Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pacing Mustang, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2012)

Издание:

Ърнест Томпсън Ситън. Уинипегският вълк

 

Рецензенти: Петър Съмналиев, Рита Ханджиева

Редактор: Юлия Илиева

Художник на корицата: Петър Кръстев

Художник-редактор: Михаил Макариев

Технически редактор: Катя Шокова

Коректор: Юлиана Трендафилова

ИК „Земиздат“

История

  1. — Добавяне

VI

Готвач по време на последното пътуване беше старикът Пуешката следа. Той следеше преследването с не по-малък интерес от когото и да било и когато то завърши с неуспех, той се усмихна надвесен над тенджерата и промърмори:

— Да бъда проклет, ако този мустанг не стане мой! — после прибягна към Свещеното писание, както си имаше навика, и продължи обърнат към тенджерата. — Смятам, че филистимляните нямаше да уморят Самсон, ако не беше естествената му слабост. И Адам щеше да си остане в рая, ако не допусна малка грешница, за която всички знаем. А тия пет хиляди долара всякак ще ги пипна!

От постоянното преследване мустангът подивя още повече. Но това не го накара да напусне Антилопските извори. Това си оставаше единственият водопой на абсолютно открито място, на цяла миля наоколо нямаше къде да се скрие, който и да е враг. Мустангът идваше тук почти всеки ден по обед и след като оглеждаше внимателно, приближаваше водата.

След залавянето на неговия харем мустангът живя сам цялата зима и Пуешката следа знаеше това много добре. Един приятел на стария готвач имаше чудесна малка кафява кобила, която щеше да му свърши добра работа. Той взе чифт от най-здравите букаи, лопата, запасно ласо и един дебел кол, метна се на кобилката и се отправи към прочутите извори.

Няколко антилопи се плъзнаха бързо по равнината пред него в ранната и свежа утрин. Наоколо лежаха говеда, а от всички страни се носеше силната и благозвучна песен на полска чучулига. Ясната и безснежна зима на високите плата си беше отишла, настъпваше вече пролетта. Тревата зеленееше и като че цялата природа мислеше само за любов.

Това настроение се чувствуваше във въздуха и когато завързаха дребната кафява кобилка, за да пасе, тя от време на време надигаше глава и изцвилваше дълго и пронизително, което положително представляваше нейната любовна песен, ако това можеше да се нарече песен.

Старецът провери откъде духа вятърът, и се огледа. Ето я ямата, която бяха изкопали по-рано. Тя беше пълна с вода, в която плаваха удавени прерийни кученца и мишки. Край ямата се виждаше новата пътека, която животните бяха прокарали по принуда. Той избра едно гъсто, обрасло с острица място близо до равна, зелена морава, заби първо здраво кола, после изкопа дупка, голяма колкото да се побере в нея, и просна вътре одеялото си. После скъси въжето, с което беше завързал малката кобилка, така че тя едва можеше да се движи, разтвори по средата ласото си, завърза дългия му край за кола, нахвърли върху въжето пръст и трева и се пъхна в скривалището си.

Около обед след дълго очакване любовният зов на кобилката получи ответ от височинката далеч на запад. Там, черен на фона на небето, стоеше прославеният мустанг.

Той се спусна надолу със своя полюляващ се раван, но станал по-ловък от дългото преследване, спираше често, оглеждаше се и изцвилваше. Изцвилването на кобилката по всяка вероятност намираше отговор в сърцето му. Той приближи, изцвили отново, но изведнъж го обзе безпокойство и описа голям кръг да подуши въздуха за евентуални неприятели. Като че нещо се двоумеше. Добрият дух на животните му шепнеше: „Недей Да отиваш!“ Кафявата кобила отново се обади. Той описа още един кръг, този път по-близо до нея, и отново изцвили. Отговорът, изглежда, заглуши целия му страх и накара сърцето му да трепне.

Мустангът подскочи по-близо и докосна носа на Сали със своя. Отзивчивостта й му хареса и той се отърси от всички опасни мисли, отдавайки се на удоволствието от нейното завладяване. Но както се изправяше на задни крака, едното му задно копито остана за миг в зловещия обръч на ласото. Едно сръчно и бързо дръпване, клупът се сви и мустангът беше хванат.

Той изпръхтя от ужас и скочи във въздуха. Това даде възможност на Том да затегне втори път въжето. Клупът проблесна по въжето и се уви като змия около яките копита.

