Едилберту Коутиню
Мъртво слънце

Огради от забити в земята високи пръти, преплетени със слама, пазеха къщите от пристъпите на вихрушките пясък, които ставаха все по-силни и яростни. Понякога всичко изглеждаше готово да потъне, тъй като ужасът застрашаваше да завладее всички. Ураганните ветрове и силни дъждове бяха нещо постоянно. Опасност за живота имаше на сушата, животът беше в опасност и на море. Рибарите, които излизаха на море в този страшен месец юли, се изправяха пред една нова опасност. И не вземаха в своите платноходки целия товар от опасности. Сега не бяха сигурни както преди онези, които оставаха на суша. Да се остане на суша, стана почти толкова несигурно, колкото и да се излезе на море. Така щото много хора пожелаха да излязат срещу по-голямата опасност, да отидат смело лице е лице срещу нея. Ех, просто да се очаква, винаги да се очаква опасността, непрестанно, както очакваха жените от острова… Това не беше ли много пъти по-лошо? Макар и да не беше толкова несигурно, колкото да се замине. Очевидно не беше…

Нисиа искаше да замине, и то в най-лошия момент.

Сега тя може би се беше скрила зад някоя палма или зад някои камък, готова да ме изненада, след като едва съм стъпил на сушата. И щом като скочи от платноходката, тя ще се хвърли на шията ми, за да ме изплаши. Един път тя вече стори това. Да, беше глупост да си въобразя, че тя ме е напуснала. Но… ако тя не е дошла? Но вижте… Защо тази моя негърка да не дойде да ме посрещне? Да се мисли такова нещо е абсурдно. Като например аз да помисля, че някой ден, когато тръгна с моята платноходка, водите на морето ще се затворят и ще ме прогонят. Аз бих бил загубен, ако почнех да имам такива идеи в главата. Морето беше мое владение и жената ми принадлежеше. Така че без тях аз не бих могъл да живея и затова се страхувах да не ги загубя. Ако аз не отвеждах всеки ден моята платноходка надалече, толкова надалече, че едва да съглеждам острова… Ех, аз не бих могъл да живея повече. Но, ако след като се завърна, не намеря жената, която ме очаква, ако тя не се хвърли в моите обятия… също не бих могъл да живея повече. Това аз искрено чувствувах. Само морето и тази жена ме правеха да се чувствувам напълно задоволен. Това стана в мене нещо повече от обикновен навик… И не бих могъл, не бих съумял да живея… по друг начин. Не, без тях, не!

В града много ме съветваха: „Продължи да учиш, казваха ми те, че после ще станеш чиновник с копринена връзка. Лесно ще ти бъде с твоята интелигентност. И всички ще те уважават. След само няколко години никой няма да каже, че баща ти е бил лодкар. Дори да разказват истината, твоите приятели няма да повярват и ще мислят, че се шегуваш.“

Пожелах да видя отново острова, преди да взема решение. Аз ненавиждах вратовръзките, та дори да бяха и от коприна…

И имах нужда от още само едно нещо, едно нещо само, което аз не знаех да определя, за да остана завинаги тук. Тогава се появи Нисиа и аз останах, знаейки какво търсех.

Бях като замаян, сякаш неочакваното беше ме побъркало, когато насочих към сушата и оставих на пристана моята платноходка. Нисиа не дойде да ме посрещне. С шеги и закачки аз я бях накарал да разбере, че не мога да я взема с мене на море. Дали пък не беше се разсърдила от начина, по който й говорих? Може би беше се разсърдила сериозно? Негърка е, както на мене ми харесва. Но в нея имаше някои изящни неща, които от време на време проявяваше. Въпреки че никога не беше излизала от острова, тя беше много различна от другите тукашни жени. Това желание например никога никоя друга жена не беше предявявала. Да излезе на море!… Една жена! Но аз не исках да повярвам, че е възможно Нисиа сериозно да се е обидила от моя отказ. Да повярвам, че тя е скъсала с мене поради малкото внимание, което отдадох на онова нейно желание, като й отговорих, сякаш тя е някакво дете, изпълнено с фантазии, които не могат да се изпълнят… Сега какво да мисля?… Защо тя не ме очакваше като всяка привечер? Задавайки си този въпрос, аз си дадох сметка, че съм закъснял и че преди много време вече слънцето беше изчезнало.

