Ърнест Томпсън Сетън
Ули (3) (Историята на едно жълто куче)

III

Фермерите от Монсалдейл все още продължаваха да плащат своята нощна дан на бясната лисица, когато късно през декември падна снегът. Бедната вдовица Джелт изгуби цялото си стадо от двадесет овце и още на сутринта се разгоря борбата. Без да крият пушките си, плещестите фермери тръгнаха да проследят докрай предателските следи в снега, следи на голяма лисица, без съмнение на кръвожадния престъпник. На известно разстояние следите бяха достатъчно ясни, но при реката животното беше проявило своята вродена хитрост. Лисицата беше се спуснала под остър ъгъл на течението и беше скочила в плитката, все още незамръзнала вода. На отсрещната страна нямаше никакви следи и след дълго търсене на четвърт миля нагоре по течението мъжете откриха мястото, където беше излязла от водата. След това следите водеха към високата каменна ограда на Хенли, където нямаше сняг. Старателните ловци не разбраха нищо, но продължиха да упорствуват. Когато следата пресече равния сняг между стената и пътя, мненията се разделиха. Едни ловци настояваха, че следата води нагоре, а според други тя водеше надолу по пътя. Но Джо прекрати спора и след ново продължително търсене откриха мястото, където очевидно същата следа, макар и според някои да беше по-голяма, влизаше в една кошара. Без да нанесе каквато и да е вреда на нейните обитатели, лисицата беше стъпвала по следите, оставени от някой минувач, и се беше добрала до пътеката през пущинака, по която беше отишла право във фермата на Дорли.

Този ден поради снега овцете си бяха в къщи и Ули, свободен от обичайното си задължение, се излежаваше на слънце върху някакви дъски. Когато ловците наближиха къщата, той се разлая злобно и побягна при овцете. Джо Грейторекс приближи мястото, където Ули беше пресякъл пресния сняг, погледна и се спря като вкаменен, после посочи към отдалечаващото се куче и каза развълнувано:

— Момчета, тръгнали сме по следите на лисицата, но ето го къде е убиецът на овцете на вдовицата!

Едни се съгласиха с Джо, други припомниха съмненията за следите при пътя и настояваха да се върнат и да проследят отново дирята. В този критичен момент от къщата излезе самият Дорли.

— Том — обърна се към него Джо. — Това твое куче снощи е изтребило двадесет овце на вдовицата Джелт. На мен не ми се вярва това да му е за пръв път.

— Слушай приятелю, да не си полудял! — отвърна Том. — Никога досега не съм имал по-добро овчарско куче, пък на всичкото отгоре той обича овцете.

— Как ли не! Видяхме какво е направил снощи с тях! — възрази Джо.

Напразно ловците се опитваха да му обяснят! Том се кълнеше, че това е заговор на завистници, за да му отнемат Ули.

— Ули спи всяка вечер в кухнята. Никога не го пускаме навън, освен когато пази овцете. Слушай, човече, той е с нашите овце през цялата година и през това време не сме загубили нито една от тях.

Том се раздразни много от този отвратителен опит да се посегне върху доброто име и живота на Ули. Джо и неговите другари бяха ядосани не по-малко от него и само умното предложение на Хилда успя да ги усмири.

— Тате — каза тя, — тази нощ ще спя в кухнята. Ако Ули излиза по някакъв начин, ще разбера. Не излезе ли, а убият някъде наоколо овца, ще имаме доказателство, че не е той.

