Ърнест Томпсън Сетън
Котката от копторите (1)

I

— Месо-о-о! Месо-о-о! — носеше се пронизително из уличка „Скримпър“.

Всички котки от квартала се отзоваваха моментално на този зов, докато кучетата, трябва да се признае, оставаха пренебрежително равнодушни.

— Месо-о-о! Месо-о-о! — чуваше се все по-силно и по-силно.

След малко се появи и самият привлекателен обект — рошав и мърляв дребен човечец, тикащ пред себе си количка. От всички страни към него се устремяваха десетки котки, които мяукаха, наподобявайки неговия глас. На всеки 50 ярда^[1], когато се събереше голяма тълпа котки, количката спираше и човекът с чародейния глас изваждаше от един сандък шиш с ароматни късове варен дроб на него. Той измъкваше късовете от шиша с дълъг прът. Всяка котка грабваше своя пай, обръщаше се, присвиваше леко уши, поглеждаше свирепо, издаваше сърдит гърлен звук и се втурваше надалеч, за да погълне плячката си на някое сигурно място.

— Месо-о-о! Месо-о-о!

Все нови и нови котки прииждаха за дажбата си. Продавачът на дроб познаваше всички до една. Ето тигрицата на Кастилион, това пък е Черньо на Джонс, а онази е „костенурката“ на Пралитци. Тук е и Белка на мадам Дантон, там се промъква ангорската котка на Бленкинсхоф, а другата, която тъкмо се катери по количката, е старият жълто-червеникав Били на Сойер. Били беше безочлив измамник, за който никой не беше плащал досега. Всички трябваше да се помнят, за всяка трябваше да се държи сметка. Собственикът на тази котка е сигурен платец, дава по 10 цента на седмица, но на онази е съвсем съмнителен. Ето и котката на Джон Уоши, на нея се полага само едно малко парченце, понеже Джон има неизплатени дългове. Котката на кръчмаря — с каишката и панделката, обаче получава допълнителна порция поради щедростта на своя стопанин. Котката на началника на патрула не носи пари, но се ползува с необикновеното внимание на месопродавеца. Имаше и други. Една черна котка с бял нос се втурна доверчиво с останалите, но уви, отблъснаха я безпощадно. Котката не разбра нищо. Дълги месеци тя се числеше на пансион при продавача на дроб. На какво се дължеше тази жестока промяна? Продавачът на дроб обаче знаеше много добре, че господарката й беше престанала да му плаща. Той не водеше никакви сметки, записваше всичко в ума си, но никога не грешеше.

Котките, които не влизаха в списъка на аристократите, стояха встрани, наслаждаваха се на упоителния аромат и се надяваха на някоя щастлива случайност. Сред тях беше и една слаба сива обитателка на копторите — мършава, висока и не особено чиста бездомна котка, която преживяваше чрез разни хитрини. Не беше трудно да се разбере, че в някое тъмно ъгълче я чака семейството й. С едното око тя наблюдаваше кръга котки около количката, а с другото следеше, да не би да се появят кучета. Тя гледаше как десетки щастливи котки се прокрадват наежени встрани със своето „ежедневно меню“, и не откриваше никаква възможност за себе си, когато един голям котарак, бездомен като нея самата, се нахвърли върху дребен пансионер с намерение да го ограби. Жертвата изтърва месото си, за да се защити от неприятеля, и в същия момент сивата обитателка на копторите разбра, че е настъпил дългоочакваният случай, грабна парчето и офейка.

Тя се промъкна през дупката на страничната врата на Мензи, прехвърли се над задната стена и едва след това седна и погълна парчето дроб. После се облиза, почувствувала се напълно доволна, и по околни пътища се отправи към двора с отпадъци, където на дъното на един стар кашон от бисквити я очакваха рожбите й. До ушите й долетя жалко мяукане. Тя се втурна напред и завари при кашона огромен черен котарак, който най-спокойно изтребваше домочадието й. Беше два пъти по-голям от нея, но тя се хвърли отгоре му с всички сили и той постъпи както повечето животни, хванати на местопрестъплението — обърна се и избяга. Оцеля само едно малко котенце: то приличаше на майка си, но беше с по-ярки цветове — сиво, с черни точки, напръскано с бяло по носа, ушите и връхчето на опашката. В първите няколко дни майчината мъка нямаше граници, но после поутихна и котката насочи всичките си грижи към останалото живо котенце. Въпреки че доброжелателството беше далеч от намеренията на стария убиец, неговото пъклено дело се оказа истинско щастие в голямата беда, защото майката и котенцето видимо се подобриха за много кратко време. Ежедневното търсене на храна продължаваше. Невинаги на сивата котка се усмихваше щастието с продавача на дроб, но в кофите с отпадъци се намираха ако не парчета месо поне люспи от картофи, с които можеше да се залъже гладът до следващия ден.