Невъзможно беше Нисиа да забрави един следобед на плажа, когато още беше момиченце и присъствуваше на мигове на такова дълбоко страдание, че навярно там се беше свършило и нейното детство. Ах, никога вече — разказа ми тя, — никога вече не можах да играя безгрижно като всяко друго дете. Нито беше възможно вече оттогава на детето да тича като по-рано, игриво и волно като някакво животинче по мекия пясък на плажа. Тя си опомня тогава, че майка й наблюдавала, като играе с малка рибка, която тя искала да накара да плува в едно солено езерце, специално построено за рибката. Без да си даде сметка, докато я държала в една ръка и с другата копаела, тя я убила. Там имало и други жени да чакат, както и нейната майка, завръщането на лодките и мъжете. Една по една започнали да пристигат лодките и да докарват мъжете. И жените започнали да се отдалечават една по една, прегърнали своите мъже. Само една останала до късна нощ да очаква. Цялата нощ майката на Нисиа чакала напразно и рано призори на следния ден тя я намерила да стои още на плажа да чака без надежда. Тя приспала в полата си момиченцето, което изглеждало като мъртво. А жената сякаш била от камък. Нейното лице, толкова подвижно преди, което така лесно се разкривало в усмивка, станало завинаги сурово и затворено. Някогашните познати казваха за нея: „Дори не прилича на живо същество.“

Такава била нейната съдба. Жената на рибаря знае, че мъжът принадлежи на морето, а не на дома, на детето, на жената. Жените знаят, че мъжът принадлежи на морето тиранин. Мъжете пък знаят, че принадлежат на великодушното, щедро море. Така или иначе те са посветени на морето. Почти всички тука заминават прекалено рано по някой път, което неизбежно е и последното им пътуване. И са обречени на някаква насилствена смърт, както и самите риби. Само онези, които избягат от примамката на морето, потърсят работа в солниците, в земята на острова или в града и побегнат от зова на господаря, само те избягват тази участ. Мъчна работа е обаче да се отхвърли зовът на морето. И всички гледат на това като на една подла постъпка. Морето чака… Всекидневният път е коварен, а смъртта дебне и непрекъснато бди. Мъжете знаят това. И така всяка утрин, при всяко зазоряване рибарят се сбогува с жена си, сякаш никога вече няма да я види. Поради това той я; обича винаги, като че за първи път я има, или за последен и я гледа, сякаш не би могъл да има нищо друго по-скъпо пред очите си. Затова рибарят е един признателен човек и неговата вяра, и неговата обич завладяват сърцата на жените. Неговият кураж господствува над морето и над опасностите. Всеки път се сбогува с жена си без думи, само с един мълчалив поглед за сбогом. Същият поглед, който я придружава в къщи, на пристана при тръгване на лодката и когато на края навлиза с нея в морето, което не е владение на жената. И този поглед е толкова пронизващ, дълбок, сякаш това е последният акт на един живот и с него той иска да открие най-тайните си неща. А ако този човек няма достатъчно време?… О, небеса! Невъзможно е да се знае кога ще бъде това… Майката на Нисиа не очакваше, че онзи ден щеше да бъде последен за нея. Този ден, като сочеше слънцето, тя каза на малката:

— Гледай, Нисиа! — Слънцето се изкачваше, като излизаше от морето. — Баща ти ще се върне, когато то слезе — заключи тя със сигурност.