Тази нощ Хилда легна на дивана, а Ули се пъхна както обикновено под масата. Посред нощ той стана неспокоен. Започна да се върти в постелята си, веднъж-дваж се надигна, протегна се, погледна към Хилда и отново легна. Към два часа, изглежда, вече не можеше повече да устоява на някакъв странен подтик. Надигна се безшумно, погледна към ниския прозорец, после — към неподвижното момиче. Хилда лежеше, без да мърда, и дишаше равномерно, като че спеше. Ули бавно се приближи, подуши я и духна в лицето й. Тя не мръдна. Побутна я леко с нос, а след това, наострил уши и наклонил на една страна глава, започна да изучава спокойното й лице. Пак не забеляза нищо. Тогава пристъпи тихо към прозореца, покачи се безшумно върху масата, пъхна нос под леката рамка на прозореца и бутна лапа в отвора. После отново пъхна нос, повдигна рамката, колкото да се промъкне, като я подпираше върху гърба и опашката със сръчност, която говореше за дълга практика, и потъна в тъмнината.

Хилда го следеше изумена от леглото. Като изчака известно време, за да се увери, че действително е излязъл, тя стана да повика баща си, но после поразмисли и реши да изчака. Тя впери очи в тъмнината, но не видя и следа от Ули, после постави още дърва в огъня и отново легна. Повече от час лежа будна, слушаше кухненския часовник и при най-малкия шум се стряскаше, като продължаваше да се пита какво прави кучето в момента. Дали пък наистина не беше избил овцете на вдовицата? После си спомни неговата доброта към техните овце и недоумението й нарасна.

Бавно мина още един час. До ушите й долетя слаб шум откъм прозореца и сърцето й заудря силно в гърдите. Чу се драскане, после рамката се повдигна и Ули влезе отново в кухнята.

На трептящата светлина на огъня Хилда видя едно странно същество с див плам в очите, чиито лапи и снежнобели гърди бяха опръскани с пресни капки кръв. Кучето успокои дишането си и погледна изпитателно момичето. Понеже то не се помръдваше, той легна долу и започна да лиже лапите и муцуната си, като на два-три пъти изръмжа, сякаш си спомняше за току-що преживяното.

Хилда беше видяла достатъчно. Вече нямаше никакво съмнение в правотата на Джо, даже нещо повече. В чевръстия й ум проблесна нова мисъл. Тя разбра, че тайнствената лисица от Мансал се намира пред очите й. Хилда се повдигна от леглото, погледна право към Ули и възкликна:

— Ули! Ули! Значи всичко е истина! О, Ули, та ти си ужасен звяр!

Нейният изпълнен с упрек глас прокънтя силно в тихата кухня и Ули отстъпи, като че го бяха ударили, после хвърли отчаян поглед към затворения прозорец. Очите му заблестяха, козината му настръхна. Той се сниши под погледа на момичето и запълзя по пода, като че молеше за прошка. Бавно се приближаваше, сякаш искаше да я близне по крака; когато се приближи съвсем, се хвърли към гърлото й с яростта на тигър, без да издаде какъвто и да е звук.

Момичето не беше очаквало това. То едва успя да вдигне ръката си и дългите и блестящи зъби на Ули се впиха в плътта й чак до костите.

— Помощ! Помощ! Тате! — изпищя тя.

Ули не беше тежък и тя го отхвърли. В намеренията му обаче нямаше никакво съмнение. Положението беше сериозно; сега ставаше въпрос за неговия или за нейния живот.

— Тате! Тате! — пищеше момичето, а жълтата фурия, изпълнена с желание да убива, хапеше и разкъсваше беззащитните ръце, които толкова често го бяха хранили.

Хилда напразно се мъчеше да отблъсне кучето и то скоро щеше да я захапе за гърлото, ако Дорли не беше се втурнал в кухнята.

Ули скочи право върху него по същия ужасен и мълчалив начин. Той дереше неистово, докато един смъртоносен удар с ръжена го обезвреди и го повали задъхан и треперещ върху каменния под, останал без всякаква надежда, омаломощен, но упорит докрай. Втори светкавичен удар пръсна мозъка му върху каменното домашно огнище, на което доскоро беше служил предано, и Ули, умният, свирепият, верният, коварният Ули, трепна за миг, после се протегна и застина завинаги.