За миг страхът удвои силите на коня и той скочи, но въжето се опъна и мустангът падна победен на земята, най-сетне превърнат в безнадежден роб. Грозната, малка и изкривена фигурка на стария Том изскочи от ямата, за да затвърди победата си над голямото великолепно създание, чиято огромна сила се оказа безпомощна пред остроумието на дребния стар човечец. С пръхтене и отчаяни скокове, които свидетелствуваха за огромната му сила, голямото животно се мъчеше да се освободи, но напразно. Въжето го държеше здраво.

Том хвърли ловко второто ласо и хвана предните му крака, после с едно изкусно движение ги стегна заедно. Разяреният мустанг политна надолу и миг след това лежеше безпомощен на земята. Той продължи да се съпротивлява, докато напълно се изтощи. Тялото му се разтърсваше от конвулсии, от очите му потекоха сълзи.

Старият каубой стоеше и наблюдаваше, но в душата му бушуваше някакво странно чувство. Цялото му тяло трепереше от глава до пети; това не му се беше случвало, откакто беше хванал с ласо първия си бик. За известно време не можеше да предприеме нищо, само гледаше втренчено в своя огромен пленник. Овладялото го чувство обаче скоро премина. Той оседла Далила[1], взе второто ласо, хвърли го върху врата на коня и остави кобилата да придържа главата на жребеца, докато му постави букаите. Свърши бързо работата и сигурен, че мустангът вече няма да му убегне, старият Бейтс реши да поохлаби въжетата, но някаква внезапна мисъл го накара да промени решението си. Съвсем беше забравил едно важно обстоятелство, за което не беше се подготвил. Според законите на Запада мустангът става собственост на първия човек, който постави върху него собственото си клеймо. А как да го постави сега, когато най-близкото място за дамгосване беше на цели 20 мили?

Старият Том отиде при кобилата, повдигна едно по едно копитата й и разгледа внимателно подковите. Да, едната се клатеше. Той подпъхна лопатата, разкърти подковата и я свали. Наоколо имаше в изобилие суха трева и той накладе бързо огън. Не след дълго подковата почервеня от едната страна. Той уви другата й страна в чорапа си и изобрази върху левия хълбок на безпомощния мустанг груба пуешка следа — своето клеймо, използувано всъщност за пръв път. Когато горещото желязо се допря до тялото му, животното потрепери, но всичко свърши много бързо и прочутият мустанг не беше вече безстопанствен.

Сега оставаше само да го откара в къщи. Том разхлаби въжетата; мустангът почувствува това, помисли, че е свободен, и скочи веднага на крака, но падна на земята. Двата му предни крака бяха здраво завързани един за друг и той можеше да се движи само с подскоци; опиташе ли се да побегне с така неестествено стегнати крака, неизбежно падаше на земята. Възседнал лекото си пони, Том се мъчеше да го води след себе си, дърпаше силно въжето, заплашваше, лавираше и измисляше какво ли не да принуди своя покрит с пяна и побеснял пленник да се движи на север към Пиняветитос. Дивият кон обаче не желаеше да пристъпя, не се подчиняваше. С уплашено пръхтене или с ядовити и безумни скокове той непрекъснато се опитваше да се отскубне. Борбата беше дълга и жестока. Блестящите му хълбоци се покриха с гъста тъмна пяна, пропита с кръв. Безбройните падания и големите мъки го изтощиха така, както не беше го изтощило целодневното преследване. Поривистите му скокове насам и натам вече не бяха така силни, при тежкото му издишване от ноздрите излизаше кървава пяна. А неговият победител, неумолим, властен и хладнокръвен, непрестанно го принуждаваше да се движи напред. Като се сражаваха на всяка крачка, те се спуснаха по склона към каньона и стигнаха началото на пътеката, която водеше надолу до единственото място, където можеше да се пресече каньонът, най-северната граница на предишните владения на мустанга.

Оттук се виждаха първият обор и първата къща. Човекът ликуваше, а мустангът събра всичките си останали сили за още един отчаян опит. Той се понесе нагоре по обраслия с трева склон, без да обръща внимание на разрязващото месата му въже и на изстрелите във въздуха, напразен опит да го отбият от неговия изпълнен с безумие път.

Мустангът се изкачваше нагоре и все нагоре към отвесната скала, после скочи напред в празното пространство и започна да пада надолу, надолу, докато се озова сред камъните и остана там безжизнен, но свободен.

Бележки

[1] Любимата на Самсон, предала го коварно в ръцете на врага — Б.пр.

Край