Ърнест Томпсън Сетън
Ули (2) (Историята на едно жълто куче)

II

Монсалдейл е една от най-известните долини в Дербишиър, а „Прасето и свирката“ единствената, но прочута странноприемница, чийто собственик Джо Грейторекс беше хитър и здрав йоркширец. Природата го тъкмеше за жител на пограничните райони, но обстоятелствата го направиха кръчмар и неговите вродени наклонности го караха да… но това не е важно; достатъчно е да се каже, че в тази област се бракониерствуваше извънредно много.

Новият дом на Ули се намираше на възвишението източно от долината, точно над странноприемницата на Джо, и този факт имаше своето значение за отиването ми в Монсалдейл. Дорли, новият господар на Ули, имаше в низината малко стопанство, но из бърдата пасяха многочислените му овце. Именно тях пазеше Ули със своята стара прозорливост, докато пасяха, а вечер ги закарваше до кошарата. Той беше необщителен и твърде зает и веднага показваше зъбите си на непознатите, но така неуморимо се грижеше за стадото, че през тази година Дорли не изгуби нито едно агне, макар че съседните фермери дадоха обичайната дан на орлите и лисиците.

По тези места трудно се ловят лисици. Каменистите хребети и високите отвесни скали и пропасти са твърде многобройни и не радват ездачите, а скалите изобилствуват с хубави скривалища, че просто да се чуди човек защо лисиците не са „залели“ Монсалдейл. Но това е факт! До 1881 г. не съществуваше такава опасност, когато една хитра стара лисица се засели сред тучните пасища както мишка в сирене и започна да се присмива над хрътките на ловците и над обикновените кучета на фермерите.

На няколко пъти я преследваха хрътки, но тя им се изплъзваше, като се вмъкваше в Дяволската дупка. Попаднала веднъж в тази теснина, където пукнатините в скалите се простираха кой знае докъде, лисицата се чувствуваше сигурна. Местното население започна да вижда нещо повече от сполука в това, че тя винаги се изплъзваше при Дяволската дупка, и когато веднъж една от хрътките, която за малко не хвана Дяволската лисица, побесня, никой вече не се съмняваше в родствените връзки на въпросната лисица с дявола.

Тя продължи да плячкосва, като правеше дръзки набези, и животът й често висеше на косъм, докато накрая, както постъпват много стари лисици, започна да убива просто от любов към убийството. Ето как Дигби изгуби за една нощ десет агнета, а Карол — седем през следващата нощ. По-късно езерцето за патици на свещеника беше напълно унищожено и рядко минаваше нощ, без някой да се оплаче от убийството на птици, агнета или овце, а накрая даже и на телета.

Разбира се, цялото това злодейство се приписваше на лисицата от Дяволската дупка. Знаеше се само, че лисицата е много голяма, поне не оставяше много големи следи. Никой не беше я виждал добре, даже и ловците. Правеше също впечатление, че Тандър и Бел, най-смелите хрътки от сюрията, отказваха да лаят и да вървят по следата, когато преследваха лисицата.

Когато лисицата се прочу като бясна, собственикът на най-добрите хрътки започна да отбягва областта. Фермерите от Монсалдейл, предвождани от Джо, се споразумяха помежду си, че ако открият следите й върху снега, ще се съберат заедно, ще претърсят цялата област и напук на всички ловни правила ще се отърват от тази „побъркана“ лисица, по какъвто и да е начин. Сняг обаче все не падаше и кръвожадната лисица продължаваше да си живее както преди. Независимо от нейната лудост не й липсваше методичност. Тя никога не нападаше две нощи поред една и съща ферма. Никога не ядеше там, където убиваше, и никога не оставяше следа, издаваща пътя на нейното отстъпление. Нощните й следи обикновено се губеха върху торфа или някой път.

Веднъж я видях. Връщах се късно вечерта пешком в Монсалдейл от Бейкуел. Имаше силна буря. Когато свърнах край ъгъла на кошарата на Стед, проблесна силна светкавица. Пред очите ми се откри картина, която ме накара да настръхна. Край пътя, на около 20 ярда пред мен, седеше на задните си крака голяма лисица, втренчила в мен зловещ поглед, и се облизваше многозначително. Повече нищо не видях и вероятно щях да го забравя или да смятам, че така ми се е привидяло, ако на сутринта там не откриха труповете на двадесет и три агнета и овце и безпогрешните следи; приписваха това престъпление на добре известния мародер.

Само един човек не се оплакваше от лисицата — Дорли. И това беше най-чудното, защото той живееше в центъра на района и само на миля от Дяволската дупка. Верният Ули доказа, че е по-ценен от всички кучета в околността. Вечер след вечер той довеждаше овцете, без да изгуби нито една. Бясната лисица можеше да се навърта колкото ще около фермата на Дорли, но Ули, умният, смелият, дейният Ули не беше по силите й; той не само че успяваше да опази стадото на своя стопанин, но и сам оставаше напълно невредим. Всички хранеха дълбоко уважение към него и той положително щеше да бъде всеобщ любимец, ако не беше неговият нрав; досега не беше проявил веселост и ставаше все по-раздразнителен. Той като че обичаше само Дорли и Хилда, най-голямата му дъщеря, умна и красива девойка, която в качеството си на главна домакиня на къщата беше и специален покровител на Ули. Другите членове на семейството Ули се научи да понася, а целия останал свят — хора и кучата, ненавиждаше.

Неговото странно отношение се потвърди добре при моята последна среща с него. Крачех по пътеката през пущинака зад къщата на Дорли. Ули лежеше на прага на вратата. Когато наближих, той се надигна и заподскача по пътеката, после спря на около десетина ярда пред мен. Стоеше неподвижно, гледаше съсредоточено в далечината на пущинака и само едва-едва настръхналата му козина сочеше, че не се е превърнал внезапно в камък. Не се и помръдна, когато го наближих, и тъй като нямах намерение да се карам, заобиколих току под носа му и продължих пътя си. Ули моментално напусна мястото си, пробяга със същото зловещо мълчание двайсетина фута напред и отново се спря на пътеката. Отново го наближих, стъпих встрани на тревата и минах на косъм от носа му. Мигновено, без да издаде и звук, той ме захапа за лявата пета. Ритнах със свободния крак, но той избяга. Понеже не носех тояга, хвърлих към него голям камък. Ули се хвърли напред, но камъкът го застигна удари го по бедрото и го повали в една дупка. При падането си той изръмжа злобно, но изпълзя от дупката и избяга, като понакуцваше.

Враждебен и свиреп към целия свят, Ули се отнасяше винаги ласкаво към овцете на Дорли. За подвизите му се говореше много. Не едно злощастно агне, паднало в някое блато или дупка, би загинало неминуемо без неговата навременна и далновидна помощ. Не една овца беше спасил той, когато острият му поглед съзираше, а непоколебимата му смелост прогонваше всеки навъртащ се наблизо орел.