Една нощ котката подуши възхитителна миризма. Тя се носеше откъм дъното на уличката от Ист Ривър. Новата миризма винаги се нуждае от изследване, а когато е и привлекателна, не остава нищо друго, освен да се отиде до нея. Тя доведе котката до малкия кей, а оттам до пристана. Тъмнината на нощта я обгръщаше отвсякъде. Изведнъж се чуха неочакван шум и ръмжене и някой се втурна към нея. Котката разбра, че пътят назад е пресечен от стария й неприятел — кучето от кея. Оставаше само един изход. Тя скочи от пристана върху малкото корабче, откъдето идваше миризмата. Кучето остана на брега, а когато на сутринта рибарското корабче отплува, котката по неволя замина с него и повече ни се чу, ни се видя.

II

Малкото котенце от коптора напразно чакаше своята майка. Утрото настъпи и отмина. Котенцето страшно изгладня. Привечер един дълбоко залегнал в него инстинкт го принуди да тръгне да търси храна. То се измъкна от стария кашон и като опипваше тихо пътя си всред вехториите, започна да души всичко, което му се струваше за ядене, но въпреки това не намери никаква храна. Най-сетне стигна дървените стъпала, които водеха надолу към сутеренния дюкян на Японеца Мали, продавача на птици. Вратата беше леко открехната. Котенцето потъна в истински нов свят на силни и странни миризми и се озова сред 20 живи същества, затворени в клетки. Върху един сандъка в ъгъла, лениво отпуснат, седеше негър. Той забеляза малкия непознат и започна да го наблюдава с любопитство. Котенцето се завъртя край клетките на зайците. Те не му обърнаха никакво внимание. После наближи една решетка с по-широки прегради, в която беше затворена лисица. „Знатната дама“ с пухкавата опашка се гушеше в най-отдалечения ъгъл. Тя се сниши, очите й блеснаха. Котенцето приближи решетката, като душеше непрестанно, после провря глава между железата, подуши отново и се отправи към съдинката с храна — лисицата го сграбчи светкавично. Прозвуча уплашено „мяу“, но с едно-единствено разтърсване лисицата го накара да млъкне и щеше начаса да му види сметката, ако негърът не се беше притекъл на помощ. Той нямаше оръжие и не можеше да влезе в клетката, затова се изплю така силно в муцуната на лисицата, че тя изпусна котето и се върна в своя ъгъл, където седна и замига уплашено.

Негърът измъкна котенцето навън. Ужасното разтърсване на хищника беше взело ума на жертвата, като че искаше да й спести по-нататъшните мъки. Котенцето изглеждаше невредимо, но беше замаяно. Известно време то се въртя в кръг, след това постепенно започна да идва на себе си. След няколко минути вече мъркаше върху коленете на негъра. Тогава в магазина се завърна продавачът на птици — Японеца Мали.

Японецът изобщо не беше раждан в Япония. Беше си чистокръвен кокни^[2], но очите му бяха като тесни процепи върху кръгловатото му и плоско лице. Истинското му име беше забравено и всички го наричаха със сполучливия прякор Японеца. Той не се отнасяше жестоко с животните, от чиято продажба се препитаваше, а търсеше само лична изгода и знаеше какво му е нужно. Бездомното котенце не му трябваше.

Негърът нахрани котенцето до насита, после го отнесе няколко пресечки по-нагоре и го пусна в един склад за желязо.

III

Един богат обяд е напълно достатъчен за два-три дни и под впечатление на така натрупаната топлина и енергия котенцето се развесели много. То се триеше о натрупаните боклуци, хвърляше любопитни погледи към недостижимите клетки с канарчета пред високите прозорци, после надзърна над оградата, видя едно голямо куче, слезе отново тихичко долу и като намери закътано местенце на припек, легна и спа цял час. Събуди го леко подушване. Пред него стоеше голяма черна котка с блестящи зелени очи. Дебелият врат и четвъртитите челюсти сочеха, че е котарак. Белег раздираше едната му буза, а лявото му ухо беше разкъсано. Погледът му излъчваше недружелюбност. Ушите му полегнаха назад, опашката му трепна и от гърлото му се разнесе леко, дълбоко ръмжене. Котенцето пристъпи доверчиво към него, но установи, че не го познава. Котаракът потри муцуната си о една греда, после тихо и бавно се обърна и изчезна. Последното, което котенцето видя от него, беше мятащата се насам-натам опашка. Малкото бездомно котенце изобщо не разбра, че се беше намирало така близо до смъртта, както в оня миг, в който дръзна да влезе в клетката на лисицата.