Майка й каза това, въпреки че се страхуваше светлият диск да не би да се опре там нависоко. Малката също се страхуваше, тъй като и двете вярваха, че той ще се завърне, след като слънцето слезе. Виждаха светлината право в очите си, после върху рамената си и чакаха, макар и неспокойно, момента, когато щяха да имат блясъка в гърбовете си, тъй като това щеше да бъде великият час на завръщането. Когато слънцето слезеше над палмите и се спусне да умре при солниците, мъжът ще се завърне в къщи, при жената, при земята. Но на следния ден слънцето неизменно се издигаше наново и като го видят, подало се над морето, мъжете наново и неотменимо пак заминаваха.

С поглед втренчен в морето и мисъл много далече от пясъка, в който потъват краката, жените с любов мислят за мъжете си. Нисиа ми разказа за страданието през тези часове. Тогава тя си мисли:

— Нищо няма да стане, ако Херсино се върне сега, съвсем скоро…

Тя оставя това желание да проникне в сърцето й, да се удължи като някаква сянка в следобедната горещина, макар че това няма да достигне платноходката, на която е нейният човек. Високо над морето слънцето плава и къпе целия остров в една прекалено ясна светлина, която нажежава непривикналите очи и малко по малко ще ослепи онези, които привикнат. Прекаленият блясък вече придаде на очите на Нисиа нежна копринена прозрачност. Една малка бяла точка е платноходката на Херсино, когато навлиза във владенията на бога на моретата и почти е невидим от плажа, където го чака жената. Платноходката е някакъв дребен знак на хоризонта, без определена форма, и вече става мъчно да се различи бялото платно. Внезапно престава да се вижда. Въпреки че всеки ден присъствуват, когато техните мъже изчезват в онази точка, събрала морето и небето, за да образуват една зелено-синя завеса, никоя жена все още не е привикнала с гледката. И когато той навлезе в непознатия свят на бога на морето, с големите риби и големите вълни, всякога, когато го загуби от погледа си, жената не може да не си помисли, че го загубва завинаги. И поради това нейното всекидневие е нещо като мъчителна авантюра. Жените търсят да работят, да вършат нещо, за да разсеят изпълнената си със страхове мисъл. Забелязах, че Нисиа закърпваше риболовни мрежи.

— Грижи се за къщата — казах й, когато открих това. — Риболовът е за мене.

— Защо — зачуди се тя. — Има ли нещо нередно в подреждането на къщата? Има ли? Не мета ли, не избърсвам ли прахта, не е ли готова и навреме храната? Тогава остави ме да изкърпвам мрежите, драги. Тъй дори се развличам. Ето виж — сега нямам какво да правя, а не обичам да стоя със скръстени ръце. Освен това шиенето никога не е било работа за мъже, доколкото зная.

— Да, но шиене на дрехи — казах й аз. — И понеже стоиш със скръстени ръце, ела насам…

Тя винаги се боричкаше, когато аз я вземех в прегръдките си, за да се помирим. След малко се отпускаше и казваше, че не би могла да обича никой друг, че би умряла, ако аз умра.

Все пак тя не се подчини на моята забрана и продължи да изкърпва всички мрежи, които намираше скъсани. Трябвало да ми помага с каквото може. Искала да бъде с мене винаги. Докато стигна до максималното — да иска да бъде с мене също и на море. „Да бъда до тебе — казваше тя, — когато дойде богът на морето“.

