш ли или какво?

Повелителният глас на полицая потрепваше от гняв и заплаха.

— Нито за вас, нито за мене! — заяви Фелипе, подчинил, се на едно внезапно решение. И след като развъртя перките над главата си, хвърли ги в морето.

Полицаят, треперещ от възмущение, му заповяда да го придружи до пристанищното управление. Но Фелипе, отчасти защото го беше заслепила яростта, отчасти от самолюбие, отказа да бъде арестуван. Никой не можеше да си представя развръзката, която можеше да има тази сцена. Но за щастие един офицер от армията, който беше се приближил, се намеси. С властен глас той нареди на полицая да се успокои и на Фелипе да се остави да бъде отведен в пристанищното управление:

— По-добре е да отидеш, полицаят трябва да изпълни своя дълг.

Но Фелипе протестира и изложи своите основания: този полицай явно беше готов да го малтретира:

— А аз няма да му позволя това. Ако ми нанесе побой… Е, добре… и в неговата недомлъвка трепна прикрита заплаха.

На края той се съгласи с компромисна формула: позволяваше да бъде арестуван от поручика, но не и от полицая. Офицерът, който по изключение беше разбран човек, се съгласи. Полицаят също прие това разрешение, макар и с видимо недоволство, защото е приемането му считаше нарушен принципът за престижа на властта. И през целия път до самото пристанищно управление той мърмореше закани. От време на време той подхранваше гнева си, като поглеждаше накриво Фелипе.

И сега, вървейки по пътя към Малекон, Фелипе си припомняше всичко станало. Помисли си, че вероятно полицаят не е останал доволен. Не, сигурно не е останал доволен и когато се представи възможност, ще си го върне. Лоша сделка беше направил той за някакви проклети перки.

Като стигна до винарската изба „Куба и Куартеле“, видя бащата на Конго, с когото се беше нагласил да излязат заедно в открито море. Запита го за него.

— Е-хей-и-й, той отдавна е на плажа.

Той ускори крачките си. Внезапно, след като зави край някогашната артилерийска работилница, в очите му се набиха очертанията на една синя униформа, изправена на Малекон. „Забърка се вече кашата — помисли си той. — Тоя навярно е полицаят.“ За миг го завладя желание да се върне обратно. И не защото го беше страх. За това че не се страхува от никого и от нищо, нито от някой човек на земята, нито от лошото време в морето, (би могъл да гарантира всеки, който го познаваше. Не го беше страх, не, но „по-добре беше да се избегне“. Все лак мисълта, че беше помислил да бяга, го смути и на лицето му се появиха червени петна от срам. Тогава закрачи решително, със сигурни, почти вдървени крачки, с нервно напрежение, при което въпреки всичко бяха нащрек изчакването и тревогата.

Малко по-късно той можа да констатира, че неговата интуиция не беше го излъгала. Там беше същият полицай, който се държеше дръзко и предизвикателно, наежен като петле. Конго вече беше нагласил лодката близо до морето и поставяше мачтата, за да разгърне платното. Като се приближи Фелипе, забеляза, че полицаят го гледа накриво.

— … това са глупости — потвърди Конго, продължавайки разговора си с полицая.

— Глупости ли? Никакви глупости! — отвърна той. — Тук аз съм бикът. Виж го тоя, при първата магария, която ми направи, ще играе дървото.

Фелипе, почувствувал дълбоко в себе си оскърблението от тази груба заплаха, изпита за момент желание да го нашляпа, „за да играе дървото“. Но се овладя.

— Остави ме на спокойствие, приятелю! Не ти ли стига онова от вчера?

— Спокойствие ли? — Гласът му беше язвителен, режещ като остър нож. — Спокойствие идва от думата „дърво“.^[1] Ти ще видиш какво те чака, когато най-малко се надяваш. Вчера те спаси онова поручиче, но… но при първия случай, когато се опиташ да хитруваш, ще играе дървото.

Фелипе, след напрегнато усилие на волята, успя да се овладее. Като се обърна към Конго, той се оплака:

— Виж какво сапунисване и толкова рано!

Полицаят го подигра:

— Сега си кротичък, а! Така е, като няма кой да те защищава.

В неговия глас имаше толкова презрителна язвителност, че Фелипе, загубил контрола над себе си, от гняв подскочи:

— За да ме защищават от вас?… От вас, който…

Фразата се прекъсна в гърлото му, разкъсана от яростта. Измина една минута, която му се стори цял век. Опита се да говори, но яростта беше свила на възел гърлото му. Беше като гъста съсирена кръв, която му пречеше да говори. И тогава, неспособен да произнесе нито една дума, почувствува ясно, че неговото мълчание ще бъде взето за страх. Тази мисъл го разтърси като юмручен удар в челюстта. Съсирената кръв се изкачи от гърлото в очите, от очите в главата. И сляп и ням от ярост, той пристъпи към полицая е вдигнати юмруци.

Един глух изстрел наруши утринното спокойствие. Без да разбере как, нито пък защо, Фелипе се почувствува внезапно задържан, после, че е паднал по гръб на брега с очи, втренчени в небето. Съгледа на прозрачно синьото небе един издължен и блестящ облак. „Изглежда като от седеф“ — помисли той. И си припомни с изключителна яснота нежните раковини, които бяха разкрасявали неговите бедняшки детски години. Той внимателно ги подбираше край морето. Едни бяха със съвършена белота, други е един по-нежен цвят — един вълшебен бледорозов цвят. Имаше много раковини, безброй раковини, пазени в картонени кутии, почти всички кутии от обувки. „А сега трябва да купя обувки на моите момчета, които ходят боси.“ Тази мисъл, дошла му внезапно, го върна към действителността. С главозамайваща последователност на образите той си спомни спора с полицая. Проклет човек, наумил си да го разсърди! Дали беше отишъл дотам да го удари? Някаква неописуема слабост, нещо като приятна умора на доволство го унасяше в дрямка. И внезапно осъзна ясно, че умира. Не беше нито слабост, нито умора, нито доволство, а беше животът, който го изоставяше. Да, умираше! А не искаше да умре! Не можеше да умре! Не трябваше да умре! Какво щеше да стане с неговите момчета? Трябваше да брани своя живот, който беше животът и на неговите момчета. Да го брани с ръцете, е краката, със зъбите си! Изпита желание да вика. Но устата му остана няма. Няма, неговата уста няма, като че вече беше пълна със земя. Но той още не е мъртъв, още не е мъртъв! И почувствува мъчителен копнеж да види своите деца. Да ги види, да ги види, макар и само за миг. Неговите деца! Как изглеждаха неговите деца? Опита се да си представи образите на своите момчета, които се очертаваха бързо, неясно, мъгляво. До него достигна отдалече, от километри разстояние гласът на Конго. И друг глас. Други някакви гласове. Какво говореха? Не успяваше да конкретизира образите на своите деца. Виждаше само неясни мъгляви очертания на някаква завоалирана фотография. Клепачите му като да са от олово и започнаха тежко да се затварят. Устата му се изкриви в едно отчаяно усилие. И на края успя да измърмори:

— Моите… деца… моите… моите…

Внезапно го разтърси силно потреперване. После застина неподвижен и ням, спокоен и ням, с очи, втренчени в небето.

На гърдите му, на лявата гърда имаше червена, едва доловима дупчица, голяма като една стотинка.