Ърнест Томпсън Сетън
Лисицата от Спрингфийлд (4)

IV

Кокошките продължаваха обаче да изчезват. Чичо побесня от ярост и реши да поведе сам войната. Той поръси цялата гора с отровни хапки, като се осланяше на чистата случайност да не се натъкнат на тях и нашите собствени кучета. Той се впусна в презрителни забележки по адрес на моето ловно изкуство и вечер излизаше с пушка и с две кучета, та да види какво може да изтреби.

Свадливка познаваше много добре отровните хапки. Тя или ги отбягваше, или се отнасяше към тях с презрение. Една от хапките спусна в дупката на стария неприятел скункса, който повече не се и видя. Преди Белязания беше винаги готов да се заеме с кучетата и така предпазваше семейството от беди. Сега обаче върху плещите на Свадливка падна цялото бреме по отглеждане на малките; тя не можеше вече да отделя време за маскиране на всяка следа до леговището и невинаги се намираше там, та да посрещне и заблуди неприятелите, които идваха твърде близо.

Краят лесно можеше да се предвиди. Рейнджър вървеше по една прясна следа към леговището и Спот, фокстериерът, обяви, че семейството си е в къщи, а после се помъчи да влезе вътре.

Цялата тайна излезе наяве и лисичето семейство беше обречено на гибел. Наетият за случая човек пристигна с кирка и лопата, за да ги открие, докато ние стояхме с кучетата встрани. Старата Свадливка не закъсня да се покаже в близката гора и веднага поведе кучетата след себе си надолу към реката, където в подходящ момент се отърва от тях, като чисто и просто се метна на гърба на една овца. Уплашеното до смърт животинче пробяга светкавично неколкостотин ярда, после Свадливка скочи на земята, уверена, че вече съществуваше непреодолима преграда по отношение на миризмата, и се върна при леговището. А кучетата, объркани от изчезналата следа, скоро също се върнаха и отново откриха Свадливка, която се въртеше отчаяна наоколо и напразно се опитваше да ни подмами надалеч от своите съкровища.

Междувременно Ирландеца размахваше енергично кирката и лопатата. Жълтеникавият чакълест пясък се натрупваше от двете страни и раменете на здравия копач се скриха под земята. След като копа един час, развеселен от неистовите втурвания на кучетата след лисицата, Ирландеца извика:

— Ето ги, господине!

В края на дупката, свити колкото може по-навътре, се гушеха четирите пухкави лисичета.

Преди да успея да се намеся, лопатата нанесе смъртоносен удар, а внезапното втурване на свирепия малък фокстериер отне живота на трите лисичета. Четвърто най-малкото, спасихме, като го хванахме за опашката и го вдигнахме високо над главите на възбудените кучета. Лисичето издаде кратък писък и майка му веднага се отзова. Тя започна да обикаля толкова наблизо, че неминуемо щеше да бъде застреляна, ако по една случайност не я предпазиха кучетата, които винаги попадаха по средата и които още веднъж бяха отклонени в безполезно преследване.

Поставихме лисичето в торба, където то се сви, без да гъкне. Неговите нещастни братчета хвърлиха обратно в собственото им легло и насипаха отгоре им няколко лопатки пръст.

Ние виновниците се върнахме в къщи и скоро след това завързахме малкото лисиче с верига в двора. Никой не разбра защо го оставихме живо. Овладя ни особено чувство, при което мисълта за убийство остана без последовател.

Лисичето беше много хубаво; като че беше кръстоска между лисица и агне. Пухкавото му личице и тяло приличаха странно много на агне; от тях се излъчваше невинност, но в жълтеникавите му очи проблясваха хитрост и жестокост, съвсем непривични за агнето.

Докато някой се навърташе около него, то се свиваше безмълвно и уплашено в своята колибка. Мина цял час след като остана само, преди да се осмели да надникне навън.

Прозорецът ми сега замести кухата липа. Около лисичето се въртяха много кокошки от породата, която то познаваше много добре. Късно същия следобед веригата неочаквано издрънча, малкото лисиче се хвърли върху най-близката кокошка и положително щеше да я сграбчи, ако не беше веригата, която го дръпна рязко назад. То се изправи на крака и отново пропълзя в своята колибка; след това се хвърли още няколко пъти, но така пресмяташе своя скок, сякаш да спечели или да изгуби в рамките, определени му от веригата, че нито веднъж не беше повалено от нейното жестоко дръпване.

Когато падна нощта, малкият приятел се развълнува много; измъкваше се от колибката, но се прибираше при най-малката опасност, повлякъл веригата след себе си. От време на време я захапваше яростно, застъпил я с предните лапи. Изведнъж застина неподвижно, като че се ослушваше, после повдигна нагоре малкото си черно носле и издаде кратък жалостив писък.

Това се повтори веднъж-дваж, като използуваше промеждутъците да захапва веригата и да тича наоколо. Тогава дойде отговорът — далечното „яп-юр-р-р“ на старата лисица. След малко на купчината дърва изникна тъмна сянка. Малкото се примъкна в своята колибка, но се върна моментално и се втурна да посрещне майка си, изпълнено с цялата радост, която може да изрази една лисица. Бърза като светкавица, тя го сграбчи и се обърна да го отнесе със себе си по пътя, по който току-що беше дошла. В момента, в който веригата се изпъна, малкото лисиче беше изтръгнато безмилостно от устата на майката, а тя, уплашена от отворения в момента прозорец, пробяга по купчината дърва.

Час по-късно лисичето престана да се върти наоколо и да писука. Надникнах навън. На светлината на луната зърнах очертанията на майката; беше се опънала с целия си ръст на земята край малкото и гризеше нещо — металните звуци ми подсказаха, че това пак е онази жестока верига. А Тип, малкото лисиче, се гощаваше през това време с топло мляко.

Излязох навън и тя избяга в тъмната гора, но там, край колибката, имаше две малки, плувнали в кръв и все още топли мишки, храна за лисичето, която преданата майка беше донесла. Сутринта установих, че веригата около врата на малкото беше излъскана цялата.

На път през гората към разрушеното леговище отново открих следи от Свадливка. Бедната и съкрушена майка беше идвала и беше изровила изцапаните с пръст тела на малките си лисичета.

Трите малки лисичета лежаха на земята, всички изблизани и спретнати, а край тях, току-що убити, се търкаляха две от нашите кокошки. Новоизкопаната пръст беше осеяна с лесно четливи следи, следи, които ми разказаха, че тук, край трупчетата на мъртвите си деца, тя е наблюдавала подобно на Рицпа^[1]. Тук тя им е донесла ежедневната храна, плячката от нощното си ловуване. Тук е лежала край тях и изпълнена с копнеж да ги нахрани и да ги стопли както преди, напразно им е предлагала тяхната естествена храна, но е намирала само бездушни малки телца, увити в меки кожухчета, малки хладни нослета, безчувствени и неотзивчиви.

Дълбоки отпечатъци от лактите, гърдите и задните й крака сочеха местата, където е лежала, изпълнена от скръб, взирала се е дълго в тях и е тъгувала така, както едно диво животно майка може да тъгува за своите малки. След това не беше стъпвала повече в разрушеното леговище, понеже вече знаеше със сигурност, че малките й са мъртви.