С настъпването на нощта котенцето започна да чувствува глад. То изучи внимателно дългия невидим и излъчващ разни миризми поток на вятъра. Като си избра най-интересната, вирна нос и тръгна по нея. В ъгъла на двора имаше кофа с отпадъци. Там намери малко храна, а едно ведро под чешмата му даде възможност да утоли жаждата си.

Цялата нощ обикаля и изучава двора. Следващия ден прекара както предишния в дрямка на слънце. Така минаваше времето. Понякога откриваше в кофата с боклук обилна храна, а друг път в нея нямаше нищо. Един път завари там големия черен котарак, но благоразумно се измъкна, преди той да го беше забелязал. Ведрото за вода стоеше на мястото си, но когато го нямаше, върху камъка под него оставаха малки кални локвички. Невинаги обаче можеше да се разчита на кофата с боклук. Веднъж тя остави котето без храна цели три дни. То започна да търси нещо за ядене покрай високата ограда, съгледа малка дупка, пъхна се през нея и се озова на улицата. Там попадна в нов свят, но преди да се осмели да продължи по-нататък, нещо изведнъж изшумя и се втурна към него — голямо куче приближаваше с подскоци. Котенцето едва успя да се мушне обратно през дупката на оградата. Изпитваше ужасен глад и се зарадва много, като намери няколко стари картофени люспи. На сутринта не легна отново, а тръгна да броди за храна. В двора цвъркаха няколко врабчета. Те често се навъртаха насам, но сега то ги погледна с други очи. Силният глад събуди у него дивия хищник. Тези врабчета бяха дивеч, храна. Котенцето се сниши инстинктивно до земята и започна да се промъква дебнешком към тях, но врабчетата го видяха и отлетяха навреме. То направи много безуспешни опити и накрая причисли врабчетата към онази храна, която може да се вкусва само когато я има.

На петия ден след като щастието му беше изневерило, котенцето се престраши и излезе отново на улицата, решено на всяка цена да намери храна. Когато се отдалечи доста от дупката, няколко момченца откриха по него огън с тухли. То побягна уплашено. В преследването се включи също едно куче и положението на бездомното котенце стана твърде опасно, когато отпред му се изпречи старомодната желязна ограда на някаква къща. То се мушна между преградите малко преди кучето да го беше настигнало. Някаква жена от един прозорец горе сгълча кучето. Тогава момченцата подхвърлиха парче месо на нещастното котенце и то се нахрани както никога досега. Под малката веранда то откри сигурно убежище и остана там до падането на нощта, когато всичко се успокои. Тогава подобно на сянка пропълзя обратно в своя стар двор с железата.

Така се изнизаха цели два месеца. Котенцето порасна, закрепна и изучи добре всички места наоколо. То опозна Дауни стрийт, където всяка сутрин се появяваха дълга редици кофи за боклук. У него се зароди някаква идея за техните собственици. За него голямата постройка не беше католическа църква, а мястото, където кофите за боклук изобилстваха с най-вкусни отпадъци от риба. Скоро котенцето се запозна с продавача на дроб — и се включи към свенливата група котки, които образуваха външния кръг. Срещна и кучето от кея, а също така и две-три други страшилища. То разбра какво може да се очаква от тях, и се научи как да ги избягва.

Котенцето се зарадва много на изобретения от него нов начин. Без съмнение хиляди котки обикалят напразно около изкушаващите бидони, пълни с мляко, които ранобудният млекар оставяше по стъпалата и первазите на прозорците, но котенцето съвсем случайно откри, че на един е счупен капакът. То се научи да повдига целия капак и да лочи до насита. С бутилките, разбира се, не можеше да се справя, но имаше много бидони с развалени капаци и котенцето полагаше големи усилия да ги открива. Накрая разшири обсега на своите изследвания: първо стигна до средата на следващото каре от къщи, после още по-нататък и най-сетне отново се озова сред варелите и сандъците в двора зад мазето на птицепродавеца.