Това нещо тя пожела, сякаш вярваше, че великият час на опасността, прекаран заедно, ще придаде на нашата любов ново значение и нова сила, която нищо не би могло да разруши. Въпреки това моята мисъл беше съвсем друга… Жена… да отиде в открито море? На острова се считаше, че само луда може да помисли такъв абсурд. Нисиа беше добра жена, но понякога имаше такива внезапни хрумвания. Това не е място за жена и тя не го ли виждаше? Вероятно не го виждаше. Къщата беше владение на жената, но само мъжът може да отива на море. Това винаги е било така. И никоя жена никога не бе придружавала мъже, нещо, което според моето мнение придаваше значимост за неговото възприемане от всички. Те не отиваха с мъжете, не заминаваха, оставаха да чакат на плажа. Всеки ден те чакат. Много пъти съм придружавал майка ми и макар че много рано бяха ме откъснали от дома и отведоха в града — благодарение уловките на някаква даскалица, появила се по онова време, за да очовечава децата от острова — никога не забравих как жените очакват. Докато се стъмни съвсем, те чакат завръщането, чакат платноходките, които носят риба, донасят и мъжете. Но все пак колко пъти слънцето залязваше и за мнозина това не беше завръщане. Очакването продължаваше цяла нощ, която се удължаваше и гърчеше, както се гърчи змия, донасяше отчаяние, влачеше се и се увиваше властно като змия. А мъжете не се завръщаха. Тъжни бяха нощите, когато мъжете не се връщаха и обичащите жени оставаха с празни обятия, с празно сърце и се изправяха без кураж пред живота, който също ставаше празен за тях.

Те трепереха при всяка раздяла, знаейки, че това може да бъде последният път, когато виждат своите мъже, но се стараеха да чакат уверени и без страх завръщането. И вярваха, че молитвите им са помогнали, когато мъжът се завръща като победител на пристана…

Нисиа чака и в това чакане беше смисълът на нейния живот. Все пак тя не губеше надежда да ме придружи някой ден.

— Ще ме вземеш днес — каза ми тя — и ме ужаси.

След като преодолях объркването си, аз се усмихнах и се опитах да се пошегувам, за да я обезкуража, и тя сама да разбере, че нейното искане е детинско, лишено от разум. Тя не можеше да говори сериозно. Не трябваше. Освен ако не е полудяла.

Нейната ярост отново ме изненада:

— Ти мислиш, че аз винаги ще чакам, нали? Е, добре, когато получиш някоя изненада, не се оплаквай, чуващ ли?…

Изненада! Та тя вече ми направя две!…

Нисиа се отегчаваше и то много. Но в действителност нямаше намерение да ме напусне. Само искаше добра дума, с която да покажа загриженост към проблема, който изглеждаше толкова важен за нея. Но аз не разбрах това. Е, не й беше приятно пасивното и омразно положение, при което се намират жените на острова — да чакат, всякога неспирно да чакат. Тя би ми обяснила това, ако аз не бях отсякъл рязко… И като чакаше, тя страдаше, защото й беше невъзможно да не очаква най-лошото. Обичаше да действува, като мъжете да действува. Да ме придружава, това тя най-силно желаеше, тъй като толкова много ме обичаше, че ме ревнуваше и от опасността, която посрещах сам. Тогава разбрах защо тя настояваше да изкърпва мрежите, работа, която винаги е била за мъже. По този начин със закърпените от нея мрежи, идваше малко и от нея с нейния човек. Те минаваха през нейните ръце и в тях щяха да се уловят всички риби, които успяваха да измамят бдителността на бога на морето.

Нисиа ми разказа следния сън:

— Бях на плажа и чаках. Беше на свечеряване. Слънцето вече беше слязло по-ниско от най-малката палма и се готвеше да умре откъм страната на солниците. Скоро! — помислила си тя. Най-важният момент в живота й беше неизвестен. Това тя изстрадва всяка привечер. В момента, в който слънцето се скрива, тя мислела главно за мене и със затворени очи се молела да съгледа платноходката, когато ги отвори наново. Отворила ги, но било още рано. Почакала още някое време, все още спокойна, като се стараела да се разсее, да мисли за приятни неща, но всъщност мислела за майка си, за смъртта на баща си в един подобен момент преди много години. И започнала да изпитва предчувствия. А те били по-силни от желанието й да бъде силна. Настъпвало отчаянието. Гледайки настойчиво във водата, тя започнала да чувствува в морето някаква голяма мистерия. А не можела да я разбере. И изпитвала гняв към морето, което я разделя от нейния човек. Защото той заминавал, а тя оставала. И се измъчила да мисли, че в този следобед тя няма да срещне друго освен празна платноходка. Трагичен печат на нейната съдба! Нейната майка беше й казвала, че мъжът се завръща винаги, когато слънцето залезе. Те с трепет пожелавали слънчевият диск да не се задържа там на високото. Но един следобед, в който слънцето залязло като всички следобеди, баща й не се завърнал. Денят бил напълно погълнат от нощта и мъжът не се завърнал в дома си, при жената и детето си. Не се върнал той и на земята. „Какво щеше да стори майката, ако нямаше онова детенце, което играело с умрялата рибка?“ — помислила си Нисиа в съня, както си е мислила и будна много пъти. Този ден малката, изморена от игри, заспала в полата на майка си. След това майката живяла мълчаливо и като някаква сянка била унесена и чужда. Нисиа вижда в съня си, че не може повече да чака. Нейните крачки вече я водят към морето. Всякога нейното желание е било да ме придружава. Сега никой няма да й попречи. Водата докосвала края на роклята й. След още една вълна усеща мокри бедрата си. Напредва. Сега вече не може да се върне назад. Не желае и да се отбие от пътя… Вълните стават по-силни и обливат цялото й тяло. На Нисиа се струва, че чува някой да пее. За нея тази песен е доказателство, че не се сърдя, загдето не е губела надежда някой ден да ме придружи; сега вижда, че се изпълнява нейното желание, което аз смятах за детинско. Да, дошло онова, с което аз никога не се съгласявах. И аз съм бил доволен, както никога и някаква светлина ни била обграждала в момента, в който тя се събрала с мене…

— Но защо Нисиа не ме посрещна? Така аз съм като изоставен и не познавам този остров. Каква е тази земя? Какво правя тук, щом като се чувствувам чужд?

Образуваха се групи хора, обръщаха се и ме гледаха, сякаш съм някакво плашило, призрак, дошъл отнякъде. Никой не отговори на запитващия ми поглед. Само отваряха път, за да мога да си вляза в дома, а приятели ме потупваха по рамото при преминаването ми. Но какво означава това? Винаги съм обичал тишината на дългите часове в платноходката. Но сега бих искал да ми се каже какво има…

Усетих, че ми се подгъват краката, като видях Нисиа на кревата и ми се стори, че тя е мъртва. Дали е? Нейната кожа не беше черна, а възсинкава. Мъртва е, помислих си като насън, но аз съм жив. Нейните очи бяха затворени, лицето синьо, тя е мъртва, а аз… аз… Моята платноходка не се завърна сама и аз носех много риба. Но за какво служеше това, като тя е мъртва и беше синя? Гледах я е отчаяние, но усмивката, която освети лицето на винаги тъжната й майка, беше толкова ясна, та аз веднага разбрах, че тя не може да е умряла. Не можеше да бъде мъртва със светлата усмивка на лицето на майка и. Запитах я озадачен, като се мъчех да овладея гласа си:

— Чуй ме, можеш ли да ми кажеш нещо за мое успокоение?

— Ш-ш-ш-ш! Тя опи.

А аз губех спокойствието си.

— Кажи какво е станало, кажи…

Виждайки, че не мога да търпя повече тази неизвестност, тя обясни:

— Педро се връщал от риболов и намерил тая в морето почти мъртва. Изглежда, че е искала да умре, защото ти не се завръщаше. Но сега е добре. Докторът й даде нещо, за да спи, и каза, че ще се събуди здрава. Беше много възбудена, викаше… Не се тревожи, тя ще се събуди здрава.

Никога не бях чувал по-добро. Нисиа само спеше!

— Хайде да пием, хора! — извиках аз към групата, като сложих ръка на рамото на най-близкия до мене човек и поканих всички… Хайде, хайде да пием! — извиках още по-високо, като че канех някой много отдалече, та и той да се развесели. — Хайде, мили голтаци!