Вашконселуш Майа
Зарево сред нощта (1)

1

— Ей, капитан Сату, накъде отиваш толкова натоварен?

— За Валенса, черничък Чико, за Валенса.

Стопанинът на голямата платноходка „Фе ем деус“ — която пристигаше бавно от открито море, претоварена с големи делви, глинени грънци и кокосови орехи — направи продължителна кисела гримаса:

— Рискуваш с кратуната, човече!

Едрото, мазно лице на Сату засия, пресечено от една широка усмивка. Големите му зъби, подали се от червените и здрави венци, светнаха с белотата си на черното му лице:

— Може и така да е, но ще продължа напред. Уговореното е уговорено.

На рампата при Образцовия пазар започнаха да се събират хора: лодкари, търговци, рибари, сергиджии, момчетии и две пристанищни проститутки. Един войник попита:

— Чия е тази мутра?

Разнесоха се много гласове, които отговориха с крясъци на девствен, цветист местен език. Но войникът също разбираше малко нещо този странен език и разбра, че капитан Сату е най-смелият измежду преданите вярващи поклонници на бога на мореплавателите.

— Не казвам, че хора с такава закалка няма, но те стигат донякъде и спират. А тоя за нищо на тоя свят няма да спре да върши своите седмични пътувания до Валенса или Бел моите и да откарва или докарва разни стоки.

— За него бурята е като тих ветрец в града.

Морякът Том е преувеличаваше. Той обичаше да прави това. Смелостта на капитан Сату беше като смелостта на всеки един от тях. Да се превъзнася капитан Сату беше, като да хвали сам себе си и другарите си. Наивното им високомерие към тяхната храброст граничеше с невежествената им суетност.

— Истинският мъж познава опасността, с която може да се сблъска. Вече няколко парахода от компанията Костейра отидоха на дъното, торпилирани от германците. Вчера привечер товарното параходче „Йандира“, една нищо и никаква черупка, която карала работи от юг, също отиде на дъното. Тия мръсни чужденци я подпалили, след като ограбили целия й товар.

Капитан Сату знаеше всичко това, но прие риска. Не само от чувството на дълг, но и защото работата беше доходна. Параходите на компанията Кореа Рибейро бяха спрели малко по-нагоре от Илеуш поради липса на гориво. Правителството обеща да вземе мерки. Но определеният ескадрен миноносец не идваше. Такова голямо забавяне причиняваше загуби на фирмата. След като напразно се опита да намери един моторен параход, който да отиде да донесе необходимата помощ, компанията обърна погледа си към гемиите е платна. Това беше работа за капитан Сату и всички посочиха него. Стопанинът на „Кабокла“ дори не помисли да отказва. Неговото колебание беше само хитрост, за да увеличи цената на своята работа и да измъкне повече пари от компанията.

— Ама как хитрува негърът — шепнеха си свидетелите при сключване на договора.

Капитан Сату трябваше да тръгне с товара си в най-близките дни — оставаше само да ускори заминаването си.

— Наблизо се навърта подводница, капитан Сату. Тя е нещо по-лошо и от акула! — извика му отново Чико от „Фе ем деус“, докато завързваше своята гемия на пристана. — Съобщава ти го приятел.

— Подводницата да върви по дяволите! — Възрази му предизвикателно негърът. — Тука има само банани за грингото^[1] — и се изкикоти гърлено, наслаждавайки се на собственото си остроумие.

Това беше истина: който и да погледнеше, ще види само банани, големи, зелени и златожълти клони, отрупани е банани, които блестяха на слънцето.

— Чувам, че германците не се интересуват дали товарът е само плодове за бедняци, стар хитрецо! — предупреди го капитан Силвино, който наглеждаше гозбата, къркореща в будката на неговата гемия.

— Нека дойдат тия гринговци — прогърмя Сату и самохвалството вибрираше в неговото гърло. — Нека дойдат само! — повтори той. — На палубата ще се срещнат е мъжко момче, капитан Силвино. — Тук байанецът е насреща дори и под водата. А за германеца байанецът има и това!

И с едно дръзко движение стопанинът на „Кабокла“ сви десницата си е изправен във въздуха юмрук. Сухожилията му се изопнаха, бицепсите на ръката му се издуха и образуваха голям сноп, тъмната му кожа силно се изпъна и блесна на слънцето. Избухна гръмогласен смях. Едно хлапе, пристанищен скитник, почувствува в негово лице своя идол — и той щеше да стане моряк в платноходка. Проститутките настръхнаха при вида на тази могъща, мускулеста, блеснала на слънцето, ръка. Тръпки на желание пропълзяха по кожата им. Сергиджията Елиас, който продаваше амулети и смокини на туристите, за първи път разбра, че неговият заседнал живот е напълно глупав, лишен дори от най-малки авантюри — авантюрите, за които мечтаеше през неговото почти забравено юношество в далечна Сирия, когато му говореха за Бразилия. Един моряк от митницата, изпънал се на една сергия, наслаждавайки се на хладината, загаси остатъка от пурата си, захвърли я на мръсната площадка на пазара и каза:

— Така говори един мъж, капитан Сату.

— Така е, ами! — потвърди без лицемерна скромност негърът.

Моряците от екипажа носеха последните бананови клони. Някакъв служител ги броеше. Един юнга управляваше помпата. От примитивния сифон шуртеше тъмна вода в стомните.

— Хайде! Остатъка от товара ще вземем от пристана на запалителните…