Все пак старият двор с железата си оставаше чужд, там котето винаги се чувствуваше като на друго място, но тук, в двора зад мазето на птицепродавеца, у него се появи чувството за собственост и веднага го възмути присъствието на едно друго малко котенце, затова пристъпи към новодошлото. Двете котета започнаха да съскат и да фучат, но едно ведро вода, лисната от един прозорец, ги окъпа здравата и охлади моментално гнева им. И двете избягаха: новодошлото през оградата, а котенцето от копторите под кашона, в който беше родено. Целият този заден двор му беше необикновено мил и то се установи тук за постоянно. Храната не беше повече, отколкото в предишния двор, а вода изобщо нямаше, но се срещаха случайно плъхове и няколко чудно вкусни мишки. Те представляваха доста апетитна храна, а освен това станаха причина котето да си намери приятел.

IV

Котенцето порасна и се превърна в красива женска котка с тигрова кожа. Бледосивата й козина беше изпъстрена с черни петна, а четирите бели точки на носа, на ушите и на върха на опашката й придаваха изящен вид. Тя умееше отлично да си търси храна, но въпреки това имаше дни, в които просто гладуваше, и тогава отново се заемаше безуспешно с ловене на врабчета. Котката беше сам-самичка, но скоро щеше да намери подкрепа.

Един августовски ден тя се излежаваше на слънце, когато към нея се приближи голям черен котарак. Тя веднага го позна по раздраното ухо, пъхна се в своя кашон и се скри. Котаракът се придвижваше внимателно напред: той скочи леко от стената върху навеса на края на двора и тъкмо тръгна да пресича покрива, когато пред него изскочи риж котарак. Черния погледна заплашително и засъска. Рижия отвърна по същия начин. Опашките им гневно се замятаха. Мощните гърла засъскаха и завиха. Котараците пристъпиха един към друг с прилепнали назад уши и напрегнати мускули.

— Мяу-мяу-у-у! — обади се Черния.

— У-а-у-у-у! — прозвуча в отговор малко по-басов глас.

— Я-уау-уау-уау! — обади се отново Черния и пристъпи половин инч^[3] напред.

— Яу-у-у! — отговори пак Рижия, изправи се в цял ръст и пристъпи с голямо достойнство цяла крачка напред. — Я-у-у! — и отново пристъпи малко напред, като мяташе опашка.

— Я-уау-яау-у! — извиси глас Черния и едва-едва отстъпи пред изпречилите му се широки и непреклонни гърди.

Наоколо се разтвориха прозорци, разнесоха се човешки гласове, но спорът между котките не преставаше.

— Яу-яу-у! — забоботи Рижия, като понижаваше глас тогава, когато другият го извисяваше нагоре. — Яу! — и той пристъпи още една крачка напред.

Сега носовете им се намираха на три инча един от друг. Котараците бяха готови да се вкопчат, всеки чакаше другия да започне. Цели три минути се наблюдаваха втренчено и мълчаливо като изваяни; помръдваха само връхчетата на опашките им.

Рижия започна отново с басов глас:

— Яу-у!

— Я-а-а-а-а! — зави Черния с намерение да всее ужас със своя вой, но в същото време отново отстъпи малко назад.

Рижия пристъпи половин фут^[4]. Мустачките им се докоснаха. Още крачка напред и носовете им щяха да се допрат.

— Яу-у-у! — като че изстена дълбоко Рижия.

— Я-а-а-а-а-а-а! — изписка Черния, но отстъпи с една тридесет и втора част от инча. Рижия го последва и се вкопчи в него като демон.

О, как се търкаляха, хапеха и деряха, особено Рижия! Как се вкопчиха и притиснаха един в друг, особено Рижия!

Котараците се търкулнаха; отгоре беше ту единият, ту другият, но повечето пъти Рижия; те продължиха така, докато се изтърколиха от покрива сред аплодисментите на струпалите се по прозорците зрители. Дори когато падаха, продължаваха да се хапят и да се дращят, особено Рижия. Когато тупнаха на земята, без да прекратят дори за миг борбата, отгоре остана Рижия. Най-сетне се разделиха; и двамата си бяха изпатили здравата, особено Черния. Той се метна на стената с окървавено тяло и изчезна, мяукайки, докато в това време по прозорците се носеше новината, че Рижия опухал добре Кейлиовия Ниг.

Или Рижия беше много изкусен търсач, или бездомната котка не се криеше достатъчно добре, но той я откри между сандъците, пък и тя не направи опит да избяга вероятно защото беше наблюдавала битката. Нищо друго не покорява така женското сърце, както победата в боя. Оттогава Рижия и котката станаха много добри приятели. Не че деляха живота и храната си, котките нямат обичай да вършат това, те само признаваха един другиму особени приятелски права.

