Ърнест Томпсън Сетън
Момчето и рисът (1)

Момчето

Той току-що беше навършил 15 години. Обичаше много лова и се беше пристрастил необикновено много, особено за един начинаещ, към него. Цял ден над лазурното езеро Кейгеонул прииждаха ята диви гълъби, накапваха в редица по изсъхналите дънери край малките горски полянки, които приличаха на паметници, издигнати в чест на огъня, и стояха като изкушаващи мишени. Той обаче напразно ги преследваше с часове. Птиците като че знаеха от какво разстояние бие неговата старомодна пушка и всеки път преди той да се приближеше на достатъчно разстояние, шумно се вдигаха във въздуха. Най-сетне едно малко ято се пръсна между зелените дървета край потока близо до дървената колиба и като се прикриваше зад нея, Торбърн пристъпи внимателно напред. Погледът му се спря върху един гълъб, кацнал недалеч; прицели се внимателно и гръмна. Почти в същия миг отекна и друг изстрел и птицата падна мъртва на земята. Торбърн се втурна да я вземе, но изведнъж се появи някакъв висок младеж и я вдигна.

— Хей, Корни! Птицата е моя!

— Твоят ли! Твоята излетя ей там? Видях ги как кацат тук, и реших да гръмна една.

Внимателното оглеждане показа, че гълъбът е ударен едновременно от куршум и от сачма. Стрелците се бяха мерили по една и съща птица. И двамата се смяха от сърце на това съвпадение, макар шегата да имаше и сериозна страна. Храната и бойните припаси не достигаха в този горски дом.

Корни, млад и чудесно сложен ирландец от канадски произход, висок около метър и осемдесет, живееше сега в дървената колиба, където липсата на удобства и суровият живот бяха постоянни източници на жизнерадост. Колтови, макар родени и израснали в лесовете на Канада, не бяха изгубили нищо от онзи дух, превърнал ирландската кръв из цял свят в синоним на искреност и остроумие.

Корни беше първородният син на голямо семейство, заселило се в Питърсей на 25 мили на юг. Беше изявил желание сам да изгради своя дом в горите на Финбанк и неговите пораснали вече сестри — Маргит, уравновесена и сериозна, и Лу, жизнерадостна и духовита, се заеха с домакинството му. Торбърн Олдър им гостуваше. Току-що беше оздравял от много сериозна болест, затова го бяха изпратили да поводи малко „по-суров живот“ из горите с надежда да придобие поне малко от жизнеността на своите домакини. Техният дом беше построен от неизбичени дървета, без дюшеме, покрит с чимове с избуяли по тях треви и бурени. Девствената гора наоколо се пресичаше на две места: едното, където на юг водеше най-обикновена пътека до Питърсей, и другото, където върху чакълестия бряг плискаше водите си изумрудено езеро и откъдето можеше да се види къщата на най-близкия съсед, която се намираше на около четири мили през водата.

Ежедневието им беше монотонно. Корни ставаше при изгрев-слънце да запали огъня, викаше сестрите си и докато те приготвяха закуската, той хранеше конете. В 6 часа закусваха и Корни отиваше на работа. По обед, чието настъпване Маргит познаваше по сянката на едно дърво върху ручея — ясен белег, че трябва да донесе прясна вода за трапезата, Лу окачваше бяла кърпа върху един прът и Корни, забелязвайки сигнала, се връщаше за обед, изгорял и заруменял, истинско олицетворение на мъжка сила и честен труд. Понякога Тор се губеше по цял ден, но привечер, когато отново се събираха край масата, той се прибираше от езерото или от някой далечен планински хребет и вечеряше онова, което беше ял на обед и на закуска, защото менюто, както и дните винаги се повтаряха: свинско, хляб, картофи и чай, понякога яйца, които снасяха дузината кокошки, подслонени в малката конюшня, и много рядко дивеч, понеже Тор не беше ловец, а Корни нямаше време за нищо друго, освен за фермата.