V

Септември отмина. Настъпиха кратките октомврийски дни, когато в стария кашон от бисквити се случи важно събитие. Ако Рижия можеше да дойде, той щеше да види пет малки котенца, сгушени в прегръдките на своята майка — малкото коте от коптора. Котката се чувствуваше великолепно: тя изпитваше целия възторг и очарование, който е в състояние да изпита една майка; тя обичаше котенцата и ги облизваше с нежност, която наистина би я удивила, ако имаше способността да разсъждава по тези въпроси.

В нейния тежък живот нахлу радостта, но тя донесе също така грижата и една нова голяма тежест върху легналото на плещите й бреме. Всичките й сили сега отиваха в търсенето на храна. Бремето нарасна, тъй като малките растяха твърде бързо, а като станаха на шест месеца, те започнаха да лазят всеки ден между сандъците по време на нейното отсъствие. От живота на копторите е добре известно, че бедите идват на вълни, а щастието на капчици. Котката срещна три пъти кучета, а веднъж, когато цели два дни не беше туряла нищо в уста, слугата негър на Мали я замери с камъни. След това всичко се промени. На следващото утро тя откри един бидон с мляко без капак, успешно ограби един от пансионерите на продавача на дроб и намери голяма рибешка глава; и всичко това само за някакви си два часа. Току-що се беше прибрала в къщи с онова чувство на прекрасен покой, което идва само при пълен стомах, когато забеляза в двора за вехтории някакво малко създание. Ловните й спомени отново оживяха. Котката не знаеше какво е животното, но вече беше убила и изяла няколко мишки; очевидно това беше голяма мишка с малка опашка и с големи уши. Тя приближи дебнешком, внимателно и с ненужна предпазливост. Малкото зайче приседна, като че всичко това много го забавляваше. То не направи и опит да избяга. Котката скочи върху него и го хвана. Тъй като не беше гладна, тя го отнесе в кашона от бисквити и го пусна при котенцата. Зайчето не пострада много от това нападение. То скоро преодоля страха и тъй като не можеше да излезе от кашона, се сгуши при котенцата; когато те започнаха да вечерят, то много скоро реши да се присъедини към тях. Майката се озадачи. Ловният инстинкт у нея беше най-силен от всичко, но ситостта й спаси малкото зайче и даде възможност да се прояви майчиното й чувство. Зайчето стана член на семейството и оттогава тя го пазеше и хранеше наравно с котенцата.

Изминаха две седмици. Котенцата лудуваха весело сред сандъците, докато майка им я нямаше. Зайчето не можеше още да излиза от кашона. Японеца Мали видя котенцата в задния двор и нареди на негъра да ги застреля. Той изпълни нареждането с една двадесет и две калибрена пушка. Той ги прострелваше едно след друго и виждаше как изчезват от погледа му в пролуките между вехториите, когато майка им се появи тичешком върху стената откъм кея с малък плъх в уста. Той се приготви да застреля и нея, но видът на плъха го накара да промени намерението си; котка, която изтребва плъхове, заслужава да живее. В същност това беше първият плъх, който тя беше хванала, но той спаси живота й. Тя се прокрадна между вехториите до кашона от бисквити и вероятно много се учуди, че котенцата не отвръщат на нейния зов, а зайчето не желае да вкуси от плъха. Котката полегна, за да нахрани зайчето, но продължаваше от време на време да подвиква и котенцата. Негърът се промъкна по гласа й тихо до мястото, надникна в кашона и за своя най-голяма изненада видя в него котка, живо зайче и мъртъв плъх.

Котката присви назад уши и засъска. Негърът се отдръпна, но само след минутка отворът на кашона беше затулен с дъска и беше пренесен в мазето с птиците заедно с неговите живи и мъртви обитатели.

— Слушай, шефе, гледай къде е малкото изгубено зайче. А ти казваше, че съм го откраднал!

Поставиха котката и зайчето внимателно в една голяма желязна клетка и няколко дни ги показваха като образец на щастливо семейство, когато зайчето изведнъж заболя и умря.

Котката не се почувствува щастлива нито за минутка в клетката. Ядене и пиене имаше много, но тя копнееше за свободата и вероятно щеше да направи опит да си я възвърне или да умре, ако по време на това четиридневно заточение не изчисти и не приглади козината си така, че пролича необикновената й окраска, и Японеца не реши да я задържи при себе си.